Конан авантюриста

2.

Наближаваше залез-слънце, когато Лиса посочи с ръка и извика:

— Виж! Кулите на Газал!

Амалрик ги съзря в края на пустинята. Към синьото небе се извисяваше нефритенозелен грозд от остри кули и минарета. Да не беше момичето, би го взел за мираж. Амалрик погледна любопитно към Лиса; тя не проявяваше никакви признаци на нетърпелива радост от завръщането си в родния град. Само въздъхна и сякаш отпусна слабите си рамене.

Когато приближиха, той видя по-ясно подробностите. Направо от пясъците се издигаше стена, която обграждаше кулите. Амалрик забеляза, че на много места стената се руши. Кулите също бяха в плачевно състояние. Покривите бяха провиснали. Зееха счупени, назъбени стени. Острите върхове бяха наклонени като пияни. Обзе го страх. Дали не язди към град на мъртви, воден от вампир? Погледна бързо, към момичето и се успокои. Никакъв демон не можеше да се крие в това божествено изваяно тяло. Тя го погледна със странен, изпълнен с копнеж въпрос в дълбоките си очи. Обърна се нерешително към пустинята, а после с дълбока въздишка отново насочи поглед към града, сякаш бе обзета от неуловимо, фатално отчаяние.

Сега през отворите в смарагдовозелената стена Амалрик видя в града да се движат фигури. Когато минаха през пролуката в стената и излязоха на една широка улица, никой не ги приветства. Отблизо, на светлината на залязващото слънце, разрухата беше по-ясна. Между камъните по улиците растеше буйна трева. Трева растеше и на малките площади. Всичко беше в руини. Тук-там развалините от къщите бяха разчистени и местата превърнати в зеленчукови градини.

Издигаха се напукани и избелели куполи. Зееха портали без врати. Навсякъде разрухата беше сложила своя отпечатък. Но в южната част на града Амалрик видя една запазена кула — лъщяща, червена, цилиндрична. Тя блестеше между руините. Амалрик посочи към нея.

— Защо тази кула е по-запазена от другите? — попита той. Лиса пребледня, разтрепери се и конвулсивно го хвана за ръката.

— Не говори за нея? — прошепна тя. — Не гледай към нея… дори не мисли за нея!

Амалрик се намръщи. Ужасът в нейните думи някак си промени външността на загадъчната кула. Сега тя приличаше на змийска глава, издигната сред развалини и разорение. От черните й бойници се изсипа поток от черни точки — прилепи.

Младият аквилонец се огледа предпазливо. В края на краищата той нямаше никаква гаранция, че жителите на Газал ще се отнесат дружелюбно към него. Видя по улиците спокойно да се разхождат хора. Когато спираха и се взираха в него, той усещаше, по неразбираема за него причина, как по тялото му като че ли полазват мравки. Бяха мъже и жени с приятна външност, с добродушни погледи. Но интересът им изглеждаше толкова слаб, толкова неопределен и безличен. Те не проявяваха никакво желание да се приближат или да заговорят с него. Може би за тях появата на въоръжен конник в града беше най-обикновеното нещо на света. Все пак Амалрик дълбоко се съмняваше, че това е вярно. Подчертаното безразличие, с което го посрещаха жителите на Газал малко го разтревожи.

Лиса разговаряше с тях, посочваше Амалрик, вдигаше ръката му като на любимо дете.

— Това е Амалрик от Аквилония, който ме спаси от черните хора и ме доведе у дома.

Хората тихо, учтиво го поздравяваха, а неколцина се приближиха и протегнаха ръце. Амалрик никога не беше виждал толкова двусмислени, любезни лица. Очите им бяха нежни и благи, без страх и без учудване. Не бяха очи на страхливи хора. По-скоро бяха очи на хора, потънали в мечти.

Тези погледи предизвикваха в него чувство за нереалност. Той почти не чуваше, какво му казват. Умът му беше зает с необичайността на всичко това — тези тихи, замечтани хора в копринени туники и меки сандали, движещи се безцелно между обезцветените развалини. Нима е попаднал в лотосов рай на илюзиите? От зловещата червена кула прозвуча някаква фалшива нотка.

Един мъж с гладко без бръчки лице, но с посребрена коса каза:

— Аквилония? Там имаше нашествие… ние чухме за крал Брагоръс от Немидия. Как завърши войната?

— Беше отблъснат — отговори лаконично Амалрик, потискайки една тръпка. Деветстотин години бяха минали, откакто Брагоръс беше повел своите копиеносци на поход срещу Аквилония.

