Конан авантюриста

3. Кемша използва магия

При настъпилото объркване никой не забеляза как девойката, съпровождаща деви, се измъкна през голямата сводеста порта на крепостта и изчезна в тъмнината. Нахлупила на главата си качулката от наметалото си, тя затича право към града. Не вървеше по открития път, а направо през нивите и през склоновете, заобикаляйки огради и прескачайки напоителни канали с такава лекота, сякаш беше мъж. Преди да достигне градската стена, шумът от конските копита на ескадрона заглъхна далеч по пътя към планините. Тя не отиде при голямата порта, под която стражите, подпрени на копията, проточваха шии в тъмнината и обсъждаха необичайната активност в крепостта. Момичето заобиколи, докато стигна до едно място, където над назъбените стени се виждаше върхът на кулата. Там тя сложи ръце на устата си и тихо извика.

Почти моментално над амбразурата се показа една глава и по стената се спусна въже. Момичето го хвана, пъхна крак в стъпалото и махна с ръка. Бързо и плавно я изтеглиха по отвесната каменна стена. Миг по-късно се прехвърли през зъбците и стъпи на плоския покрив на къщата, построена до стената. Там, до един отворен капак, стоеше мъж с наметало от камилска вълна. Намотаваше въжето тихо без никакви признаци на умора от това, че бе изтеглил по високата четиридесет стъпки стена една зряла жена.

— Къде е Керим Шах? — попита тя задъхана от продължителното тичане.

— Спи в къщата долу. Носиш ли някакви новини?

— Конан открадна деви от крепостта и сега препуска с нея към планините! — Тя изстреля новините припряно, думите се прескачаха в устата й.

Кемша остана напълно спокоен, само кимна с покритата си с тюрбан глава.

— Керим Шах ще се зарадва от тези новини — каза той.

— Почакай! — Девойката обви гъвкавите си ръце около врата му. Тя дишаше тежко, но не от умора. Очите й блестяха на лунната светлина като черни скъпоценни камъни: Вдигнатото й нагоре лице беше близко до лицето на Кемша, но макар че не отблъсна прегръдката й, той остана безучастен.

— Не казвай на хирканиеца! — каза тя задъхана. — Нека да използваме тази информация за себе си! Комендантът отиде в планината със своята конница, но той може също да преследва и призрак. Комендантът не е казал на никого, че е отвлечена деви. Никой в Пешкаури и в крепостта не знае за това, освен нас двамата.

— Но каква полза можем да имаме ние с теб от това? — възрази мъжът. — Моите господари са ме изпратили с Керим Шах, за да му помагам по всякакъв възможен начин…

— Помогни на себе си! — извика тя гневно. — Свали ярема от врата си!

— Искаш да кажеш… да не изпълня заповедта на моите господари? — възкликна той, а тя почувства как тялото му изстина в ръцете й.

— Да! — отговори тя и го разтърси. — Ти също си магьосник! Защо се примиряваш да бъдеш слуга, да използваш силата си само, за да помагаш на другите? Използвай възможностите си за себе си!

— Това е забранено! — Той трепереше като болен от треска. — Аз не съм от Черния кръг. Само по заповед на черните магьосници си позволявам да използвам знанията, които те са ми дали.

— Но ти можеш да ги използваш! — възрази тя разгорещено. — Направи така, както те моля! Конан отвлече деви като заложница срещу седемте планинци, хванати от коменданта. Убий ги, така че Чандър Шан да не може да ги замени за свободата на деви. Тогава ние ще отидем в планините и ще я отвлечем от афгулийците, С ножовете си те не могат да устоят срещу твоята магия. Като откуп ще получим богатствата на вендиянските крале… а после, когато те станат наши, можем да ги измамим и да я продадем на краля на Туран. Ще получим богатства, които ще надхвърлят и най-големите ни мечти. С тях можем да си наемем бойци. Ще превземем Корбул, ще изгоним туранийците от планините и ще изпратим нашите войски на юг. Ще станем крал и кралица на империя!

Кемша също дишаше тежко и трепереше като лист в прегръдката й. Лицето му, покрито с едри капки пот, сивееше на звездната светлина.

