Конан Завоевателя

Двадесет и първа глава Зловещите барабани

Потвърждението на слуховете за война пристигна, когато войската на Пойтейн, десет хиляди бойци, тръгна с развяващи се знамена и блясък на стомана през южните проходи. Шпионите се кълняха, че начело на войската язди великанска фигура в черни доспехи и с кралски аквилонски лъв, извезан със злато върху гърдите на богатата копринена туника. Конан е жив! Кралят е жив! В това вече не се съмняваха ни приятели, ни врагове.

Едновременно с новината за настъплението на пойнтейнските войски от юг изтощени от уморително яздене куриери донесоха съобщението, че от югозапад настъпват гундерманци, подсилени от бароните от северозапад и босонианците от север. Тараск тръгна с тридесет и една хиляди мъже към Галпаран на река Ширки, която гундерманците трябваше да пресекат, за да ударят все още държаните от немидийците градове. Ширки беше бърза, буйна река, течаща на югозапад през скалисти дерета и каньони. Малко бяха местата, където можеше да се пресече от войска през това време на годината, когато коритото беше изпълнено от бряг до бряг с вода от топящите се снегове. Цялата страна източно от Ширки беше в ръцете на немидийците и беше логично да се допусне, че гундерманците ще направят опит да пресекат реката или при Галпаран, или при Танасул, който лежеше на юг от Галпаран. Всеки ден се очакваха подкрепления от Немидия, докато пристигна новината, че кралят на Офир прави враждебни демонстрации на южната граница на Немидия и отклоняването на още войски ще изложи страната на риск от нападение от юг.

Амалрик и Валерий потеглиха от Тарантия с двадесет и пет хилядна войска, като оставиха достатъчно голям гарнизон, който да смаже бунтовете в градовете по време на тяхното отсъствие. Те искаха да срещнат и да разгромят Конан преди той да се обедини с въстаническите сили на Аквилония.

Конан начело на пойтейнците пресече планините, но нямаше никакъв сблъсък с немидийска войска, никакви атаки на градове или крепости. Конан се появи и изчезна. Очевидно беше завил на запад през пустинната, рядко населена планинска страна и бе влязъл в босонианските блата, набирайки по пътя войници. Амалрик и Валерий с войската си — немидийци, аквилонски изменници и жестоки наемни войници — се движеха през страната, изпълнени с притаен гняв, и търсеха противника, който не се появяваше.

Амалрик установи, че е невъзможно да получи точни сведения за движението на Конан. Изпращаните разузнавачи се движеха еднопосочно — само навън и никога обратно. Нерядко той намираше разпнати на дъбовете свои шпиони. Отдалечените провинции се бяха надигнали и се биеха така, както могат да се бият само селяните — жестоко, смъртоносно и тайно. Единственото, което Амалрик знаеше със сигурност, беше, че голяма сила от гундерманци и северни босонианци се намира някъде на юг от него, отвъд Ширки, и че Конан с пойтейнците и южнобосонианците се намира някъде на югозапад.

Той се изплаши, че ако двамата с Валерий навлязат в пущинака, Конан може съвсем да им се изплъзне, да ги заобиколи и да нападне централните провинции зад тях. Амалрик отиде отвъд долината на Ширки и се разположи на лагер в равнината на един ден път с кон от Танасул. Там остана да чака. Тараск остана на позицията си при Галпаран, защото се страхуваше, че с маневрите си Конан иска да го примами на югозапад и гундерманците да нахлуят в царството от север.

Ксалтътън пристигна в лагера на Амалрик с колесницата си, теглена от коне, които никога не се уморяваха, и влезе в шатрата на Амалрик, който се съвещаваше с Валерий над разгъната върху лагерна масичка от слонова кост карта.

Магьосникът смачка картата, хвърли я на пода и каза:

— Онова, което вашите разузнавачи не могат да науми съобщават моите шпиони. Но тяхната информация е странно неясна и непълна, сякаш невидими сили работят срещу мен. Конан се придвижва покрай река Ширки с десет хиляди пойтейнци и три хиляди южнобосонианци, подпомогнат от барони от запад и от юг с подчинените им пет хиляди души. Войска от тридесет хиляди гундерманци и севернобосонианци се придвижва на юг, за да се присъедини към него. Установили са контакт посредством тайни връзки, използувани от проклетите жреци на Азура, които, изглежда, действат срещу мен и с които, когато свърши битката, ще нахраня змията… кълна се в Сет! Двете войски са се насочили към Танасул, но не вярвам гундерманците да пресекат реката. Смятам, че Конан ще я прекоси и ще се присъедини към тях.

