Конан авантюриста

3.

Колко дълго беше стоял така, поразен от откритието, Конан никога не разбра. Един глас го изтръгна от това вцепенение. Един женски глас, който пищеше все по-силно и по-силно, сякаш пищящата се приближава. Конан позна гласа и обхваналата го парализа моментално изчезна.

Един бърз скок го пренесе на тесните первази, където той се хвана и разблъска настрана вкаменените фигури, за да има къде да стъпи. Още един скок катерене и Конан се вкопчи за перваза. Погледна над стената. Беше външна стена. Пред погледа му се разкри зелената ливада, която заобикаляше замъка.

Отвъд покритата с трева равнина крачеше един черен великан и носеше под мишницата си гърчеща се пленница така, както се носи непослушно дете. Беше Санча, черната й къдрава коса беше разрошена. Мургавата й кожа рязко контрастираше на лъскавата абаносова кожа на нейния похитител. Той не обърна никакво внимание на нейното ритане и виковете й и се насочи към външния сводест вход.

Когато изчезна вътре, Конан скочи безразсъдно от стената и се мушна през свода, който водеше към далечния двор. Той се сви там и видя великанът, който носеше мятащата се пленница, да влиза в двора с басейна. Сега Конан можа добре да огледа черния.

Отблизо великолепната симетрия на тялото и крайниците беше по-впечатляваща. Под черната кожа се движеха дълги, закръглени мускули. Конан не се съмняваше, че чудовището може да разкъса парче по парче обикновен човек. Ноктите на пръстите представляваха друго оръжие, защото бяха големи като на див звяр. Лицето не беше човешко, а представляваше гравирана абаносова маска. Очите бяха жълто-кафяви — вибриращо злато, което светеше и блестеше. Всяка линия, всяка черта на лика му носеше отпечатък на омраза — омраза, която надвишаваше обикновената човешка омраза. Съществото не беше човек — не можеше да бъде човек. То беше кълн на живота от ямите на богохулствено творение.

Великанът остави Санча на моравата, а тя запълзя, плачейки от болка и ужас С някаква несигурност той се огледа и жълто-кафявите му очи се присвиха, когато съзря разбутаните и съборени фигури от стената. После се наведе, сграбчи пленницата за врата и за чатала и тръгна решително към зеления басейн. Конан се измъкна изпод свода и затича през моравата като вятър на смъртта.

Великанът се обърна, видя бронзовия отмъстител да тича към него и очите му пламнаха. В момент на изненада жестоката му хватка се отпусна. Санча се измъкна и падна на тревата. Ръцете с остри нокти замахнаха напред, но Конан се пъхна под тях и заби сабята си в слабините на великана. Черният се строполи като отсечено дърво. От тялото му бликна кръв. В следващия момент, докарана до лудост от ужас и истерично облекчение, Санча скочи и се притисна към него, а Конан се оказа в отчаяна хватка.

Конан се освободи и изруга, но неговият враг вече беше мъртъв. Жълто-кафявите очи се бяха изцъклили, дългите абаносови крайници бяха престанали да потръпват.

— О, Конан — ридаеше Санча, притискайки се силно към него — какво ще стане с нас? Какви са тези чудовища? О, сигурно сме попаднали в ада и това беше дяволът…

— В такъв случай адът се нуждае от нов дявол — отбеляза барачанецът и се усмихна свирепо. — Но как те хвана? Да не би да са завладели кораба?

— Не знам. — Тя се опита да избърше сълзите си, търсейки полите на роклята си, но после си спомни, че е гола. — Аз слязох на брега. Видях, че ти последва Запораво и тръгнах подир вас. Аз намерих Запораво… беше… ти ли го…

— Кой друг? — озъби се той. — Какво стана след това?

— Видях движение между дърветата — тя потрепери. — Мислех, че си ти. Извиках… после видях… черното същество, клекнало като маймуна между дърветата да се хили насреща ми. Беше като кошмар. Не можех да бягам. Можех единствено да пищя. То слезе от дървото и ме хвана… ох, ох, ох! — Тя скри лицето си в ръце и при спомена за изживения ужас отново потрепери.

