Конан авантюриста

1.

Кордаванката Санча се прозина изискано, протегна чувствено гъвкавите си крайници и се намести по-удобно върху поръбената с хермелин коприна, постлана на кърмата на галеона. Тя разбираше, че екипажът от средната част на кораба и от бака я гледа с нескрит интерес. Късата й копринена рокля почти не скриваше пищните й форми от алчните мъжки очи. Слънцето тъкмо беше издигнало златния си диск над океана и преди да я заслепи, тя се усмихна високомерно. Приготви се да улови още няколко намигвания.

В този момент до слуха й достигна звук, различен от скърцането на гредите, плющенето на корабните въжета и плискането на вълните. Тя се надигна и насочи поглед към релинга, над който, за нейна изненада, се изкатери един мъж. Тъмните й очи се втренчиха с учудване, червените й устни се свиха под формата на буквата „О“. Натрапникът й беше непознат. От широките рамене надолу по мощните му ръце се стичаше вода на ручейчета. Единственото му облекло — светлочервени копринени панталони — бяха мокри, както бяха мокри и широкият му колан със златна катарама, и сабята в ножницата. Застанал на релинга, в светлината на яркото слънце, той приличаше на голяма бронзова статуя. Мъжът прокара пръсти по мократа си черна, буйна, дълга коса, погледна към момичето и очите му светнаха.

— Кой си ти? — попита тя. — Откъде идваш?

Ръката му описа над морето дъга, широка деветдесет градуса, а очите му не се откъсваха от стройната фигура.

— Да не си воден дух, излязъл от дълбините на морето? — попита тя, объркана от открития му поглед, макар че беше свикнала да й се възхищават.

Преди той да й отговори, по палубата прокънтяха бързи стъпки и се появи капитанът на галеона, сложил ръка върху дръжката на сабята си. Той изгледа свирепо непознатия.

— Кой, по дяволите, си ти, господинчо? — попита недружелюбно капитанът.

— Аз съм Конан — отговори невъзмутимо другият.

Санча отново наостри уши. Тя никога не беше чувала да се говори зингарански с такъв акцент, с какъвто говореше този непознат.

— И как дойде на моя кораб? — Подозрителният глас на капитана стържеше неприятно.

— Плувах.

— Плувал си! — възкликна гневно капитана. — На подбив ли ме взимаш, подлецо? Брегът дори не се вижда оттук. Откъде дойде?

Конан посочи с мускулестата си ръка на изток. Хоризонтът светеше, позлатен от ярка светлина на издигащото се слънце.

— Дойдох от островите.

— О! — Другият го заразглежда с нараснал интерес. Черните вежди се извиха надолу към начумерените очи, тънката горна устна неприятно се повдигна.

— Значи ти си от онези подлеци от Барачанските острови.

Лека усмивка докосна устните на Конан.

— И знаете ли кой съм аз? — продължи питащият.

— Този кораб е „Уастрел“. Следователно ти трябва да си Запораво.

— Да! — отговори капитанът, чиято жестока суетност не можа да остане равнодушна. Той беше висок почти колкото Конан, но по-слаб. Обрамченото му в стоманена каска лице беше тъмно, навъсено, с физиономия на сокол, поради което хората го наричаха „Сокола“. Ризницата и дрехите му бяха богато украсени според модата на зингаранските големци. Ръката му никога не се отдалечаваше от дръжката на сабята.

Погледът му, насочен към Конан беше недружелюбен. Зингаранските дезертьори и обявените извън закона пирати от Барачанските острови, южно от бреговете на Зингара, не питаеха голяма любов едни към други. Тези хора бяха предимно моряци от Аргос, размесени с по някой и от други националности. Те нападаха корабите и ограбваха зингаранските крайбрежни градове, точно както правеха и зингаранските пирати. Последните величаеха своята професия, наричайки себе си буканири, а барачанците — пирати. Не бяха нито първите, нито последните, които се мъчат да разкрасят професията на разбойниците.