— Защо му е да пресича реката? — попита Амалрик.

— Защото е в негов интерес да забави битката. Колкото по-късно се срещнем, толкова по-силен ще е той и толкова по-несигурно ще е нашето положение. Планините от другата страна на реката гъмжат от предани му хора… разорени, разбойници, бегълци от жестокостите на Валерий. Мъже от цялото царство бързат да се присъединят към неговото войнство, поотделно или на групи. Ежедневно части от нашите войски са нападани от засада и убивани от местното население. В централните провинции възникват размирици, които скоро ще прераснат в открито въстание. Оставените от нас там гарнизони не са достатъчни, а засега не можем да се надяваме на никакви подкрепления от Немидия. В конфликта по офирианската граница виждам ръката на Палатидий, който има роднини в Офир. Ако не хванем и не смажем бързо Конан, в провинциите зад нас ще избухне пожарът на въстанието. И ще трябва да се върнем в Тарантия, за да защитим онова, което сме завзели. И може би ще трябва да си пробиваме път с бой през обхваната от въстание страна, преследвани по петите от Конан, и да защитаваме града както от външни, така и от вътрешни врагове. Не можем да чакаме! Трябва да смажем Конан преди войската му да е станала прекалено голяма, преди централните провинции да са въстанали. Щом окачим главата му на портата на Тарантия, въстанието бързо ще се прекрати.

— Защо не направиш една магия над войската му и не я избиеш? — малко подигравателно попита Валерий.

Ксалтътън погледна аквилонеца и сякаш прочете цялата налудничава мисъл, която се криеше в коварния му ум.

— Не се безпокой — каза най-после той. — С моята магьосническа сила ще смажа Конан както се смазва муха. Но дори магията има нужда от копия и мечове.

— Ако той премине реката и заеме позиция при горалианските хълмове, ще е трудно да го изтикаме — каза Амалрик. — Но ако го хванем в долината от тази страна на реката, ще го унищожим. Колко далеч е Конан от Танасул?

— При темпото, с което се придвижва, ще достигне долината утре вечер. Хората му са яки и той ги гони силно. Конан ще бъде там поне един ден преди гундерманците.

— Добре! — Амалрик удари с юмрук по масата. — Аз ще стигна в Танасул преди него. Ще изпратя пратеник до Тараск със заповед да ме последва в Танасул. Докато той дойде, ще хвана Конан в долината и ще го унищожа. После нашите обединени сили ще пресекат реката и ще се справят с гундерманците.

Ксалтътън поклати нетърпеливо глава.

— Много добър план, ако трябваше да го прилагаш към някой друг, а не към Конан. С твоите двадесет и пет хиляди души няма да можеш да победиш неговите осемнадесет хиляди, преди да дойдат гундерманците. Те ще се бият с отчаянието на ранена пантера. А ако гундерманците пристигнат, докато се биете, ще попаднеш между двете войски и те ще те унищожат, преди да дочакаш Тараск. Той ще дойде твърде късно, за да ти помогне.

— Тогава какво? — попита Амалрик.

— Използвай цялата сила срещу Конан — отговори мъжът от Ахерон. — Изпрати вестоносец със заповед Тараск да се присъедини към нас тук. Ще го изчакаме и после заедно ще тръгнем към Танасул.

— Но докато ние чакаме, Конан ще пресече реката и ще се обедини с гундерманците — възрази Амалрик.

— Конан няма да пресече реката — отговори Ксалтътън.

Амалрик отметна глава и се втренчи в загадъчните черни очи на ахеронеца.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако на север, където Ширки събира водите си, паднат поройни дъждове, тя ще придойде толкова буйна, че ще стане невъзможно да се прекоси при Танасул. Тогава ние ще съберем цялата си войска, ще хванем Конан отсам реката и ще го разбием. После, когато водата се оттегли, което смятам, че ще стане на следващия ден, ще прекосим реката и ще унищожим гундерманците. Така ще използуваме всичките си сили срещу всяка от тези по-малки сили една по една.

Валерий се засмя, както се смееше винаги при перспективата да унищожи приятел или враг, и неспокойно приглади буйните си жълти къдрици. Амалрик гледаше мъжа от Ахерон със смес от страх и възхищение.

— Ако хванем Конан в долината Ширки между планинските зъбери отдясно и придошлата река отляво с цялата наша сила, ще го унищожим — призна той. — Мислиш ли… сигурен ли си… вярваш ли, че ще паднат такива дъждове?

