Конан авантюриста

9. Замъкът на магьосниците

Слънцето се беше извисило над върховете на Химелийските планини. В подножието на дълъг склон спря група коне и погледна нагоре. Високо над тях се издигаше каменна кула. Зад нея близко до линията, където започваше снегът на върха на Ймша се извисяваха и блестяха стените на големия замък. Във всичко това се чувстваше нещо нереално — виолетови склонове се издигаха до фантастичен, отдалече приличен на играчка замък с блестящ леденостуден връх над него.

— Ще оставим конете тук — измърмори Конан. — По-безопасно е да се изкачим пеша на този предателски склон. Освен това, конете са изморени.

Той слезе от черния жребец, който стоеше с отпусната глава. Бяха яздили цяла нощ, хапвайки в движение от запасите в дисагите и спирайки само за почивка на конете.

— В първата кула са настанени последователите на черните магьосници — каза Конан. — Поне така говорят хората-пазачи на своите господари… по-малки магьосници. Докато се изкачваме те няма да бездействат.

Керим Шах вдигна глава нагоре към планината, после се обърна и погледна пътя, по който бяха дошли. Бяха се изкачили високо в Ймша, под тях се простираше огромната шир на по-малки върхове и канари. Между тези планински лабиринти туранийците напразно бяха търсили нещо, което да подсказва за присъствие на хора. Очевидно през нощта афгулийските преследвачи са изгубили следите на своя вожд.

— Тогава да тръгваме.

Завързаха уморените коне за тамарисковите храсти и без по-нататъшни коментари се заизкачваха по склона. Нямаше никакви укрития. Склонът беше гол, осеян с камъни, но недостатъчно големи, за да се скрие човек. Ала нещо друго се беше скрило зад тях.

Групата не беше изминала и петдесет стъпки, когато иззад един камък изскочи ръмжащо животно — мършаво свирепо куче от тези, които се въдят в планинските села. Очите му горяха, от челюстите му капеше пяна. Конан водеше трупата, но то не го нападна, а се стрелна покрай него и скочи върху Керим Шах. Тураниецът отскочи настрана и голямото куче налетя върху иракзаеца. Мъжът извика и вдигна нагоре разкъсаната си от зъбите на звяра ръка. В следващия миг половин дузина извити саби насякоха животното. Въпреки това докато буквално не беше направено на парчета страхотното същество не преустанови усилията си да захапе и разкъса нападателите.

Керим Шах превърза пострадалата ръка на боеца, погледна го втренчено и после се обърна, без да продума. Той се присъедини към Конан и те продължиха мълчаливо да се изкачват.

Не след дълго Керим Шах каза:

— Странно е да срещнем селско куче на това място.

— Тук няма мърша — изсумтя Конан.

И двамата се обърнаха към ранения боец, който вървеше подир тях сред другарите си. На тъмното му чело блестеше пот, дръпнатите му устни разкриваха болезнена гримаса. После и двамата отново погледнаха към каменната кула над тях.

По възвишенията лежеше сънна тишина. На кулата, както и на странната пирамидална постройка зад нея, нямаше никакви признаци на живот. Но мъжете, които се катереха нагоре бяха напрегнати като хора, които вървят по ръба на кратер. Керим Шах свали от гърба си тежкия туранийски лък, който убиваше от петстотин стъпки, а иракзайците стиснаха в ръце по-леките си, но не по-малко смъртоносни лъкове.

Още не бяха стигнали на разстояние един изстрел от кулата, когато без предупреждение нещо падна от небето. То мина толкова близо до Конан, че той почувства вятъра от спускащите се крила. Един иракзаец залитна и падна, а от прерязаната му шийна вена бликна кръв. Един ястреб с криле като полирана стомана, с извита като ятаган човка, от която капеше кръв, се издигна нагоре, когато тетивата на лъка на Керим Шах звънна. Птицата полетя като камък надолу към земята, но никой не видя какво стана с тялото.

Конан се наведе над жертвата от атаката, но мъжът вече беше мъртъв. Всички мълчаха. Нямаше смисъл да се коментира фактът, че никога досега никой не беше чул ястреб да напада човек. Силна ярост започна да измества фаталната летаргия в душите на иркзайците. Косматите пръсти сложиха стрели на тетивата и мъжете, загледаха отмъстително към кулата, чиято тишина започна да ги дразни.

