Конан Завоевателя

Десета глава Монетата от Ахерон

Не всички влязоха в залата. Когато вратата се затвори, Конан видя пред себе си само един слаб мъж с черно наметало и качулка. Мъжът свали наметалото си. Имаше спокойно лице с фини черти.

Кралят сложи Албиона пода, но тя продължаваше да се държи за него и да гледа уплашено. Залата, осветена от меката златна светлина на бронзови светилници, беше огромна, с мраморни стени, частично покрити с черни кадифени завеси, и великолепен дебел килим върху мозаечния под.

Конан инстинктивно сложи ръка на меча си. На дръжката му имаше кръв. Засъхнала кръв имаше и по ножницата, защото той беше прибрал меча, без да го почисти.

— Къде сме? — попита Конан.

Непознатият му отговори с нисък, дълбок поклон, в който подозрителният крал не откри никаква следа на ирония.

— В храма на Азура, кралю.

Албиона тихо изпищя, притисна се още по-силно към Конан и погледна ужасена към черните сводести врати, сякаш очакваше да влезе някой от ужасните владетели на мрака.

— Не се плаши, господарке — каза водачът. — Въпреки суеверието на простите хора тук няма нищо, което да ви навреди. Щом дори монархът вярва, че нашата религия може да ви спаси от преследване, никой от неговите поданици не трябва да се страхува.

— Кой си ти? — попита Конан.

— Аз съм Хадрат, жрец на Азура. Един от моите последователи те познал, когато си влязъл в града, и ми обади.

Конан непочтително изсумтя.

— Не се страхувай — успокои го Хадрат. — Така си се маскирал, че освен поклонниците на Азура, чийто култ изисква да търсят истината, никой друг не може да те познае. Ние те следвахме до стражевата кула. Някои от моите хора отидоха чак в тунела, за да ти помогнат, в случай че се върнеш по същия път. Други, между които и аз, обградихме кулата. Тук, в храма на Азура, ти все още си крал.

— Защо рискувате живота си за мен? — попита кралят.

— Когато се възкачи на трона, ти се отнесе дружелюбно към нас и не позволи на жреците на Митра да ни изгонят от страната — отговори Хадрат.

Конан го погледна с любопитство. Никога не беше влизал в храм на Азура и дори не беше сигурен, че в Тарантия има такъв. Жреците на тази религия умееха да крият храмовете си. Сред хиперборейските народи преобладаваше култът към Митра, но съществуваше и култът към Азура въпреки официалната забрана и вражда. Конан беше слушал ужасни истории за скрити храмове, където непрекъснато се издигал дим от черни жертвеници, върху които пред голяма, навита на колело змия с вечно полюшваща се глава се принасяли в жертва отвлечени хора.

Преследванията накарали поклонниците на Азура да крият храмовете си и да провеждат ритуалите тайно. Тази скритост на свой ред беше причина за чудовищни подозрения и измислици.

Но Конан проявяваше голямата търпимост на варварин и отказа да преследва поклонниците на Азура и да позволи на хората да го вършат без по-сигурни доказателства от непотвърдените слухове и обвинения. „Ако те са черни магьосници — казваше той, — как ще ви позволят да ги измъчвате? Ако пък не са, какво лошо могат да ви сторят? Това са клевети. Оставете хората се молят на каквито си искат богове.“

В отговор на почтителната покана на Хадрат той седна на един стол от слонова кост и посочи на Албиона друг, но тя се настани на една позлатена табуретка и се притисна до бедрото му, сякаш търсеше сигурност от този контакт. Подобно на повечето последователи на Митра, Албиона изпитваше неясен ужас от поклонниците на Азура, още повече че от дете й бяха втълпявали фантастични истории за човешки жертви и човекоподобни богове, разхождащи се из притъмнени храмове.

Хадрат стоеше пред тях, навел голата си глава.

— Какво ще желаете, ваше величество?

— Най-напред храна — изръмжа Конан и жрецът удари със сребърния си жезъл един златен гонг.

Ехото от меките тонове още не беше заглъхнало, когато четири закачулени фигури влязоха през закритата със завеса врата, бутайки голяма сребърна количка, отрупана с изпускащи пара блюда и кристални съдове с вино. Те я поставиха пред Конан и се поклониха ниско. Кралят избърса ръцете си с Дамаската и с нескрито удоволствие млясна устни.

