Конан Завоевателя

Пета глава Обитателят на подземията

Конан лежеше неподвижен. Понасяше тежестта на веригите и безнадеждното положение с мъжеството, усвоено от суровата обстановка в страните, където беше израснал. Не се движеше, защото дрънкането на веригите ехтеше тревожно силно в тъмнината и тишината, а неговият инстинкт, наследен от хиляди прародители, не допускаше да издава местоположението и безпомощността си. Но не го правеше съзнателно. Не лежеше тихо, защото смяташе, че в тъмнината се крият врагове, които могат да го открият и да се възползват от неговата беззащитност — нали Ксалтътън го беше уверил, че е в негов интерес засега да го запази жив. Просто инстинктът на дивите животни, който го караше през детските години да стои неподвижен и тих, докато зверовете обикаляха около скривалището му, го ръководеше и сега.

Въпреки острото си зрение Конан не можеше да види нищо в непрогледната тъмнина. Все пак, след известно време — не можеше да прецени колко — съгледа някакво слабо светене, нещо като полегат сив лъч и видя неясните очертания на решетката на вратата до лакътя му и дори различи контурите на отсрещната решетка. Това го озадачи. Накрая намери обяснението. Той беше дълбоко под земята, в подземието под двореца, а някъде горе имаше шахта. Навън луната се беше издигнала на небосвода и светлината й влизаше в шахтата. Той разбра, че така ще може да различава редуването на дните и нощите. Слънцето може би също щеше да прониква през шахтата, макар че на следващия ден пазачите му вероятно щяха да я затворят. Възможно бе също това да е префинен метод на измъчване, даващ възможност на затворника да зърне дневна или лунна светлина.

Погледът му падна върху блещукащите счупени кости в ъгъла. Той не си обременяваше мозъка с безплодни разсъждения кой може да е бил нещастникът и за какво е бил осъден, но се учудваше на състоянието, в което се намираха костите. Не бяха счупени на колело за изтезания. Пищялите бяха разцепени по дължина, а за това имаше само едно обяснение: бяха счупени така, за да се извади костният мозък. Каква друга твар, освен човек можеше да е разцепила костите, за да извади костния мозък? Може би тези остатъци бяха мълчаливо свидетелство за ужасно канибалско пиршество на някое полудяло от глад същество? Дали в бъдеще и неговите кости нямаше да бъдат намерени провесени на ръждивите вериги? Той тръсна глава и прогони от ума си обхваналата го паника на попаднал в капан вълк.

Кимериецът не руга, не пищя, не плака нито бесня, както би направил всеки друг. Но болката и вълнението му не бяха по-слаби. Той целият трепереше от силата на обхваналите го емоции. Някъде далеч на запад немидийските войски палеха и избиваха всичко по пътя си през неговото царство. Малобройната пойтейнска войска не можеше да ги спре. Просперо може би щеше да задържи Тарантия няколко седмици или месеци, но ако не получеше помощ, щеше да бъде разгромен от многобройния противник. Благородниците сигурно щяха да се обединят срещу нашествениците, но докато другите се биеха, за да спасят неговото кралство, той трябваше да лежи безпомощно в тъмната килия. Кралят стисна зъби от гняв.

Чу тихи стъпки и се вцепени. Напрегна очи и видя отвъд решетката приведена, неясна фигура. Чу се стържене на метал в метал като при пъхане на ключ в ключалка, щракане на резе. После фигурата излезе от полезрението му. Сигурно някой пазач проверяваше ключалката. След известно време чу същия звук да достига някъде отдалеч, последван от тихо отваряне на врата и бързи стъпки. После отново настъпи тишина.

Струваше му се, че се е ослушвал много дълго, което не беше вярно, тъй като лунната светлина все още проникваше през скритата шахта, но не чу друг звук. Най-после промени положението си и веригите издрънчаха. Сега чу други, по-леки, тихи стъпки… отвън, до по-близката врата, през която го бяха вкарали в килията. В следващия миг на неясната сива светлина се очерта слаба фигура.

— Крал Конан! — настойчиво го повика тих глас. — Господарю, тук ли си?

