Конан авантюриста

1.

Последните лъчи на залязващото слънце придаваха кафяво-червеникав оттенък на небето. До кладенеца клечаха трима мъже: единият, на име Амалрик, беше бял, другите двама бяха ганатанци. Техните дрипи не можеха да скрият черните им, мършави тела. Хората ги наричаха Гобир и Сейду, Клекнали край кладенеца те приличаха на лешояди.

Една камила преживяше наблизо, а два уморени коня безрезултатно душеха пясъка. Тримата мрачно дъвчеха сушени фурми. Черните мъже бяха отдадени изцяло на заниманието на своите челюсти, докато белият от време на време поглеждаше към червеното небе или към еднообразната равнина. Той пръв забеляза конника. Когато дойде при тях, опъна юздата и конят се изправи на задните си крака.

Ездачът беше истински великан. Дебелите устни, червените ноздри и кожата — по-черна от тази на другите двама, показваха, че във вените му преобладава негърска кръв. Широкият му копринен панталон, събран около голите глезени, беше пристегнат с пояс, увит неколкократно около огромния му корем. На пояса му висеше ятаган, който малко мъже можеха да въртят с една ръка. С този ятаган той беше известен навсякъде, където се подвизаваха тъмнокожите чада на пустинята. Този мъж беше Тилатън, гордостта на Ганата.

Напреко на седлото лежеше или по-точно висеше едно тяло. Когато видяха белите крайници, ганатанците подсвирнаха. Свободната коса на висящото момиче се развяваше като черна вълна върху стремето.

Черният великан се усмихна и белите му зъби блеснаха в здрача. Той хвърли небрежно пленницата си на пясъка. Тя остана да лежи в безсъзнание. Гобир и Сейду инстинктивно се обърнаха към Амалрик, докато Тилатън го наблюдаваше от седлото. Трима черни срещу един бял. Появата на бялата жена внесе неуловима промяна в атмосферата.

Очевидно Амалрик единствен не забеляза възникналото напрежение. Той разсеяно наклони назад русите си къдрици и погледна с безразличие отпуснатото тяло на момичето. Сивите му очи за момент блеснаха, но другите не забелязаха.

Тилатън скочи от седлото и презрително захвърли юздата към Амалрик.

— Погрижи се за коня ми — каза той. — Всемогъщи Джил, не намерих пустинна антилопа, но намерих тази млада кобилка. Залиташе из пясъците и точно когато я наближих, падна. Мисля, че е припаднала от умора и жажда. Отдръпнете се, проклети чакали и ме оставете да й дам да пие.

Едрият чернокож довлече момичето до кладенеца и започна да мие лицето и ръцете й с вода, после сипа няколко капки между изсъхналите й устни. Не след дълго тя изстена и се размърда. Сложили ръце на коленете си Гобир и Сейду се наведоха и надникнаха през снажните рамене на Тилатън. Амалрик стоеше малко настрана, без да проявява видим интерес.

— Идва в съзнание — съобщи Гобир.

Сейду не каза нищо, само облиза дебелите си устни.

Амалрик огледа безпристрастно проснатото тяло от износените сандали до разбърканата корона от лъскава черна коса. Единственото облекло на момичето беше копринена рокля пристегната в кръста. Ръцете, вратът и част от гърдите й бяха голи, подгъвът на роклята достигаше няколко сантиметра над коленете. Ганатанци гледаха жадно оголените части от тялото й, които макар и по детински бели и меки, бяха закръглени от напъпващата женственост. Амалрик вдигна рамене.

— Кой е след Тилатън? — попита той небрежно.

Две мършави глави се обърнаха към него. Два чифта кръвясали очи го погледнаха въпросително. После чернокожите се втренчиха един в друг. Между тях започнаха да прескачат искри на ревност.

— Не се бийте — каза им Амалрик. — Хвърлете чоп. — Той извади ръка изпод износената си туника и хвърли пред тях две зарчета. Една ръка, подобна на животинска лапа нетърпеливо ги сграбчи.

— Прав си! — съгласи се Гобир. — Ще хвърлим чоп… който спечели, ще е след Тилатън.

Амалрик погледна към черния великан, който все още наведен над своята пленница връщаше към живот изтощеното тяло. Точно в този момент дългите й мигли се разтвориха. Дълбоки виолетови очи погледнаха смутено похотливото лице на черния мъж. От дебелите устни на Тилатън се изтръгна възторжено възклицание. Той измъкна от пояса си едно шише и го допря до устните на момичето. Тя машинално пи от виното. Амалрик отмести очи от нейния блуждаещ поглед. Беше сам срещу тримата черни, а всеки от тях имаше не по-малка сила от неговата.