— Внимавай, кралю! — прошепна Албиона. — Тези хора ядат човешко месо!

— Залагам царството, че това е добре опечено говеждо — отговори Конан. — Хайде, момиче, лапай! Сигурно си прегладняла след гладорията в затвора.

Като чу съвета и видя примера на онзи, чиято дума беше закон за нея, принцесата се подчини и започна да яде лакомо, но изискано, докато нейният господар разкъсваше огромните късове месо и пиеше така, сякаш три дни не беше ял.

— Твоите жреци са много досетливи, Хадрат — каза Конан с огромен кокал в ръка и пълна с месо уста. — Приветствам вашата готовност да ми помогнете в борбата за възвръщане на царството.

Хадрат само поклати глава. Конан удари с кокала по масата в порив на неудържим гняв.

— По дяволите! Какво е станало с хората на Аквилония? Най-напред Сервий… сега ти. Нищо друго ли не можеш да правиш освен да поклащаш идиотски глава, когато говоря за прогонване на тези кучета?

Хадрат въздъхна и отвърна:

— Господарю, мъчно ми е да ти го кажа, ще ми се да не е така. Но настъпва краят на свободата на Аквилония. Не, настъпва краят на свободата на целия свят! В историята на света епохите се повтарят и сега навлизаме в епохата на робството, както е било някога.

— Какво имаш предвид? — попита разтревожен кралят.

Хадрат седна на стола, подпря лакът на коляно и се загледа във вратата.

— Срещу теб са се опълчили не само благородниците на Аквилония и войските на Немидия — отговори той. — Срещу теб действа магия… черна магия от най-ранните години от сътворението на този свят. Един ужасен човек е възкръснал от сенките на миналото и никой не може да му се противопостави.

— Какво имаш предвид? — повтори Конан.

— Говоря за Ксалтътън от Ахерон, умрял преди три хиляди години, който се разхожда днес по земята.

Конан замълча. В ума му се появи едно лице… покрито с брада, спокойно, с нечовешка красота. И отново го замъчи чувството за нещо тревожно и познато. Ахерон — тази дума разбуди неясни спомени в ума му.

— Ахерон — повтори той. — Ксалтътън от Ахерон… човече, да не си полудял? Ахерон е мит отпреди повече столетия, отколкото мога да се сетя. Винаги съм се питал дали въобще някога е съществувал.

— Съществувал е — отговори Хадрат. — Ахерон е бил империя на магьосници, отдали се на черни магии. Накрая империята била завладяна от хиперборейските племена на запад. Магьосниците на Ахерон практикували най-лошите магии, ужасни вълшебства, научени от самите дяволи. И от всички магьосници на тази прокълната империя никой не е бил толкова велик, колкото Ксалтътън от Питон.

— Тогава как е бил победен? — попита скептично Конан.

— Посредством някакъв грижливо пазен от него източник на космическа сила, който бил откраднат и използван срещу него. Сега този източник е отново в ръцете му и той е непобедим.

Албиона се загърна плътно с черното наметало на палача и премести озадачен поглед от жреца към краля. Конан поклати гневно глава и изръмжа:

— Ти ми се присмиваш. Ако Ксалтътън е умрял преди три хиляди години, как е възможно този брадат човек да е той? Това е просто мошеник, взел неговото име.

Хадрат се наведе към масичката от слонова кост, отвори намиращото се върху нея малко златно ковчеже и извади нещо, което блестеше на меката светлина… голяма антична златна монета.

— Ти си виждал лицето на Ксалтътън. Погледни. Това е монета, сечена в древния Ахерон преди неговото падане. В черната империя дори тази монета се е използувала за правене на магии.

Конан взе монетата и съсредоточено я заразглежда. Наистина беше старинна. По времето, когато се занимаваше с грабежи, беше имал много монети и добре ги познаваше. Ръбовете бяха заоблени, надписът почти заличен. Но образът на щампованото на едната страна лице беше все още ясен. Конан пое дълбоко дъх през стиснатите си зъби. В стаята не беше студено, но по тялото му премина ледена тръпка. На монетата беше изсечен образът на брадатия мъж — загадъчен, със спокойна нечовешка красота.

— Кълна се в името на Кром, това е той! — промърмори Конан. Сега разбра защо, когато видя брадатия мъж, имаше чувството, че го познава. Беше виждал такава монета в една далечна страна.

Той разтърси рамене и изръмжа.

