Конан авантюриста

6. Планината на Черните магьосници

— Сега накъде? — Ясмина се опитваше да стои изправена върху подскачащия преден лък на седлото, държейки се здраво за своя похитител. Тя изпитваше срам, че не и е неприятно усещането на мускулестата плът под пръстите й.

— Към Афгулистан — отговори той. — Този път е опасен, но жребецът лесно ще ни отнесе до там, освен ако не се натъкнем на твоите приятели или на моите врагове от племето. Сега, когато Яр Афзал е мъртъв, тези проклети вазулийци ще са по петите ни. Изненадан съм, че вече не се виждат зад нас.

— Кой беше онзи мъж, когото стъпка на пътя? — попита тя.

— Не знам. Никога не съм го виждал. Сигурен съм, че не е вазулиец. Не мога да кажа какво правеше там. С него имаше и едно момиче.

— Да. — Погледът й беше мрачен. — Това много ме озадачи. Момичето беше моята камериерка, Гитара. Мислиш ли, че е дошла да ми помогне? Че този мъж е наш приятел? Ако е така, вазулийците сигурно са ги заловили.

— Дори и да е така — отговори той — нищо не можем да направим. Ако се върнем, и двама ни ще одерат. Но не мога да разбера как едно такова момиче е могло да отиде толкова навътре в планините и то само с мъж, та бил той облечен в наметало на учен, на какъвто приличаше. Във всичко това има нещо много странно. Онзи човек, когото Яр Афзал събори на земята и го отпрати да отиде при наблюдателите… той се движеше като сомнамбул. Виждал съм жреците на Замора да извършват своите отвратителни ритуали в забранените си храмове. Техните жертви имат същия поглед като този мъж. Жреците гледат в очите им и произнасят някакви заклинания и след това хората стават като ходещи мъртъвци, с изцъклени очи, изпълняващи всичко, което им се нареди.

— А видях и онова, което държеше този човек в ръката си и което Яр Афзал взе от него. Приличаше на голямо мънисто от черен кехлибар, като онези, които девойките от храма на Йезуд носят, когато танцуват пред своя бог — черния каменен паяк. Яр Афзал го взе в ръка. Той не вдигна нищо друго от земята. Когато падна мъртъв, от пръстите му излезе един паяк, като бога от храма на Йезуд, само че по-малък. И после, там, когато вазулийците стояха несигурни, към тях се обърна един глас, който ги призова да ме убият. Знам, че този глас не дойде от бойците, нито от жените, които гледаха от колибите. Той сякаш дойде отгоре.

Ясмина не отговори. Тя погледна към суровите очертания на планините наоколо и потрепери. Душата й се сви от мрачната им грубост. Това беше тъжна, гола земя, където всичко можеше да се случи. От векове тези планини бяха източник на ужас за всеки роден в топлите, плодородни равнини на юга.

Слънцето беше високо и сипеше жар, но вятърът, който духаше на пресекулки беше студен, сякаш минаваше над ледени поля. Веднъж тя чу над тях странен шум, който не беше от вятъра. От начина, по който Конан погледна нагоре.

Ясмина разбра, че и за него шумът също е необичаен. После като че една ивица от студеното синьо небе за момент се замъгли, сякаш някакъв почти невидим предмет се беше промъкнал между небето и нея, но не можеше да бъде сигурна. Конан не направи никакъв коментар, но освободи ножа си в ножницата.

Спускаха се по едва различима пътека дълбоко в клисурата, където слънцето никога не достигаше, изкачваха се по стръмни склонове, където разклатени шисти заплашваха да се плъзнат изпод краката им, вървяха по остри като нож гребени, заобиколени от двете страни от ехтящи дълбини забулени в синя мъгла.

Слънцето беше превалило зенита, когато пресякоха една виеща се между скалите тясна пътека. Конан отби коня настрана и се отклони на юг почти под прав ъгъл от първоначалната посока.