— Обичам те! — извика тя страстно, притисна се към него, почти задушавайки го в прегръдката си. — Ще те направя крал. От любов към теб предадох господарката си. И ти от любов към мен предай господарите си! Защо се страхуваш от черните магьосници! От любов към мен ти вече наруши един от техните закони! Наруши и останалите! Ти си толкова силен, колкото и те!

Дори човек от лед не би устоял на нейната изгаряща страст и жар, С нечленоразделен вик той я притисна към себе си, наклони главата й назад и обсипа с целувки очите, лицето и устните й.

— Ще го направя! — Беше прегракнал от вълнение. Олюляваше се като пиян. — Изкуството, на което ме научиха моите господари ще използвам за себе си, а не за тях. Ние ще станем владетели на света… на света…

— Хайде! — Измъквайки се от прегръдката му тя го хвана за ръка и го поведе към изхода. — Най-напред трябва да се погрижим комендантът да не размени седемте афгулийци за деви.

Докато слизаха по стълбата, за да влязат в стаята, той се движеше като в мъгла. Керим Шах лежеше на дивана неподвижен, с ръка на лицето, като че да защити затворените си очи от светлината на месинговата лампа. Тя хвана ръката на Кемша и направи недвусмислен жест над собственото си гърло. Кемша вдигна ръка. После изражението на лицето му се смени и той се отдръпна.

— Аз съм ял хляба му — промърмори той. — Освен това, той не може да ни попречи.

Кемша поведе момичето през вратата, която водеше към виещи се надолу стълби. Когато тихите им стъпки заглъхнаха в нощния покой, спящият мъж стана от дивана. Керим Шах избърса потта от лицето си. Той не се плашеше от удар с нож, но се страхуваше от Кемша така, както човек се страхува от отровно влечуго.

— Хората, които готвят заговори по покривите, трябва да говорят тихо — промърмори той. — Кемша се е обърнал срещу господарите си, той е единствената ми връзка с тях. Аз не мога повече да разчитам на тяхната помощ. Отсега нататък ще действам както намеря за добре.

Като се изправи, той отиде бързо до масата, извади от пояса си молив и пергамент и написа няколко реда:

Той подписа бележката с име, което нямаше нищо общо с Керим Шах.

После извади от една златна клетка пощенски гълъб и завърза със златен конец за крака му навития на руло пергамент. Отиде до двукрилия прозорец и хвърли птицата в тъмната нощ. Гълъбът трепна, разпери криле, за момент се задържа във въздуха и отлетя като сянка. Вземайки шлема, сабята и наметалото си Керим Шах изскочи от стаята и забърза надолу по витата стълба.

Затворническите килии в Пешкаури бяха отделени от града с масивна стена, на която имаше само един сводест вход с обкована с желязо врата. Над свода гореше зловещ червен светилник, а до вратата беше клекнал страж с копие и щит.

Стражът, наведен над копието и прозявайки се от време на време, изведнъж се изправи на крака. Струваше му се, че не е задремвал, но въпреки това пред него стоеше мъж, когото не беше видял да се приближава. Мъжът беше с наметало от камилска вълна и зелен тюрбан. Чертите на лицето му бяха неясни, но чифт святкащи очи блестяха на зловещата светлина.

— Кой е? — попита стражът, насочвайки напред копието си. — Кой си ти?

Непознатият не изглеждаше смутен, макар че копието опря в гърдите му. Погледът му се впи в човека срещу него с необикновена сила.

— Какво си длъжен да правиш? — попита непознатият.

— Да пазя портата! — отговори прегракнал стражът. Той стоеше вдървен като статуя. Очите му бавно се изцъкляха.

— Лъжеш! Ти си длъжен да ми се подчиняваш. Ти погледна в очите ми и душата ти повече не ти принадлежи. Отвори тази врата!

Вдървен, с изопнати и бледи, като на картина черти, стражът се обърна, извади от пояса си един голям ключ, пъхна го в масивната ключалка и отключи вратата. После застана мирно, с невиждащи, вперени право пред себе очи.