— Трябва да се махаме оттук — изръмжа той и я хвана за китката. — Хайде. Трябва да отидем и да съберем екипажа…

— Когато влязох в гората, повечето от моряците спяха на брега — каза тя.

— Спят? — възкликна Конан недоумяващо. — Как, в адския огън на седемте дявола…

— Слушай! — Тя замръзна, превърна се в бяла, разтреперана от страх фигура.

— Чух! — озъби се той. — Стенание! Почакай.

Той отново тръгна към первазите и, поглеждайки над стената, изруга с такава ярост, че дори Санча се стъписа. Черните мъже се завръщаха, но те не идваха с празни ръце. Всеки носеше по едно отпуснато човешко тяло, а някои и по две. Техните пленници бяха буканирите, които висяха в ръцете на похитителите и само някое случайно слабо движение или трепкане показваше, че са живи. Бяха обезоръжени, но не съблечени. Един от черните носеше ножниците със сабите в тях — голям товар остра стомана. От време на време един моряк се провикваше с неясен глас като пияница, който говори на сън.

Конан се огледа като вълк попаднал в капан. Към двора с басейна водеха три сводести входа. През източния свод черните бяха напуснали двора и вероятно през него щяха да се върнат. Той беше влязъл през южния вход. В западния се беше скрил и не можеше да види, какво лежи отвъд него. Въпреки че не познаваше плана на замъка, Конан беше принуден бързо да вземе решение.

Скачайки от стената, той постави с шеметна бързина изпопадалите фигури по местата им, издърпа тялото на своята жертва до басейна и го хвърли вътре. То веднага потъна и пред очите му започна да се свива, да намалява, да се втвърдява. Потрепервайки, Конан рязко се обърна настрана. После хвана за ръка момичето и я поведе бързо към южния вход, а тя го молеше да й разкаже какво става.

— Хванали са екипажа — отговори припряно Конан. — Нямам никакъв план, но трябва някъде да се скрием и да наблюдаваме. Ако не погледнат към басейна, може и да не открият присъствието ни.

— Но те ще видят кръвта по тревата!

— Може да помислят, че я е разлял някой от техните дяволи — отговори той. — Във всеки случай, трябва да опитаме.

Бяха в двора, от който Конан наблюдава мъчението на момчето. Той бързо я поведе нагоре по стълбите откъм северната страна и я накара да клекне зад балюстрадата на балкона. Прикритието беше лошо, но по-добро не можеха да намерят.

Едва се бяха настанили, когато черните нахълтаха в двора. Чу се силно блъскане в подножието на стълбището. Конан настръхна и стисна сабята си. Но черните минаха през сводестия вход на югозападната страна, след което се чуха тъпи звуци и стенания. Великаните хвърляха жертвите си на моравата. Санча отвори уста в истеричен смях, но Конан бързо затвори с ръка устата й и задуши звука преди той да издаде тяхното присъствие.

След известно време чуха тропот от много крака по моравата под тях, после отново се възцари тишина. Конан надзърна над стената. Дворът беше празен. Черните отново се бяха пренесли в съседния двор и бяха наклякали около басейна. Те изглежда не обръщаха голямо внимание на петната от кръв по моравата и нефритения бордюр на басейна. Очевидно кървавите петна за тях не бяха нещо необичайно. Нито пък погледнаха в басейна. Негрите бяха погълнати от някакво тяхно, необяснимо, тайно съвещание. Високият чернокож отново свиреше на златната си гайда, а неговите другари слушаха като абаносови статуи.

Конан хвана Санча за ръка и тихо заслиза по стълбището приведен така, че главата му да не се вдига над стената. Изплашеното момиче го следваше по неволя, поглеждаше страхливо към арката, която водеше към двора с басейна. От този ъгъл обаче не се виждаше нищо. В края на стълбището лежаха сабите на зингаранците. Ударите, които бяха чули, бяха от хвърлянето на пленените оръжия.

Конан поведе Санча към югозападната арка. Те тихо прекосиха моравата и влязоха в двора зад нея. Там лежаха нахвърляни на тревата буканирите с щръкнали мустаци и блестящи обеци. От време на време някой се размърдваше и пъшкаше неспокойно. Конан се надвеси над тях, а Санча коленичи до него и с ръце на хълбоците се приведе напред.