Следващата атака дойде бързо. Всички я видяха — една праханка от пушек, която се отдели от кулата и започна да се търкаля по склона към тях. Подир нея се появиха и други. Те изглеждаха безопасни, просто кълба от облачна пяна, но Конан отскочи настрана, за да избегне контакта с първата. Зад него един от иракзайците удари със сабята си нестабилната маса. Мощен взрив разтърси планинския склон. Последва ослепителен пламък, след това гъбата изчезна, а от прекалено любопитния войн остана само куп овъглени и почернели кости. Изпечената ръка още стискаше дръжката от слонова кост, но острието на сабята го нямаше — беше се разтопило от ужасната топлина. Другите мъже, които стояха почти до жертвата, не бяха пострадали, освен дето бяха зашеметени и полуослепени от неочаквания пламък.

— Не се докосвайте до сабите! — извика Конан. — Пазете се… отново идват!

Склонът над тях почти изцяло беше изпълнен с търкалящи се сфери. Керим Шах опъна лъка си и изпрати една стрела в облакообразната маса пред него и кълбото се спука като мехурче, изхвърляйки пламък. Хората му последваха неговия пример и следващите минути по планинския склон се разрази гръмотевична буря, а мълниите тряскаха и изливаха водопади от огън. Когато стрелбата престана, в колчаните на бойците бяха останали съвсем малко стрели.

Навъсени те продължиха да се изкачват по овъгления, почернял, склон, където от експлозиите на дяволските бомби на места голите скали се бяха превърнали в лава.

Сега, почти на един изстрел разстояние от смълчаната кула, бойците се разгърнаха в боен ред, готови за всякакъв ужас, който може да ги сполети.

На кулата се появи фигура и повдигна дълъг десет стъпки бронзов рог. Неговият пронизителен рев прозвуча над склоновете като тръбите от Деня на страшния съд. А после започна да се чува ужасен говор. Земята се затресе под краката на нашествениците. От подземните глъбини се разнесе тътнеж и бумтене.

Иракзайците пищяха, олюляваха се като пияни по тресящия се склон, а Конан със светнали очи се втурна дръзко нагоре, с нож в ръка, право към вратата на стената на кулата. Над него големият рог ехтеше и бумтеше с животински присмех. И тогава Керим Шах опъна тетивата на мощния си лък и стреля.

Само тураниец може да стреля така. Ревът на рога неочаквано престана и на негово място се чу тънък, пронизителен писък. Фигурата със зеления тюрбан се олюля, хвана дългата стрела, която трепереше забита в гърдите му и после се преметна тежко през парапета. Големият рог падна върху назъбената стена и провисна несигурно. Друга фигура, загърната в наметало, се спусна да го хване, пищейки от ужас. Отново иззвъняха тетивата на туранийския лък. Отново му отговори предсмъртен вой. Падайки, вторият последовател закачи рога с лакът, бутна го от парапета и той се разби на скалата под кулата.

Конан премина разстоянието до кулата с такава главоломна бързина, че преди ехото от това падане да заглъхне, той удряше със сабята си по вратата. Предупреден от своя първичен инстинкт, Конан неочаквано се отдръпна, точно когато отгоре се изсипа разтопено олово. Веднага се върна отново на мястото си, удряйки по вратата с удвоена ярост. Беше възбуден от факта, че враговете му прибягваха към земни оръжия. Магията на последователите беше ограничена. Техните магьоснически сили също можеха да се изчерпят.

Керим Шах бързаше нагоре по склона, а неговите планинци го следваха наредени във форма на полумесец. Докато тичаха, те стреляха, а стрелите им се разбиваха в стените или свода над парапета.

Тежката порта от тиково дърво отстъпи пред атаката на кимериеца и той надникна в кръгла стая, от която нагоре се виеше стълбище. На отсрещната страна на стаята зееше врата, през която се разкриваше отсрещния планински склон и гърбовете на дузина оттеглящи се фигури в зелени наметала.

Конан изрева, направи крачка навътре, но вродената му предпазливост го накара да отскочи назад. В същия миг на мястото, където беше стоял по-рано падна огромен каменен блок. Викайки следващите го бойци, той се спусна около кулата.

Последователите бяха изтеглили първата си защитна линия. Когато заобиколи кулата, Конан видя зелените им наметала да се мяркат в планината пред него. Той се спусна да ги догони, дишайки тежко от жажда за мъст, следван от Керим Шах и иракзайците, чийто фатализъм беше отстъпил пред временния триумф и те стреляха и виеха като вълци при преследване.