Човекът замълча. Хората продължиха по пътя си и Лиса го задърпа за ръката. Той се обърна и я погледна. В царството на илюзиите и сънищата нейното меко, твърдо тяло спря фантастичните му предположения. Тя не беше сън. Тя беше реалност. Тялото й беше сладко и осезаемо като сметана и мед.

— Ела — каза тя. — Хайде да отидем да си починем и да хапнем.

— Що за хора са това? — попита Амалрик. — Няма ли да им разкажеш за твоите преживявания?

— Няма да проявят интерес — отговори Лиса. — Ще послушат малко, после ще се разотидат. Те едва ли са забелязали отсъствието ми. Хайде!

Амалрик отведе коня и камилата и ги завърза в един затворен двор, където тревата беше по-висока. От един счупен фонтан в мраморно корито течеше вода. После хвана Лиса за ръка, а тя го въведе в един сводест вход. Беше паднала нощ. В отвореното пространство над двора осеяното със звезди небе осветяваше назъбените кулички на покрива.

Лиса прекоси уверено няколко тъмни стаи. Стиснал малката й ръка, Амалрик я следваше пипнешком. Това приключение не му доставяше удоволствие. Плътната тъмнина беше наситена с миризма на прах и на гнилоч. Понякога стъпваха по счупени плочки, друг път по изтъркани килими. Ръката му докосваше разядени сводове на врати. През счупения покрив се виждаха звезди, на чиято светлина зърна виещ се, лошо осветен коридор, украсен с изгнили гоблени. Те шумяха от слабия ветрец. От този приличен на шепот на вещици шум косите му настръхнаха.

Влязоха в стая, през чийто отворени прозорци проникваше слаба звездна светлина и Лиса пусна ръката му. Тя измъкна отнякъде гладка като стъкло топка, която засия със златиста светлина. Постави я върху мраморна маса и му направи знак да легне върху дебело застлан с коприни диван. Влезе в една скрита ниша и донесе златен съд с вино и съдове с непозната на Амалрик храна. Имаше фурми, другите плодове и зеленчуци, бледи и блудкави за неговия вкус, му бяха непознати. Виното беше приятно, но слабо, сякаш беше вода, с която са изплакнати вински чаши.

Седнала на мраморен стол, с лице към него, Лиса дъвчеше изискано.

— Що за място е това? — попита той. — Ти си от тези хора и същевременно толкова различна от тях.

— Казват, че приличам на предците ни — отговори Лиса. — Преди много години те дошли в пустинята и построили този град посред голям оазис, в който имало много извори. Камъните взели от развалините на още по-стар град… само Червената кула… (гласът й притихна, тя погледна нервно към прозорците, през които се виждаха звезди)… само Червената кула е съществувала. Тогава… тя била празна.

Някога нашите предци, които наричали себе си газали, живеели в Южен Кот. Те били известни със своята ученост. Не искали да възстановят култа към Митра, който котиянците отдавна отрекли и кралят ги прогонил от кралството си. Тогава много от тях отишли на юг: свещеници, учени, учители и изследователи, заедно с шемитските си роби.

Издигнали град в пустинята Газал, но почти веднага след построяването му робите се разбунтували, избягали и се смесили с дивите племена на пустинята. Не се отнасяли с тях лошо, но през нощта до тях достигнало съобщение… съобщение, което ги накарало като луди посред нощ да напуснат града и да избягат в пустинята.

Моят народ, живял тук и се научил да произвежда храната и напитките си от суровините, с които разполагал. Техните научни познания били възхитителни. Когато робите избягали, отвели със себе си всички камили, коне и мулета. Оттогава хората в този град нямат никаква връзка с външния свят. В Газал има цели стаи пълни с карти, книги и хроники, но всичките са отпреди деветстотин години, от времето, когато са избягали от Кот. Оттогава никакъв човек от външния свят не е стъпвал в Газал. И хората постепенно намаляват. Те са станали толкова мечтателни и вглъбени в себе си, че са лишени от всякакви човешки страсти и апетит. Градът се руши и никой не помръдва ръка да го поправи. Когато… (тя се задави и потрепери)… когато излезе чудовището, те не могат нито да избягат, нито да се бият.

— Какво искаш да кажеш? — прошепна той и по гърба му премина студена тръпка. Шумоленето на изгнилите завеси по безмълвните черни коридори събуди неясни страхове в душата му.

