Конан авантюриста

2. Варваринът от планините

Чандър Шан, комендант на Пешкаури, остави позлатеното перо и внимателно прочете написаното върху пергамента, подпечатан с официалния му печат. Той управляваше Пешкаури толкова дълго, само защото отмерваше всяка своя изговорена или написана дума. Опасността поражда предпазливост и само внимателният човек живее дълго в тази дива страна, където горещите вендиянски равнини се срещат с канарите на Химелийските планини. Един час езда на запад или на север и човек пресича границата и се озовава сред възвишения, където е в сила законът на ножа.

Комендантът беше самичък в стаята си, седнал пред изкусно инкрустирана абаносова маса. През широкия прозорец, отворен, за да влиза хлад, се виждаше част от синьото, осеяно с големи бели звезди химелианско небе. Съседният парапет приличаше на сенчеста линия, а по-нататък зъберите и амбразурите на крепостта едва се забелязваха под слабата звездна светлина. Крепостта беше силна, разположена отвъд стените на охранявания град. Вятърът, който раздвижваше гоблените на стената, донасяше слаби шумове от улиците на Пешкаури — случайни откъси от тъжна песен или дрънкане на цитра.

Заслонил с ръка очите си от светлината на маслената лампа, комендантът четеше написаното и устните му бавно се движеха. До слуха му достигнаха удари на конски копита отвъд външното укрепление. Последва остро повикване на стражата. Погълнат от написаното, комендантът не обърна внимание. Беше адресирано към вазама на Вендия. След обичайните поздравления писмото гласеше:

Чандър Шан се надигна от стола от слонова кост, погледна към сводестата врата, посегна към извитата си сабя, която лежеше на масата и се спря.

Неканеният посетител беше жена, чиято прозирна наметка не скриваше богатото облекло, а то от друга страна не скриваше гъвкавостта и красотата на високата й и стройна фигура. Прозрачен воал, привързан към прическата й с тройна златна плитка и украсен със златен полумесец падаше пред гърдите й. Тъмните й очи стрелнаха през воала учудения комендант. После с властен жест на бялата си ръка, тя разкри лицето си.

— Деви! — Комендантът коленичи пред нея. Изненадата и объркването повлияха върху тържествеността на неговия реверанс. Тя му махна с ръка да стане и той все още с ниско наведена глава, побърза да я заведе до стола от слонова кост. Първите му думи обаче изразяваха неодобрение:

— Ваше Величество! Много неразумно от ваша страна! Границата е неспокойна. Набезите откъм планините не престават: С голяма свита ли дойдохте?

— Свитата, която ме придружи до Пешкаури бе предостатъчна — отговори тя. — Настаних хората си в един хан и до крепостта дойдох с прислужницата си Гитара.

Чандър Шан изпъшка от ужас.

— Деви! Вие не разбирате опасността. На един час езда от това място хълмовете гъмжат от варвари, чиято професия е да убиват и да изнасилват. Между крепостта и града крадат жени, убиват мъже. Пешкаури не прилича на вашите южни провинции…

— Но аз съм тук и нищо ми няма — прекъсна го тя с нотка на нетърпение. — Показах пръстена с печата на стражата при портата и на този пред твоята врата и, макар че не ме познават, те ме пуснаха, без да докладват за мен. Вероятно предполагат, че съм таен куриер от Айодя. Но да не губим време. Никакво известие ли нямаш от вожда на варварите?

— Никакво, освен заплахи и проклятия, деви. Той е предпазлив и подозрителен. Смята, че му готвим клопка и може би не трябва да го виним за това. Кшатрианците невинаги спазват обещанията си към хората от планините.

— Трябва да го принудим да приеме условията ни! — прекъсна го Ясмина, а кокалчетата на стиснатите й ръце бяха побелели.