— Случайна прилика… този хитрец е установил приликата, а после е взел името на забравения магьосник. — Но Конан не беше убеден в думите си. Монетата разтърси устоите на увереността му. Той почувства, че реалността и стабилността се сриват в бездната на илюзията и магията. Един магьосник можеше да бъде разбран. Но тук имаше някаква дяволия, недостъпна за здравия разум.

— Няма съмнение, че това е наистина Ксалтътън от Питон — каза Хадрат. — Той е съборил скалите при Валкия със своите магии, с които господства над природните сили на земята… той е изпратил съществото от царството на мрака в шатрата ти преди разсъмване.

Конан се намръщи.

— Откъде знаеш всичко това?

— Поклонниците на Азура имат свои тайни начини да се доберат до истината. Но това сега не е важно. Разбираш ли безсмислието да жертваш живота на поданиците си в един обречен на провал опит да си върнеш короната?

Конан подпря брадичка и се замисли. Албиона, объркана от проблемите, пред които беше изправен той, го наблюдаваше загрижено.

— Няма ли на света магьосник, способен да направи магия по-силна от тази на Ксалтътън? — попита най-после Конан.

Хадрат поклати глава.

— Ако имаше, ние, поклонниците на Азура, щяхме да знаем. Хората казват, че нашият култ е продължение на стигийския култ към змията. Това е лъжа. Нашите предци са дошли от Вендия, отвъд морето Вилайет и сините Химелийски планини. Ние сме синове на Изтока, не на Юга, и носим в себе си знанието на всички магьосници на Изтока, които са по-големи от тези на Запада. И въпреки това силата на всички тях не може да устои пред силата на Ксалтътън, както сламката не може да устои пред ураганен вятър.

— Но той някога е бил победен — припомни Конан.

— Да! С помощта на космически източник. Този източник е отново в ръцете му и той ще се погрижи да не му го откраднат втори път.

— И какъв е този проклет източник? — попита раздразнено Конан.

— Нарича се Сърцето на Ариман. Когато Ахерон паднал, местният жрец, който го откраднал и го използвал срещу Ксалтътън, го скрил в една пещера и построил над нея малък храм. Три пъти след това храмът бил събарян и отново построяван, всеки път по-голям и по-разкошен отпреди, винаги на едно и също място, макар че хората забравили причината за това. Споменът за скритата реликва се изличил от паметта на обикновените хора и се запазил само в съхранените свещени книги и тайните свитъци. Едни казват, че това е сърце на бог, други, че е звезда, паднала преди много години. Преди да бъде откраднат, никой не го е виждал цели три хиляди години. Когато магията на жреците на Митра се оказала безсилна срещу вълшебствата на Алтаро, помощника на Ксалтътън, те си спомнили за древната легенда за Сърцето. Върховният жрец и един негов ученик слезли в тъмното и страшно подземие под храма, в което не бил влизал жрец три хиляди години. В древните, обковани в желязо томове, в които с тайнствени, загадъчни символи се говорело за Сърцето, се казвало, че древният жрец бил поставил за пазач демона на тъмнината. Дълбоко под земята в квадратна зала със сводести врати, водещи в непрогледна тъмнина, жрецът и ученикът намерили жертвеник от черен камък, излъчващ слаба, необяснима светлина. Върху жертвеника имало странен златен съд с форма на двойна морска раковина, сякаш захваната за камъка. Той зеел отворен и празен. Сърцето на Ариман го нямало. Докато гледали ужасени, пазачът на подземието, демонът на тъмнината, дошъл при тях и разкъсал върховния жрец. Но ученикът надвил безмозъчното, без душа изчадие на мрака, оставено да пази Сърцето, и изнесъл жреца по дългите, тесни черни стълби. Преди да умре той заповядал на учениците си да се подчинят на силата, която не могат да надвият, и да запазят видяното в тайна. Но тайната се разнесла между жреците и ние, поклонниците на Азура, я научихме.

— И смятате, че Ксалтътън черпи силата си от тази реликва? — все още невярващ попита Конан.

— Не. Силата си той черпи от преизподнята. Но Сърцето на Ариман е дошло от някакъв далечен свят на сияеща светлина и с него посветеният ще надвие силите на мрака. То е като меч, който може да порази Ксалтътън, но с който той не може да поразява. То дава живот, но и отнема живот. Ксалтътън го е откраднал не за да го използва срещу врагове, а за да не могат те да го използват срещу него.