Лиса поклати глава, стана, заобиколи мраморната маса и сложи ръце на раменете му. Очите й бяха влажни и блестяха от ужас и отчаян копнеж, който го стисна за гърлото. Ръката му инстинктивно обгърна гъвкавата й фигура и Амалрик почувства, че тя трепери.

— Дръж ме! — помоли Лиса. — Страх ме е! О, аз мечтаех за такъв мъж като теб. Аз не съм като моя народ. Те са мъртви хора, ходещи по забравени улици. Аз съм жива. Аз съм сърдечна и чувствителна. Аз жадувам и копнея за живот. Аз не мога да понасям тихите улици и порутените стаи, мрачните хора на Газал, макар че никога не съм виждала нещо друго. Затова избягах. Копнеех за живот…

Тя ридаеше неудържимо в прегръдката му. Косата й покри лицето му, уханието й го замая. Твърдото й тяло се притисна в неговото. Тя лежеше върху коленете му, със сключени около врата му ръце. Притискайки я до гърдите си, той сложи устните си върху нейните. Очи, устни, бузи, гърло, гърди — той покриваше всичко с горещите си целувки, докато риданията й преминаха в тежко, задъхано дишане. Неговата страст не беше като насилие на похитител. Страстта, която дремеше в нея се разбуди и го заля като непреодолима вълна. Светещата златна топка, ударена от пръстите му, се търколи на пода и изгасна. Само звездна светлина проникваше през прозорците.

Легнала в ръцете на Амалрик върху покритото с коприна канапе, Лиса откри сърцето си и говори за своите мечти, надежди и стремежи — детски, патетични, ужасни.

— Аз ще те отведа — прошепна й той. — Утре. Права си, Газал е град на мъртви. Ние ще търсим живот във външния свят. Той е изпълнен с насилия, грубости и жестокости, но е по-добър от тази жива смърт…

Страхотен вик на мъка, ужас и отчаяние наруши тишината на нощта. От неговия тембър по кожата на Амалрик изби студена пот. Той стана от дивана, но Лиса отчаяно се вкопчи в него.

— Не, не! — замоли го тя отчаяно. — Не отивай! Остани тук!

— Извършено е убийство! — възкликна той, търсейки сабята си.

Писъците изглежда идваха от външния двор. С тях се чуваше някакъв неописуем звук на раздиране и късане. Те ставаха все по-силни и по-пронизителни, непоносими в тяхната безнадеждност и силна мъка, после преминаха в продължително, разтърсващо ридание.

— Чувал съм да пищят така мъже, които умират на колелото за мъчения! — промълви Амалрик, потрепервайки от ужас. — Що за дяволска работа е тази?

Лиса се тресеше, докарана до лудост от ужас. Той чуваше как сърцето й лудешки бие.

— Това е чудовището, за което говорих! — прошепна тя. — То живее в Червената кула. Дошло е преди много години. Някои казват, че след построяването на Газал отново се е завърнало. То яде човешки същества. Никой не може да каже какво представлява, защото никой, който го е видял не е останал жив. То е бог или дявол. Затова хората от пустинята отдалеч заобикалят Газал. Много от нашите хора са намерили смъртта си в ужасния му търбух. Накрая, когато всички загинат, то ще остане да царува над безлюдния град, както казват, че е царувало над руините, от които е изграден Газал.

— Защо хората се оставят да бъдат изядени? — попита Амалрик.

— Не зная — изхленчи Лиса. — Те мечтаят…

— Хипноза — промърмори Амалрик, — хипноза, съчетана с отслабване. Видях го в очите им. Този дявол ги е хипнотизирал. Всемогъщи Митра, каква ужасна тайна!

Лиса се притисна до гърдите му и се вкопчи за него.

— Какво ще правим? — попита той разтревожено.

— Нищо не може да се направи — прошепна тя. — Твоята сабя е безполезна. Може би то няма да ни стори нищо лошо. За тази нощ чудовището взе своята жертва. Не ни остава нищо друго, освен да си чакаме реда.

— Проклет да съм ако… — възкликна Амалрик възбудено. — Няма да чакаме до сутринта. Тръгваме тази нощ. Приготви вързоп с храна и вода. Ще оседлая коня и камилата и ще ги изведа от двора. Чакай ме тук!