— Каква е тази сладникава тежка миризма? — попита тя нервно. — Излиза от дъха на буканирите.

— От онзи проклет плод, който ядоха — отговори той тихо. — Спомням си миризмата му. Трябва да е нещо от рода на черния лотос, който приспива хората. Всемогъщи Кром, започват да се събуждат… но те са невъоръжени, а аз нямам представа колко време ще мине преди онези черни дяволи да започнат магията си над тях. Какъв ли шанс ще имат тези невъоръжени и оглупели от съня момчета?

Намръщен, Конан сериозно се замисли. След миг стисна мургавото рамо на Санча с такава сила, че тя трепна.

— Слушай! Аз ще привлека тези черни свине в другата част на замъка и известно време ще ги задържа. Ти разбуди тези глупаци и им занеси сабите… съществува вероятност да се бием. Можеш ли да свършиш това?

— Аз… аз… не зная! — заекна тя разтреперана от ужас, и навярно без да разбира какво казва.

Конан изруга, сграбчи дългата й коса близо до главата и я разтърси, докато в замаяния й поглед стените започнаха да танцуват.

— Трябва да го направиш! — изсъска той. — Това е единственият ни шанс!

— Ще се постарая! — въздъхна Санча.

Като изсумтя една похвала и я удари окуражително по гърба, при което едва не я събори, Конан се отдалечи.

Миг по късно, вперил поглед във враговете си, той се навеждаше до арката, която водеше към двора с басейна. Черните все още седяха около басейна, но някои бяха започнали да проявяват признаци на адско нетърпение. От двора, където лежаха разбуждащите се буканири, стенанията се засилиха и се смесиха с неясни ругатни. Той стегна мускулите си и се наведе като пантера, дишайки спокойно през стиснатите си зъби.

Великанът със скъпоценните камъни на кърпата стана и взе гайдата си. В този момент с един тигров скок Конан се озова между стъписаните черни. И както тигърът скача и удря жертвата си, така и Конан размаха сабята си. Три пъти замахва преди някой да успее да вдигне ръка за отбрана. После Конан премина през тълпата и хукна към моравата. Зад него останаха да лежат три черни фигури с разцепени черепи.

Макар неочакваната му атака да ги изненада, оцелелите много бързо се съвзеха. Те се втурнаха подир него към западната арка. Дългите им крака ги носеха с главоломна бързина. Той обаче се чувстваше уверен в своята способност да им избяга. Но целта му не беше такава. Конан имаше намерение да ги накара дълго да го преследват, за да има време Санча да събуди и въоръжи зингаранците.

Както тичаше в двора отвъд западната арка, той изруга. Този двор се различаваше от другите, които бе видял. Вместо да е кръгъл, дворът беше осмоъгълен и арката, през която беше влязъл беше единствена.

Обърна се и видя цялата банда подир себе си, една част бяха струпани около арката, а останалите разпръснати в широка линия, която се приближаваше. Той ги гледаше и бавно отстъпваше към северната стена. Линията се изви в полукръг, разпростря се, за да го обкръжи. Той продължи да се движи заднешком, но все по-бавно. Те се страхуваха, да не би той да се опита да премине през върха на полумесеца и удължиха линията, за да му попречат.

Конан наблюдаваше с хладнокръвието на вълк и после удари с опустошителната изненада на мълния — точно в центъра на полумесеца. Великанът, който се случи пред него падна разсечен до гръдната кост и преди черните от дясно и от ляво да успеят да му помогнат, пиратът излезе извън техния затварящ се пръстен. Групата при портата се приготви да приеме атаката, но Конан не ги нападна. Той се обърна и загледа преследвачите без видимо вълнени и определено без страх.

Този път не се разпръснаха в тънка линия. Те разбраха, че е фатална грешка да разделят силите си срещу такъв враг. Великаните се събраха в компактна маса и тръгнаха към него без излишно бързане, поддържайки формацията си.