— В края на тази пътека има едно галзейско село — обясни той. — Жените минават оттук до извора за вода. Ти имаш нужда от нови дрехи.

Ясмина погледна ефирното си облекло и се съгласи с него. Позлатените й пантофи бяха окъсани, наметалото и копринените дрехи на парцали едва прикриваха тялото й. Дрехите, предназначени за носене по улиците на Пешкаури едва ли бяха подходящи за скалите на Химелийските планини.

Стигайки до един завой на пътеката, Конан скочи от коня, помогна на Ясмина да слезе и зачака. Не след дълго той кимна, макар че тя не чу нищо.

— Една жена идва по пътеката — каза Конан. Внезапно изплашена Ясмина стисна ръката му.

— Нали няма… да я убиеш?

— Обикновено не убивам жени — изсумтя той, — макар че някои от тези жени по планините са истински вълчици. Не — той се усмихна, сякаш бе казал голяма шега. — Велики Кром, аз ще платя за дрехите! Това стига ли? — Той извади шепа златни монети, избра най-голямата, останалите прибра. Ясмина кимна облекчено.

— Наскоро от завоя по пътеката се появи жена — висока, стройна галзейска девойка, права като фиданка. Когато ги видя, тя внезапно спря и голямата празна кратуна, която носеше, падна от ръцете й. Момичето размаха ръце, сякаш да побегне, после разбра, че Конан е много близо до нея, за да й позволи да избяга и остана неподвижна. Тя гледаше към тях със смесени чувства на страх и любопитство.

Конан й показа златната монета.

— Ако дадеш на тази жена дрехите си — каза той, — ще ти дам тази пара.

Отговорът последва мигновено. Момичето се усмихна изненадано и доволно и, с типичното за планинска жена презрение към условностите бързо издърпа бродираното си елече без ръкави, събу панталоните си, издърпа ризата с широки ръкави, свали с ритане сандалите. Тя сви всичко във вързоп и го подаде на Конан, който го връчи на изненаданата деви.

— Иди зад скалата и се облечи — заповяда той, доказвайки за сетен път, че не е роден планинец. — Като свършиш сгъни своите дрехи и ми ги донеси.

— Парите! — напомни момичето, протягайки нетърпеливо ръце. — Златото, което ми обеща!

Конан й подхвърли монетата и тя я хвана, захапа я, пъхна я в косата си, наведе се, взе кратуната и тръгна по пътеката, лишена от стеснителност, така както бе лишена от дрехите си. Той чакаше нетърпеливо, докато деви за първи път в своя разглезен живот се обличаше сама. Когато излезе иззад скалата, изруга от изненада. Тя усети странен прилив на емоции от неподправеното възхищение, което струеше от жестоките му сини очи. Ясмина почувства срам, смущение, неизпитвана по-рано суетност и вълнение. Конан сложи тежката си ръка на рамото й и я обърна, оглеждайки я старателно от всички страни.

— Всемогъщи Кром! — възкликна той. — В онези тъмносиви, мистични дрехи ти беше надменна, далечна и студена като звезда! Сега си жив човек от плът и кръв! Ти отиде зад тази скала като деви на Вендия, а излезе като планинско момиче… само че хиляда пъти по-красива от всяка мома от Зейбар! Ти беше богиня… сега си жена!

Той я шляпна по задните части, а тя, възприемайки това като израз на възхищение, вместо да се разгневи, се почувства поласкана. Наистина сякаш със смяната на дрехите се беше променила и нейната личност. Потисканите чувства и усещания сега взеха връх, сякаш със свалянето на кралските дрехи беше отхвърлила и някакви материални окови и задръжки.

Но въпреки възхищението си, Конан не забравяше, че ги грози опасност. Колкото повече се отдалечаваха от района на Зейбар, толкова по-малка беше вероятността да срещнат кшатриански войски. От друга страна, през цялото време на бягството им той се ослушваше дали отмъстителните вазулийци от Курум не са по петите им.

