Конан авантюриста

2.

Когато Конан видя Запораво да крачи горделиво, самичък навътре в гората, той почувства, че е дошъл чаканият шанс. Не беше ял от плодовете, нито се беше присъединил към грубата шега на своите другари. Цялото му внимание беше съсредоточено към шефа на буканирите. Свикнали с настроенията на Запораво, неговите хора не се изненадаха особено, когато техният капитан реши да изследва сам непознатия и вероятно враждебен остров. Те се отдадоха на свои развлечения и не забелязаха Конан, който се плъзна като дебнеща пантера подир главатаря.

Конан не подценяваше своето влияние върху екипажа. Но все още не си беше извоювал правото, в битка или в нападение, да извика капитана на дуел. В тези безлюдни морета нямаше никаква възможност да докаже себе си по закона на буканирите. Ако той излезеше открито срещу капитана, екипажът щеше да застане безрезервно зад него. Но той знаеше, че ако убие Запораво без някой да разбере, останалият без предводител екипаж вероятно няма да остане лоялен към един мъртъв човек. В такава глутница от вълци само живите са от значение.

Конан следваше Запораво със сабя в ръка и тайно желание в сърцето, докато достигна до равен връх, заобиколен от дървета. По средата на горската поляна Запораво усети, че е преследван и се обърна, с ръка върху дръжката на сабята си.

— Проклето куче, защо ме следваш? — изруга буканирът.

— Луд ли си, та питаш? — отговори Конан през смях, приближавайки се бързо до някогашния си шеф. Устните му се смееха, но в сините му очи танцуваше неспокоен пламък.

Запораво гневно изруга и измъкна сабята си. Иззвънтя удар на стомана в стомана. Барачанецът дръзко излезе на открито. Пеещата му сабя описваше сини кръгове над главата му.

Запораво беше участвал в хиляди битки по море и по суша. Нямаше по-опитен от него в боя със сабя. Но той никога не се бе изправял срещу мишци, израснали в пущинаците отвъд границата на цивилизацията. На бойното му умение бяха противопоставени заслепяваща бързина и сила, недостижими за цивилизования човек. Конан се биеше нетрадиционно, но инстинктивно и естествено, като сив вълк. Сложните хватки на сабята бяха така безполезни срещу неговата примитивна ярост, както умението на един опитен боксьор срещу атаката на пантера.

Биейки се както никога до сега, използвайки и последната си капка сила, за да отблъсне сабята, която святкаше като мълния над главата му, Запораво получи силен удар близо до дръжката на сабята си и почувства, как цялата му ръка се вдърви. Последва удар с такава ужасна сила, че острият връх разкъса като хартия плетената броня и промуши сърцето под нея. Устните на Запораво трепнаха в кратка агония, но неумолим до последния си дъх, той не издаде никакъв звук. Беше мъртъв преди тялото му да се отпусна на изпотъпканата трева, върху която блестяха на слънцето като рубини капчици кръв.

Конан изтръска сабята си, усмихна се с неподправено удоволствие, протегна се като огромна котка и неочаквано се вцепени. Изразът на задоволство върху лицето му се замени от смущение. Той застина като статуя, сабята увисна в ръката му.

Когато вдигна очи от победения противник и погледна разсеяно към заобикалящите го дървета и далечината отвъд тях, той видя нещо фантастично — нещо невероятно, необяснимо. През мекия, заоблен далечен склон, с дълги скокове бягаше една висока, черна, гола фигура и носеше на рамото си също така голо бяло тяло. Видението изчезна така неочаквано, както се беше появило, оставяйки наблюдателя зяпнал от изненада.

Пиратът се огледа, погледна неуверено назад към пътя, по който беше дошъл и изруга. Не беше объркан — само малко разстроен, ако могат да бъдат разстроени такива стоманени нерви като неговите. Сред реалистичната, макар и екзотична среда, беше въведен един странен образ на фантазия и кошмар. Конан не се съмняваше нито в своето зрение, нито в своя разсъдък. Той знаеше, че е видял нещо чуждо и неестествено. Самият факт — черна фигура, която тича сред природата и носи пленник, беше достатъчно странен, но по-странно беше неестествената височина на черната фигура.

Тръскайки недоверчиво глава, Конан тръгна в посоката, в която беше видял съществото. Той не поставяше под съмнение правилността на своята постъпка. Раздразненото му любопитство не му оставаше друга възможност, освен да следва своите подбуди.

Конан прекосяваше склон подир склон, все нагоре, макар че с монотонна последователност се редуваха изкачвания и спускания. Групата от закръглени планински вериги беше учудваща и очевидно безкрайна. Най-после той се изкачи на един връх, който вярваше, че е най-високият на острова. Пред погледа му се откриха блестящи стени и кули, които така добре се сливаха със зеления пейзаж, че бяха станали невидими, дори за неговото остро зрение, докато не стигна до мястото, където се намираха.