— А къде другаде? — отговори предпазливо той и обърна глава, за да види призрака.

Беше девойка. Тънките й пръсти стискаха решетката. Мъждивата светлина зад нея очертаваше гъвкава фигура под тънката коприна около бедрата й. Върху гърдите й блестяха скъпи украшения със скъпоценни камъни. Черните й очи блестяха в мрака, белите й крайници лъщяха като алабастър, косата й, загатната от мъждивата светлина, беше като тъмна пяна.

— Нося ти ключовете за белезниците и на другата врата! — прошепна тя. През решетката се провря една тънка бяла ръка и на плочите до него изтрака нещо метално.

— Що за игра е това? — попита той. — Ти говориш немидийски, а аз нямам приятели в Немидия. Каква жестокост е намислил твоят господар сега? Да се подиграваш ли те е изпратил?

— Не е подигравка! — Девойката трепереше. Гривните на ръцете и украшенията на гърдите й се удряха в решетките и дрънчаха. — Кълна се в Митра! Напих черните тъмничари и откраднах ключовете. Те пазят подземията и всеки носи ключ само за една ключалка. Онзи, на когото разби главата, е при целителя и не можах да взема ключа му. Но другите откраднах. О, моля те, не се бави! В тези тъмници те чакат ужасии, по-страшни от адските.

Впечатлен, Конан подозрително опипа ключовете, очаквайки измама и подигравателен смях, но с изненада откри, че един наистина го освободи от белезниците, отключвайки не само ключалката При халката, но и тези около крайниците му. Само след секунди Конан вече бе прав и се радваше на относителната си свобода. Бързо отиде до решетката, пръстите му се сключиха около пръчката и хваналите се за нея тънки пръсти и плениха собственичката им. Момичето смело вдигна очи към свирепия му поглед.

— Коя си ти? — попита той. — Защо правиш това?

— Аз съм Зенобия — промърмори тя задъхано. — Обикновено момиче от харема на краля.

— Освен ако не е някоя проклета измама — промърмори Конан. — Не разбирам защо ми донесе ключовете.

Тя наведе тъмната си глава, после я вдигна и погледна право в недоверчивите му очи. Сълзи блестяха като бисери в дългите й тъмни мигли.

— Аз съм момиче от кралския харем — повтори тя с нещо като гордост. — Кралят никога не ме е поглеждал и вероятно никога няма да ме погледне. За него аз струвам по-малко от кучетата, които гризат кокалите в банкетната зала. Но аз не съм изрисувана кукла. Аз съм от плът и кръв. Аз дишам, мразя, страхувам се, радвам се и обичам. И се влюбих в теб, кралю, откакто те видях да яздиш начело на воините си по улиците на Белвер, когато посети крал Нама. Сърцето ми напираше да изскочи от гърдите и да падне в прахта на улицата под копитата на коня ти.

Червенина заля страните й докато говореше, но тъмните й очи не трепнаха. Конан не отговори веднага. Той беше див и страстен, и буен, но никой, дори най-коравосърдечният мъж не би могъл да остане равнодушен пред такова искрено разкриване на женската душа.

Тя притисна устни към пръстите, стиснали китката й. После отметна глава, сякаш в размисъл за положението, в което се намираше, и в тъмните й очи се изписа ужас.

— Побързай! — прошепна настойчиво Зенобия. — Минава полунощ. Трябва да бягаш.

— Няма ли да те одерат жива, задето си откраднала тези ключове?

— Никой няма да научи. Дори черните да си спомнят сутринта кой им е дал виното, няма да посмеят да признаят, че са били пияни и са им откраднали ключовете. Ключът, който не успях да взема, е за тази врата. Трябва да се измъкнеш от подземията. Страх ме е да си помисля какви ужасни заплахи те дебнат зад онази врата. Но още по-голяма опасност те грози, ако останеш в тази килия. Крал Тараск се върна и…

— Какво? Тараск?

— Да! Върнал се тайно, спуснал се в катакомбите, после излезе блед и разтреперан като човек, видял нещо ужасно. Чух го да казва на щитоносеца си Аридей, че въпреки Ксалтътън ти ще умреш.