Кулата стоеше на по-ниския край на тясно плато, чийто склон едва се виждаше. Стотина стъпки по-нататък платото изведнъж свършваше до бездънна, бездна. Последователите очевидно бяха наскачали в тази бездна с най-голяма скорост. Техните преследвачи видяха зелените им наметала да се развяват и да изчезват надолу.

Секунди по-късно те самите стояха на края на този голям ров, който ги делеше от замъка на Черните магьосници. Клисурата, дълбока петстотин и широка около четиристотин стъпки имаше отвесни стени и очевидно ограждаше планината, тъй като се простираше в двете посоки, а край не се виждаше. В нея от стена до стена блещукаше и трепкаше странна прозрачна мъгла.

Конан погледна надолу и изсумтя. Далеч под него по светещото дъно, което блестеше като полирано сребро видя телата на облечените в зелени наметала последователи. Очертанията им трептяха и бяха неясни като гледани под вода. Вървяха един след друг към отсрещната стена.

Керим Шах сложи стрела на тетивата и стреля. Но когато удари в мъглата, която изпълваше бездната, стрелата изглежда изгуби инерцията и посоката и се отклони от направлението си.

— Ако те са слезли долу, ние също можем да слезем! — изръмжа Конан, докато Керим Шах гледаше учуден подир стрелата си. — Тук ги видях за последен път…

Гледайки внимателно надолу той видя далеч на дъното на бездната нещо да блести като златна нишка. Последователите изглежда следваха тази нишка и тогава той неочаквано си спомни загадъчните думи на Кемша: „Следвай златната жилка!“ Както беше клекнал, на самия край, под ръката му, той я намери — тънка жилка от блестящо злато, простираща се от оголената скала в края надолу през сребърното дъно. Намери и нещо друго, което, поради необичайното отражение на светлината, досега беше невидимо за него. Златната жилка следваше тесен скат с изсечени в него стъпала, който се спускаше надолу по урвата.

От тук са слезли последователите — изръмжа той към Керим Шах. — Те не са адепти, за да прелетят по въздуха! Ние ще ги последваме…

В този момент мъжът, който беше ухапан от дивото куче, изкрещя ужасно и скочи към Керим Шах скърцайки със зъби, а от устата му течеше пяна. Тураниецът отскочи бързо като котка настрана, а полуделият човек полетя с главата надолу в пропастта. Другите мъже се спуснаха към бездната и го загледаха учудено. Лудият не падна като камък. Той плуваше бавно надолу през розовата мъгла, сякаш потъва в дълбока вода. Крайниците му се движеха като на човек, който плува, лицето му беше червено и изкривено повече, отколкото на луд. Долу, на блестящото дъно тялото му най-после се спря и остана да лежи неподвижно.

— В тази бездна витае смъртта — промърмори Керим Шах, отдръпвайки се от розовата мъгла, която трептеше почти до краката му. — Сега накъде, Конан?

— Напред! — отговори мрачно кимериецът. — Тези последователи са хора. Щом тя не убива тях, няма да убие и мен.

Той пристегна колана си, а ръцете му докоснаха пояса от Кемша. Конан се намръщи, после мрачно се усмихна. Беше забравил за този пояс. И все пак смъртта на три пъти беше минавала покрай него, за да порази друга жертва.

Последователите достигнаха далечната стена и се заизкачваха нагоре като големи зелени буболечки. Останал самичък върху ската, Конан започна внимателно да се спуска. Розовият облак, който се стелеше над бездната, обгърна глезените му. После достигна до коленете, до бедрата, до кръста, до мишниците. Почувства се така, както се чувства човек в гъста мъгла през влажна нощ. Когато мъглата стигна до брадата му, Конан се поколеба за миг, след това се пъхна в нея. Дъхът му моментално секна. Целият му въздух излезе и той почувства ребрата си да притискат вътрешностите му. С последни сили се повдигна, борейки се за живота си. Главата му се подаде над повърхността на розовия облак и той пое дълбоко дъх.