Една жена се измъкна от сенките и сложи нетърпелива ръка върху лакътя на хипнотизатора.

— Заповядай му да ни докара коне, Кемша — прошепна тя.

— Не е необходимо — отговори магьосникът. Леко повишавайки глас, той каза на стража: — Повече не си ми нужен. Убий се.

Изпаднал в транс, стражът подпря края на копието си в основата на стената и намести острия му връх срещу тялото си, точно под ребрата. После бавно, равнодушно се отпусна с цялата си тежест върху острието, което прободе тялото му и излезе между раменете. Стражът се плъзна надолу по пръта, падна на земята, а копието остана да стърчи над него като ужасно стебло, израснало от гърба му.

Момичето гледаше с изумено възхищение, докато Кемша не я хвана за ръка и не я поведе през портата. Факли осветяваха тясното пространство между външната и вътрешната стена, между които през кратки разстояния имаше сводести врати. В ограденото пространство крачеше един боец, толкова уверен в сигурността на затвора, че не проявяваше никакво подозрение. Беше много късно. Този път ракшата не губи време за хипноза, макар че действията му се сториха на момичето повече на магия. Стражът насочи заплашително копие и отвори уста да вдигне тревога.

С лявата си ръка Кемша бутна настрана копието, както човек би преместил сламка, а дясната протегна напред, сякаш да погали боеца по врата. Той безмълвен падна по лице, а главата му увисна на счупения врат.

Без да го погледне Кемша продължи право към сводестата врата и сложи ръка на тежката бронзова дръжка. Разнесе се звук от разцепване на дърво и вратата се отвори навътре. Момичето го последва и видя, че дебелото тиково дърво висеше нацепено, бронзовите болтове изкривени и изскочили от гнездата си, а огромните панти счупени. Кемша беше опиянен от свободата си и горд от силата си като млад великан, който напряга мишци, ликуващ и надменен от своята мощ.

През разбитата врата те влязоха в малък двор, осветен от светилници. Насрещната врата представляваше широка решетка от железни пръти. За тях се държеше една космата ръка, а в тъмнината зад решетката блестяха очи.

За момент Кемша остана мълчаливо загледан в сенките, откъдето към него беше отправен изгарящ със силата си поглед. После мушна ръката си под наметалото и отново я извади. От разтворените му пръсти върху плочите се посипа блещукащ прах. Лумна зелен пламък. На кратковременната ослепителна светлина зад решетката ясно се откроиха телата на седмина мъже — високи, космати планинци, облечени в окъсани дрехи. Не говореха, стояха неподвижни, с впити в пръчките космати пръсти, а в очите им се четеше страх от смъртта.

Огънят угасна. Остана само слабо тлеене, трептяща топка от святкаща зелена светлина, която пулсираше и примигваше на плочите пред краката на Кемша. Планинците я гледаха втренчено като хипнотизирани. Тя трепна, удължи се, превърна се в светъл зелен облак и се изви нагоре в спирала. Светлината се извиваше и гърчеше като сянка на огромна змия. После се разшири и се изду в блестящи дипли и вихри, израсна в облак, който се понесе тихо над плочите — право към решетката. Мъжете наблюдаваха неговото приближаване с широко отворени очи. Прътите се тресяха от отчаяното стискане на жилавите им пръсти. Брадясалите устни се разтваряха, но от тях не излизаше никакъв звук. Зеленият облак легна върху прътите и ги закри. Той премина като мъгла през решетката и скри мъжете. От развиващите се дипли се чу заглушено ахване като на човек, паднал неочаквано във вода. Това беше единственият звук.

Кемша докосна ръката на момичето, което стоеше зейнало и гледаше с широко отворени очи. Тя механично се отмести от него и погледна назад през рамото си. Мъглата вече се разнасяше. Близко до пръчките тя видя чифт обути в сандали крака с обърнати нагоре пръсти. Зърна неясните очертания на седем неподвижни, тела.

— А сега ще яхнем такъв бърз кон, какъвто не е отглеждан в никой човешки обор — каза Кемша. — Утре преди зори ще бъдем в Афгулистан.