— Отивам в шатрата си — каза Ксалтътън и се надигна. — За да се направи магия, не е достатъчно да се махне с ръка. Изпрати един вестоносец до Тараск! И никой да не ме безпокои!

Последната заповед беше ненужна. Никой мъж от това войнство не можеше да бъде подкупен да се доближи до тайнствената шатра от черна коприна, чиито поли винаги бяха плътно затворени. Никой, освен Ксалтътън не влизаше в нея и все пак вътре често се чуваха гласове. Нейните стени понякога се издуваха без вятър, от нея долиташе свръхестествена музика. Понякога късно след полунощ трепкащи червени пламъци вътре хвърляха върху копринените стени сенки на движещи се безформени силуети.

Докато лежеше в палатката си тази нощ, Амалрик чу биене на барабан. Думкането бе равномерно и от време на време един грачещ глас напяваше с ритъма на барабана. Немидиецът потрепери, защото знаеше, не това не е гласът на Ксалтътън. Барабанът бумтеше и гласът мърмореше като далечна гръмотевица… а преди зазоряване Амалрик видя на северния хоризонт червена светлина. По всички други части на небето светеха звезди. Но в далечния отблясък не се виждаше нито една.

По залез-слънце на следващия ден Тараск пристигна с войската си — прашна и уморена от дългия поход. Пехотата бе изостанала с часове подир конниците. Разположиха се на лагер в равнината близо до лагера на Амалрик и на разсъмване двете войски тръгнаха на запад.

Напред бяха пратени множество разузнавачи и Амалрик нетърпеливо ги очакваше да се върнат и да съобщят, че пойтейнците са попаднали в капан от придошлата река. Но когато разузнавачите се върнаха, съобщиха, че Конан е пресякъл реката!

— Какво? — изрева Амалрик. — Пресекли са реката преди пороя?

— Нямаше никакъв порой — отговориха разузнавачите озадачени. — Късно миналата нощ той пристигна в Танасул и премина реката.

— Не е имало порой? — възкликна Ксалтътън за първи път изненадан, доколкото беше известно на Амалрик. — Невъзможно! Предната и по-предната нощ паднаха силни дъждове в района на притоците в горната част на река Ширки!

— Може да е имало, господарю — отговори разузнавачът. — Вярно е, че водата беше мътна и хората в Танасул казваха, че вчера реката е придошла с една стъпка. Но това не беше достатъчно, за да попречи на Конан да я премине.

Магията на Ксалтътън не беше успяла! Тази мисъл чукаше като чук в мозъка на Амалрик. Неговият ужас от този странен мъж от миналото беше нараствал постоянно след нощта в Белвер, когато видя една кафява изсъхнала мумия да се превръща в жив човек. А смъртта на Ораст беше превърнала неосъзнатия страх в истински ужас. В сърцето му трайно се бе настанило ужасното убеждение, че този мъж… или дявол… е непобедим. А сега той се беше провалил!

И най-големите магьосници могат понякога да се провалят, мислеше си баронът. Във всеки случай, той не се решаваше да се противопостави на мъжа от Ахерон — засега. Ораст беше мъртъв и само Митра знаеше в какъв ад се мъчи. Амалрик знаеше, че там, където не е успяла черната мъдрост на жреца, неговият меч едва ли ще свърши работа. Каква ужасна подлост кроеше Ксалтътън щеше да се види в непредсказуемото бъдеще. А засега Конан и неговата войска бяха заплахата, срещу която магиите на Ксалтътън можеха да се окажат решаващи преди той да пристъпи към изпълнение на своя план.

Стигнаха до Танасул, малко укрепено село на мястото, където една подводна скала служеше като естествен мост през реката. По него винаги можеше да се мине освен при поройни дъждове. Разузнавачите донесоха новината, че Конан е заел позиция в горалианските хълмове, които се извисяваха на няколко мили отвъд реката, и че преди залез-слънце гундерманците били пристигнали в неговия лагер.

Амалрик погледна Ксалтътън, загадъчен и чужд в светлината на факлите. Беше настъпила нощ.

— Сега какво? Твоята магия се провали. Конан е срещу нас с войска почти толкова силна, колкото и нашата, но с по-добра позиция. Ние имаме възможност да избираме между две злини: да лагеруваме тук и да чакаме неговата атака или да се върнем в Тарантия и да изчакаме подкрепления.

— Ако чакаме, сме загубени — отвърна Ксалтътън. — Пресичаме реката и лагеруваме в равнината. Ще атакуваме призори.