Конан знаеше, че ако попадне под тази маса от нокти и мускули, за него ще има само един край. След като им позволи да го замъкнат там, където могат да го достигнат с ноктите си и да използват предимството на по-голямото си телесно тегло, дори неговата животинска свирепост нямаше да му помогне. Той огледа стената и видя една издатина, подобна на перваз на западната страна над ъгъла. Конан не знаеше какво представлява тя, но щеше да му послужи. Той заотстъпва към този ъгъл, а великаните започнаха да напредват по-бързо. Очевидно мислеха, че са го подкарали в ъгъла, а Конан намери време да помисли, че вероятно гледаха на него като на същество от по-нисш порядък, умствено по-слабо развит от тях самите. Толкова по-добре. Няма нищо по-пагубно от подценяването на врага.

Сега Конан беше само на няколко ярда от стената и черните бързо се приближаваха, очевидно възнамерявайки да го приковат към ъгъла, преди той да разбере положението. Групата при портата беше напуснала поста си и бързаше да се присъедини към другарите си. Великаните бяха приклекнали, с очи, пламтящи като златен адски огън, с вдигнати, с остри нокти ръце, готови да отблъснат атаката. Те очакваха стремително и силно движение от страна на тяхната жертва, но когато то дойде, бяха изненадани.

Конан повдигна сабята си, направи крачка към тях, после се обърна и затича към стената. Като освободена стоманена пружина той скочи високо във въздуха и протегнатата му ръка се хвана за издатината. В същия миг се чу трясък и стърчащият перваз се откърти, хвърляйки го неудържимо обратно в двора.

Той падна на гърба си, който въпреки пружиниращите му мускули щеше да се счупи ако не беше меката трева на моравата. Конан се претърколи като голяма котка и се изправи с лице към враговете си. Танцуващото безразсъдство беше изчезнало от очите му. Те блестяха като синя клада. Буйната му, дълга коса настръхна, тънките му устни се отдръпнаха и разкриха белите му зъби. В един миг положението се промени от смела игра в бой на живот и на смърт и дивата природа на Конан беше отговорила с цялата ярост на животинския свят.

Черните, спрени за момент от бързината на случката, тръгнаха към него, решили да го повалят, да го смажат. В този момент един вик раздра тишината. Обръщайки се, великаните видяха към арката да се приближава невзрачна тълпа. Буканирите се олюляваха пиянски, ругаеха несвързано, но бяха стиснали сабите си и напредваха с ярост, която ни най-малко не беше намалена от факта, че не разбираха за какво става дума.

Докато черните гледаха стъписани, Конан изрева пронизително и размаха острата си като бръснач сабя. Под нейното острие те падаха като зряла пшеница, а зингаранците, викайки яростно, тичаха зашеметени през двора и се нахвърляха върху великаните с кръвожадна страст. Те бяха все още замаяни. Излизайки като през мъгла от тежкия наркозен сън, те бяха почувствали Санча енергично да ги разтърсва и да им пъха саби в ръцете, чувайки неясно, че ги подканя към някакво действие. Буканирите не разбраха всичко, което им каза, но гледката на непознати лица и лееща се кръв за тях беше достатъчна.

В един миг дворът се превърна в бойно поле, което скоро заприлича на кланица. Зингаранците се олюляваха на краката си, но си служеха успешно със сабите, ругаеха силно и почти не забелязваха раните си, освен онези, които в момента бяха фатални. Те превишаваха по численост черните, но последните съвсем не бяха слаби противници. Стърчейки над нападателите, великаните поразяваха с нокти и зъби, разкъсваха човешки гърла, удряха със стиснати юмруци, които разбиваха черепи. Притиснати в този ръкопашен бой, буканирите не можеха да използват превъзходната си подвижност, а мнозина от тях бяха прекалено оглупели от наркозния сън и не успяваха да избегнат насочените към тях удари. Те се биеха със сляпа животинска ярост, с твърде силно желание да причинят смърт, за да мислят как да я избегнат. Звукът от сечащите саби беше като от касапски нож, а писъците, крясъците и ругатните бяха ужасяващи.

Свита под арката, Санча беше вцепенена от шума и яростта. Тя получи неясно впечатление от бушуващия хаос, в който саби бляскаха и сечаха, ръце се мятаха, озъбени лица се появяваха и изчезваха, напрегнати тела се сблъскваха, отскачаха, вкопчваха се и се размесваха в дяволски танц на лудостта.

