Конан авантюриста

5.

Един час по-късно, когато слънцето беше залязло зад кирпичените стени на Томбалку, Конан и Сакумбе седнаха на троновете си на площада. Барабаните биеха сбор и от всички страни към площада, на който бяха запалени огромни огньове се стичаха боеспособни черни мъже. Украсени с пера офицери строяваха бойците в редици и проверяваха с пръсти дали върховете на копията им са достатъчно остри.

Амалрик крачеше по площада, за да докладва на кралете, към полунощ конниците ще бъдат готови да потеглят. Главата му гъмжеше от схеми и стратегии. Дали, ако афаките се разпръснат при първата атака да спре боя и да се оттегли, за да ги атакува отново, тогава, когато слязат от конете и се разпръснат, за да атакуват стените на Томбалку…

Той се изкачи по стъпалата на подиума, където седяха кралете и даваха заповеди на заобикалящите ги черни офицери.

— Ваши Величества… — започна Амалрик.

Един крясък го прекъсна. Зад троновете се появи Аския, сочещ с пръст към Амалрик и викащ към кралете:

— Ето го! — изкрещя магьосникът. — Това е мъжът, който е заклал бога! Човекът, който е убил един от моите богове!

Стреснати, негрите около троновете обърнаха лица към Амалрик. В светлината от огньовете бялото на очите им блестеше на фона на черните им кожи. В израженията им се криеше някакво благоговение и страх. Очевидно, за тях беше неразбираемо, как простосмъртен може да убие бог. Един такъв човек трябва също да е бог.

— Какво наказание се полага за такова светотатство? — продължи Аския. — Аз настоявам, убиецът на Олам-онга и неговата жена да бъдат предадени на мен, за да им наложа аз наказание! О, богове, те трябва да бъдат подложени на такива мъки, каквито не е изпитвал никой смъртен през всички векове…

— Млъкни! — изрева Конан. — Ако Амалрик е убил призрака на Газал, светът е станал по-добър от това. Сега се махай от тук и престани да ни досаждаш. Ние имаме работа.

— Но, Конан… — каза Сакумбе.

— Тези белокожи дяволи винаги се поддържат! — извика Аския. — Сакумбе, ти все още ли си крал? Ако си крал, заповядай да ги хванат и да ги завържат. Ако ти не знаеш какво да правиш с тях…

— Е… — започна Сакумбе.

— Слушай! — извика Конан. — Ако в Газал вече не живее така наречения бог, ние можем да завладеем града, да заставим неговите хора да работят, да ги накараме да ни научат на техните науки. Но преди това, разкарай този магьосник, преди да опитам острието на сабята си върху него!

— Аз искам… — изпищя Аския.

— Разкарай го! — изрева кимериецът, сложил ръка на сабята си. — Велики Кром, да не би да мислиш, че ще оставя един верен другар като Амалрик на милосърдието на главорез, служител на дявола?

Сакумбе най-после се надигна и се изправи в трона.

— Махай се, Аския! — каза той. — Амалрик е добър боец и ти няма да го получиш. По-добре се заеми с магиите си, за да победим Зеебе.

— Но аз…

— Заминавай! — Тлъстата ръка на краля посочи напред.

Аския побесня от ярост.

— Много добре, заминавам! — извика най-после той. — Но вие двамата още не сте чули последната ми дума! — С тези думи магьосникът доктор побягна.

Амалрик продължи с доклада си за конниците тибу. Поради постоянно пристигащите и заминаващи пратеници и офицери, докладващи за готовността на своите сили, мина известно време, преди той да успее да изложи пред краля целия си план. Конан направи няколко допълнения и после каза:

— Струва ми се, че планът е добър, а, Сакумбе?

— Щом ти го харесваш, братко кралю, трябва да е добър. Заминавай, Амалрик, събери нашите конници… ай! — Внезапно Сакумбе нададе ужасен писък, очите му сякаш щяха да изскочат от очните ябълки. Той залитна от трона, хващайки се за гърлото. — Горя! Горя! Спасете ме!

В тялото на Сакумбе протичаше ужасно явление. Макар че нямаше никакви видими следи на огън, никакво усещане за топлина, ясно се виждаше, че човекът действително изгаря, сякаш беше вързан за запален сноп пръчки. Кожата му се покри с мехурчета, после се овъгли и се напука, а въздухът се изпълни с миризма на изгоряла плът.

— Залейте го с вода! — извика Амалрик. — Или вино! Каквото има!

Измъченият черен крал не преставаше да пищи. Някой лисна върху него ведро, пълно с течност. Чу се съскане и се вдигна облак пара, но писъците продължиха.

— Кром и Иштар! — изруга Конан, оглеждайки се гневно. — Трябваше да убия този танцуващ дявол докато ми беше под ръка.