— Но позицията му е много силна! — възкликна Амалрик.

— Глупак! — Неудържим изблик на ярост наруши привидното спокойствие на магьосника. — Забрави ли Валкия? Нима ме смяташ за безсилен само защото някакъв неизвестен природен принцип е попречил на пороя? Аз съм решил твоите копия да изтребят нашите врагове! Не се бой, моето изкуство ще разбие тяхната войска! Конан е в капан! Той няма да дочака утрото! Пресичай реката!

Пресякоха реката на светлината на факли. Копитата на конете чаткаха по скалистия мост, водата плискаше в тъмното. Светлината на факлите падаше върху щитове и ризници и се отразяваше в черната река. Скалният мост, по който преминаваха, беше широк, но въпреки това мина полунощ преди войската да се разположи на лагер в равнината от другата страна на реката. Над тях в далечината трептяха огньове. Конан се беше разположил в един кът на горалианските планини, които неведнъж бяха служили като последна позиция на аквилонския крал.

Амалрик ходеше неспокойно из лагера. Извънземна светлина трепкаше в палатката на Ксалтътън, демоничен вик раздираше тишината от време на време, чуваше се ниско зловещо думкане на барабан.

Амалрик, чиито инстинкти бяха изострени от нощта и обстоятелствата, чувстваше, че на Ксалтътън се противопоставя нещо повече от физическа сила. Обзеха го съмнения в неговата магьосническа мощ. Амалрик погледна огньовете по отсрещния склон и лицето му помръкна. Той и неговата войска бяха дълбоко навътре във враждебна страна. Горе в планините се криеха хиляди жестоки войници, в чиито сърца нямаше никакви чувства, освен дива омраза към завоевателите и безумна жажда за отмъщение. Поражението означаваше унищожение, отстъпление през страна, пълна с безпощадни врагове. Сутринта той трябваше да хвърли войската си срещу най-страшния боец сред западните народи и неговата отчаяна орда. Ако Ксалтътън и този път се провалеше…

Неколцина войници излязоха от сенките. Светлината от огъня блестеше по ризниците и шлемовете им. Влачеха една мършава фигура в парцаливи дрехи.

Войниците го поздравиха и казаха:

— Господарю, този мъж дойде до предните постове и; каза, че иска да говори с крал Валерий. Аквилонец е.

Приличаше повече на вълк… вълк, хванат в капан. На китките и глезените му имаше стари белези от синджир. Голяма дамга от нагорещено желязо обезобразяваше лицето му. Когато се поклони пред барона, очите му блеснаха през чорлавата коса.

— Кой си ти, мръсно куче? — попита немидиецът.

— Тиберий, господарю — отговори мъжът и зъбите: му изтракаха в неволен спазъм. — Дойдох да ти кажа: как да уловиш Конан.

— Предател, а? — измърмори Амалрик.

— Разправят, че даваш злато — измънка дрипавият мъж. — Дай малко и на мен! Дай ми злато и ще ти покажа как да победиш краля! — Очите му блестяха алчно, пръстите му бяха разперени като нокти на граблива птица.

Амалрик вдигна рамене с отвращение. Но очевидно нямаше недостойно за използване средство.

— Ако казваш истината, ще получиш злато повече, отколкото можеш да носиш — каза той. — Ако си лъжец и шпионин, ще те обеся с главата надолу. Елате с мен!

Влязоха в палатката на Валерий и Амалрик посочи пленения дрипльо и каза:

— Това куче казва, че знае начин да ни помогне. Ако планът на Ксалтътън се окаже неуспешен, както досега, ще имаме нужда от помощ. Говори, куче!

Тялото на мъжа потрепери в странни конвулсии. Думите припряно заизскачаха от устата му.

— Лагерът на Конан е в Долината на лъвовете. Тя е с формата на ветрило, оградена от двете страни със стръмни скали. Ако го нападнете сутринта, ще трябва да минете направо нагоре по долината. Не можете да се изкачите по скалите. Но ако крал Валерий благоволи да приеме моя съвет, аз ще го преведа през планините и ще му покажа как да нападне крал Конан в гръб. Ако искате да използвате този път, трябва да тръгнем веднага. Трябва да минем много мили на запад, а после много мили на север, после да завием на изток, за да стигнем в Долината на лъвовете отзад, откъдето дойдоха гундерманците.

Амалрик нерешително подръпваше брадата си. В тези смутни времена не беше изключение да се намерят хора, които са готови да продадат душите си за няколко късчета злато.