Докато Запораво си играеше с дръжката на сабята и се мръщеше към неканения си гост, през ума му преминаха някои от тези мисли. Конан с нищо не показа какви мисли се въртят в неговата глава. Стоеше спокойно скръстил ръце, сякаш се намираше на палубата на собствения си кораб.

Усмихваше се, а очите му гледаха невъзмутимо.

— Какво търсиш тук? — попита строго буканирът.

— Намерих за необходимо да напусна срещата в Тортаге миналата нощ преди изгрева на луната — отговори Конан. — Тръгнах с една пробита лодка и цяла нощ гребах и изхвърлях вода от проклетото корито. На зазоряване видях марса на вашия кораб, оставих мизерната лодка да потъне и с плуване достигнах до тук.

— Тези води са пълни с акули — изръмжа Запораво, а в отговор Конан само повдигна мощните си рамене. Капитанът хвърли поглед към средната част на кораба и видя вдигнатите нагоре нетърпеливи лица. Една дума и те щяха да скочат на куверта, където щеше да се разрази такава буря, че дори този, на пръв поглед силен боец, не би могъл да издържи.

— Защо трябва да се обременявам с всеки изхвърлен от морето безименен разбойник? — озъби се Запораво с поглед и маниер по-обидни от думите.

— Един кораб винаги се нуждае от още един добър моряк — отговори другият, без да се възмути.

Запораво се намръщи, знаейки, че това е вярно. Той се поколеба и с това изгуби своя кораб, своя екипаж, своето момиче и своя живот. Но, разбира се, той не можеше да види бъдещето и за него Конан беше само един „изхвърлен от морето нехранимайко“, както се бе изразил. Запораво не хареса мъжа и все пак, мъжът с нищо не го бе провокирал. В държането му нямаше никаква обида, макар че беше по-самоуверен, отколкото му се харесваше.

— Ще трябва да работиш за храната си — озъби се Сокола. — Слизай долу. И помни, че единственият закон тук е моята воля.

Тънките устни на Конан се разтегнаха в усмивка. Без да се колебае, но и без да бърза, той се обърна и се спусна в средната част на кораба. Не погледна отново към Санча, която по време на краткия разговор се беше превърнала цялата в слух и зрение.

Когато слезе долу, екипажът от зингаранци се струпа около него — полуголи, крещящите им копринени дрехи бяха изпоцапани с катран, пробитите им уши и дръжките на сабите украсени със скъпоценни камъни. Те очакваха с нетърпение утвърдената от времето проверка на чужденеца. Щяха да го подложат на изпитание и да решат неговото бъдещо положение. Горе на куверта Запораво очевидно вече беше забравил за съществуването на чужденеца, но Санча наблюдаваше напрегната от интерес. Познаваше тези сцени и знаеше, че проверката ще бъде жестока и вероятно кървава.

Но това, което знаеше Санча беше незначително в сравнение с онова, което знаеше Конан. Когато дойде в средата на кораба и видя свирепите фигури да се събират заплашително около него, Конан леко се усмихна. Той се спря и огледа хладнокръвно загадъчно стесняващия се около него кръг от хора. В тези неща имаше неписани правила. Ако той беше нападнал капитана, целият екипаж щеше да се нахвърли върху него, но сега те щяха да му дадат справедлив шанс да се бие срещу един от тях, избран да предизвика кавга.

Мъжът, определен за тази мисия, сам изскочи напред — един възслаб звяр със завързан на главата тъмночервен шарф вместо тюрбан. Неговата мършава челюст стърчеше напред, осеяното му с белези лице беше невероятно грозно. Всеки поглед, всяко надуто движение беше открито оскърбление. Началото на предизвикателството беше примитивно, нескопосано и грубо като самия него.

— От Барачанските острови, а? — озъби се той. — Само там може да се роди такъв подлец като теб. Ние от Братството плюем на такива като теб!

Той се изплю върху лицето на Конан и се хвана за сабята.

Движението на варварина беше твърде бързо, за да могат да го проследят човешки очи. Приличният му на чук юмрук се стовари с ужасна сила върху челюстта на неговия мъчител. Зингаранецът излетя във въздуха като изстрелян от катапулт и се стовари до релинга, като безформена маса.