Гобир и Сейду се наведоха над зарчетата. Сейду ги захлупи в шепата си, духна им за късмет, разклати ги и ги хвърли. Двете прилични на лешояди глави се наведоха над кубчетата, които се въртяха в оскъдната светлина. Амалрик измъкна сабята си и замахна. Острието премина през мършавия врат, разсичайки дихателната тръба. Главата на Гобир, която едва се държеше, падна връз зарчето, последвана от струя кръв.

Едновременно с това Сейду, с отчаяната бързина на пустинник скочи на крака, измъкна ятагана си и замахна свирепо към главата на убиеца. Амалрик едва има време да посрещне удара. Свистящият ятаган удари правата сабя, вдигната над главата на белия мъж. Той я изпусна и се олюля. После възстанови равновесието си, сграбчи с две ръце Сейду и го принуди да премина към близък бой, при който ятаганът беше безполезен. Под парцаливите дрехи на пустинника се криеше яко като от стомана тяло.

Тилатън моментално оцени положението, остави момичето, изрева и скочи. Спусна се към борещите се като разярен бик огромният му ятаган блестеше в ръката му. Амалрик го видя, че идва и изстина. Сейду се дърпаше и се извиваше затрудняван от ятагана, който, безполезно се мъчеше да насочи срещу своя противник. Краката им се извиваха и тъпчеха по пясъка. Телата им се притискаха едно в друго. Амалрик натисна с тока на сандала си върху босото стъпало на ганатанеца и усети как костта изпука, точно когато Тилатън, замахна. Те залитнаха като пияни. Амалрик усети как стоманата закачи долната част на ръката му и се заби дълбоко в тялото на Сейду. По-малкият ганатанец нададе предсмъртен писък. Конвулсивното му трепване го освободи от хватката на Амалрик.

Тилатън изрева едно проклятие, измъкна сабята си от тялото, отхвърляйки настрана умиращия мъж. Преди да удари повторно, Амалрик, настръхнал от страх пред огромния ятаган, се хвърли върху великана.

Отчаяние обзе Амалрик, когато почувства силата на негъра. Тилатън беше по-умен от Сейду. Хвърли ятагана и с рев се вкопчи в гърлото на Амалрик. Големите черни пръсти стискаха като железни. Амалрик, мъчейки се безуспешно да се освободи от хватката, падна заедно с ганатанеца, чието тежко тяло го прикова към земята. По-малкият мъж беше ужасен като плъх, попаднал в устата на куче. Главата му беше зверски притисната в пясъка. Като през червена мъгла той видя свирепото лице на негъра, дебелите устни, изкривени в жестока усмивка, блестящите зъби.

— Ти я желаеш, ти, бяло куче! — изръмжа ганатанецът. — Ауу! Ще ти счупя врата! Ще го откъсна! Аз… ятаганът ми! Ще ти отсека главата и ще й я дам да я целува!

Тилатън удари отново, главата на Амалрик в твърдия като камък пясък и в изблик на кръвожадна страст, повдигна своя противник и го хвърли настрана. После черният великан стана, затича се, отиде до мястото, където лежеше ятаганът — един широк полумесец от стомана — и го взе. Крещейки в садистичен екстаз, той се обърна и се спусна назад, размахвайки високо оръжието си. Амалрик — замаян, разтревожен, изнемощял от боя — стана да го посрещне. При боя поясът на Тилатън се беше размотал и краят му висеше в краката на ганатанеца. Той го настъпи, препъна се, политна напред и разпери ръце. Ятаганът изхвърча от ръката му.

Възбуден Амалрик хвана ятагана с две ръце и залитайки пристъпи напред. Пустинята плуваше в погледа му. Като през мъгла той видя лицето на Тилатън да се отпуска в предчувствие за очакващата го съдба. Широката му уста зейна. Бялото на очите му се показа. Подпрян на коляното и на ръката си черният замръзна, сякаш неспособен да се движи. После ятаганът се спусна, разцепвайки кръглата глава до брадата. Амалрик имаше смътно впечатление за едно черно лице, разделено от разширяваща се червена линия, губеща се в сгъстяващите се сенки. После бързо настъпи тъмнина.

С нежна настойчивост нещо хладно и меко докосваше лицето на Амалрик. Той се пресегна слепешком и ръката му напипа нещо топло, твърдо и гъвкаво. Когато зрението му се проясни Амалрик видя нежния овал на оградено от черна лъскава коса лице. Като в транс той гледаше, без да говори и жадно поглъщаше всеки детайл от пълните червени устни, от тъмните виолетови очи, от алабастровата шия. Трепна и разбра, че видението говори с нежен, музикален глас. Думите бяха непознати, но въпреки това в тях имаше нещо неуловимо близо. Една малка, бяла ръка нежно го бършеше по туптящата глава. Все още замаян Амалрик седна.