Подробностите се задържаха за кратко. Тя видя зингарански моряк, заслепен от увиснало пред очите му парче от собствения му скалп да забива сабята си чак до дръжката в един черен корем. Ясно чу изсумтяването на буканира, когато нанесе удара и видя жълто-кафявите очи на жертвата да се обръщат в агония. Когато измъкна сабя си от стомаха му блъвнаха кръв и вътрешности. Умиращият черен хвана острието с голи ръце, а морякът дърпаше безразсъдно и глупаво. После една черна ръка хвана зингаранската глава и едно черно коляно се заби с жестока сила по средата на моряшкия гръб. Главата му беше дръпната рязко назад и над шума от боя нещо изпука като от прекършване на дебел клон. Победителят хвърли тялото на жертвата си на земята… и тогава лъч от синя светлина блесна зад рамото му. Той залитна, главата му увисна на гърдите и след това се стовари на земята.

Санча почувства, че й се повдига. Тя се задави и искаше да повърне. Девойката направи безуспешен опит да се обърне и да избяга от спектакъла, но краката й не помръдваха. Нито пък можеше да затвори очи. В действителност тя ги отвори още по-широко. Отвратена, погнусена, ужасена, тя все пак изпитваше страхотно очарование, каквото винаги бе изпитвала при вида на кръв. Но тази битка превъзхождаше всичко, което някога бе виждала. Видя Конан.

Голяма маса врагове го беше откъснала от другарите му. Конан беше обгърнат от черна вълна ръце и тела, които го повалиха. Скоро щяха да го стъпчат до смърт, ако не беше повлякъл един от черните със себе си и не беше превърнал тялото му в своя защита. Те тъпчеха и ритаха към барачанеца и дърпаха своя гърчещ се другар, но Конан го стискаше отчаяно със зъби за гърлото и упорито се държеше за своя умиращ щит.

Една атака на зингаранците разхлаби черната преса. Конан хвърли тялото и стана, ужасен и изцапан с кръв. Великаните стърчаха над него като големи черни сенки и замахваха с ужасни удари. Но той беше недосегаем като обезумяла от кръв пантера и при всяко замахване или проблясване на сабята му, бликваше кръв. Конан вече беше получил толкова удари, че на негово място трима обикновени бойци биха били мъртви.

Бойният му вик прозвуча над шума от клането и обърканите, но разярени зингаранци, се окуражиха и удвоиха ударите. Звукът от разкъсване на плът и чупене на кости под сабите им почти заглуши виковете от болка й гняв.

Черните се разколебаха и се втурнаха панически към портата. Санча изпищя и бързо се отстрани оттам. Те се струпаха под тясната арка, а зингаранците промушваха и сечаха напрегнатите им гърбове с пронизващ, ликуващ рев. Портата заприлича на кланица преди черните да успеят да се промушат през нея и да се разпръснат.

Битката се превърна в преследване. По затревените дворове, по бляскащите стълбища, по наклонените покриви на фантастичните кули, дори по широките первази на стените великаните, нападани непрестанно от безпощадните си врагове, бягаха като преследвани от вълци и оставяха кървави петна на всяко стъпало. Изпаднали в безизходица, някои се обръщаха срещу преследвачите и умираха. Крайният резултат винаги беше един и същ — черно тяло потръпваше в конвулсии върху сабята или се гърчеше на земята, хвърлено от парапет или покрия на кула.

Санча избяга в двора с басейна и се сви, трепереща от ужас. Навън се чуваше ужасен вой. Тежко и шумно стъпваха крака по моравата, а през арката изскочи обляно в кръв черно тяло. Беше великанът с украсената със скъпоценни камъни превръзка на главата. Един тумбест моряк го преследваше отблизо. На самия край на басейна черният се обърна. Изпаднал в крайна нужда, той беше взел една сабя, изпусната от някой умиращ моряк и когато зингаранецът се спусна безразсъдно напред, го удари с непривичното за него оръжие. Буканирът падна с разбит череп, но ударът беше нанесен толкова несръчно, че острието потрепери в ръката на великана.

Той хвърли оръжието с дръжката напред към хората, които се блъскаха около арката и пристъпи към басейна с лице сгърчено от конвулсия на омраза. Конан се хвърли през мъжете при портата и при тази своя стремителна атака ритна сабята.