Конан метна деви на седлото, последва я и отново препусна на запад. Вързопът с нейните дрехи той хвърли през една скала и те полетяха хиляда стъпки надолу в бездната.

— Защо хвърли дрехите? — попита Ясмина. — Защо не ги даде на момичето?

— Конниците от Пешкаури претърсват тези места — отвърна той. — При всяко минаване оттук ще устройват засади и ще вземат плячка, ще разрушават всяко село, което завземат. Ако намерят някое момиче, облечено в твоите дрехи, ще го измъчват, докато не проговори и тогава то може да ги насочи към следите ни.

— А тя какво ще направи? — попита Ясмина.

— Ще се върне в селото и ще каже на хората, че един непознат я е нападнал — отвърна Конан. — Ще им покаже нашите следи. Но най-напред трябва да занесе вода. Ако си позволи да се върне без вода, жива ще я одерат. Това ни дава преднина. Те никога няма да ни хванат. На залез-слънце ще пресечем афгулийската граница.

— По тези места няма никакви пътеки, нито следи от постоянни обитатели — отбеляза тя. — Дори за Химелийските планини този район изглежда учудващо безлюден. Откакто напуснахме пътеката, на която срещнахме галзейската жена, друга не сме видели.

В отговор той посочи на северозапад, където през скалистия проход Ясмина зърна връх.

— Ймша — изсумтя Конан. — Племената строят селата си колкото се може по-далеч от тази планина.

Тя настръхна.

— Ймша! — прошепна Ясмина. — Планината на черните магьосници!

— Така казват — отвърна Конан. — По-нататък не съм отивал. Завих на север, за да избегна евентуална среща с кшатриански войски, които може би претърсват планините. Обичайният път от Курум до Афгулистан лежи далеч на юг. Този път е старинен и рядко се използва.

Тя гледаше внимателно далечния връх. Ноктите й се забиха в розовите длани.

— За колко време може да се стигне до Ймша от тук?

— За цялата останала част от деня и за цялата следваща нощ — отговори той и се захили. — Искаш ли да отидеш там? Велики Кром, според онова, което казват планинците, мястото не е за обикновени хора.

— Тогава защо не се съберат и не унищожат проклетите магьосници, които го обитават? — попита Ясмина.

— Да унищожат магьосниците с помощта на саби? Във всеки случай тези магьосници не се месят в живота на хората, освен ако хората не се намесят в техния. Никога не съм виждал някого от тях, макар че съм говорил с хора, които се кълнат, че са ги виждали. Те казват, че при залез и при изгрев-слънце са виждали обитателите на кулата — мълчаливи мъже в черни наметала.

— Ти би ли имал кураж да ги нападнеш?

— Аз? — Идеята изглеждаше нова за него. — Ако ме принудят. Тогава борбата ще бъде на живот и на смърт. Но аз нямам работа с тях. Дойдох в тези планини, за да преследвам човешки същества, не да се бия с магьосници.

Ясмина не отговори веднага. Тя гледаше на върха като на враг и почувства как в гърдите й отново се надигна гняв и омраза. Но и едно друго чувство започна да се оформя. Тя беше мислила да използва срещу господарите на Ймша мъжа, в чийто ръце се намира сега. Може би има друг начин, различен от този, който беше планирала, за да постигне целта си. Ясмина не можеше да сбърка израза, който беше започнал да се оформя в очите на този силен мъж. Кралства бяха падали, когато слаби, бели, женски ръце са направлявали хода на съдбата. Изведнъж Ясмина се вцепени и посочи с пръст.

— Виж!

Над далечния връх се беше появил странен облак — тъмночервен блестящи златни жилки. Беше отблъскващ. Облакът не се преместваше. Въртеше се и същевременно се свиваше. Намаля до въртящ се конус, който блестеше на слънцето. Неочаквано конусът се отдели от покрития със сняг връх, понесе се над празното пространство като някакво ярко перо и стана невидим на фона на лазурното небе.