— А какво става с Ксалтътън? — попита Конан.

— Не говори за него! — прошепна тя. — Демоните често идват при споменаване на имената им. Робите казват, че лежи в стаята си зад залостена врата и сънува сънищата на черния лотос. Сигурна съм, че дори Тараск се страхува от Ксалтътън, иначе открито щеше да те убие. Но тази нощ той е бил в катакомбите и само Митра знае какво е правил там.

— Хм… дали Тараск не опипваше вратата на килията ми преди малко? — промърмори Конан.

— Ето ти кама! — прошепна девойката и подаде нещо между пръчките на решетката. Неспокойните му пръсти напипаха дръжката. — Излез през другата врата, завий наляво и върви все покрай килиите, докато стигнеш до една каменна стълба. Ако ти е мил животът, не се отклонявай! Изкачи се по стълбата и отвори вратата горе. Един от ключовете е за нея. Ако е рекъл Митра, ще те чакам там… — Леките й стъпки заглъхнаха в тъмнината.

Конан вдигна рамене и се обърна към решетката на отсрещната стена. Може би това беше някаква дяволска уловка, планирана от Тараск, но за Конан хвърлянето стремглаво в една примка беше по-малко отвратително от пасивното изчакване на смъртта. Той огледа оръжието, което му бе дало момичето, и мрачно се усмихна. Камата показваше, че момичето е практично. Не беше някоя къса кама с тънко острие, избрана заради украсената със скъпоценни камъни дръжка и златен предпазител и предназначена за изискано убийство в женски будоар. Напротив, беше бойно оръжие, дълго педя и половина, с широко острие и остър като игла връх.

Конан изсумтя доволно. Камата в ръката му вдъхваше увереност. Каквито и заговори да крояха враговете му, каквато и хитрост и предателства да използваха, тази кама беше добро оръжие. Мускулите на дясната му ръка се издуха в очакване да нанасят смъртоносни удари.

Конан дръпна отсрещната врата. Не беше заключена. Той обаче си спомняше, че черният мъж я беше заключил. Значи онази предпазлива, наведена фигура бе отключила вратата. Тази умишлено оставена отключена врата навеждаше на зловещо заключение, но Конан не се поколеба, а отвори и излезе от тъмната килия, за да влезе в друга тъмнина.

Както и предполагаше, вратата не водеше в коридор, а в огромно помещение. Покритият с каменни плочи под се простираше далеч напред. От двете страни имаше килии. Друго не можеше да се види — нито таван, нито друга стена. През решетките на килиите се процеждаше само бледа лунна светлина. По-малко силни очи от неговите едва ли биха различили неясните сиви петна във въздуха пред вратата на килиите.

Той се обърна наляво и бързо тръгна напред. Босите му крака стъпваха безшумно по каменния под. Конан надзърташе във всяка килия. Бяха празни, но заключени. В някои видя да блестят голи бели кости. Тези подземия бяха останки от по-зловеща ера, построени много отдавна, когато Белвер беше бил по-скоро крепост, отколкото град. И все пак очевидно напоследък те бяха използвани много повече, отколкото предполагаше светът.

Скоро видя пред себе си неясните очертания на стълбище, издигащо се стръмно нагоре. Разбра, че това са стълбите, които търси. После неочаквано се завъртя и се сви в плътните сенки.

Някъде далеч зад него нещо ходеше… нещо голямо и предпазливо се придвижваше на нечовешки крака. Той погледна към дългата редица килии, пред всяка от които имаше неясна сива светлина — не точно светлина, а по-скоро квадратно петно от по-малко плътна тъмнина. И видя нещо да се движи по тези квадрати. Не можеше да каже какво е. Беше тежко и огромно и въпреки това се движеше по-леко и по-бързо от човек. Съществото премина през сивите квадрати, после се сля с тъмнината и се изгуби. Беше ужасяващо в своето мълчаливо придвижване — появяваше се и изчезваше като дефект на зрението.