— Ако ме заблуждаваш, ще умреш — каза Валерий. — Това ти е известно, нали?

Мъжът потрепери, но широко отворените му очи гледаха смело.

— Убийте ме, ако ви предам!

— Конан няма да посмее да раздели силите си — разсъждаваше Амалрик. — Той ще се нуждае от всичките си войници, за да отблъсне атаката, и не може да отдели хора за засади в планините. Освен това този човек знае, че кожата му зависи от изпълнението на обещаното. Негодник като него би ли жертвал живота си? Не, разбира се. Валерий, вярвам, че можем да се доверим на този мъж. Той е честен.

— Или пък е мошеник, защото ще продаде своя освободител — засмя се Валерий. — Добре. Ще тръгна с този негодник. Колко души можеш да ми отделиш?

— Пет хиляди сигурно ще са достатъчни — отговори Амалрик. — Една неочаквана атака в гръб ще предизвика смут сред тях и това ще ти помогне. Ще очаквам да нападнете около пладне.

— Ще разбереш, когато ги нападнем — отговори Валерий.

Когато се върна в шатрата си, Амалрик със задоволство забеляза, че Ксалтътън е все още в палатката си, ако се съдеше по смразяващите кръвта викове, които от време на време проехтяваха в тъмнината. Малко по-късно той чу тракане на стомана и звън на юзди в тъмнината и мрачно се усмихна. Валерий беше на път да изпълни неговите планове. Амалрик знаеше, че Конан е като ранен лъв, който хапе дори в предсмъртни гърчения. Когато Валерий удареше отзад, кимериецът можеше напълно да унищожи неговия съперник преди той да настъпи. Толкова по-добре. Амалрик чувстваше, че спокойно може да се лиши от Валерий, след като той подготви пътя за немидийската победа.

Повече от петте хиляди конници на Валерий бяха издръжливи аквилонски изменници. В тихата нощ те се измъкнаха от спящия лагер и поеха на запад към големите черни планини, които се издигаха към звездите над тях. Валерий яздеше начело, до него беше Тиберий, завързан за китката с кожен ремък, чийто край бе в ръцете на яздещия от другата му страна войник. Отзад яздеха бойци с извадени мечове.

— Опитай се да ни измамиш и си мъртъв — предупреди го Валерий. — Не познавам козите пътеки сред тези планини, но познавам достатъчно добре общото разположение на страната и зная посоките, в които трябва да се движим, за да отидем зад Долината на лъвовете. Така че ни водѝ където трябва.

Мъжът наведе глава и зъбите му затракаха от страх.

Той многословно започна да уверява Валерий в лоялността си, без да откъсва поглед от развяващото се над главата му знаме със златната змия на старата династия.

Заобиколиха високите скали, ограждащи Долината на лъвовете, и се насочиха на запад. След час завиха на север, минаха през пусти каменисти хълмове, вървяха по неясни и опасни пътеки. Изгревът ги завари на няколко мили северозападно от позицията на Конан и тук водачът им зави на изток и ги поведе през сложни лабиринти и скали. Валерий кимна — оценяваше положението по върховете, които се издигаха в небето.

И изведнъж от север се заспуска сива пухкава мъгла, покри склоновете, разпростря се върху долините и закри слънцето. Светът се превърна в сляпа, сива празнота, в която се виждаше само на няколко крачки. Войниците вървяха слепешком, залитаха. Валерий изруга. Вече не виждаше върховете, които му служеха за ориентир. Трябваше изцяло да се осланя на водача. Знамето със златната змия провисна в безветрието на планинския въздух.

Скоро се обърка и Тиберий. Час по час спираше и се взираше несигурно в мъглата.

— Изгуби ли се, куче? — остро попита Валерий.

— Слушайте!

Някъде пред тях се чуваше думтене — ритмичното биене на барабани.

— Барабаните на Конан! — възкликна аквилонецът.

— Ако сме толкова близко, та ги чуваме, защо не чуваме звън на оръжие и викове? — попита Валерий. — Да не би битката да се е преместила?

— Дълбоките пропасти и вятърът си правят странни шеги — отговори Тиберий и затрака със зъби, както често става с мнозина мъже, прекарали дълго време във влажните тъмници. — Слушайте!

Накрая до ушите им достигна приглушен рев.

— Боят е долу в долината! — извика Тиберий. — Барабанът бие на високото. Да побързаме!