Звезди обсипваха небето. Камилата все още преживяше. Конят неспокойно цвилеше. Наблизо лежеше едно едро тяло с разцепена глава, потънала в ужасна локва от кръв и мозък.

Амалрик погледна коленичилата до него девойка, която приказваше на своя нежен, непознат език. Когато мозъкът му се проясни той започна да я разбира. Припомни си почти забравените езици, които беше учил и говорил в миналото, а сред тях и училищните занимания в южната провинция на Кот.

— Коя… си… ти, момиче? — попита той, съставяйки с труд изречението и хвана с твърдите си пръсти една малка ръка.

— Аз съм Лиса. — Името прозвуча почти като бълбукане на поточе. — Радвам се, че дойде в съзнание. Страхувах се, че не си жив.

— Още малко и наистина нямаше да съм жив — промърмори Амалрик, поглеждайки към проснатото ужасно тяло. Момичето потрепери и не проследи неговия поглед. Ръката й трепереше и на Амалрик му се стори, че долавя ударите на сърцето й.

— Беше ужасно — запъна се тя. — Като някакъв кошмарен сън. Ярост… и удари… и кръв…

— Можеше да бъде и по-лошо — изръмжа той.

Изглежда Лиса усещаше всяка промяна в гласа или настроението му. Тя свенливо пъхна свободната си ръка в неговата.

— Не исках да те обидя. Ти постъпи много благородно, като рискува живота си за една непозната. Благороден си като северните рицари, за които съм чела.

Амалрик бързо я погледна. Големите й чисти очи срещнаха погледа му и потвърдиха току-що изречените думи. Той се накани да каже нещо, после промени решението си и попита:

— Как попадна в пустинята?

— Аз дойдох от Газал — отвърна Лиса. — Аз… аз избягах. Не можех повече да търпя. Но в пустинята беше горещо и бях самичка, и уморена, а единственото, което виждах беше пясък — пясък… и ярко, пламтящо синьо небе. Пясъците изгаряха краката ми, сандалите ми бързо се скъсаха. Бях жадна, а манерката ми скоро се изпразни. И тогава пожелах да се върна в Газал, но всички посоки ми изглеждаха еднакви. Не знаех по кой път да тръгна. Бях много изплашена и побягнах в първата посока, в която мислех, че се намира Газал. След това не си спомням много. Тичах, докато имах сила.

— Трябва известно време да съм лежала на изгарящия пясък. Спомням си, че станах и се запрепъвах напред. Мисля, че накрая чух някой да вика и видях един черен човек на черен кон да язди към мен. После не помня нищо до момента, когато се събудих и видях, че лежа на пясъка, а главата ми е в скута на онзи мъж и той ми дава да пия вино. След това чух викове и бой… — Тя потрепери. — Когато всичко свърши, изпълзях до мястото, където лежеше ти като мъртъв и се опитах да те свестя.

— Защо? — попита той. Тя изглеждаше объркана.

— Защо? — запъна се тя — защото… ти беше ранен… и… всеки на мое място би постъпил така. Освен това разбрах, че ти се би, за да ме защитиш от черните. Хората в Газал казват, че те са жестоки и причиняват зло на безпомощните.

— Това невинаги е вярно — промърмори Амалрик. — Къде е този Газал?

— Сигурно не е далеч — отвърна тя. — Ходих цял ден… а после, след като ме намери черният мъж, не знам колко далече ме е отнесъл. Той трябва да ме е открил около залез-слънце, така че не е могъл да измине много.

— В коя посока? — попита той.

— Не знам. Когато напуснах града вървях на изток.

— Град? — промърмори той. — На един ден път от това място? Аз мислех, че на хиляди мили наоколо е само пустиня.

— Газал е в пустинята — отговори Лиса. — Построен е сред палмите на един оазис.

Отмествайки момичето, той се изправи, опипа ожулената и разкъсана кожа на гърлото си и тихо изруга. Амалрик огледа тримата черни и видя, че са мъртви. Тогава ги издърпа един по един на известно разстояние в пустинята. Някъде завиха чакали. Амалрик се върна при кладенеца, където момичето търпеливо клечеше и изруга, когато видя само черния жребец на Тилатън и камилата. По време на боя останалите коне бяха скъсали въжетата, с които бяха вързани и бяха избягали.

Амалрик даде на момичето шепа сушени фурми. Тя започна лакомо да яде, а той седеше и я наблюдаваше нетърпеливо.