Тъй като непознатото чудовище вече беше взело жертвата си, Амалрик смяташе, че за няколко минути може да остави момичето самичко. Той тръгна пипнешком по обратния път през виещия се коридор и тъмните стаи, където полюшващите се гоблени шумоляха. Когато отиде в двора, където ги беше оставил, намери животните сврени едно в друго. Жребецът изцвили и завря муцуната си в него, сякаш почувствал някаква заплаха в безжизнената нощ. Амалрик го оседла и ги поведе през тесния отвор на улицата. Няколко минути по-късно стоеше на осветената от звездите улица. И в този момент един ужасен писък раздра нощната тишина. Той дойде от стаята, където беше оставил Лиса.

Амалрик отговори на този сърцераздирателен вик с див рев. Измъквайки сабята си, той се спусна през двора и скочи през прозореца. Златното кълбо отново светеше, прогонвайки сенките в ъглите на стаята. Коприните бяха разхвърляни на пода. Мраморният стол беше преобърнат, но стаята беше празна.

Болезнена слабост обхвана Амалрик и той залитна към мраморната маса. Слабата светлина трепкаше пред замаяния му поглед. После го обзе необуздан гняв. Червената кула! Там демонът ще занесе своята жертва!

Амалрик се спусна през двора, изскочи на улиците и хукна към кулата, която светеше под звездното небе със сатанинска светлина. Улиците криволичеха, но той вървеше напреко през смълчаните черни сгради, пресичаше дворовете, обрасли с буйна трева полюшвана от нощния вятър.

Струпаните около червената кула порутени постройки бяха в по-плачевно състояние, отколкото в останалата част на града. Очевидно в тях не живееше никой. От тях се къртеше и падаше мазилка, а червената кула се издигаше помежду им като отровно червено цвете от руините на костница.

За да достигне до кулата, Амалрик трябваше да пресече развалините. Той дръзко се хвърли в черната маса, търсейки пипнешком врата. Намери я и влезе с насочена напред сабя. Пред него се откри картина като тези, които понякога спохождат човек в кошмарните му сънища.

Слаба дяволска светлина обливаше дългия коридор, по чийто стени потрепваха гоблени. Далеч в дъното Амалрик видя една отдалечаваща се фигура — бяла, гола, прегърбена, залитаща напред, влачеща нещо. Гледката го изпълни с ужас. После призракът изчезна от погледа му, а с него изчезна и зловещата светлина. Амалрик потъна в безмълвна тъмнина — не виждаше, не чуваше, мислеше само за прегърбената бяла фигура, която влачеше безжизненото човешко тяло по дългия черен коридор.

Докато вървеше пипнешком напред, в ума му изникна далечен спомен: страховита история, която някога беше чул край загасващия огън в колибата на черен магьосник… история за един бог, който живеел в червена къща сред порутен град… бог, почитан от тъмните култове във влажните джунгли и край бавните, тъмни реки. И тогава от дълбините на ума му изплува едно заклинание, прошепнато в ухото му в притихналата нощ, когато лъвовете покрай реката бяха престанали да реват, а листата на палмите бяха спрели да се трият едно о друго. От благоговейните тонове на заклинанието го побиха тръпки.

„Олам-онга“ — прошепна вятърът в непрогледната тъмнина на коридора. — „Олам-онга“ — прошепна прахта под неговите прокрадващи се стъпки. Челото му се покри с пот, сабята трепереше в ръката му. Промъкваше се през къщата на един бог и страхът го държеше в костеливия си юмрук. Къщата на бога — ужасът от тази мисъл изпълни ума му. Всички родови страхове и страховете, простиращи се отвъд рода и праисторическата памет на расата, изпълниха съзнанието му. Обзе го космически, нечовешки ужас. Къщата на тъмнината — това беше къщата на един бог и когато вървеше през нея съзнанието за слабата му човешка природа го смазваше.

Около него трептеше слаба, почти неуловима светлина. Той знаеше, че приближава до самата кула. В следващия момент мина през сводеста врата и се спъна в странно разположено стълбище. Амалрик продължи нагоре. Докато се изкачваше, в него се надигна сляпа ярост — последната защита на човечеството срещу магьосничеството и всички враждебни сили във вселената. Той забрави страха си. Изгарящ от ужасно нетърпение, Амалрик се заизкачва нагоре през плътната, дяволска тъмнина, докато достигна до една стая, огряна от свръхестествена златна светлина.

В далечния край на стаята къси широки стъпала водеха нагоре към някаква платформа, върху която имаше предмети от каменни мебели. Сред тях лежаха останките на жертвата, а стъпалата бяха опръскани с капчици кръв, подобно на сталактити край горещ извор. Повечето от петната бяха стари, изсъхнали, тъмнокафяви, но имаше и няколко все още червени, влажни, блестящи.

