Конан авантюриста

4. Среща в прохода

Деви Ясмина не можеше ясно да си спомни подробностите по своето отвличане. Изненадата и силата я зашеметиха. У нея беше останало само объркано впечатление от вихъра на събитията — ужасяващата хватка на една силна ръка, изгарящите очи на нейния похитител и горещият му дъх върху тялото й. Страхът от скока през прозореца върху парапета, лудешкият бяг по назъбените стени и покривите я смрази, безразсъдното спускане по въжето прикрепено за зъбеца на крепостната стена — всичко това в представите на деви представляваше объркана плетеница. По-жив беше споменът от вихрения бяг под сенките на дърветата, носейки я като дете, скокът върху седлото на буйния планински жребец, който се изправи на задните си крака и изцвили. После изпита чувство, че лети, а изпод копитата на препускащия по склоновете кон изскачаха искри.

Когато умът на момичето се проясни, тя изпита страхотен гняв и срам. Беше ужасена. Смяташе, че на владетелите на златните кралства на юг от Химелийските планини не им достига благородство. Тя беше деви на вендиското страшилище и беше изпаднала в царски гняв. Тя, Ясмина, да бъде носена на седло от вожд на планинско племе, както се кара обикновена мома на пазар! Когато почна да се гърчи, той просто стегна огромните си мускули и тя за първи път в живота си изпива принудата на превъзхождаща я физическа сила. Върху тънките си крайници чувстваше ръцете му като железни. Той я погледна и й се усмихна. На звездната светлина зъбите му блеснаха със своята белота. Юздата лежеше свободно върху развяващата се грива на жребеца, мускулите на огромните му гърди ритмично се изпъваха, докато препускаше по осеяната с огромни камъни пътека. Конан седеше спокойно, почти небрежно на седлото, яздейки като кентавър.

— Ти, планинско куче! — Ясмина дишаше тежко, разтреперана от срам, гняв и съзнание за безпомощност. — Ти си позволяваш… ти си позволяваш! Ще платиш с живота си за тази дързост! Къде ме водиш?

— В селата на Афгулистан — отговори той, поглеждайки през рамо.

Зад тях, отвъд баирите, светеха факли и той видя сигнална светлина, която показваше, че голямата порта е отворена. Избухна в гърлен и силен като планински вятър смях.

— Комендантът е изпратил конница подире ни — каза той. — Всемогъщи Кром, очаква ни весело преследване! Ти как мислиш, деви… ще платят ли за една кшатирианска принцеса с цената на седем живота?

— Ще изпратят войска да обесят теб и твоето дяволско племе — обеща му тя уверено.

Той отново се засмя и я намести по-удобно на рамото си. Тя обаче прие това като нова обида и поднови безплодната си борба, докато не разбра, че усилията й просто го развеселяват. Освен това развяваните от вятъра и от борбата леки копринени дрехи се бяха разбъркали скандално. Тя реши, че високомерното подчинение е по-достойно и изпадна в примиренческо безмълвие.

Когато навлязоха в прохода, Ясмина почувства как дори гневът й притихна от благоговение пред черната паст на още по-черните стени, които се издигаха като огромни укрепления, за да попречат на техния път. Сякаш някакъв гигантски нож беше изрязал от твърдата скала стените на Зейбар. От двете страни се издигаха стръмни склонове, високи хиляда стъпки. Дори Конан се затрудняваше да вижда добре, но той познаваше пътя и можеше дори нощем да го следва. Знаеше, че въоръжените мъже ги преследват и на звездна светлина. Затова Конан не намали темпото на коня. Голямото животно не проявяваше никакви признаци на умора. То препускаше по пътя, който минаваше по долината, изкачваше се по склона, префуча покрай един нисък хребет, където от двете страни се подаваха коварни шисти и излезе на път, следващ гънките на лявата стена.

В тази тъмнина Конан не забеляза засадата, поставена от зейбарските планинци. Когато минаха покрай черното устие на дефилето, което се откриваше към прохода, през въздуха префуча копие и се заби в хълбока на жребеца. Голямото животно потрепери, пророни сълза и рухна по средата на стъпката си. Конан, усетил посоката на копието, реагира с бързината на стоманена пружина.

Когато конят падна, той скочи невредим, като държеше момичето високо, за да я предпази от сипещите се камъни. Конан скочи като котка на крака, бутна момичето в една пукнатина на близката скала и се обърна с лице към тъмнината. Беше измъкнал ножа от ножницата.

Объркана от бързината на събитията, неразбираща какво точно се е случило, Ясмина видя как една сянка се спусна в тъмнината, чу боси крака леко да стъпват по скалата, окъсани дрехи да се развяват на вятъра от бързото движение. Тя зърна блясък на стомана, чу звън от удар, контра удар и хрущене на кости. Дългият нож на Конан разцепи черепа на нападателя.

Конан отскочи назад, прикривайки се под заслона на скалите. Навън в тъмнината мъжете се раздвижиха и се чу един гръмогласен рев:

— Какво, стъписахте ли се, кучета! Страх ли ви е? Влезте вътре, дявол да ви вземе, и ги заловете!

Конан трепна, взря се в тъмнината и извика:

— Яр Афзал! Ти ли си?

Чу се страхотно проклятие и гласът отговори внимателно:

— Конан? Ти ли си, Конан?

— Аз съм! — Конан се засмя. — Ела насам, стар кръволок такъв. Убих един от твоите хора.