Великанът разпери ръце и от устните му проехтя нечовешки вик — единственият звук издаден от черен по време на целия бой. Вик на омраза се извиси до небето. Беше като глас, който вие от дълбините на ада. При този звук зингаранците трепнаха и се разколебаха. Но Конан не спря. Мълчаливо и убийствено той пристъпи към абаносовата фигура, застанала на края на басейна.

Когато сабята, от която капеше кръв, блесна, черният се обърна и скочи. За миг той се задържа във въздуха над басейна. После с рев, който разтърси земята, зелената вода се надигна нагоре, за да го посрещне и го обгърна в зелен вулкан.

Конан спря стремителната си атака точно на време, за да не падне в басейна и отскочи назад, отблъсквайки с мощните си ръце хората далеч от басейна. Сега зеленият басейн приличаше на гейзер, шумът доби оглушителна сила, а високата водна колона, покрита на върха с голяма корона от пяна, се издигаше все по-нагоре.

Конан гонеше хората си към арката, удряше ги с плоското на сабята си. Ревът от водната струя изглежда ги беше лишил от разум. Видя Санча да стои като парализирана и да гледа с широко отворени от ужас очи към кипящата водна колона. Той й извика с глас, който надви трясъка на водата и я извади от вцепенението. Тя изтича при него с протегнати ръце, а Конан я хвана за ръка и я изведе от двора.

В следващия двор оцелелите се събраха уморени, парцаливи, ранени, облени в кърви. Гледаха онемели към голямата нестабилна колона, която се доближаваше все повече към синия свод на небето. Нейният зелен ствол беше украсен с бели дантели. Короната от пяна беше три пъти по голяма от обиколката в основата. На моменти тя заплашваше да се срути и да се превърне в поглъщащ поток, но въпреки това продължаваше да се издига към небето.

Конан погледна към окървавената, парцалива група буканири и изруга, като видя, че са само двайсет души. Той хвана един от тях за яката и го разтърси така силно, че от раните му покапа кръв.

— Къде са останалите? — изрева той в ухото на жертвата си.

— Това са всичките! — изкрещя другият, за да надвика рева на гейзера. — Другите са убити от тези черни…

— Добре, махай се! — извика Конан и като го удари го засили към другата арка. — Този фонтан всеки момент ще се разлее…

— Всички ще се издавим! — изкряска буканирът, куцукайки към арката.

— По дяволите, ще се издавим! — изрева Конан. — Ще се превърнем в парчета вкаменели кости! Махай се, да те вземе дявол!

— Той затича към външната арка, без да изпуска от око зелената ревяща кула, която се издигаше със застрашителни размери над него и над изостаналия войник. Замаяни от жажда за мъст и от гръмотевичния шум, някои от зингаранците се движеха като в транс. Конан ги накара да побързат. Методът му беше прост — хващаше влачещия се за врата и го изхвърляше през портата с един допълнителен ритник в задника, гарнирайки подканите за бързане с цветисти коментари по адрес на неговото родословие. Санча проявяваше склонност да остане с него, но той я отмести настрана със зловещо богохулстване и ускори движенията й към платото със страхотен удар отзад.

Конан остана под арката докато не се увери, че всички останали живи буканири са напуснали замъка, след което тръгна през ливадата. После той погледна още един път към ревящия стълб, който се издигаше към небето, правейки кулите да изглеждат малки и също побягна от замъка, обхванат от безименен ужас.

Зингаранците вече пресичаха края на платото и се спускаха надолу по склоновете. Санча го чакаше на билото на първия от тях. Конан спря там за миг и погледна назад към замъка. Подобно на гигантско цвете със зелено стебло и бял цвят стълбът се полюшваше над кулите, а ревът изпълваше небесата. После колоната, нефритено зелена и бяла, се разби с трясък, сякаш се раздираха небесата и бурен поток скри стените и кулите.

Конан хвана момичето за ръка и побягна. Склон подир склон се издигаха и спускаха пред тях, а зад тях гърмеше струята на реката. Тя се издигаше и спадаше по склоновете като широка, зелена лента. Потокът не се разля и не изчезна. Подобно на гигантска змия той течеше по падините и заобикаляше билата, поддържайки постоянен курс — все подир тях.