Пред Амалрик, в основата на стълбището стоеше бяла, гола фигура. По всичко личеше, че е гол, бял човек, който, скръстил яките си ръце на алабастровите си гърди, го гледаше втренчено. Очите обаче бяха топки от блестящ огън, каквито никога не са гледали от ничие човешко лице. В тях Амалрик зърна студените огньове на ада, обгърнати от ужасни сенки.

Пред очите му формата започна да трепка и да губи очертанията си. С неимоверно усилие аквилониецът разкъса оковите на тишината и произнесе тайнствено, ужасно заклинание. И когато злокобните думи нарушиха тишината, белият великан спря, замръзна. Очертанията му отново станаха ясни, дръзки на фон на златната светлина.

— Сега нападай, проклет да си! — извика истерично Амалрик. — Аз те приковах към твоята човешка форма! Черният магьосник е говорил истината! Той ми даде ключовата дума! Нападай, Олам-онга! Докато не развалиш магията като изядеш моето сърце, ти си един обикновен човек като мен!

С рев като вихър от черен вятър съществото нападна. Амалрик скочи настрана от обсега на ръцете, чиято сила беше по-голяма от тази на вихрушка. Когато чудовището се хвърли напред, един пръст, с нокът като на граблива птица закачи туниката му и разкъса дрехата като гнил парцал. Но Амалрик, окуражен от ужаса на битката, се обърна и заби сабята си в гърба на съществото, така че върхът й излезе цяла стъпка навън от широките гърди.

Адски агонизиращ вой разтърси кулата. Чудовището се завъртя и се спусна към Амалрик. Младежът отскочи и побягна по стъпалата към подиума. Там той се обърна, грабна един мраморен стол и го хвърли върху чудовището. Масивната мебел удари право в лицето злия демон, повличайки го надолу.

Чудовището стана. Представляваше ужасна гледка от лееща се кръв. Отново се опита да се изкачи по стълбите. Обзет от отчаяние, Амалрик вдигна една нефритова пейка — толкова тежка, че от напрягане изпъшка и я хвърли.

От удара Олам-онга падна тежко на стълбите и се просна между парчетата счупен мрамор, оцветени с неговата кръв. С последно, отчаяно усилие, с изцъклени очи той се надигна на ръце. Отмятайки назад окървавената си глава, Олам-онга нададе ужасен рев.

Амалрик потрепери от безграничния ужас на този рев. Някъде от въздуха над кулата като ехо му отговориха далечни дяволски крясъци. После обезобразената бяла фигура падна между окървавените парчета мрамор. Амалрик знаеше, че един от боговете на Куш беше унищожен. Заедно с тази мисъл дойде неясен, необясним страх.

Сред мъгла от ужас той се спусна надолу по стълбите, отдръпвайки се от съществото, което лежеше на пода. Нощта, ужасена от светотатството, изглежда протестираше срещу него. Разумът му, тържествуващ от постигнатата победа, беше обхванат от космически страх.

Когато стигна на горната част на стълбището внезапно спря. От тъмнината идваше Лиса с протегнати към него ръце, с очи изпълнени с ужас.

— Амалрик! — Беше настойчив вик. Той я притисна в прегръдката си.

— Аз го видях — прошепна тя — да влачи по коридора един мъртъв човек. Изпищях и побягнах. После, когато се върнах те чух да викаш и разбрах, че си отишъл да ме търсиш в Червената кула… Ти дойде, за да споделиш моята съдба. — Гласът й беше почти неразбираем.

После, когато тя се опита да погледне разтреперана покрай него, той закри очите й и я обърна. По-добре беше да не види онова, което лежеше на тъмночервения под. Той грабна разкъсаната си туника, но не се реши да докосне сабята си. Докато водеше или по-точно влачеше Лиса надолу по покритите със сянка стълби, той погледна през рамо и видя, че голата бяла фигура вече не беше между парчетата мрамор. Заклинанието беше привързало Олам-онга към човешката му форма само като живо, но не и като мъртво същество. За момент Амалрик се вцепени. После, той поведе бързо Лиса по стълбите и през тъмните развалини.

Амалрик не намали темпото, докато не достигна улицата, където камилата и жребецът се бяха сгушили един в друг. Той качи бързо момичето на камилата, метна се на жребеца, взе в ръка повода и се насочи право, към порутената стена. Няколко минути по-късно Амалрик дишаше с пълни гърди. Откритият въздух на пустинята охлади кръвта му. Той се беше освободил от миризмата на гнило и отвратителна античност.