— Златно ковчеже във вид на двойна морска раковина върху черен жертвеник в дълбока пещера — промърмори Конан и се намръщи, мъчейки се да си го представи. — Това ми напомня за нещо, за което съм слушал или съм видял. Но какво, в името на Кром, е това забележително Сърце?

— Прилича на голям скъпоценен камък, подобен на рубин, и пулсира с ослепителна светлина, каквато не изпуска никой рубин. То свети като жив пламък…

Конан внезапно скочи и удари десния си юмрук в лявата длан.

— Всемогъщи Кром! — изрева той. — Какъв глупак съм! Сърцето на Ариман! Сърцето на моето царство!

„Намери сърцето на своето царство“, каза Зелата. Велики Имир, това е скъпоценният камък, който видях в зеления пушек, камъкът, откраднат от Тараск, докато Ксалтътън е лежал потънал в сънищата на черния лотос!

Хадрат скочи развълнуван.

— Какво? Откраднали са Сърцето от Ксалтътън?

— Да! — прогърмя гласът на Конан. — Тараск се е страхувал от Ксалтътън и е искал да отнеме силата му. Смятал е, че тя се крие в Сърцето. Може би е мислел, че магьосникът ще умре, ако изгуби Сърцето. Велики Кром… ах! — С гримаса на разочарование и отвращение той махна с ръка. — Съвсем забравих. Тараск даде Сърцето на един крадец да го хвърли в морето. Човекът вече трябва да е в Кордава. Преди да успея да го настигна, той ще отплува с кораб и ще хвърли Сърцето на дъното на океана.

— Морските дълбини няма да го приемат! — възкликна Хадрат и потрепери от възбуда. — Ксалтътън отдавна да го е хвърлил в океана, ако не знаеше, че още първата буря ще го изхвърли на брега.

— Да. — Конан беше възвърнал способността си да мисли. — Няма гаранция, че крадецът ще го хвърли. Доколкото познавам крадците… а аз трябва да ги познавам, защото на младини бях крадец в Замора… той няма да го хвърли. Ще го продаде на някой богат търговец. Всемогъщи Кром! — Той крачеше възбудено из стаята. — Заслужава да се потърси! Зелата ми каза, че трябва да намеря Сърцето на моето царство. И всичко друго, което ми показа, се потвърди. Възможно ли е силата, с която мога да победя Ксалтътън, да се крие в тази дреболийка?

— Главата си залагам! — извика Хадрат. Лицето му гореше от възбуда, очите му блестяха, ръцете бяха стиснати в юмруци. — Ако е в нас, ние ще победим Ксалтътън! Кълна се! Ако си го върнем, ще имаме шанс да си върнем и царството, и да прогоним нашествениците от нашите земи. Аквилонците не се страхуват от мечовете на немидийците, а от черните магии на Ксалтътън.

Конан го погледна, впечатлен от въодушевлението му.

— Това е като преследване на сън — каза най-после той. — Все пак в думите ти чувам отражение на мисълта на Зелата, а всичко друго, казано от нея, се оказа истина. Ще потърся този скъпоценен камък.

— От него зависи съдбата на Аквилония — каза убедено Хадрат. — Ще изпратя хора да ти помагат…

— Не! — извика гневно кралят, който не искаше помощ от жреци, независимо колко опитни са те в черните магии. — Това е задача за боец. Ще отида самичък. Най-напред в Пойтейн, където ще оставя Албиона при Тросеро. После в Кордава и до морето, ако трябва. Възможно е крадецът, дори да иска да изпълни нареждането на Тараск, да не намери кораб, който излиза на далечно плаване по това време на годината.

— Ако намериш Сърцето — каза Хадрат, — аз ще подготвя пътя за победата ти. Преди да се върнеш в Аквилония, ще съобщя по тайни канали, че си жив и се връщаш с магия, по-силна от тази на Ксалтътън. Народът ще въстане, ако е сигурен, че ще го защитиш от магиите на Ксалтътън. И освен това ще ти помогна в пътуването.

Той стана и удари гонга.

— Таен тунел води под този храм до едно място отвъд градската стена. Ще отидете до Пойтейн с лодка на богомолци. Никой няма да посмее да ви безпокои.

— Добре. — С готов план за действие Конан изгаряше от нетърпение и енергия. — Само да стане по-бързо.