Керим Шах се наведе към него, говореше му, но Конан нито го чуваше, нито му обръщаше внимание. Умът му упорито се държеше за онова, което му беше казал умиращият Кемша, търсеше пипнешком златната жилка и откри, че при слизането се беше отклонил от нея. В ската бяха изрязани няколко реда от стъпала. Заставайки непосредствено над жилката, Конан започна отново да се спуска. Розовата мъгла отново се издигна над него и го погълна. Сега главата му беше под нея, но той продължаваше да вдишва чист въздух. Над себе си видя другарите си да гледат към него. Мъглата трептеше над главата му и правеше чертите на лицата им неясни. Той им махна с ръка да го последват и продължи бързо да се спуска, без да чака, за да се увери дали са тръгнали.

Керим Шах мълчаливо прибра сабята в ножницата си и го последва, а иракзайците, които се страхуваха повече да останат сами, отколкото от ужаса, който може да ги очаква долу, се втурнаха подир него. Всички се държаха за златната жилка, както видяха да прави кимериецът.

По ската се спуснаха на дъното на бездната и тръгнаха по блестящата равнина, стъпвайки по златната жилка, сякаш бяха еквилибристи. Движеха се така, като че ли минаваха по невидим тунел, по който свободно циркулираше свеж въздух. Чувстваха, че смъртта е само на една ръка от тях, но не ги докосна.

С опънати нерви те продължиха да следват жилката по подобен скат на другата стена, по която последователите се бяха изкачили и изчезнали. Не знаеха какво ги очаква между издадените скали, които стърчеха като устна над бездната.

С ножове в ръце там ги посрещнаха облечените в зелени наметала последователи. Може би те бяха достигнали предела на допустимото отстъпление. Може би стигийският пояс около кръста на Конан бе причина за отслабване на магиите, за тяхното бързо изтощаване. Може би някаква повеля за смърт при неуспех ги беше накарала да скочат от скалите с горящи очи и блестящи ножове, прибягвайки в своето отчаяние материални оръжия.

Там, между канарите, на ръба над бездната, борбата не беше с магьоснически средства. Това беше борба с реални оръжия, където сечеше истинска стомана и бликаше истинска кръв. Където мускулести ръце държаха саби, които се забиваха в потръпваща плът и мъже падаха посечени, за да бъдат стъпкани под краката на биещите се над тях.

Един иракзаец беше посечен между скалите, но последователите бяха в тежко положение — съсичани на части или хвърляни през ръба. Те падаха бавно към сребърното дъно, което блестеше далеч долу.

После завоевателите избърсаха кръвта и потта от челата си и се спогледаха. Конан, Керим Шах и четирима от иракзайците все още бяха на крака.

Те стояха между опасващите края на бездната зъбери, пред виеща се нагоре широка стълба с дузина, широки сто стъпки стъпала и изрязани в зелен, приличен на нефрит материал. Стъпалата извеждаха до широка, непокрита галерия от същия полиран камък, над която един над друг се издигаха етажите на замъка на Черните магьосници. Той изглеждаше като изсечен от самата скала. Архитектурата беше безупречна, но без украса. Многобройните двукрили прозорци бяха със затворени пердета и със спуснати капаци. Нямаше никакъв признак на живот — нито дружелюбен, нито враждебен.

Те се заизкачваха мълчешком, предпазливо, като хора, които влизат в гнездо на змии. Иракзайците бяха онемели, сякаш крачеха към неизбежна гибел. Дори Керим Шах мълчеше. Само Конан изглежда нямаше ясна представа за чудовищното объркване и насилствено откъсване от обичайната мисъл и действие, което предизвика тяхното нахлуване, за безпрецедентното нарушение на традицията. Той не беше човек от Изтока. Беше от онези хора, които, без да се замислят, са готови да влязат в бой с дяволи и магьосници, така както биха се били с човеци.

Конан се изкачи по блестящите стълби, прекоси широката зелена галерия, отиде до голямата, обкована със злато врата от тиково дърво и я отвори. Той огледа горните етажи на пирамидалната структура, която се издигаше над него, протегна ръка към бронзовата издатина, представляваща дръжка на вратата и тогава спря, усмихвайки се мрачно. Дръжката беше с формата на змия, повдигнала глава върху извитата си като дъга шия. Изпита усещането, че металната глава ще оживее под ръката му.

С един удар я откърти от вратата. Звънът от бронза върху лъскавия под не намали вниманието му. С върха на ножа си той отметна настрана дръжката и отново се обърна към вратата. Над кулата царуваше пълна тишина. Далеч под тях във виолетовата мъгла се мержелееха планински склонове. Слънцето блестеше върху покритите със сняг върхове. Високо над кулата като черна точка в синьото небе се виждаше лешояд. Но за него мъжете пред обкованата със злато врата бяха единственото доказателство за живот — дребни фигурки върху зелена нефритена галерия, застанали на шеметна височина, с фантастична грамада от камък, извисяваща се над тях.