От лъка на седлото му висеше малък мях с вода. Храна нямаха, а сабята му беше останала в стаята на Червената кула. Тръгваха към пустинята без храна и оръжие, но тази заплаха изглеждаше по-малка от ужаса на града, който напускаха.

Яздеха, без да говорят. Амалрик се насочи на юг. Някъде в тази посока беше кладенецът. Точно призори, когато изкачиха едно пясъчно било, той погледна назад към Газал, който в розовата светлина на изгряващото слънце изглеждаше нереален. Амалрик се вцепени, а Лиса изпищя. От един пробив в стената изскочиха седем конника. Конете им бяха черни, ездачите бяха покрити от глава до пети в черни наметала. В Газал нямаше коне. Ужас обзе Амалрик. Той се обърна и подкара животните напред.

Слънцето изгря червено, после стана златно, а след това се превърна в бяло кълбо от изгарящ пламък. Бегълците продължаваха напред, залитайки от горещина и умора, ослепени от блясъка. От време на време те наквасваха устните си с вода. А зад тях, с неотслабващ ход се движеха седем черни точки.

Започна да се свечерява, слънцето помръкна и се спусна към края на пустинята. Ледена ръка притисна сърцето на Амалрик. Ездачите се приближаваха.

Амалрик погледна към Лиса и изпъшка. Конят му се препъна и падна. Слънцето беше залязло. Луната изведнъж беше закрита от сянка с формата на прилеп. В пълната тъмнина звездите блестяха с червена светлина. Амалрик чу зад себе си засилващ се шум като от приближаване на вихрушка.

— Не спирай, момиче! — изкрещя той отчаяно. — Продължавай… спаси се. Те искат мен да хванат!

В отговор Лиса слезе от камилата и протегна ръце към него.

— Аз ще умра с теб!

На фона на звездното небе се откроиха седем черни тела със застрашителни размери, препускащи като вятър. Под наметалата блестяха топки с дяволски огън. Изсъхналите челюстни кости се блъскаха една в друга и тракаха.

После картината се промени. Покрай Амалрик префуча един кон — неясна маса в неестествената тъмнина. Чу се тъп звук и неизвестният кон отскочи от удара с връхлитащите форми. Един кон изцвили неистово, приличен на биволски рев глас изрева на непознат език. Отнякъде в нощта им отговори врява от викове.

Водеше се някаква страхотна битка. Конски копита тъпчеха и удряха. Трещяха страхотни удари. Същият гръмогласен вик с всички сили проклинаше. После неочаквано се показа луната и освети фантастична сцена.

Един мъж на гигантски кон се носеше като вихрушка и сечеше и мушкаше. От друга посока връхлиташе пустинна орда от ездачи, извитите им саби блестяха на лунната светлина. Настрани от билото на хълма седемте черни фигури се отдалечаваха, черните им наметала се развяваха като криле на прилепи.

Амалрик беше обкръжен от пустинни мъже, които скачаха от конете си и го заобикаляха. Мускулести ръце го хванаха здраво. Свирепи, кафяви, прилични на ястребови лица ръмжаха срещу него. Лиса изпищя.

После големият кон се вряза в тълпата й нападателите се разпръснаха. Ездачът се наведе над седлото и погледна внимателно към Амалрик.

— По дяволите! — изрева той. — Амалрик, аквилониецът!

— Конан! — възкликна объркан Амалрик. — Конан! Жив си!

— По-жив, отколкото изглеждаш ти — отговори другият. — Всемогъщи Кром, човече, видът ти е такъв, сякаш дяволите от пустинята са те преследвали цяла нощ. Що за същества бяха тези, които те гонеха? Обикалях лагера, който моите хора бяха стъкнали, за да съм сигурен, че не са се промъкнали врагове, когато луната изгасна като свещ. Чух звуците от бой. Препуснах се по посока на звуците и, всемогъщи Мача, преди да знам какво става, се оказах между тези дяволи. В ръката си държах сабята и сипех безразборно удари около себе си… велики Кром, очите им светеха в тъмнината като огън! Знаех, че ги удрям, но когато луната изгря те бяха изчезнали като издухан от вятър облак. Хора ли бяха това или дяволи?

— Демони изпратени от ада — отвърна Амалрик и потрепери. — По-добре не ме питай. Някои неща не бива да се обсъждат.

Конан не настоя. Не изглеждаше и недоверчив. Неговите вярвания включваха демони и духове, таласъми и джуджета.