Конан се обърна към другите. Видът му беше непроменен, с изключение на една едва забележима искрица в очите. Проверката беше завършила така неочаквано, както беше започнала. Моряците вдигнаха другаря си. Счупената му челюст висеше, главата му се поклащаше неестествено.

— Всемогъщи Митра, вратът му е счупен — изруга един чернобрад морски негодник.

— Вие буканирите сте племе с меки кости — засмя се пиратът. — Барачанците на такова потупване дори не обръщат внимание. Иска ли някой да се поупражняваме със сабите? Не? Това е добре. Значи вече сме приятели, а?

Чуха се множество гласове, които го увериха, че казва истината. Загорели ръце изхвърлиха мъртвия от борда и дузина триъгълни перки последваха потъващото тяло. Конан се засмя, разпери ръце, както би се протегнала една голяма котка, а погледът му се насочи към горния борд. Разтворила червените си устни, с възбудени тъмни очи, Санча се беше навела над релинга. Слънцето зад нея правеше прозрачна тънката й рокля. През нея очертаваше стройното й тяло. После върху нея падна сянката на намръщения Запораво и тежката му ръка легна върху нежното й рамо. Той отправи към мъжа в средната част на кораба поглед, изпълнен със заплаха. Конан се усмихна, сякаш отговаряше на някаква шега, за която освен него, никой друг не знаеше.

Запораво направи грешката, която много тирани правят. Усамотен в невеселото великолепие на куверта, той подценяваше хората под него. Имаше възможност да убие Конан, но я пропусна, погълнат от собствените си мрачни размишления. На него му беше трудно да допусне, че някой от хората долу могат да представляват заплаха за него. Запораво беше стоял на високи постове толкова дълго и беше смазал под краката си толкова много хора, че подсъзнателно смяташе за несъстоятелна всякаква заплаха от по-нискостоящи съперници.

Конан наистина с нищо не го провокира. Смеси се с екипажа, живееше и се веселеше като тях. Барачанецът се оказа опитен моряк и много по-силен мъж, отколкото някога някой беше виждал. Вършеше работа за трима и винаги беше пръв за всяка тежка или опасна задача. Другарите му разчитаха на него. Той не се караше с тях. Играеше на комар с моряците, залагайки колана и ножницата си, обираше им парите и оръжията и после им ги връщаше развеселен. Екипажът инстинктивно гледаше на него като на главатар на бака. Той не благоволи да сподели причините, които го бяха заставили да избяга от Барачанските острови. Но разбирането, че е бил в състояние да извърши достатъчно кърваво дело, за да го изгонят от онази свирепа банда, повиши уважението на жестоките буканири. Към Запораво и екипажа Конан беше учтив, без да е високомерен или сервилен.

И най-тъпият моряк беше впечатлен от разликата между грубия, мълчалив, мрачен командир и пирата, който винаги беше готов да се засмее непринудено, пееше с пълно гърло неприлични песни на дузина езици, смучеше бира като пияница и — очевидно — не мислеше за утрешния ден.

Ако Запораво знаеше, че макар и несъзнателно го сравняват с човек от долната палуба, той щеше да побеснее от гняв. Но той беше погълнат от мислите си, които с годините бяха станали по-черни и по-мрачни, и по-неясни.

Момичето все по-често поглеждаше към гиганта с черна, буйна и дълга коса. Той не разговаряше с нея, но не можеше да има грешка в изражението на очите му. Тя не можеше да греши, само се чудеше дали ще дръзне да започне опасната игра, която се очертаваше.

Неотдавна беше напуснала дворците на Кордава, но й се струваше, че откакто Запораво я беше отвлякъл от горящата й каравела, която неговите вълци бяха опустошили, светът се е променил. Тя, разглезената и обичана дъщеря на херцога на Кордава, разбра какво значи да бъдеш играчка на буканири и само защото беше достатъчно гъвкава, за да се превие, без да се прекърши, тя живееше там, където други жени бяха умрели. Беше млада и жизнена и изпитваше удоволствие от живота.