Силен вятър откъм заснежените върхове развя окъсаните им дрехи. Дългият нож на Конан, цепещ дъските от тиково дърво, разбуди планинското ехо. Той продължи да удря, сечейки както полираното дърво, така и металния обков. През издялания отвор Конан погледна във вътрешността — предпазлив и нащрек като вълк. Той видя широка стая, полирани каменни стени без гоблени, покрит с мозайка под без килими. Квадратни, полирани абаносови столове и каменен подиум бяха единствените мебели. В стаята нямаше хора. На отсрещната стена се виждаше друга врата.

— Остави навън часови! — изръмжа Конан. — Аз влизам.

Керим Шах направи знак на един боец и той тръгна към средата на галерията с лък в ръка. Конан влезе в замъка, последван от тураниеца и тримата останали иракзайци. Останалият на пост плюна, изръмжа в брадата си и трепна, когато неочаквано до ушите му достигна тих, подигравателен смях.

Той повдигна глава и видя от горния етаж да слиза клатейки глава висока фигура в черно наметало. Цялото му отношение говореше за пренебрежение и злоба. Бърз като светкавица иракзаецът вдигна лъка си и стреля към завитите с наметалото гърди. Подигравателната усмивка не се промени. Магьосникът изскубна стрелата от гърдите си и я хвърли обратно към стрелеца, но не както се хвърля оръжие, а с пренебрежителен жест. Иракзаецът инстинктивно се отдръпна и вдигна нагоре ръце. Пръстите му стиснаха премятащата се във въздуха стрела.

Изпищя. В ръката му дървената стрела неочаквано оживя. Твърдата й форма омекна в дланта му. Той се опита да я хвърли, но беше късно С голата си ръка държеше жива змия, а тя бързо се уви около китката му и злобната й, прилична на клин глава се спусна към мускулестата ръка. Той отново изпищя, очите му се разшириха от ужас, лицето му стана мораво. Иракзаецът падна на колене разтърсван от ужасна конвулсия, а после се просна и остана неподвижен.

Още при първия вик мъжете вътре се обърнаха. Конан се спусна бързо към отворената врата, после спря озадачен. За хората зад него изглеждаше, че той напряга сили срещу въздуха. Макар да не виждаше нищо, под ръката си усети хлъзгава, гладка, твърда повърхност и разбра, че входът е затворен с кристален лист. Той виждаше през него иракзаецът да лежи неподвижен върху гладкия като стъкло под на галерията, а от ръката му да стърчи обикновена стрела.

Конан вдигна ножа си и удари, а наблюдаващите бяха слисани като видяха, как ударът му беше спрян видимо по средата на въздуха със силен звън на стомана, която удря в твърд материал. Конан не продължи. Той знаеше, че дори легендарната извита сабя на Амир Курум не може да разбие тази невидима завеса.

Той обясни накратко на Керим Шах проблема и тураниецът вдигна рамене.

— Е, щом като този изход е блокиран, ще трябва да намерим друг. А до тогава пътят ни е напред, нали?

С ръмжене кимериецът се обърна и тръгна през стаята към другата врата с чувство, че прекрачва към гибелта. Когато вдигна ножа, за да удари по вратата, тя тихо се отвори, сякаш по собствена воля. Конан влезе в голяма зала по края с високи стъклени колони. На сто стъпки от вратата започваше широко нефритенозелено стълбище, което се стесня ваше към върха подобно на стената на пирамида. Какво имаше отвъд това стълбище, той не можеше да каже. Но между него и блещукащото подножие стоеше странен олтар от блестящ черен кехлибар. Четири големи златни змии бяха сплели опашки около този олтар, а клинообразните им глави стърчаха високо във въздуха насочени по четирите посоки на света. Сякаш бяха омагьосани пазачи на приказно съкровище. На олтара, между дъгообразно извитите шии стоеше само един кристален глобус, пълен с мъгливо, подобно на пушек вещество, в което плуваха четири златни нара.

Гледката разбуди в ума му някакъв неясен спомен. После Конан не обърна повече никакво внимание на олтара, защото на по-долните стъпала стояха четири фигури облечени в черни наметала. Не беше видял кога са дошли. Те просто стояха там високи, мършави приличните им на лешояди глави кимаха в такт, краката и ръцете им бяха скрити в надиплените им дрехи.