В същото време на друго място в града протичаха важни събития. Един задъхан пратеник нахълта в двореца, падна на колене пред Валерий, който се развличаше с танцьорки, и задъхан разказа за кървавото проникване в затвора и бягството на прекрасната затворничка. Съобщи и че граф Теспий, на когото беше поверено изпълнението на смъртната присъда над Албиона, умира и моли да се види с Валерий, преди да напусне света.

Кралят бързо сложи наметката си и съпроводен от пратеника, мина през виещи се коридори и отиде в стаята, където лежеше Теспий. Нямаше съмнение, че графът умира. От устата му излизаше кървава пяна.

Останалото без ръка рамо беше превързано, за да спре изтичането на кръв, но раната отстрани беше смъртоносна.

Самичък в стаята с умиращия, Валерий тихо изруга.

— В името на Митра, мислех, че съществува само един човек, който може да нанесе такъв удар.

— Валерий! — каза задъхано умиращият. — Този човек е жив! Конан е жив!

— Какво говориш! — извика Валерий.

— Кълна се в Митра — отговори Теспий, задушаван от бликналата от устата му кръв. — Той е извел Албиона! Конан не е мъртъв… никакъв призрак не се е върнал от преизподнята, за да ни преследва. Това е човек от плът и кръв. Конан е по-ужасен от всякога. Улицата зад кулата е пълна с убити. Пази се, Валерий… той се е върнал… да убие всички ни…

Силна тръпка разтърси окървавената фигура и тялото на граф Теспий престана да се движи.

Валерий се намръщи, хвърли бърз поглед в празната стая и отиде бързо до вратата, която неочаквано се отвори. Пратеникът и група немидийски стражи стояха на няколко крачки. Валерий промърмори нещо, което можеше да се вземе за одобрение.

— Затворени ли са всички врати? — попита той.

— Да, ваше величество.

— Да се утрои охраната на всяка врата! Всички, които влизат и излизат от града, да се проверяват най-старателно! С помощта на аквилонски разбойник е избягал ценен затворник. Изпратете хора да ги търсят по улиците и по квартирите! Някой познал ли е разбойника?

— Не, ваше величество. Старият нощен пазач го е видял, но можа да каже само, че е бил в черните дрехи на палача, чието голо тяло намерихме в една празна килия.

— Той е опасен човек — каза Валерий. — Не се опитвайте да го заловите жив. Всички познавате принцеса Албиона. Потърсете я и ако я намерите, веднага убийте и нея, и човека с нея. Повтарям! Не се опитвайте да ги хванете живи!

Валерий се върна в стаята си и извика четирима мъже със странна, чуждоземна външност — високи, слаби, с жълтеникава кожа и безизразни лица. Бяха с дълги черни наметала, стигащи чак до обутите им в сандали крака. Лицата им бяха забулени с качулки. Те стояха пред Валерий със скръстени на гърдите ръце. Валерий ги погледна с неприязън. По време на далечните си пътешествия се беше срещал с много странни раси.

— Когато ви намерих гладни в джунглите на Кхитай — каза строго той, — изгонени от вашето царство, вие се заклехте да ми служите. Досега ми служихте добре по вашия отвратителен начин. Сега искам от вас една последна услуга, след което ви освобождавам от дадената клетва.

— Конан кимериецът, бившият крал на Аквилония, въпреки магията на Ксалтътън… или може би благодарение на нея е още жив. Загадъчният ум на този възкръснал дявол е неразбираем за смъртния човек. И докато той е жив, аз съм в опасност. Хората ме приемат като по-малката от две злини. Ако обаче Конан се появи, тронът ще се разлюлее под краката ми и преди да успея да направя нещо ще избухне революция. Може би враговете ми имат намерение да използват това срещу мен, когато решат, че вече не съм им нужен. Не зная. Но зная, че Аквилония е много малка за двама крале. Потърсете кимериеца! Използвайте свръхестествените си таланти да го откриете, където и да се намира! Той има много приятели в Тарантия. За да спаси Албиона, е имал помощник. Дори Конан не е могъл самичък да извърши онова ужасно клане в улицата до кулата. Вземете тоягите си и тръгнете по следите му. Не зная къде ще ви отведат тези следи. Но го намерете! И го убийте!

Четиримата кхитанци се поклониха и без да кажат дума, се обърнаха и безшумно излязоха.