— Нещо не мога да разбера. — Комендантът поклати глава. — Когато ми се отдаде случай да пленя онези седем варвари, аз докладвах на вазам, както беше прието тогава, но преди да мога да ги обеся, дойде заповед да ги задържа и да се свържа с техния вожд. Така й постъпих, но той, както казах, се държи надменно. Тези хора са от племето на афгулийците, но той е чужденец, дошъл е от Запад. Нарича се Конан. Заплаших, че ако не дойде утре призори ще ги обеся.

— Всемогъщи Гоуд! — възкликна деви. — Добре си постъпил. Ще ти кажа защо издадох тези заповеди. Моят брат… — Тя се запъна, задави се и комендантът наведе глава с обичайния жест на уважение към починал монарх.

— Кралят на Вендия беше убит с магия — каза тя най-после. — Аз ще посветя живота си на унищожението на неговите убийци. Когато умираше той ми посочи улика и аз я проучвам. Прочетох скрижалите на Скелос и говорих с безименни отшелници в пещерите под Джелай. Научих как и от кого е бил убит. Неговите врагове са черните магьосници от планината Ймша.

— Велики Азура! — прошепна Чандър Шан пребледнял.

Очите й го пронизаха.

— Страхуваш ли се от тях?

— Кой не се страхува от тях, Ваше Величество? — отговори събеседникът й. — Те са черни дяволи, обитаващи безлюдните хълмове отвъд Зейбар. Според преданията рядко се намесват в живота на смъртните хора.

— Не зная защо убиха моя брат — отговори тя, — но се кълна пред олтара на Азура да ги унищожа! Нужна ми е помощта на човек отвъд границата. Без такава помощ една кшатрианска армия никога няма да достигне до Ймша.

— Да — промърмори Чандър Шан. — Това, което казвате, е вярно. На всяка стъпка по пътя ще се водят боеве с космати планинци. Те ще хвърлят огромни камъни от околните височини, ще изскачат с дългите си ножове от всички ъгли. Някога туранийците са си проправили път през Химелийските планини, но колцина са се завърнали в Курусун? Малко от онези, които се спасили от сабите на кшатрианците, разбили техните войски при река Джумда и отново видели Секундерам.

— Значи ще трябва да командвам мъже отвъд границата — каза тя, — мъже, които знаят пътя към планината Ймша…

— Но хората от племената се страхуват от черните магьосници и отбягват свещената планина — прекъсна я коменданта.

— Вождът, Конан, също ли се страхува? — попита тя.

— Е, колкото до него — промърмори той, — съмнявам се, че има нещо, от което този дявол да се страхува.

— И други ми казаха същото. Следователно, той е човекът, към когото трябва да се обърна. Той иска да бъдат освободени седемте пленника. Много добре, в замяна на тях искам главите на черните магьосници! — Гласът й звънтеше от омраза. Ръцете й бяха стиснати в юмруци, главата — отметната назад, гърдите и се повдигаха от вълнение. Тя беше олицетворение на неукротима ярост.

Комендантът отново коленичи, защото мъдростта му подсказваше, че жена в подобно състояние е опасна, като сляпа кобра за всеки около нея.

— Ще бъде както желае Ваше Величество. — После, когато Ясмина изложи по-спокойно своя план, Чандър Шан се изправи и си позволи предпазливо да я предупреди: — Не мога да предскажа каква ще бъде реакцията на вожда Конан. Туземците са винаги размирни, а аз имам основания да вярвам, че туранийски емисари ги подбуждат да нападнат нашите граници. Както Ваше Величество знае, туранийците са се настанили в Секундерам и други северни градове, макар че планинските племена не са победени. Крал Йездигерд отдавна гледа алчно на югозапад и може би търси да постигне чрез предателство онова, което не можа да постигне с оръжие. Не е изключено Конан да е един от неговите шпиони.

— Ще разберем — отговори тя. — Ако той обича хората си, утре заран ще бъде пред портите. Аз ще прекарам нощта в крепостта. В Пешкаури дойдох маскирана и настаних свитата си в хан, вместо в двореца. Освен моите хора, само ти знаеш за присъствието ми тук.