Животът беше като сън — несигурен, изпълнен с битки, грабежи, убийства и бягства, а жестоките идеи на Запораво го правеха още по-несигурен. Никой не знаеше какъв ще бъде следващият му ход. Сега те бяха изоставили познатите брегове, за да се впуснат навътре в неизвестното, далеч отвъд пустошта. Там, където откакто свят светува, всеки дръзнал да навлезе кораб, беше изчезвал завинаги. Всички известни земи лежаха зад тях и ден подир ден синият, вълнуващ се безкрай оставаше празен. Тук нямаше плячка — никакви градове за ограбване, никакви кораби за отвличане. Мъжете мърмореха, макар че внимаваха тяхното мърморене да не достигне до ушите на неумолимия им капитан. Ден и нощ той се разхождаше по куверта в мрачна величественост или разглеждаше пожълтели морски и географски карти, четеше книги, които времето беше превърнало в купчини разпадащ се пергамент. Понякога той говореше на Санча за изгубени континенти и приказни острови, разположени сред непознати, обвити в пяна безименни заливи, където рогати дракони пазят съкровища, събирани от крале много, много отдавна, още от праисторическата ера.

Обгърнала с ръце стройните си крака Санча слушаше, без да разбира, а мислите й непрекъснато блуждаеха далеч от думите на нейния мрачен другар и се насочваха към бронзовия великан, чийто смях беше волен и стихиен, като морски вятър.

Подир много седмици уморително плаване на запад те достигнаха до суша и призори хвърлиха котва в плитък залив. Като бяла лента морският бряг опасваше ниски, тревисти склонове, покрити със зелени дървета. Вятърът носеше ухание на свежа растителност и аромати. Санча плесна с ръце от радост при перспективата за една разходка по брега. Но възторгът й помръкна, когато Запораво й заповяда да остане на кораба, докато не изпрати да я извикат. Той никога не даваше обяснения за своите заповеди; така че Санча никога не знаеше причината, освен ако не се дължеше на лошавината, която се спотайваше в него и често го караше да я наранява без причина.

Санча лежеше намусена на куверта и наблюдаваше как мъжете гребат към брега през спокойната вода, която блещукаше на сутрешната слънчева светлина като течен нефрит. Видя ги да се скупчват на пясъка подозрителни, стиснали оръжия в ръце, а неколцина се разпръснаха под дърветата, обграждащи брега. Санча забеляза, че между тях е и Конан. Неговата висока фигура с пружинираща стъпка не можеше да се сбърка. Мъжете казваха, че той изобщо не е цивилизован човек, а кимериец, един от онези варварски племена, които живеят сред сивите планини в далечния север и чийто набези изпълваха с ужас южните им съседи. Тя обаче знаеше, че в него има нещо, някаква свръхвиталност или варварство, което го отличаваше от разпуснатите му другари.

Когато тишината успокои буканирите, гласовете им започнаха да се чуват по брега. Групите се разпаднаха, хората тръгнаха да търсят плодове. Санча ги видя да се качват по дърветата и да берат и красивата й уста се изпълни със слюнка. Тя тропна с малкия си крак и изруга с вещина, придобита от общуването й с богохулния екипаж.

Мъжете на брега наистина бяха намерили някакъв неизвестен, много сладък плод със златиста кожа и лакомо ядяха. Но Запораво не търсеше плодове. Неговите разузнавачи не бяха намерили нищо, което да свидетелствува за присъствието на хора или зверове в околностите. Той стоеше и гледаше навътре към обширните простори на тревистите склонове, които се сливаха един с друг. Запораво каза нещо, премести колана със сабята си и закрачи навътре под дърветата. Помощник-капитанът се опита да го придума да не отива сам, но беше награден с жесток удар през устата. Запораво имаше основания да тръгне самичък. Той искаше да разбере, дали този е островът, за който се споменаваше в тайнствената „Книга на Скелос“, на който според безименните саги странни чудовища пазят подземия пълни със злато. Ако това беше вярно, поради свои лични, користни причини Запораво не искаше то да се знае от никого, още по-малко от екипажа.