— Защо избяга? — попита неочаквано Амалрик. — Да не би да си робиня?

— В Газал няма роби — отвърна тя. — О, беше ми скучно… толкова скучно от монотонния живот. Исках да видя света. Ти от коя страна идваш?

— Аз съм роден в западните планини на Аквилония — отговори Амалрик.

Тя плесна с ръце като дете.

— Знам къде е тази страна! Виждала съм я на картите. Тя е най-западната от хайборейските страни. Неин крал е Епюс, ненадминатият сабльор.

Амалрик беше шокиран. Той вдигна глава и погледна момичето.

— Епюс? О, вече деветстотин години как Епюс е мъртъв. Името на нашия крал е Вилерас.

— Да, разбира се — каза тя смутена. — Колко съм глупава. Разбира се, че Епюс е бил крал преди девет столетия, както ти казваш. Но кажи ми… разкажи ми всичко за света!

— О, това не е лесна работа! — отговори той смутен. — Ти никак ли не си пътувала?

— Сега за първи път излизам отвъд стените на Газал — увери го тя.

Погледът му беше съсредоточен върху извивката на бялата й гръд. В момента той не се интересуваше от нейните пътувания, а Газал можеше да върви по дяволите.

Амалрик започна да разказва. После, променяйки намерението си, той я взе грубо в ръцете си, а мускулите му се напрегнаха в очакване на съпротива. Не срещна никаква съпротива. Мекото й, податливо тяло лежеше на коленете му, без да се съпротивлява. Тя го гледаше изненадана, но без страх или смущение. Приличаше на дете, което се подчинява на някаква нова игра. Нещо в нейния открит поглед го смути. Ако беше почнала да пищи, да плаче, да се съпротивлява или да се усмихва разбиращо, той щеше да знае как да се държи.

— В името на Митра, коя си ти, момиче? — попита грубо той. — Нито слънцето те е засегнало, нито флиртуваш с мен. Приказките ти показват, че не си просто момиче от народа, невинна в своето невежество. И въпреки това, ти изглежда не познаваш живота.

— Аз съм дъщеря на Газал — отговори безпомощно тя. — Ако познаваше Газал може би щеше да разбереш.

Той я вдигна от коленете си и я сложи на пясъка. После взе от седлото на коня едно одеяло и го постла.

— Спи, Лиса — каза той, а гласът му беше дрезгав от противоречиви емоции. — Смятам утре да видя Газал.

На разсъмване тръгнаха на запад. Амалрик качи Лиса на камилата и й обясни как да пази равновесие. Тя се хвана с две ръце за седлото, показвайки, че изобщо не знае да язди камила. Това отново изненада младия аквилонец. Едно израснало в пустинята момиче, което никога не е яздило камила! Което до миналата нощ нито е яздило, нито е пренасяно на кон!

Амалрик й направи нещо като наметало. Тя го сложи без възражения, без да попита откъде го е взел — прие го така, както приемаше всичко, което правеше за нея — с благодарност, но сляпо, без да пита за причината. Амалрик не й каза, че коприната, която я пази от слънцето, преди това беше покривала черната кожа на нейния похитител.

Докато яздеха, подобно на дете, което моли за приказка, тя отново го помоли да й разкаже за света.

— Знам, че Аквилония е далеч от пустинята — каза тя. — Делят я Стигия и земите на Шем, и други страни. Как така ти си тук, далеч от твоята родина?

Той вървя известно време, без да отговори, хванал в ръка повода.

— Аргос и Стигия са във война — каза той остро. — Кот също се намеси. Котиянците настояваха за едновременно нахлуване в Стигия. Аргос събра наемна армия, която отплува с кораби на юг покрай брега. В същото време котиянската армия трябваше да нахлуе в Стигия по суша. Аз бях в наемническата армия на Аргос. Срещнахме стигийската флота и я разбихме, прогонвайки я в Кеми. Трябваше да слезем на суша, да ограбим града и да настъпим по-нататък по посока на Стикс, но адмиралът ни беше колеблив. Предвождаше ни принц Запайо де Кова, зингаранец.

Продължихме да плуваме на юг, докато стигнахме до покритите с джунгла брегове на Куш, Там корабите хвърлиха котва и армията пое на изток, покрай стигийската граница. Тя изгаряше и ограбваше всичко по пътя си. Имахме намерение от определено място да завием на север и да ударим в сърцето на Стигия, после да се присъединим към котиянската армия, която напада от север.

Тогава научихме, че сме предадени. Кот сключил сепаративен мир със стигийците. Една стигийска армия се придвижваше на юг, за да ни пресрещне, докато друга ни беше отрязала от брега.