И препусна право към звука от далечния барабан като човек, който най-после е намерил вярната посока. Валерий го последва, ругаейки мъглата. После му дойде наум, че тя ще прикрие и неговото придвижване и Конан няма да го види. Че ще се окаже в гръб на кимериеца преди обедното слънце да разпръсне мъглите.

Не можеше да каже откъде минават — покрай скали, гори или пропасти. Барабанът непрестанно биеше и с придвижването напред се чуваше все по-силно, но битката вече не се чуваше. Валерий нямаше представа накъде се движат. Трепна, когато видя сиви стени да се извисяват от двете му страни и разбра, че яздят през тясно дефиле. Но водачът не проявяваше никакви признаци на нервност и Валерий въздъхна с облекчение, когато стените се отдалечиха и изчезнаха в мъглата. Бяха преминали дефилето. Ако бе планирана засада, тя трябваше да бъде в този проход.

Тиберий отново спря. Барабанът биеше по-силно и Валерий не можеше да определи от коя страна идва звукът. Веднъж се чуваше отпред, миг по-късно отзад, сетне от една или от друга страна. Седнал на бойния си кон, Валерий се огледа нетърпеливо. Около него се виеха валма от мъгла, доспехите му лъщяха от влага. Зад него дългите редици облечени в стомана ездачи се губеха като призраци в мъглата.

— Защо се бавиш, куче? — попита той.

Тиберий бавно се изправи на седлото, обърна глава и погледна Валерий. Усмивката му беше ужасяваща.

— Мъглата се вдига, Валерий — каза той някак странно и посочи с костеливия си показалец — Погледни!

Барабанът замлъкна. Мъглата се разнасяше. През сивите облаци се показаха първите била на високи призрачни върхове. Мъглите се свиваха и избледняваха. Валерий се изправи на стремената с вик, повторен от конниците зад него като ехо. От всички страни бяха заобиколени от високи скали. Не бяха в широка, открита долина, както предполагаше той. Бяха в сляпа клисура, обградена от стръмни скали, високи стотици крачки. Единственият вход или изход беше тясното дефиле, през което бяха минали.

— Подлец! — Валерий удари Тиберий през устата о облечената си със стомана ръка. — Какъв е този дяволски ход?

Тимерий изплю кръвта от устата си и се разтърси от ужасен смях.

— Ход, който ще спаси света от един звяр! Погледни, подлецо!

Валерий извика отново — повече от ярост, отколкото от страх.

Дефилето беше завардено от голяма, ужасна група хора, които стояха мълчаливи като статуи… окъсани рошави мъже с копия в ръце… стотици мъже. А горе на скалите се появиха други лица… хиляди лица… гневни, мършави, свирепи, белязани с огън и стомана, и глад.

— Това е ход на Конан! — изрева Валерий.

— Конан не знае нищо — изсмя се Тиберий. — Това е план на отчаяни мъже, разорени от теб и превърнати в зверове. Конан не е разделил войските си. Ние, които го следваме, сме много вълци, които се лутат из планините, бездомници, хора без бъдеще. Това е наш план и жреците на Азура ни помогнаха с мъглата. Погледни ги, Валерий! Всеки носи върху тялото или душата си отпечатък от твоята ръка. Погледни и мен! Не ме познаваш, нали? Какво ще кажеш за този белег, който твоят палач изгори върху мен? Някога ти ме познаваше. Някога аз бях владетел на Амилиус, човекът, чиито синове ти уби, чиято дъщеря твоите наемни войници отвлякоха и заклаха. Ти каза, че аз няма да жертвам себе си, за да те вкарам в капан! Всемогъщи богове! Хиляда живота да имах, с радост бих ги дал, за да си получиш заслуженото!

— И аз успях! — продължи Тиберий. — Погледни хората, които разори, спомни си за мъртвите, които някога забавляваха теб! Техният час дойде! Тази клисура е твоят гроб. Опитай се да се изкачиш по скалите! Те са стръмни и високи. Опитай се да си пробиеш път назад през дефилето! Копия ще преградят пътя ти, камъни ще паднат върху теб! Куче! Ще те чакам в ада!

Той отметна глава и се засмя и смехът му проехтя между скалите. Валерий се наведе над седлото и го удари. Мечът му отсече рамото и стигна до гърдите. Тиберий падна на земята, смехът му се превърна в гъргорене от бликналата от устата кръв.

Барабаните забиха отново и огласиха клисурата с пронизителен гърмеж. Започнаха да падат камъни. Сред писъка на умиращи мъже от скалите със свистене полетяха облаци стрели.