— Какво беше това? — попита момичето, когато една скала закри от погледа им далечната планина. Въпреки красотата си явлението я беше смутило.

— Планинците го наричат „килима на Ймша“, но не знам какво означава това — отговори Конан. — Виждал съм петстотин планинци да бягат така, сякаш дяволът е по петите им, да се крият в пещери и пукнатини, защото са видели този тъмночервен облак да излита от върха. Какво в…

Те минаха през тясна, като изрязана с нож, пукнатина между прилични на кули стени и излязоха на широка площадка, оградена със скалисти склонове от едната страна и гигантска пропаст от другата. Неясната пътека следваше от тази площадка, извиваше се около едно разклонение и се появяваше отново далеч долу, очертавайки един досаден преход. Като излезе над тесния проход, който се откриваше над ръба на площадката, черният жребец внезапно спря и изцвили. Конан го подкара нетърпеливо, но конят изпръхтя, заклати глава нагоре-надолу, затрепери и се втренчи, сякаш бе изправен пред невидима бариера.

Конан изруга и скочи, сваляйки със себе си и Ясмина. Той тръгна напред с протегната ръка, сякаш очакваше да се блъсне в невидима преграда, но нищо не го спря. Опита се да поведе коня, а той отново изцвили пронизително и се дръпна назад. В този момент Ясмина изпищя и Конан се обърна с ръка върху дръжката на ножа.

Не го бяха видели да идва, но той стоеше там със скръстени ръце, с наметало от камилска вълна и зелен тюрбан. Конан изсумтя от изненада, когато позна човека, когото жребецът беше ритнал в дефилето край вазулийското село.

— Кой си ти, дявол да те вземе? — попита Конан.

Човекът не отговори. Конан забеляза, че очите му са широки, неподвижни и странно лъскави. Те го държаха като магнит.

Както при повечето източни магии, така и при Кемша магьосничеството се основава на хипноза. Пътят на хипнотизатора се подготвяше през вековете от неизброимо много поколения, живели и умрели с твърдата убеденост в реалността и силата на хипнозата, създали чрез концентриране на мисълта колосална, макар и невидима атмосфера, срещу която човек, възпитан в традициите на страната, се оказва безпомощен.

Но Конан не беше човек от Изтока. Тези традиции за него нямаха никакво значение. Той беше продукт на една изцяло чужда атмосфера. В Кимерия хипнотизмът не беше дори мит. Културното наследство, което подготвяше родения на Изток за подчинение на хипнотизатора, му беше чуждо.

Конан разбра какво се опитва да направи Кемша. Но той почувства влиянието на тайнствената сила на мъжа само като неясен импулс, като дърпане и бутане, което може да отърси от себе си така, както човек отърсва паяк от дрехите си.

Долавяйки враждебност и черна магия, той измъкна дългия си нож и замахна бързо като планински лъв.

Но хипнотизмът не изчерпваше всичките магьоснически умения на Кемша. Ясмина, която наблюдаваше сцената, не видя посредством какво лъжливо движение или илюзия човекът в зелен тюрбан избегна ужасния удар. Острата стомана изсвистя между тялото и вдигнатата ръка и на Ясмина й се стори, че Кемша само леко докосна с отворената си длан якия като на бик врат на кимериеца. Той полетя към земята като заклан вол.

Но Конан не беше мъртъв. Подпирайки се на лявата си ръка, той замахна към краката на Кемша и ракшата отскочи назад съвсем не по магически начин и избегна покосяващия удар. После измежду скалите излезе една жена, в която Ясмина разпозна Гитара и застана до мъжа. Поздравът замря в гърлото на деви, когато видя злобата, изписана върху красивото лице на момичето.

Конан бавно се изправяше, разтърсен и зашеметен от невероятната сръчност на този удар, извършен със забравеното умение на хората отпреди потъването на Атлантида. Той би пречупил като сламка врата на един по-слаб човек. Кемша го гледаше предпазливо и малко несигурно. Пред стената от ножове на побеснелите вазулийци в клисурата зад село Курум ракшата беше разбрал големите възможности на собствената си сила, но съпротивата на кимериеца може би малко разколеба новооткритата му увереност. Магьосничеството процъфтява от успеха, не от неуспеха.