Един вдигна ръка и ръкавът се завърна, разкривайки ръката му — изобщо не беше ръка. Мимо волята си, Конан спря по средата на крачката. Беше се срещнал със сила, различаваща се по нещо неуловимо от хипнотизма на Кемша. Не можеше да продължи, но чувстваше, че ако желае, може да се оттегли. Другарите му също спряха. Те изглеждаха по-безпомощни от него, неспособни да се движат в каквато и да е посока.

Магьосникът с вдигнатата ръка посочи към един от иракзайците и той тръгна към него като в транс, с втренчени и неподвижни очи, сабята увиснала на отпуснатата му ръка, Иракзаецът мина покрай Конан и кимериецът протегна ръка да го спре. Конан беше много по-силен от него и при обикновени обстоятелства с голи ръце би могъл да счупи гръбначния му стълб. Но сега мускулестата ръка беше отместена настрана като сламка и иракзаецът продължи напред към стълбището, пристъпвайки с рязко движение като автомат. Стигна до стълбището, вдървено коленичи, наведе глава и подаде сабята си. Магьосникът я взе. Тя блесна нагоре, после падна. Главата на иракзаецът падна от раменете му и удари с тъп звук черния мраморен под. От прерязаните артерии шурна кървав фонтан, а тялото се строполи с широко разперени ръце.

Уродливата ръка отново се вдигна, посочи друг иракзаец и той тръгна вдървено към смъртта си. Ужасната драма се повтори и още едно обезглавено тяло легна на пода до първото.

Когато третият планинец тръгна тежко покрай Конан към своята смърт, кимериецът, с изпъкнали на слепоочията вени от усилие да премине през невидимата бариера, неочаквано усети обединените сили, невидими, но действащи около него. Това усещане дойде без предупреждение, но толкова силно, че той не се усъмни в своя инстинкт. Лявата му ръка неволно се пъхна под бакхариотския колан и напипа стигийския пояс. И когато го хвана, той почувства в схвандтите си крайници да се влива нова сила. Волята за живот пулсираше със сила, която се равняваше на изгарящата го ярост.

Третият иракзаец се беше превърнал в обезглавен труп и ужасният пръст отново се вдигаше, когато Конан почувства как невидимата бариера се разби. От устата му се изтръгна свиреп, импулсивен вик и той скочи с експлозивната неочакваност на насъбран гняв. Лявата му ръка като на удавник се хвана за пояса на магьосника, а дясната стисна дългия нож. Хората на стъпалата не помръдваха. Те наблюдаваха с цинично спокойствие. И да бяха почувствали някаква изненада с нищо не я изразиха. Конан не си позволи да мисли, какво може да се случи, когато се приближи до тях на разстояние, от което можеше да ги достигне с ножа. Кръвта пулсираше в слепоочията му, тъмночервена мъгла плуваше пред очите му. Той изгаряше от желание да убива — да забива ножа си дълбоко в плът и кости, да извива острието в кръв и вътрешности.

Още няколко стъпки и ще стигне до стъпалата, където стояха надсмиващите се демони. Конан пое дълбоко дъх, хвърли се напред и яростта му се удвои. Той се втурна покрай олтара със златните змии, когато през ума му като мълния преминаха загадъчните думи на Кемша: „Счупи кристалната топка!“

Реакцията му беше почти инстинктивна. Изпълнението последва импулса толкова спонтанно, че и най-големият магьосник на века не би имал време да прочете мисълта му и да предотврати неговото действие. Завъртайки се като котка от посоката на устремното си нападение, той удари с ножа кристалната топка. Въздухът моментално затрептя от страхотен гръм — дали от стълбите, от олтара или от самата кристална топка, той не можеше да каже. Ушите му се изпълниха със съскане, когато златните змии, изведнъж оживели се заизвиваха и запълзяха към него. Но Конан действаше с бързината на побеснял тигър. Стоманената вихрушка на сабята му посече отвратителните тела, които се извиваха към него и той отново и отново удари кристалната сфера.

Глобусът се пръсна с шум подобен на гръмотевичен трясък, посипвайки черния мрамор с огнени парченца, а златните нарове, сякаш освободени от плен, изскочиха нагоре към високия таван и изчезнаха.