Съзнанието за това повиши издръжливостта на Конан. Санча се препъна и падна пред краката му, стенейки от отчаяние и изтощение. Конан я взе, метна я на рамо и продължи да тича. Той дишаше тежко, коленете му трепереха. Залиташе. Пред себе си видя моряците да бягат, пришпорвани от ужаса, който беше обхванал и него.

Неочаквано през премрежения си поглед видя „Уастрел“. Мъжете презглава наскачаха в лодките. Санча се строполи грохнала на дъното. Конан, макар кръвта да туптеше в ушите му и светът да плуваше червен пред очите му, грабна едно гребло от тежко дишащите моряци.

Със сърца, които всеки момент щяха да се пръснат от изтощение, те гребяха към кораба. Зелената река премина пояса от дървета около брега, които падаха като прерязани и изчезваха в нефритенозеления поток. Пороя премина през брега и навлезе в океана, а вълните станаха по-дълбоки и по-зловещо зелени.

Необясним, инстинктивен страх обзе буканирите, карайки техните измъчени тела и изтощени мозъци да полагат по-големи усилия. Те не знаеха от какво се страхуват, но знаеха, че отвратителната, гладка, зелена лента представлява заплахата тялото и за душата им. Знаеше го и Конан и когато видя широката линия да се плъзга във вълните и потокът да продължава подир тях, без да променя формата и посоката си, той мобилизира последните остатъци от силата си така енергично, че греблата изпращяха в ръцете му.

Носовете на лодките се удариха в „Уастрел“ и моряците се заизкачваха по веригите, оставяйки лодките незавързани. Санча, увиснала безсилна като труп върху широкото рамо на Конан, се остави да бъде хвърлена безцеремонно на палубата, когато барачанецът хвана руля и задъхан започна да дава команди на заприличалите на скелети моряци.

По време на схватката той беше поел водачеството без възражения и те го бяха следвали инстинктивно. Сега буканиерите, макар да залитаха като пияни, работеха с въжетата и подпорите. Корабната верига безпрепятствено се измъкна от водата, платната се издуха от засилващия се вятър. „Уастрел“ потрепери, разтърси се и величествено се насочи навътре в морето. Конан гледаше към брега. На разстояние едно гребло от кила на „Уастрел“ от водата към тях безуспешно се протягаше език от смарагдов пламък. Повече той не се доближи. Погледът на Конан проследи непрекъснатия поток от святкаща зеленина.

Поемайки дъх, барачанецът се усмихна на тежко дишащия екипаж. Санча стоеше до него и по лицето й се стичаха истерични сълзи. Панталоните на Конан, прогизнали от кръв, висяха на парцали. Поясът с ножницата беше изчезнал, сабята му, забита вертикално на палубата до него, беше нащърбена и покрита с кръв. Буйната му, дълга коса също беше залепнала от съсирена кръв, едното му ухо беше откъснато. Ръцете, краката, гърдите и раменете буха изпохапани и изподрани като от пантери. Но той разкрачи яките си крака, хвана руля с истинско изобилие от мускулна сила и се усмихна.

— Сега какво ще правим? — попита момичето.

— Ще грабим по моретата! — отвърна той и се засмя. — Екипажът ни е малоброен, при това сдъвкан и одран, но тези моряци могат да обслужват кораба, а и екипажи винаги могат да се намерят. Хайде, момиче, дай ми една целувка!

— Целувка? — извика истерично тя. — В такъв момент ти мислиш за целувка?

Смехът му избумтя над плющенето и гърменето на платната, той я вдигна с мощната си ръка и звучно млясна червените й устни.

— Аз мисля за живота! — прогърмя гласът му. — Мъртвите са си мъртви и миналото не може да се върне! Имам кораб и войнствен екипаж, и момиче с устни като вино. Какво друго ми е нужно! Престанете да си лижете раните, побойници и отворете бъчва с бира. С този кораб вие ще направите чудеса. Танцувайте и пейте, докато дойде този момент, дяволите да ви вземат! По дяволите празните морета! Ние тръгваме към моретата, където пристанищата са богати, а корабите на търговците са натъпкани с плячка!