— Ще ви придружа до покоите ви, Ваше Величество — каза комендантът. Когато излязоха от стаята, Чандър Шан махна с ръка на застаналия на пост войн и той остана зад тях с вдигнато за поздрав копие.

Зад вратата, покрита с воал подобен на Ясмининия, чакаше нейната прислужница. След множеството завои, широкият, осветен от мъжделиви факли коридор ги отведе до помещенията, запазени за изтъкнати гости. Преди това никой от кралското семейство не беше оказвал чест на крепостта. Чандър Шан беше обезпокоен от мисълта, че апартаментът не е подходящ за такава високопоставена личност като деви. Когато Ясмина го освободи, той се поклони и побърза да излезе. Макар че комендантът не разгласи нейната самоличност, той нареди на всички прислужници от крепостта да обслужват кралската особа. Пред вратите й разположи взвод от копиеносци, сред които беше и войнът, който пазеше бствената му стая. В своята загриженост беше забравил да сложи на негово място друг.

Комендантът едва си бе отишъл и Ясмина неочаквано се сети, че възнамерява да обсъди с него нещо друго. Отнасяше се за минали действия на някой си Керим Шах, благородник от Иранистан, който преди да дойде в двореца в Айодя, беше живял известно време в Пешкаури. Тази нощ, когато го зърна в Пешкаури, в нея възникна неопределено подозрение. Чудеше се, дали той я беше следвал от Айодя. И тъй като беше наистина забележителна деви, тя не извика коменданта отново, а изскочи в коридора и забърза към стаята му.

След като влезе в стаята си Чандър Шан затвори вратата и отиде до масата. Взе писмото, което бе написал и го накъса на парчета. Миг по-късно чу мек звук откъм съседния прозорец. Погледна и зърна за момент очертанията на някакво тяло. В следващия момент в стаята се появи един мъж. В ръката му блестеше дълъг нож.

— Шшшт! — предупреди мъжът. — Не вдигай шум или ще лиша деви от едно доверено лице!

Комендантът прибра протегнатата си ръка към сабята на масата. Той познаваше добре мълниеносната бързина на планинците.

Неканеният гост беше висок силен и пъргав. Беше облечен като планинец, но тъмните черти на лицето и блестящите сини очи не отговаряха на облеклото му. Чандър Шан никога не беше виждал човек като него. Не беше от Изтока, по-скоро беше варварин от Запада. Но видът му беше див и застрашителен, като на рошавите туземци, които обитават планините на Гулистан.

— Вмъкна се като крадец през нощта — отбеляза комендантът, възвърнал малко от самообладанието си, макар да си спомни, че пред вратата му няма стража. Планинецът не можеше да знае това.

— Изкачих се по крепостната стена — изръмжа натрапникът. — Един от стражата се наведе над назъбената стена и аз го ударих по главата с дръжката на ножа си.

— Ти да не би да си Конан?

— Кой друг може да бъде? Нали изпрати съобщение, че искаш да дойда, за да разговаряме. Е, всемогъщи Кром, ето ме! Стой настрана от масата или ще те изкормя!

— Искам просто да седна — отговори комендантът и внимателно се отпусна на стола от слонова кост, който беше отместил от масата. Конан се движеше неспокойно, поглеждаше недоверчиво към вратата и опитваше с пръст острия като бръснач ръб на дългия три фута нож. Не ходеше като афгулиец и беше прям, докато един човек от Изтока щеше да хитрува.

— Ти държиш затворени седем от моите хора — каза той грубо. — Отказа откупа, който ти предложих. Какво, по дяволите, искаш?

— Да обсъдим условията — отговори предпазливо Чандър Шан.

— Условия? — В гласа му прозвуча нотка на застрашителен гняв. — Какво ще рече това? Не ти ли предложих злато?

Чандър Шан се засмя.

— Злато? В Пешкаури има повече злато, отколкото си виждал през живота си.

— Лъжеш — отвърна Конан. Видях сука на ковачите в Курусун.