Конан се поколеба, опипа сабята си, после тръгна напред, разяждан от червея на любопитството. Не видя никого, а когато достигна до един висок свод в ограждащата стена, видя, че няма врата. Той надзърна предпазливо и съзря открито пространство, подобно на широк, обрасъл с трева двор, заобиколен от кръгла стена от зелен полупрозрачен материал. От него се откриваха различни сводове. Придвижвайки се на пети на босите си крака, със сабя в ръка, той избра произволно един от тези сводове, мина през него и влезе в друг подобен двор. Над вътрешната стена видя върховете на странни, подобни на кули постройки. Една от тези кули стърчеше сред двора, в който се намираше той. Широко стълбище покрай стената водеше към нея. Тръгна по него като се чудеше дали е истинско или вижда видения под влияние на черен лотос.

Стълбището го изведе на оградена тераса или балкон, не беше съвсем сигурен. Сега можеше да различи повече подробности от кулите, но за него те бяха без значение. С тревога разбра, че не е възможно да са дело на обикновено човешко същество. В тяхната архитектура имаше симетрия и система, но това беше лудешка симетрия, система чужда на човешкия разум. Колкото до плана на целия град, замъка или каквото беше замислено да бъде, той можеше да види само толкова от него, колкото да добие впечатление за голям брой дворове, повечето кръгли, поотделно оградени със собствена стена и свързани един с друг с отворени сводове. Беше очевидно, че всичките са групирани около няколкото фантастични кули в центъра.

Обърна се гърбом към кулите и съзря ужасна гледка, която го накара стъписан да се наведе зад парапета на балкона.

Балконът, или терасата, беше по-висок от отсрещната стена и той можеше да гледа над нея в друг двор със зелена морава. Вътрешната извивка на по-далечната стена на този двор се различаваше от останалите по това, че вместо да е гладка, тя изглеждаше нашарена с ивици или первази, по които стояха малки предмети.

Не обърна голямо внимание на стената. Гледаше съсредоточено съществата, които клечаха около един тъмнозелен басейн в средата на двора. Те бяха черни и голи. Приличаха на мъже, всеки един от които изправен щеше да се извисява с цяла глава над високия пират. Бяха по-скоро високи, с фино оформени тела, без видими деформации или аномалии. Дори от това разстояние Конан почувства, че в техните физиономии има някакво магьосничество.

В средата, свит от страх и гол, Конан разпозна най-младия моряк от екипажа на „Уастрел“. Той беше пленникът, когото видя да носят през покрития с трева склон. Конан не беше чул никакъв шум от бой… не видя никакви петна от кръв или рани по гладките, абаносови крайници на гигантите. Очевидно момчето се е разхождало навътре, далеч от своите другари и е било хванато от черния, който го е дебнал. Конан нарече съществата „черни хора“, защото не можа да измисли по-добро име. Инстинктивно разбра, че тези високи абаносови същества не са хора в общоприетия смисъл на думата.

До него не достигна никакъв звук. Черните кимаха и жестикулираха един към друг, но изглежда не говореха — най-малкото гласово. Един, клекнал до свитото момче, държеше в ръка нещо подобно на гайда. Той постави предмета до устните си и очевидно започна да духа, макар че Конан не чу звук. Зингаранското момче чу или почувства нещо и се сви. То се разтрепери и започна да се гърчи, сякаш агонизираше. Крайниците му ритмично потръпваха. Треперенето се превърна в силно друсане, после в ритмични движения. Младежът започна да танцува, както змиите танцуват под ритъма на мелодията от флейта. В този танц нямаше нито страст, нито веселие. Всъщност имаше страст, но беше ужасна за гледане, безчувствена. Сякаш беззвучната мелодия на гайдата беше стиснала с похотливи пръсти най-тайните кътчета от душата на момчето и с брутална жестокост измъкваше от там всеки неволен израз на скрита страст. Това беше конвулсия на безсрамието, спазъм на сладострастието — разкриване на тайни желания, породени от принудата. Желания без удоволствие, болка, съединена по ужасен начин със сладострастие. Душата му беше разголена и всички тъмни и срамни тайни бяха изкарани на показ.

Конан гледаше вцепенен от отвращение, стреснат от ужас. Самият той, макар и първичен като див звяр, не беше невежа относно извратеностите на загниващите цивилизации. Беше скитал из градовете на Замора и познаваше жените на Шадизар „Порочния“. Но Конан чувстваше тук космическа гадост, която задминаваше обикновения човешки упадък — един извратен клон от дървото на живота, развито в посоки непонятни за човешкия ум. Беше шокиран не от изопачената конвулсивна поза на нещастното момче, а от космическото безсрамие на тези същества, които могат да изкарват на показ дълбоките тайни от непроницаемата тъмнина на човешката душа и да намират удоволствие в такива неща, за които не трябва да се загатва даже в най-безумните кошмари.