Той пристъпи напред, повдигайки ръка, после спря като замръзнал с наклонена назад глава, с широко отворени очи, с вдигната ръка. Противно на волята си Конан проследи неговия поглед, както и жените — едната, свила се до разтреперания жребец, а другата до Кемша.

По склоновете на планината, като вихрушка от блестящ прах, бягащ пред вятъра се спускаше танцуващ тъмночервен, конусообразен облак. Тъмното лице на Кемша стана пепелявосиво. Ръката му затрепери и се отпусна до тялото му. Момичето до него, усетило промяната, го погледна въпросително.

Тъмночервеното тяло се отдели от планинския склон и се спусна с дълго, дъгообразно пикиране. То падна между Конан и Кемша и ракшата издаде пронизителен вик. Отстъпи заднешком, бутайки Гитара назад с опипващи, отблъскващи ръце.

Тъмночервеният облак се задържа един момент като въртящ се пумпал, излъчвайки от върха си ослепителен блясък. После, без предупреждение изчезна, изгуби се както изчезва спукан балон. На площадката стояха четирима мъже.

Беше свръхестествено, невероятно, невъзможно и въпреки това — реално. Това не бяха призраци или духове. Бяха четирима мъже — високи, с черни, дълги до краката им наметала, приличащи на лешояди с бръснатите си глави. Ръцете им бяха скрити в широки ръкави. Те стояха и мълчаха, голите им глави кимаха в такт. Бяха обърнати към Кемша. Конан чувстваше как кръвта във вените му застива. Изправяйки се той заотстъпва заднешком, докато почувства предницата на коня да потръпва зад гърба му, а деви се пъхна под ръцете му. Никой не промълви нито дума. Тишината лежеше като задушаваща плащеница.

Четиримата мъже в черни наметала гледаха към Кемша. Техните прилични на лешояди лица бяха неподвижни, очите им пронизващи и замислени. Но Кемша имаше вид на човек обхванат от треска. Беше разтворил широко крака, прасците му бяха напрегнати, сякаш се бори. Пот струеше по тъмното му лице. Дясната му ръка стискаше нещо под кафявото наметало така отчаяно, че кръвта се беше отдръпнала от нея и тя беше побеляла. Лявата му ръка легна върху рамото на Гитара и се впи в него с отчаяната хватка на удавник. Тя не трепна, нито захленчи, макар че пръстите му се забиха като нокти на граблива птица в твърдата й плът.

През бурния си живот Конан беше виждал стотици битки, но никога такава като тази, в която четири силни и жестоки воли се опитват да сломят една с по-малка сила, която им се противопоставя. Но той съвсем слабо долови чудовищния характер на тази ужасна борба. С гръб до стената, докаран до безизходица от предишните си господари, Кемша се биеше за живота си с всичката тъмна сила, с цялото ужасно знание, което те му бяха дали през дългите, мрачни години на посвещение и подчинение.

Беше по-силен, отколкото бе предполагал и свободен да използва силите си за самия себе си беше отприщила неподозиран резерв от енергия. Обхваналите го ужас и отчаяние мобилизираха цялата му енергия. Кемша се олюля под безмилостното въздействие на хипнотичните очи на четиримата, но не отстъпи. Чертите на лицето му се изкривиха в животинска гримаса на болка, крайниците му се извиха като че бяха привързани към колело за изтезаване. Беше битка на души, на умове, потопени в знание, забранено за хората отпреди милион години, умове проникнали в бездните и изследвали тъмните звезди, където се раждат призраците.