— Значи си видял повече злато, отколкото е виждал някога някой афгулиец — поправи се Чандър Шан. — И това е само нищожна част от богатствата на Вендия. Защо трябва да приема златото? Ние ще имаме по-голяма полза, ако обесим тези крадци.

Конан избълва една злобна ругатня и дългата сабя потрепери в ръката му. Мускулът на кафявата му ръка се изду.

— Ще разцепя кратуната ти като зряла диня!

Буен син пламък трепна в очите на планинеца, но Чандър Шан вдигна рамене, макар да не откъсваше очи от острата стомана.

— Лесно можеш да ме посечеш и вероятно след това да избягаш през стената. Но това няма да спаси седемте планинци. Моите хора сигурно ще ги обесят, а те са главатари сред афгулийците.

— Това ми е известно — изръмжа Конан. — Племето им ме преследва като глутница вълци, защото не съм осигурил тяхното освобождаване. Кажи ми направо какво искаш, защото, Кром ми е свидетел, ако няма друг начин, ще събера орда и ще я доведа до самите порти на Пешкаури.

Гледайки мъжа, стиснал заплашително ножа в ръка, Чандър Шан не се съмняваше, че е способен да изпълни заканата си. Комендантът не вярваше, че една орда планинци може да превземе Пешкаури, но не желаеше околността да бъде опустошена.

— Има една задача, която ако изпълниш — каза той, подбирайки внимателно думите си, сякаш бяха бръсначи. — Има…

В този момент Конан отскочи назад и се обърна към вратата. Варварският му слух беше доловил откъм коридора бързи стъпки с меки пантофи. Вратата се отвори и в стаята се втурна стройна, облечена в копринена наметка фигура. Тя затвори вратата зад себе си, но видя планинеца и внезапно спря.

— Деви! — Чандър Шан скочи на крака, загубил ума и дума от страх.

— Деви! — Думата прозвуча от устата на планинеца като ехо от експлозия. Чандър Шан видя как в сините очи на едрия мъж припламна разбиране и вълнение.

Комендантът извика отчаяно и сграбчи сабята си, но планинецът се хвърли с мълниеносна скорост върху него. С един страхотен удар на дръжката на ножа си събори коменданта на пода, сграбчи обърканата деви и изскочи през прозореца. Чандър Шан, който с мъка се изправи на крака видя мъжа, изправен в рамката на прозореца, видя развяващата се пола и размахващите се бели крайници на пленницата и чу неговия тържествуващ глас: „Сега ще видим дали ще посмееш да обесиш моите хора!“. После Конан прескочи парапета и изчезна. До ушите на коменданта достигна ужасен писък.

— Стража! Стража! — изкрещя Чандър Шан и клатушкайки се като пиян се отправи към вратата. Той я отвори и залитайки тръгна по коридора. Виковете му се отразиха в стените на коридорите, а дотичалите бойци видяха коменданта да се държи за счупената си глава, от която течеше кръв.

— Изкарайте конниците! — изрева той. — Бе извършено похищение! — Дори в своята ярост той запази достатъчно здрав разум, за да премълчи цялата истина. Комендантът внезапно спря, когато чу чаткане на копита, отчаян писък и дивия вик на варварско ликуване.

Последван от обърканите стражи Чандър Шан се спусна към стълбището. В двора на крепостта винаги стоеше кавалерийско отделение, готово веднага да препусне. Комендантът поведе ескадрона подир беглеца, макар че главата му така силно се въртеше, че трябваше да се държи с ръце за седлото. Той не разкри самоличността на жертвата, а само каза, че онази благородничка, която е носела пръстена с кралския печат е отвлечена от вожда на афгулийците. Похитителят нито се виждаше, нито се чуваше, но Чандър Шан знаеше по кой пътя ще поеме — пътя, който водеше право към прохода Зейбар. Нощта беше безлунна. Колибите на селяните неясно се очертаваха на звездната светлина. Зад тях се простираха мрачната крепост и кулите на Пешкаури. Пред тях се извисяваха черните прегради на Химелийските планини.