Безумен, едновременно животински и демонски писък прозвуча в огромната зала. На стъпалата се гърчеха четири облечени с черни наметала фигури, извиваха се в конвулсии, пяна капеше от смъртно бледите им устни. После с един яростен нечовешки вой те замлъкнаха и се вдървиха и Конан разбра, че са мъртви. Той погледна към олтара и парчетата от кристала. Четири обезглавени златни змии все още навити на кълбо стояха край олтара, но сега никакъв чужд живот не оживяваше блестящия метал.

Събореният от някаква невидима сила Керим Шах бавно се надигаше. Той поклати глава, за да отмахне звънтенето от ушите си.

— Чу ли трясъка, когато удари? Когато се пръсна кълбото изтрещя така, сякаш в замъка се разбиха хиляда кристални стъкла. Дали душите на магьосниците не бяха затворени в онези златни глобуси?… Ха!

Конан се обърна, а Керим Шах измъкна сабята си и посочи.

В горния край на стълбището стоеше друга фигура. Наметалото й беше от черно, богато бродирано кадифе. На главата си имаше кадифена шапка. Лицето беше спокойно и не беше грозно.

— Що за дявол си ти? — попита Конан, гледайки към него с нож в ръка.

— Аз съм господарят на Ймша! — Гласът беше ясен като камбанен звън, но в него се чувстваше нотка на жесток смях.

— Къде е Ясмина? — попита Керим Шах.

Господарят се засмя.

— Какво те засяга това, мъртви човече? Толкова бързо ли забрави силата ми, която някога ти дарих, та си дошъл с оръжие в ръка, мой беден глупчо? Смятам да ти взема сърцето, Керим Шах!

Той протегна ръка, сякаш да получи нещо, а тураниецът извика пронизително като човек в предсмъртна агония. Той се олюля като пиян, чу се чупене на кости, разкъсване на плът и мускули, късане на брънките на металната ризница и гърдите му се пръснаха сред дъжд от кръв. През ужасния отвор изхвърча нещо червено, от което капеше кръв и отиде в протегнатата ръка на господаря, подобно на парче желязо, привлечено от магнит. Тураниецът падна на пода и остана да лежи неподвижен, а господарят се засмя и хвърли предмета в краката на Конан — все още туптящо човешко сърце.

С рев и проклятия Конан се втурна към стълбището. От пояса на Кемша той почувства как в него се вля сила и усети безгранична омраза и желание да се бори с ужасната еманация на зло, която го посрещна на стълбището. Въздухът се изпълни с трептяща мъгла и той се хвърли в нея като плувец с наведена глава. С полузаслепените си очи, през извивката на лакътя виждаше като през раздвижена водна повърхност да трептят очертанията на омразното тяло на магьосника.

Напрегнат и измъчен от сили, които не разбираше, Конан почувства, че в тялото му се вля енергия отвън. Въпреки силата на магьосника и собственото си силно страдание тя неумолимо го тласна напред и нагоре.

Сега беше достигнал до горния край на стълбището. Лицето на господаря плуваше пред него в мъгла. Странен страх засенчваше загадъчните му очи. Конан нагази в мъглата като в прибой, а ножът му като живо същество се стрелна нагоре и нанесе удар. Острият връх раздра наметалото на господаря и той отскочи назад с тих вик. После магьосникът изчезна пред погледа на Конан — изгуби се като спукан мехур. Нещо дълго и вълнообразно се хвърли нагоре по малкото стълбище, което се разклоняваше наляво и надясно от площадката.

Конан се спусна подир него по лявото разклонение, несигурен какво точно беше видял да се издига нагоре. Безумното му настроение заглушаваше ужаса, които се надигаше в подсъзнанието му.

Той се втурна в широкия коридор, с под и стени от полиран нефрит. Нещо дълго и бързо мина пред него и изчезна зад завесата на една врата. От вътре се чу вик на ужас. Този вик му даде крила. Той полетя към завесата и влетя стремително в стаята.

Видя ужасна сцена. В далечния край, върху покрит с кадифе подиум Ясмина пищеше от ужас. Седеше свита от страх, вдигнала за отбрана ръка. Завита на тъмни, лъскави спирали, гигантска змия се беше извила над нея и олюляваше ужасната си глава. С приглушен вик Конан хвърли ножа си.