Принц Запайо, в своето отчаяние измисли безумната идея да продължим на изток, надявайки се да заобиколи стигийската граница и накрая да достигне до земите на Шем. Но армията от север ни нападна. Ние се върнахме и се бихме.

Цял ден воювахме и ги прогонихме чай до техния лагер. Но на следващия ден ни нападнаха и от запад. Притисната между враговете, нашата армия престана да съществува. Бяхме разбити, смазани, унищожени. Малцина се спасиха. Когато падна мрак, аз избягах с приятеля си, кимериец, на име Конан — страхотен мъж, силен като вол.

Яздихме на юг в пустинята, защото нямаше друга посока, в която бихме могли да тръгнем. Конан беше пътувал по-рано в тази част на света и вярваше, че съществува възможност да оцелеем. Далеч на юг намерихме оазис. Скитайки се от оазис на оазис измъчвани от глад и жажда, се намерихме в гола, непозната земя с изгарящо слънце и пустинни пясъци. Яздихме, докато конете ни не започнаха да сплитат крака, а ние почти не бяхме на себе си.

Една нощ видяхме да светят огньове и тръгнахме към тях. Хванахме се като удавници за мисълта, че ще намерим приятелски настроени хора. Щом се приближихме до тях, те ни поздравиха с облак от стрели. Конят на Конан беше ранен, вдигна се на задните си крака и хвърли ездача от гърба си. Вратът му навярно беше пречупен като клонче, защото не помръдна. Аз някак си се измъкнах в тъмнината, макар че конят ми умря под мен. Успях само за миг да зърна нападателите — високи, мършави, кафяви хора, облечени със странни варварски дрехи.

Вървях пеша през пустинята и попаднах на тези трима лешояди, които видя вчера. Те са чакали… ганатанци, членове на разбойническо племе със смесена кръв — негърска и само Митра знае каква друга. Единствената причина, поради която не ме убиха, беше, че не притежавах нищо, което желаят. Един месец скитах и ограбвах заедно с тях, защото нямах възможност да правя нищо друго.

— Не съм знаела — промърмори тя. — Говореха, че по света има войни и жестокости, но на мен всичко ми се струваше като сън и някъде далеч от мен. Като те слушам да говориш за предателство и битки имам чувството, че ги виждам.

— Газал никога ли не е нападан от врагове? — попита Амалрик.

Тя поклати глава.

— Хората яздят далеч от Газал. Виждала съм понякога на хоризонта черни точки да се движат в редици. Старите хора казват, че това са армии, които отиват на война. Но те никога не идват близо до Газал.

Амалрик почувства раздразнение и безпокойство. Тази пустиня, която изглежда лишена от живот, приютява някои от най-свирепите племена на земята ганатанците, които бродят далеч на изток, маскираните тибу, за които се вярва, че живеят на юг, а някъде далеч на югозапад лежи полумитичната империя на Томбалку, населявана от дива и варварска раса. Неестествено е, че един град по средата на тази дива страна е останал напълно изолиран и жителите му дори не знаят какво значи война.

Той погледна настрани и в главата му нахлуха странни мисли. Дали момичето не е получило слънчев удар? Или пък в образа на жената се крие демон, дошъл от пустинята, за да го примами към някаква тайнствена гибел? Той погледна как се е вкопчила по детински във високото седло на камилата и това беше достатъчно, за да разсее тези му подозрения. После отново го налегнаха съмнения. Дали не е омагьосан? Дали момичето не е магьосница?

Движеха се на запад, без да спират. Спряха за малко само, за да похапнат фурми и да пийнат вода. За да я запази от изгарящото слънце, Амалрик й направи навес от сабята, ножницата, и одеялата от седлото. Свали я на ръце от високото седло, тъй като беше уморена и вдървена от подскачащия ход на камилата. Отново усети чувствената сладост на мекото й тяло и през него премина похотлива тръпка. За миг спря неподвижен, опиянен от нейната близост. После я сложи под сянката на измайсторения навес.

Почувства се почти разгневен от невинния й поглед, от покорността, с която отпусна младото си тяло в ръцете му. Държеше се така, сякаш не знаеше нищо за нещата, които биха могли да й се случат. Нейната невинност го накара да изпита срам и безсилен гняв.

Амалрик почти не почувства вкуса на фурмите. Той не вдигаше очи от нея, поглъщайки жадно всяка подробност от младото й, гъвкаво тяло. Тя изглежда не разбираше неговия интерес. Повдигна я, за да я сложи отново на седлото, ръцете й инстинктивно обгърнаха врата му и той потрепери. Качи я на камилата и продължиха напред.