Конан чу решетките да тракат, когато съществото задърпа вратите една подир друга. То стигна до килията, която той беше напуснал преди малко, дръпна вратата и я отвори. Конан видя за кратко в пролуката на вратата огромно тяло, после тялото изчезна в килията. По лицето и ръцете на Конан изби пот. Сега вече знаеше защо Тараск беше дошъл толкова предпазливо до вратата му и после бързо беше побягнал. Кралят беше отключил неговата врата и някъде в тези адски подземия беше отворил килия или клетка, в която държеше това зловещо чудовище.

Съществото излезе от килията и бавно тръгна по коридора, навело към пода безформената си глава. Не обърна повече никакво внимание на заключените врати. На слабата светлина се очерта огромно човекоподобно тяло, много по-масивно и по-широко от човешко. Ходеше на два крака, наведено напред. Беше сиво и рунтаво, плътната му козина бе прошарена. Главата му беше зловеща пародия на човешка, дългите му ръце висяха почти до пода.

Конан най-после го разпозна… и разбра значението на разцепените и счупени кости в тъмницата, разбра кой е обитателят на подземията. Беше сивата човекоподобна маймуна, ужасният човекоядец от горите, покриващи източните планински брегове на морето Вилайет. Полумитически и ужасни, тези същества бяха таласъмите от хиперборейските легенди и истински великани човекоядци от реалния свят, канибали и убийци от тъмните гори.

Конан знаеше, че маймуната е надушила присъствието му, защото сега идваше право към него. Тялото й приличаше на буре, силните й крака бяха извити като дъги. Конан бързо хвърли поглед към дългото стълбище и разбра, че съществото ще го настигне преди гой да успее да се изкачи до вратата, и реши да го срещне очи в очи.

Премести се в най-близкия осветяван от луната квадрат, така че да се възползва от предимството на светлината, защото знаеше, че нощното зрение на звяра е по-добро от неговото. Маймуната моментално го видя. Големите й жълти бивни блестяха в сенките, но тя не издаде никакъв звук. Същества на тъмнината и тишината, сивите човекоподобни маймуни на Вилайет бяха неми. В ужасните, отвратителни черти на тварта, тази животинска пародия на човек, се появи израз на отвратително тържество.

Конан стоеше спокоен и наблюдаваше приближаващото се чудовище, без да трепне. Знаеше, че животът му зависи от един-единствен удар. Втори нямаше да има. Нито пък щеше да има време да избяга. Трябваше да убие звяра с първия удар, ако искаше да спечели тази ужасна борба. Той премести погледа си върху късата, тумбеста шия, косматия провиснал корем и силните гърди, които се издигаха в гигантски дъги като щит. Там някъде трябваше да е сърцето. По-добре да рискува острието да се плъзне по някое от ребрата, отколкото да удари там, където раната няма да е фатална. С ясно съзнание за риска Конан съпостави бързината на очите, на ръката и мускулната си сила със силата и свирепостта на човекоядеца. Трябваше да срещне звяра лице в лице, да нанесе смъртоносния удар и после да се довери на здравината на тялото си, за да издържи на моментната предсмъртна схватка, която щеше да последва.

Човекоподобната маймуна се дотъркаля до него, размахвайки широко ръце, и той се гмурна между тях и удари с всичка сила. Почувства как камата влезе до дръжката в косматата гръд, моментално я пусна, сви цялото си тяло в плътна маса от мускули, хвана обгръщащите го ръце и яростно заби колене в корема на чудовището.

За момент се почувства смазан, сякаш бе попаднал в пукнатина при земетресение. После беше свободен, проснат на пода, а чудовището, подбелило кървясали очи, издъхваше под него. Дръжката на камата потрепваше в гърдите му. Ударът беше попаднал в целта.

Конан дишаше тежко, трепереше. От кожата му, изподрана от ноктите на чудовището, капеше кръв. Мускулите и сухожилията му бяха разтеглени. Ако звярът беше живял само още секунда, сигурно щеше да го разкъса. Но огромната сила на кимериеца беше устояла. Той бе издържал предсмъртните конвулсии на човекоподобната маймуна, от които един по-слаб човек щеше да бъде разкъсан на парчета.