Писъците намаляха и престанаха. Останките от краля — треперещ, безформен предмет без никаква прилика с живия Сакумбе — лежаха върху подиума в локва разтопена човешка мазнина. Някои от накичените с пера офицери избягаха, обхванати от паника, други се хвърлиха на земята, призовавайки различни богове. Конан стисна в мечешка хватка китката на Амалрик.

— Трябва бързо да се махнем от тук! — каза той с тих, напрегнат глас. — Тръгвай!

Амалрик не се съмняваше, че кимериецът добре разбира опасностите, които ги очакваха. Той последва Конан надолу по стъпалата на подиума. На площада цареше пълно объркване. Накичени с пера войни нервно крачеха, викаха и жестикулираха. Тук-там между тях бяха избухнали боеве.

— Умри, убиец на Кордофо! — извиси се един глас над врявата. Точно пред Конан един висок, кафяв мъж отметна назад ръка и хвърли копие от близо разстояние. Само светкавичната бързина на варварина спаси Конан. Кимериецът се завъртя и се наведе, така че копието мина над него, прелетя на един пръст от главата на Амалрик и се заби в тялото на друг боец.

Нападателят изнесе назад ръката си, за да хвърли второ копие. Преди да замахне, сабята на Конан изхвърча от ножницата, описа червена дъга от отразената светлина на огньовете и порази целта. Мъжът падна на земята, разцепен от рамото до гръдната кост.

— Бягай! — изрева Конан.

Амалрик затича, блъскайки се сред развълнуваните тълпи на площада. Мъжете крещяха и сочеха към тях. Някои затичаха подире им.

Амалрик се спусна в една странична улица подир Конан. Зад тях се чуваха виковете на преследвачите. Улицата се стесни и се изви. Конан, който тичаше пред Амалрик, неочаквано изчезна.

— Влизай тук, бързо! — чу той гласа на кимериеца, който се беше сврял в широкото само един ярд пространство между две кирпичени къщи.

Амалрик се пъхна в тази ниша. Когато преследвачите преминаха по улицата, отвори широко уста, за да си поеме дъх.

— Още хора от рода на Кордофо — промърмори кимериецът в тъмното. — Готвят се за отмъщение откакто Сакумбе се отърва от Кордофо.

— Какво ще правим сега? — попита Амалрик.

Конан обърна глава нагоре към тясната, осветена от звездите ивица от небето.

— Мисля, че можем да се изкачим на покривите — каза той.

— Как?

— По начина, който използвах да се изкачвам по скалите още като юноша в Кимерия. Ето, дръж това острие.

Конан подаде на Амалрик едно копие и Амалрик разбра, че кимериецът го е взел от човека, когото беше заклал. Оръжието имаше тясна, дълга цял ярд глава от меко желязо, с фино назъбен ръб. Под дръжката един тънък железен ствол балансираше теглото на главата.

Конан тихо изсумтя, запъна гърба си в едната стена, а краката си в другата и започна да се изтегля сантиметър по сантиметър нагоре. На фона на звездното небе той се виждаше само като черен силует и след това изчезна. После се чу тих глас:

— Подай ми копието и тръгвай.

Амалрик му подаде копието и на свой ред запълзя нагоре. Покривите бяха направени от греди, покрити с дебел пласт от палмови листа и слой глина върху тях. Понякога под краката им глината се поизронваше и се чуваше шумоленето на листата.

Следвайки Конан, Амалрик прекоси няколко покрива, прескачайки над бездната между тях. Най-после се спряха върху една доста голяма постройка, почти в края на площада.

— Трябва да измъкна Лиса — каза Амалрик силно възбуден.

— Всичко по реда си — изръмжа Конан. — Най-напред трябва да разберем какво става.

Объркването на площада беше престанало. Офицерите отново строяваха военните части. На подиума с двата трона стоеше Аския с емблемата на магьосник и говореше. Макар Амалрик да не можеше да чуе всичко, магьосникът очевидно казваше на томбалканците какъв велик и умен вожд ще им бъде.

Някакъв звук отляво на Амалрик привлече вниманието на аквилониеца. Отначало като шепот, като шум от тълпата на площада, той нарасна до рев. На площада се втурна един мъж и изкрещя към Аския:

— Афаките атакуват източната стена!

Тогава отново настъпи хаос. Задумкаха военните барабада. Аския крещеше заповеди надясно и наляво. Един полк от черни копиеносци започна да напуска площада, отпращайки се към мястото на нападението. Конан каза:

По-добре да се махаме от Томбалку. Която и страна да спечели, ще иска да ни вземе кожите. Сакумбе беше прав. Тези хора никога няма да се подчинят на белокожи. Иди в къщата си и приготви момичето. Намажи лицето и ръцете си със сажди от огнището. Така ще бъдеш по-трудно разпознат в тъмното. Вземи всичките си пари. Ще те чакам тук с коне. Ако побързаме, ще можем да излезем от западната порта, преди да я затворят или Зеебе да я атакува. Но преди да тръгнем, трябва да свърша една работа.

