Избрана

Седма глава

Събота вечерта (или в нашия случай неделя сутринта) обикновено е лениво време. Момичетата се мотаят из общежитието по пижами и халати, с несресани коси, сънливо ядат зърнени закуски или студени пуканки и гледат повторения на филми на различните широкоекранни телевизори в главното помещение. Ето защо не се изненадах, когато Шоуни и Ерин ме погледнаха озадачено, уморено и намръщено, щом си взех гранулиран десерт и кутия бира (не диетична, пфу) и застанах между изцъклените им погледи и телевизора.

— Какво? — попита Ерин.

— Зи, защо си будна? — обади се и Шоуни.

— Да, не е здравословно да бъдеш така свежа толкова рано — добави Ерин.

— Точно така, сестра ми. Всеки човек има определен запас на свежест. Ако го използва толкова рано сутринта, по-късно се изчерпва и остава само лошото настроение — рече Шоуни.

— Не съм свежа, а имам работа. — За щастие думите ми прекъснаха лекцията им. — Отивам в библиотеката да проуча ритуалите. — Това не беше лъжа. Те предположиха, че говоря за предстоящия Ритуал на пълнолунието, докато аз имах предвид ритуал, който да превърне горката нежива Стиви Рей в смъртна. — Докато съм там, искам вие да намерите Деймиън и Ерик и да им кажете, че ще се срещнем под дървото до оградата в… — Погледнах часовника си. — Сега е пет и половина. Би трябвало да приключа с проучването си към седем. Хайде да се съберем в седем и петнайсет. Добре — едновременно отговориха Близначките.

— Но защо ще се срещаме? — попита Ерин.

— Ерик ще представлява Земята утре — отвърнах аз и преглътнах буцата, която изведнъж заседна в гърлото ми. Близначките също се натъжиха. Очевидно никоя от нас не бе превъзмогнала смъртта на Стиви Рей. — Ерик мисли, че ще бъде добра идея да се поупражняваме в образуването на кръга, преди да изпълним ритуала, защото ние останалите имаме връзка с природните стихии, а той няма, и аз се съгласих.

— Да… звучи добре… — измънкаха Близначките.

— Стиви Рей не би искала да объркаме ритуала, защото ни липсва. Тя би казала: Направете го добре и внимавайте да не се изложите. — Имитирането на ужасния й провинциален акцент ги накара да се усмихнат.

— Ще бъдем там, Зи — обеща Шоуни.

— След това ще отидем да гледаме „Триста“ — предложих аз и този път те се ухилиха. И се погрижете свещите на природните стихии да бъдат там.

— Добре — рече Ерин.

— Благодаря ви.

— Хей, Зи — викна Шоуни, когато стигнах до вратата.

Спрях и се обърнах.

— Хубави ботуши — отбеляза Ерин.

Усмихнах се и повдигнах единия си крак. Бях с дънки, но ги бях навила до коленете и това означаваше, че всеки може ясно да види блестящите коледни елхички, които украсяваха ботушите. Бях си сложила и шала със снежния човек от Деймиън, мека кашмирена мечта. Две момичета, седнали на канапето до вратата, ахнаха одобрително, сякаш и те мислеха, че ботушите са прелестни. Видях как Близначките се спогледаха самодоволно. Очите им говореха: „Нали ти казах.“

— Благодаря. Близначките ми ги подариха за рождения ден — казах аз на висок глас, така че Шоуни и Ерин да ме чуят.

Двете ми изпратиха въздушни целувки и аз излязох.

Дъвчейки гранулирания десерт, аз се отправих към медийния център в главната сграда на училището. Колкото и да беше учудващо, имах добри предчувствия за Ритуала на пълнолунието. Разбира се, щеше да бъде странно, че Стиви Рей няма да представлява земята, но щях да бъда заобиколена от моите приятели. Все още си бяхме група, макар и е един по-малко.

Училището беше още по-безлюдно, отколкото през изминаващия месец, и за това имаше логично обяснение. Беше Коледа и въпреки че новаците трябваше да поддържат физически контакт с възрастните вампири, беше ни разрешено да отсъстваме от училище най-много един ден.

Както очаквах, в библиотеката нямаше никого. Не беше необходимо да се тревожа, че ще бъде заключена и алармата пусната като в обикновено училище. Вампирите, с техните психични и физически сили, не се нуждаеха от ключалки. Всъщност не бях сигурна как постъпваха, когато някой новак направеше нещо типично пубертетско и глупаво. Носеха се слухове, че вампирите изгонваха потърпевшия (хи-хи, „потърпевш“ е една от засуканите думи в речника на Деймиън) за различни периоди от време. Това означаваше, че хлапето може да се разболее или по-скоро да се удави в собствените си разпадащи се телесни тъкани и да умре.

Но най-добре беше да не ядосваш вампирите. Естествено, аз си бях спечелила враг в лицето на Висшата жрица в училище. Понякога ми беше хубаво да бъда такава, каквато съм, например когато Ерик ме целуваше или бях с приятелите си, но през повечето време чувствах огромно напрежение и безпокойство.

Започнах да преравям прашните стари книги в метафизичната секция на библиотеката (тази секция беше доста голяма в нашата библиотека). Работата вървеше бавно, защото реших да не използвам търсачката на компютърния каталог. Не ми трябваше да оставям електронна следа, която да крещи: „Зоуи Редбърд се опитва да намери информация за новаците, които умират, а Висшата жрица ги съживява и превръща в сатанински кръвопийци. Тя е зъл фанатик по контрола и има някакъв все още неизвестен грандиозен план.“ Не, дори аз знаех, че тази идея не е добра.