Между скалите настъпи раздвижване, светна мъждива светлина после лумна пламък и с подскачане се насочи към него, а когато приближи, от тъмнината изскочи едно свирепо лице. Мъжът, който носеше факлата я вдигна високо, хвърли се напред и протегна шия, за да надзърне, между скалите. В другата си, ръка държеше голяма извита сабя. Конан пристъпи напред, прибра ножа в ножницата и другият изрева радостно.

— Наистина е Конан! Излезте от скалите, кучета! Конан е!

Останалите се приближиха към трепкащия кръг светлина — неспокойни, окъсани, брадясали мъже, с очи като на вълци и с дълги ножове в ръце. Те не видяха Ясмина, защото едрото тяло на Конан я скриваше. Но надзъртайки от прикритието си, за първи път през тази нощ тя изпита смъртен страх. Тези хора приличаха повече на вълци, отколкото на човешки същества.

— Какво преследвате в Зейбар през нощта, Яр Афзал? — попита Конан снажния главатар, който се усмихна като брадат вампир.

— Кой знае какво може да се случи в прохода, след като се стъмни? Ние, уазулите сме нощни птици. Ами ти, Конан?

— Аз имам един пленник — отвърна кимериецът и като се отмести, откри свилата се девойка. Той протегна ръка в пукнатината и я измъкна навън.

Високомерното й държание беше изчезнало. Тя гледаше плахо кръга от брадати лица и беше благодарна за силната ръка, която я държеше собственически. Преместиха факлата близо до нея и в кръга се чуха похотливи подхвърляния.

— Тя е моя пленница — предупреди Конан, гледайки многозначително осветеното тяло на човека, когото беше заклал. — Водих я в Афгулистан, но вие убихте коня ми. Кшатрианците са подире ми.

— Ела с нас в моето село — предложи Яр Афзал. — В клисурата сме скрили коне. Ти казваш, че кшатрианците са наблизо зад теб?

— Толкова близо, че вече чувам чаткането на конските копита по камъните — отвърна Конан мрачно.

Хората моментално се раздвижиха. Факлата беше хвърлена и парцаливите фигури са сляха като призраци с тъмнината. Конан взе деви в ръце и тя не се възпротиви. Каменливият терен убиваше нежните й крака през меките пантофи и тя се чувстваше малка и безпомощна в тази дива, първична тъмнина между огромните, мрачни скали.

Почувствал, че трепери от вятъра, който духаше в дефилето, Конан смъкна окъсаното наметало от раменете си и я уви в него. Той изсъска в ухото й, предупреждавайки я да не вдига шум. Ясмина не чу далечното чаткане на подкованите копита по скалите, което бяха чули планинците, но тя беше прекалено изплашена, за да не се подчини.

Не виждаше нищо, освен няколкото бледи звезди високо горе, но разбра по сгъстяващата се тъмнина, че са влезли в устието на клисурата. Между хората настъпи раздвижване, конете станаха неспокойни. Конан размени няколко думи с някого, после се качи на коня на човека, когото беше убил и вдигна девойката пред себе си. Подобно на призраци хора и животни изчезнаха в потъналата в сянка клисура. Зад себе си на пътеката те оставиха мъртвия кон и мъртвия човек. След по-малко от половин час ги намериха конниците от крепостта, които разпознаха човека като вазулиец и си направиха съответното заключение.

Въпреки желанието си, затоплена в ръцете на похитителя си, Ясмина започна да задремва. Движението на коня, макар и неравно, беше ритмично, което съчетано с умората и емоционалното изтощение я приспа. Тя беше изгубила чувство за време и посока. Движеха се в пълна тъмнина, всред която понякога съглеждаше неясни, огромни стени да се издигат над нея като черни укрепления или огромни черни канари, подпиращи звездите. От време на време тя долавяше ехо от дълбините под тях или чувстваше студения вятър от шеметните височини над прохода. Постепенно тези възприятия избледняха, тя потъна в сънливост, звънтенето на копитата и скърцането на седлата едва достигаха до съзнанието й.

Ясмина смътно долови, че са престанали да се движат, а тя е свалена и отнесена настрана. После я сложиха на нещо меко и шумящо. Тя чу Яр Афзал да се смее.

— Рядка награда, Конан. Подобаващ другар на един вожд на афгулийците.

— Не е за мен — достигна до ушите й боботещият глас на Конан. — С тази жена ще откупя живота на седем мои вождове, дяволите да ги вземат.

Това беше последното, което чу, преди да потъне в безпаметен сън.

Тя спеше, а въоръжените мъже препускаха през тъмните хълмове. Съдбата на кралството се намираше в критично положение. Тази нощ по сенчести клисури и дефилета ехтяха удари от копита на галопиращи коне, звездната светлина блестеше върху шлемове и извити саби, докато фигури подобни на вампири се взираха в тъмнината по дерета и скали и се чудеха какво става.

Една група от тези мършави коне се намираше в черната като шахта клисура, докато препускащите конници преминаваха край тях. Техният главатар, добре сложен мъж, с шлем и наметало с позлатени нишки, държеше ръката си предупредително вдигната, докато не преминаха и последните войни. После той тихо се засмя.

— Сигурно са изгубили следата! Иначе щяха да открият, че Конан вече е пристигнал в афгулийските села. Ще са необходими много ездачи да претърсят този кошер. На разсъмване нагоре към Зейбар ще препускат ескадрони.

— Ако в планините има бой, ще има и плячка — промърмори един глас зад него на иракзайски диалект.

— Така е — съгласи се мъжът с шлема. — Но нашата задача е да стигнем в долината Гараша и да чакаме там конниците, които преди зори ще преминат на юг от Секундерам.

Той удари с юздата и препусна навън от дефилето, а хората му го последваха — тридесет окъсани призраци, осветени от бледите звезди.