Конан погледна над плътните редици бойци при Аския, който продължаваше да крещи заповеди и да произнася реч върху подиума. Кимериецът повдигна копието.

— Малко е далечко, но мисля, че ще мога да го хвърля — промърмори той.

Конан се изтегли внимателно назад, до другия край на покрива, след това се засили към страната откъм площада. Точно преди да достигне края на покрива, с мощен замах на ръце и на тялото си, той хвърли копието. В тъмнината оръжието се изгуби от очите на Амалрик. Цели три удара на сърцето той се чудеше къде е изчезнало.

Изведнъж Аския изпищя и залитна, от гърдите му се подаваше дългото копие и се полюшваше напред-назад от конвулсивните движения на магьосника. Когато той падна на подиума, Конан изръмжа:

— Да вървим!

Амалрик побягна, скачайки от покрив на покрив. На изток шумът от битката прерасна в смесица от бойни викове, биене на барабани, призиви на тръби, писъци и тракане на оръжия.

Още преди полунощ Амалрик, Лиса и Конан спряха конете си на един пясъчен гребен на миля западно от Томбалку. Те се обърнаха назад към града, сега осветен от зловещата, ослепителна светлина от голям пожар. Когато афаките нахлуха през източната страна и нападнаха черните копиеносци, по улиците тук-там бяха възникнали пожари. Макар последните да бяха по-многобройни, отсъствието на водачи ги постави в неизгодно положение. Нещо, което цялата им варварска доблест не можа да преодолее. Афаките ги изтикваха все по-навътре и по-навътре в града, а огньовете прераснаха в пожари.

От мястото, на което се намираха, ужасният шум от битката и клането се чуваше като шепот. Конан изсумтя:

— Толкова по въпроса за Томбалку! Който и да спечели ние ще трябва да си търсим щастието другаде. Аз съм за брега на Куш, където имам приятели… както и врагове… и където мога да взема кораб за Аргос. Ти какво реши?

— Още не съм решил — отвърна Амалрик.

— Тази твоя млада жена е красива — каза Конан и се усмихна. Светлината от изгрялата луна освети силните му бели зъби, блестящи на почерненото му със сажди лице. — Не можеш да я влачиш по целия широк свят.

От този тон на кимериеца Амалрик настръхна. Той отиде по-близо до Лиса, сложи ръка на кръста й, а с другата посегна към дръжката на сабята си. Конан се засмя.

— Не се бой — каза той. — Никога не съм закъсвал толкова, че да крада жените на приятелите си. Ако дойдете с мен, ще можете да се приберете в Аквилония.

— Не мога да се върна в Аквилония — каза Амалрик.

— Защо?

— Баща ми беше убит при едно сбиване с граф Терентиас, който се радваше на благоразположението на крал Вилерас. Така че всички роднини на баща ми трябваше да напуснат страната, за да не би агентите на Терентиас да ги преследват.

— О, не си ли чул? — каза Конан. — Вилерас умрял преди шест месеца. Сега неговият племенник е крал Намедиъс. Казват, че всички хрантутници на стария крал са уволнени и изгнаниците повикани да се върнат. Научих го от един шемитски търговец. Ако бях на твое място щях да припна за дома. Новият крал ще ти даде някой важен пост. Вземи малката си Лиса и я направи графиня или нещо такова. Колкото до мен, аз съм за Куш и синьото море.

Амалрик погледна назад към червения огън, който до неотдавна беше Томбалку.

— Конан — каза той — защо Аския премахна Сакумбе, а не нас, с които имаше по-непосредствен спор?

Конан вдигна огромните си рамене.

— Може би е имал изрезки от ноктите или нещо по добро от Сакумбе, което не е имал от нас. Така че той е направил магията, която е била по силите му. Никога не съм могъл да разбера магьосниците.

— А ти защо си направи труда да убиеш Аския?

Конан го погледна недоумяващо.

— Шегуваш ли се, Амалрик? Мога ли да не отмъстя за убит другар? Сакумбе, проклета да е потната му черна кожа, беше мой приятел. Макар през последните години да беше напълнял и станал ленив, той беше по-добър човек от много бели хора, които познавам. — Кимериецът въздъхна шумно и поклати глава, както лъв поклаща гривата си. — Е, той е мъртъв, а ние сме живи. Ако искаме да продължаваме да сме живи, по-добре е да тръгваме, преди Зеебе да изпрати подир нас патрул. Да тръгваме!

Трите коня тежко по склона на пясъчния хребет и продължиха в лек тръс на запад.