— Ти си в състояние да намериш жена дори в пустинята — каза Конан, поглеждайки към Лиса. Момичето беше изпълзяло до Амалрик и се беше притиснало в него, гледайки изплашено грубите хора, които ги бяха заобиколили.

— Вино! — изрева Конан. — Донесете меховете! Тук! — Той се пресегна, взе един от подадените му мехове и го сложи в ръката на Амалрик. — Дай на момичето да пие колкото може, после пий и ти — посъветва го той. — След това ще ви качим на коне и ще ви заведем в лагера. Виждам, че имате нужда от храна, почивка и сън.

Докараха завит с богат чул кон, който се изправяше на задните си крака и подскачаше. Доброжелателни ръце помогнаха на Амалрик да го възседне. После му подадоха момичето и те поеха на юг, заобиколени от жилави кафяви ездачи, облечени в колоритни дрипи. Много бяха пребрадени с парцали, които скриваха лицата им от очите надолу.

— Кой е този? — прошепна Лиса, обвила ръце около врата на своя любим. Той я държеше на седлото пред себе си.

— Конан кимериеца — промърмори Амалрик. — Човекът, с когото скитах из пустинята след поражението на наемническата армия. Това са хората, които го повалиха. Аз го изоставих да лежи под техните копия, тъй като той очевидно беше мъртъв. Сега го срещаме и както се вижда, той е техен вожд и те го уважават.

— Той е ужасен човек — прошепна Лиса.

Амалрик се усмихна.

— Ти никога по-рано не си виждала белокож варварин. Конан е скитник, разбойник и убиец, но си има собствен морален кодекс. Мисля, че няма причина да се страхуваме от него.

В сърцето си Амалрик не беше толкова уверен. Можеше да се каже, че когато изчезна в пустинята, изоставяйки кимериеца в безсъзнание на земята, в известен смисъл се беше отказал от неговото приятелство. Но тогава Амалрик не знаеше, че Конан е жив. Съмнение гризеше аквилонеца. Кимериецът беше по дивашки верен на другарите си, а варварската му природа не виждаше никаква причина, поради която светът да не бъде ограбван. Той живееше от сабята си. Амалрик потисна една тръпка, когато си помисли какво може да се случи, ако Конан пожелае Лиса.

По-късно, след като се бяха нахранили и уталожили жаждата си Амалрик седеше край малкия огън пред шатрата на Конан. Лиса, завита с копринено наметало, дремеше поставила къдравата си глава на коленете му. Пламъците от огъня хвърляха трепкаща светлина върху лицето на седналия срещу му Конан.

— Кои са тези мъже? — попита младият аквилонец.

— Конници от Томбалку — отговори кимериецът.

— Томбалку! — възкликна Амалрик. — Значи не е мит!

— Съвсем не е! — съгласи се Конан. — Когато паднах заедно с проклетия си кон бях в безсъзнание. После, когато дойдох на себе си дяволите вече бяха завързали ръцете и краката ми. Това ме разгневи, така че скъсах няколко от въжетата, с които ме бяха завързали. Веднага щом ги скъсвах, те ме завързваха… не успях напълно да освободя нито една от ръцете си. Все пак моята сила им се стори забележителна…

Амалрик погледна към Конан, без да каже нещо. Мъжът беше висок и широк колкото Тилатън, без излишните тлъстини на чернокожия. Той би могъл с голи ръце да извие врата на ганатанеца.

— Решиха да ме закарат в техния град, вместо веднага да ме убият — продължи Конан. — Вярваха, че един мъж с моята сила дълго ще издържи на мъченията, преди да умре и това ще им осигури добро развлечение. Тогава ме вързаха за един кон без седло и заминахме за Томбалку.

В Томбалку имаше двама крале. Заведоха ме пред тях — единият мършав, с кафява кожа, на име Зеебе, и другият дебел негър, който спеше на трона си от слонова кост. Зеебе попита един жрец с кафява кожа, Даура, какво да правят с мен и той хвърли зарове направени от овча кост. Каза, че трябва да бъда одран пред олтара на Джил. Всички извикаха от радост и събудиха краля-негър.

Аз заплюх Даура и открито го проклех, а също и кралете. Казах им, че ако трябва да бъда одран, всемогъщи Кром, искам преди това да си напълня търбуха с вино и ги нарекох крадци и страхливци, и синове на проститутки.