Чудовището мигновено се обърна и връхлетя върху него като порив на вятър през висока трева. Дългият нож беше пробол врата на змията и цяла стъпка от острието се беше промушило през тялото. Но това изглежда само разлюти гигантското влечуго. Голямата глава се надвеси над лицето на мъжа, после се стрелна надолу с широко отворена уста, от която капеше отрова. Конан беше измъкнал от пояса си камата и когато главата се спусна към него, замахна. Върхът прободе долната челюст, премина през горната и ги прикова една към друга. В следващия момент голямото тяло се обви около кимериеца, сякаш змията, неспособна да използва зъбите си, се опитваше да го унищожи със силата на тялото си.

Лявата ръка на Конан беше здраво пристегната от пръстените, които можеха да чупят кости, но дясната беше свободна. Разкрачвайки се, за да запази равновесие, той протегна напред дясната си ръка, хвана дръжката на дългия нож, забит във врата на змията, и го измъкна сред порой от кръв. Интуитивно и с интелигентност, която надвишаваше животинския й ум, змията сякаш се досети за намерението му и се заизвива и гърчи, опитвайки се да стегне с мощното си тяло дясната ръка. Но с бързината на светкавица дългият нож се вдигна и спусна, отсичайки половината от гигантското тяло на влечугото.

Преди да успее да замахне втори път, големите жилави пръстени на змията се свлякоха от него и звярът се повлече по пода, пръскайки кръв от ужасните си рани. Конан скочи и замахна, но силният удар мина през въздуха, тъй като змията се дръпна от него и удари тъпия си нос в паравана от сандалово дърво. Един от секторите на паравана се изви навътре, дългото, кървящо тяло се промуши през него и изчезна.

Конан моментално атакува паравана. С няколко удара той го разцепи на парчета, погледна през отвора и видя тъмна ниша. Там нямаше свито на колело никакво ужасно чудовище. На мраморния под се виждаше кръв, а кървава следа водеше до една тайнствена сводеста врата. Следите бяха от стъпки на бос човек…

— Конан! — Той бързо се обърна и точно на време, за да хване в ръце деви, която се беше втурнала през стаята към е отчаяна прегръдка, почти изпаднала в истерия от ужас, благодарност и облекчение.

От случилото се Конан беше напрегнат до краен предел. При друг случай прегръдката му би я накарала да се възмути, но сега, когато притисна устните си в нейните, Ясмина не се възпротиви. Деви беше изчезнала и беше останала жената. Тя затвори очи и погълна с цялата жажда на пренебрегваната страст неговите горещи, незаконни целувки.

— Знаех, че ще дойдеш да ме изведеш оттук — прошепна тя. — Ти не би ме оставил в бърлогата на тези дяволи.

Думите й неочаквано му припомниха положението, в което се намират. Той вдигна глава и се ослуша. Над замъка на Ймша царуваше тишина, но в нея се таеше заплаха. Заплаха дебнеше от всеки ъгъл, промъкваше се невидима иззад всяка завеса.

— Най-добре е да се махаме, докато е време — промърмори той. — Тези рани са достатъчни, за да убият всеки обикновен звяр или човек, но един магьосник има цяла дузина животи. Отнемеш ли му един, той се измъква като осакатена змия, за да поеме нова отрова от някакъв друг магически източник.

Той вдигна момичето и го понесе на ръце като дете. Излезе от блестящия нефритов коридор и целият нащрек се спусна надолу по стълбите.

— Срещнах господаря — прошепна тя, притискайки се към него разтреперана. — Той направи магии да пречупи волята ми. Най-ужасно беше когато един разпадащ се труп ме хвана в ръцете си… Припаднах и не знам колко дълго лежах като мъртва. Малко след като дойдох в съзнание чух долу звуци от борба и викове, и тогава през завесите допълзя онази змия… ах! — Тя потрепери при спомена за този ужас. — По някакъв начин разбрах, че това не е илюзия, а истинска змия, която искаше да ми вземе живота.

— Най-малкото не беше сянка — отвърна загадъчно Конан. — Той знаеше, че е победен и е предпочел да те убие, вместо да допусне да бъдеш освободена.

— Какво имаш предвид, като казваш той! — попита Ясмина разтревожена и се притисна в него възклицавайки и забравяйки въпроса си. Беше видяла труповете на магьосниците в подножието на стълбището. Бяха отвратителни. Те лежаха изкривени и сгърчени, ръцете и краката им открити и при тази гледка Ясмина стана смъртно бледа. Скри лицето си в силното рамо на Конан.