Санча, която наблюдаваше нетърпеливо от куверта, го видя да изчезва в стената от листа. Малко след това видя Конан варварина, който се обърна, погледна към разпръснатите по брега мъже, тръгна бързо в същата посока и също изчезна.

Санча изгаряше от любопитство. Тя чакаше отново да види двамата мъже, но те не се появиха. Моряците все още се щураха нагоре-надолу по брега, а някои бяха влезли и навътре. Много спяха на сянка. Времето минаваше и Санча започна да нервничи. Въпреки навеса над куверта, слънцето напичаше непоносимо. На кораба беше горещо, тихо, подлудяващо, монотонно. На няколко крачки, през лента от синя плитка вода, прохладната сенчеста ливада, осеяна с дървета я приканваше. Нещо повече, тайната, свързана със Запораво и Конан неудържимо я привличаше.

Санча добре знаеше какво е наказанието за неподчинение на жестокия господар Запораво и известно време нерешително се въртеше. Но после реши, че си заслужава да изтърпи дори бой с камшик. Без повече суетене изрита от краката си меките кожени сандали, смъкна роклята си и застана гола като Ева на палубата. Прехвърли се през релинга, смъкна се по веригите, гмурна се във водата и заплува към брега. Там постоя един миг, гърчейки малките си крака от бодежа на пясъка. Затърси екипажа. Видя само неколцина на известно разстояние от брега. Повечето бяха дълбоко заспали под дърветата, все още с парчета от златния плод в ръцете си. Зачуди се, че спят така дълбоко толкова рано през деня.

Когато прекоси бялата ивица на брега и влезе под сянката на дърветата, никой не я поздрави. Тя откри, че дърветата растат в неправилни горички, а между тях се простират вълнообразни, подобни на ливади склонове. Вървеше навътре в посоката, в която беше изчезнал Запораво и се възхищаваше от зелените далечини, които постепенно се разкриваха пред нея. Пейзажът сякаш се разтваряше в себе си, или всяка сцена се сливаше със следващата. Изгледът беше неповторим, едновременно обширен и ограничен. И над всичко като магия лежеше някаква призрачна тишина.

Неочаквано Санча достигна до равния връх на склона, заобиколен от високи дървета и мечтателното приказно усещане изведнъж я напусна. В сгазената трева нещо се червенееше. Санча пристъпи напред с широко отворени очи, изпищя и се сви разтреперана.

На моравата лежеше Запораво, с дълбока рана на гърдите, отправил нагоре невиждащ поглед. Сабята лежеше близо до безжизнената му ръка. Соколът беше направил последното си спускане.

Не може да се каже, че Санча гледаше трупа на своя господар без вълнение. Тя нямаше причини да го обича, но изпитваше вълнението, което би изпитала всяка една девойка при вида на безжизненото тяло на първия мъж, който я е притежавал. Не заплака, нито почувства нужда да плаче, но силно трепереше. Имаше чувството, че кръвта й за един миг се съсири. Въпреки това Санча успя да потисне истеричната вълна в себе си.

Тя се огледа за мъжа, когото очакваше да види. Очите й срещнаха само кръг от високи, обрасли с гъсти листа горски гиганти и сините склонове зад тях. Беше ли се измъкнал убиецът на буканира смъртно ранен? Не се виждаха никакви кървави стъпки.

Озадачена, Санча отиде бързо при дърветата, ограждащи върха и настръхна, когато дочу шумолене сред смарагдовите листа. Продължи да върви напред, взирайки се през стената от листа.

— Конан? — Викът беше умоляващ. Гласът й прозвуча странно слаб сред тишината, която неочаквано се изпълни с напрежение. Коленете й се разтрепериха, обхвана я необяснима паника.

— Конан! — извика тя отчаяно.

— Аз съм… Санча. Къде си? Моля те, Конан… — Гласът й секна. Очите й се разшириха от ужас. Червените й устни се разтвориха в ням писък. Парализа скова крайниците й. Тя имаше отчаяна нужда да бяга, но не можеше да се помръдни. Можеше само безгласно да пиши.