Като чу това, черният крал се размърда, изправи се и ме погледна. Тогава стана и извика: „Амра!“ и аз го познах… Сакумбе, субиец от Черния бряг, един дебел авантюрист, когото познавах добре от времето, когато бях пират по този бряг. Той вършеше незаконна търговия със слонова кост, златен прах и роби и можеше да измами и самия дявол. Е, когато ме позна, миризливият стар негодник слезе от трона и ме прегърна радостен и със собствените си ръце свали въжетата от мен. После той обяви, че съм Амра, Лъв и негов приятел и не трябва да ми се случи нищо лошо.

— Последваха много препирни, защото Зеебе и Даура искаха кожата ми. Но Сакумбе извика своя оракул, Аския, и той дойде — целият украсен с пера и звънчета, и змийски кожи — магьосник от Черния бряг, син на дявола, ако дявола някога е имал син.

Аския заподскача и направи заклинания, съобщи, че Сакумбе е избраник на Аджуджо, Тъмния, и това, което е казал, трябва да се изпълни. Всички черни на Томбалку изкрещяха и Зеебе отстъпи, защото черните в Томбалку са реална сила. Преди няколко столетия афакската и шемитската раси нахлули в южната пустиня и създали царството Томбалку. Те се смесили с черните от пустинята и резултатът бил една кафява раса с прави коси, която и сега е повече бяла, отколкото черна. Те са доминиращата каста в Томбалку. Но са малцинство и до трона на афакския владетел винаги седи чисто черен крал.

Афаките покорили номадите от южната пустиня и негърските племена от степите, които лежат на юг от тях. Повечето от тези конници например са тибу — със смесена стигийска и негърска кръв. Други са бигармани, миндагани и борни.

Та Сакумбе, чрез Аския, е истинският владетел на Томбалку. Афаките се кланят на Джил, но черните боготворят Аджуджо Тъмния и неговия клан. Аския дошъл в Томбалку със Сакумбе и възстановил култа към Аджуджо, който бил да западнал, поради афакските свещеници. Той има и таен, собствен култ и се кланя бог знае на какви гадости. Аския прави черна магия, която е по-силна от магиите на афаките и черните го имат за пророк, изпратен им от тъмните богове. Сакумбе и Аския стават все по-силни, докато силата на Зеебе, който командвал и Даура отслабва.

Тъй като съм приятел на Сакумбе и Аския ме подкрепи, черните ме приеха с голямо одобрение. Сакумбе имал един генерал на конницата, Кордофо, той бил отровен и ми даде неговото място, от което черните бяха много доволни, а афаките силно раздразнени.

Томбалку ще ти хареса! В него има плячка за хора като нас! Там има половин дузина силни фракции, които кроят заговори и интриги една срещу друга. Непрекъснато възникват разпри по кръчми и улици, извършват се тайни убийства, осакатявания и екзекуции. Но има и жени, злато, вино… всичко, за каквото мечтае един наемен войник! Аз съм на висока почит и с голяма власт! Всемогъщи Кром, Амалрик, не би могъл да дойдеш в по-добро време! Но защо, какво има? Не изглеждаш така ентусиазиран, какъвто те знам.

— Моля за извинение, Конан — каза Амалрик. — Интерес не ми липсва, но умората и нуждата от сън взеха да надделяват.

Аквилониецът обаче не мислеше за злато и жени, а за момичето, което спеше в скута му. Той не изпитваше никаква радост при мисълта да заживее сред такава бъркотия от интриги и кръв, каквато му бе описал Конан. Без сам да разбере, в него беше настъпила някаква неуловима промяна. Той предпазливо каза:

— Преди малко ти ни спаси живота, за което вечно ще ти бъда благодарен. Но аз допуснах да те пленят афаките и нямам право на твоето великодушие. Вярно, мислех, че си мъртъв, но…

Конан отметна назад глава и се засмя неудържимо с боботещ смях. После удари младия човек по гърба с такава сила, че едва не го просна на земята.

— Забрави това, Амалрик! При всички реални шансове, които имах, аз наистина трябваше да бъда мъртъв. Ако се беше опитал да ме спасиш, афаките щяха да те разчекнат като жаба. Ела с нас в Томбалку и се постарай да бъдеш полезен! При Запайо ти командваше кавалерийски взвод, нали?

— Да, така беше.

— Аз имам нужда от адютант, който да обучава моите момчета. Те се бият като демони, но нямат понятие от военно изкуство. Всеки се бие сам за себе си. Между нас казано, от тях можем да направим истински войници. Още вино! — изрева той.