Ясмина разбираше това по-добре от Конан. Тя смътно се досещаше защо Кемша може да устои на концентрираното въздействие на тези четири адски воли, които бяха в състояние да разбият на атоми самата скала, на която стояха. Причината беше момичето, за което той в своето отчаяние се държеше. То служеше за котва на олюляващата му се душа, блъскана от вълните на психическите еманации на четиримата. Сега слабостта му се беше превърнала в негова сила. Макар и ужасна и насилствена, неговата любов към момичето, остатък от човечността му, беше земната връзка за неговата воля, веригата, която тези нечовешки врагове не можеха да разкъсат или най-малкото не можеха да откъснат от Кемша.

Четиримата магьосници разбраха това преди Кемша. Един от тях обърна погледа си от ракшата към Гитара. Там вече не се водеше борба. Момичето се беше свило и посърнало като лист при суша. Непреодолима сила я накара да се откъсна от ръцете на своя любим преди той да разбере какво става. После се случи нещо ужасно. Тя заотстъпва гърбом към бездната, втренчена в своите мъчители с широко отворени очи, пусти като тъмно огледало зад изгасена лампа. Кемша изстена и залитна към нея, попадайки в клопката, която му бяха устроили. Един раздвоен ум не може да устои в неравностойната битка. Той беше победен, беше сламка в техните ръце. Момичето вървеше заднешком, движейки се като автомат, а Кемша залиташе като пиян подир нея с протегнати ръце, стенейки, хленчейки от болка, тътрейки краката си като парализирани.

На самия край тя спря, застана вдървено, петите й опряха в ръба, а Кемша падна на крака и с хленч запълзя към нея. Опитваше се да я върне, да я спаси от гибелта. И тъкмо преди вдървените му пръсти да я докоснат, от глъбините на ада прозвуча като неочакван звън на бронзова камбана смехът на един от магьосниците. Момичето неочаквано залитна и за да изживее целия кошмар на жестокостта, разумът и съзнанието й се върнаха в нея, очите й се изпълниха с ужас. Тя изпищя, хвана се за протегнатите ръце на своя любим, а после, неспособна да се спаси, полетя неудържимо надолу с пронизителен писък.

Кемша се довлече до края и погледна в бездната. Устните му безмълвно се движеха, сякаш говореше на себе си. После се обърна и втренчи нечовешки поглед в своите инквизитори. С вик, който почти разтърси канарите, той се изправи и се втурна към тях с нож в ръка.

Един от ракшаните пристъпи напред и го настъпи по крака. Чу се шум, който прерасна в остър тътен. В здравата скала, там, където беше стъпил крака на магьосника се отбори пукнатина, която моментално се разшири. После с оглушителен трясък цялата част от площадката пропадна и Кемша, разперил ръце, изчезна сред рева на лавината, която загърмя надолу в бездната.

Четиримата гледаха замислено неравния край на скалата, който образуваше новия ръб на пропастта, после неочаквано се обърнаха. Конан, съборен от труса се изправяше на крака, вдигайки Ясмина. Той се движеше мудно, изглежда бавно работеше и замъгленият му умът, сякаш беше оглупял. Разбра, че е абсолютно необходимо веднага да качи деви на черния жребец и да препусне като вихър, но необяснима леност забавяше всяка негова мисъл и действие.

Тогава магьосниците се обърнаха към него. Те вдигнаха ръце и пред ужасения му поглед силуетите им избледняха, станаха неясни, замъглени, около краката им на вълни се издигна тъмночервен пушек и ги погълна. Неочаквано завихрил се облак ги скри напълно, а Конан беше ослепен от тъмночервена мъгла. Той чу Ясмина да пищи и жребецът да плаче като жена, обхваната от родилни мъки. Деви беше изтръгната от ръцете му и когато той замахна слепешката с ножа си, един ужасен удар като при порив на буря го захвърли върху скалата. Зашеметен Конан видя над планинските склонове да се издига тъмночервен конусообразен облак. Ясмина и четиримата облечени в черно мъже бяха изчезнали. Единствено ужасеният жребец беше останал при него на ръба на пропастта.