Неочаквано черният екзекутор остави долу гайдата и стана, извисявайки се над бялото тяло. Великанът хвана грубо момчето за врата и за бедрото повдигна го и го пъхна с главата надолу в зеления басейн. Черният гигант държеше своя пленник дълбоко под повърхността и Конан видя тялото да потрепва в зелената вода. Останалите черни неспокойно се размърдаха, а Конан бързо се сви под балконската стена, не смеейки да повдигне глава, за да не го видят.

След известно време любопитството му надделя и той отново предпазливо надникна. В колона черните се изнизваха през сводеста врата в друг двор. Един от тях сложи нещо върху перваза на далечната стена. Конан позна, че е същият, който беше изтезавал момчето. Той беше по-висок от другите и носеше на главата си лента, украсена със скъпоценни камъни. От зингаранското момче нямаше и следа. Великанът последва другите. Конан ги видя да излизат от вратата, през която сам беше влязъл в замъка на ужасите и да се изнизват през зелените склонове в посоката, от която беше дошъл. Не носеха оръжия, но Конан почувства, че планират по-нататъшна агресия срещу буканирите.

Преди да тръгне да предупреди нищо неподозиращите буканири, той искаше да си изясни съдбата на момчето. Никакъв звук не нарушаваше тишината. Пиратът вярваше, че освен него в кулите и дворовете няма никой.

Слезе бързо по стълбището, пресече двора, мина през един свод и се озова на мястото, което черните току-що бяха напуснали. Сега видя отблизо набраздената стена. Тя беше нашарена с тесни первази, очевидно от монолитен камък и по тези первази или полици бяха наредени хиляди малки фигурки, повечето сиви на цвят. Фигурките, не по-големи от човешка ръка, бяха на хора и така сполучливо направени, че Конан разпозна расовите характеристики на различните идоли, типични за зингаранските, аргосеанските, офиреанските и кушитските корсари. Последните бяха черни на цвят, каквито бяха в действителност и техните модели. Докато гледаше немите, незрящи фигури, Конан почувства неясно безпокойство. Приликата с действителността беше смущаваща. Той ги опипа предпазливо, но не можа да разбере от какъв материал са направени. На пипане приличаха на вкаменели кости. Конан не можеше да си представи, че в околностите може да съществува такова изобилие от вкаменели кости, че да бъдат използвани за такива цели.

Той забеляза, че фигурите, представящи познатите му човешки видове, се намираха на по-високите первази. По-ниските бяха заети от такива, чиито черти му бяха непознати. Те бяха или плод на художествено въображение, или типизирана представа на отдавна изчезнали и забравени раси.

Тръскайки нетърпеливо глава, Конан се обърна към басейна. Кръговият двор не предлагаше никаква възможност за укриване на каквото и да било. И тъй като тялото на момчето никъде не се виждаше, то трябваше да лежи на дъното на басейна.

Конан се приближи до спокойния, зелен диск и погледна към блестящата повърхност. Виждаше се като през дебело, прозрачно зелено стъкло, но въпреки това странно илюзорно. Басейнът не беше голям, имаше кръгла форма като кладенец и беше ограден с бордюр от зелен нефрит. Конан погледна надолу и видя дъното — на каква дълбочина, не можеше да каже. Но басейнът изглеждаше невероятно дълбок. Почувства, че му се завива свят, сякаш гледаше в бездна. Беше озадачен от възможността да види дъното, но то лежеше невероятно далече, илюзорно, сенчесто и все пак видимо. На моменти му се струваше, че в нефритените дълбини вижда слабо сияние, но не беше сигурен. Това, в което беше уверен бе, че като се изключи блестящата вода, басейнът е празен.

Тогава къде, в името на всемогъщия Кром, е момчето, на чието брутално удавяне Конан стана свидетел? Той опипа сабята си и отново огледа двора. Погледът му се спря на един от най-високите первази. Там беше видял високият черен да поставя нещо. Неочаквано по загорялата кожа на Конан потече студена пот.

Колебливо и все пак сякаш привличан от магнит, пиратът се доближи до блестящата стена. Изумен от прекалено чудовищно подозрение, за да го изрече гласно, той погледна към последната фигура на този перваз. Ужасната прилика беше очевидна. Каменно, неподвижно, с размерите на джудже и въпреки това безпогрешно зингаранското момче гледаше към него с невиждащи очи.

Фактът беше неоспорим. Тайната на миниатюрните фигури беше разкрита, макар че зад нея лежеше още по-мрачната и по загадъчна тайна за тяхното съществуване.