Седях там повече от час и започвах да се отчайвам от бавния като охлюв ход на търсенето. Искаше ми се да помоля Деймиън за помощ. Той не само че беше умен и четеше бързо, но и много го биваше в проучванията. Държах „Ритуали за лечение на тялото и духа“ и се опитвах да достигна стара книга с кожени корици, озаглавена „Битка със злото с магии и ритуали“, поставена на най-горната лавица, когато покрай мен се протегна силна ръка и с лекота я взе над главата ми. Обърнах се и едва не се блъснах в Лорън Блейк.

— „Битка със злото“, а? Интересен избор за четене.

Близостта му не успокои нервите ми.

— Познаваш ме — отвърнах аз, макар че не беше така. — Обичам да съм подготвена.

Той се намръщи озадачено.

— Нима очакваш атака на злото?

— Не! — побързах да отрека аз и се засмях, опитвайки се гласът ми да прозвучи весело и безгрижно, но бях сигурна, че не успях. — Преди два месеца никой не предполагаше, че Афродита ще загуби контрола върху група духове на вампири кръвопийци, но тя го направи. Затова реших, че е по-добре да взема предпазни мерки, отколкото после да съжалявам. — Боже, колко съм тъпа.

— Мисля, че в това има логика. Значи не се подготвяш за нещо определено, така ли?

Зачудих се на подчертания интерес в очите му.

— Не — безразлично отговорих аз. — Само се опитвам да си върша добре работата като лидерка на Дъщерите на мрака.

Лорън погледна книгата за ритуалите, която държах.

— Знаеш, че тези ритуали са само за възрастни вампири, нали? Когато новаците се разболеят, за съжаление причината е само една. Телата им отхвърлят Промяната и те умират — обясни той и после с по-мек тон добави: — Не се чувстваш зле, нали?

— Не! Чувствам се чудесно! Само… — Поколебах се, търсейки оправдание, после намерих внезапно вдъхновение и изтърсих: — Неудобно ми е да го призная, но реших да науча повече неща, преди един ден да стана Висша жрица.

Лорън се усмихна:

— Защо да ти е неудобно да го признаеш? Не си те представям като глупава жена, която мисли, че начетеността и доброто образование те поставят в неловко положение.

Усетих, че лицето ми поруменява. Той ме нарече „жена“ и това прозвуча по-хубаво, отколкото да ми вика „новак“ или „хлапе“ Лорън винаги ме караше да се чувствам голяма и като истинска жена.

— О, не. Неудобно е, защото звучи самонадеяно да очаквам, че един ден ще стана Висша жрица.

— Мисля, че очакването ти се дължи на здрав разум и оправдано самочувствие. — Усмивката му ме сгря и мога да се закълна, че усетих топлината й върху кожата си. — Самоуверените жени винаги са ме привличали.

Боже, коленете ми се огънаха.

— Ти нямаш представа колко си специална, нали, Зоуи? Ти си неповторима. Не си като останалите новаци, а си богиня сред онези, които се мислят за полубожества. — Ръката му погали лицето ми и се задържа върху татуировките покрай очите ми. Имах чувството, че ще се разтопя и ще се разтека по лавиците с книги.

— От кого са стиховете? — Тялото ми пламна и главата ми се замая от докосването му, но съумях да разпозная ритмичната интонация, която изумителният му глас възприемаше, когато рецитираше поезия.

— Шекспир — промълви Лорън, докато палецът му нежно милваше украсените ми с татуировки скули. — От един сонет, посветен на Смуглата лейди, неговата голяма любов. Разбира се, ние знаем, че тя е била вампир, но смятаме, че е била белязана и е починала като новак, без да завърши Промяната.

— Мислех, че възрастните вампири не трябва да имат връзка с новаци. — Бяхме толкова близо един до друг, че не беше нужно да говоря на висок глас, за да ме чуе.

— Не трябва. Това е изключително непристойно, но понякога между двама души има привличане, което е отвъд границите на взаимоотношенията между вампир и новаци, възрастта и благоприличието. Вярваш ли в такова привличане, Зоуи?

Той говореше за нас! Гледахме се в очите и аз сякаш потънах в душата му. Татуировките му представляваха дързък мотив от сложни наклонени линии, които наподобяваха мълнии и идеално подхождаха на черната му коса и очи. Лорън беше толкова изумително красив и толкова много по-голям от мен, че ме накара да се почувствам невероятно силно привлечена към него. Едновременно с това бях и уплашена до смърт, че си играя с нещо коренно различно от досегашните ми преживявания, което лесно може да излезе извън контрол. Привличането обаче беше факт и определено излизаше извън границите на взаимоотношенията между вампир и новак. Да, Ерик бе забелязал как ме гледа Лорън.

Ерик… Изведнъж ме обзе чувство на вина. Той щеше направо да умре, ако видеше какво става между Лорън и мен. В съзнанието ми се прокрадна подла мисъл. „Ерик не е тук и няма да ме види.“ Поех си дълбоко дъх, потрепервайки, и се чух да казвам:

— Да, вярвам в такова привличане. А ти?

— Вече да. — Усмивката му беше тъжна и толкова уязвима, че мислите ми за Ерик се изпариха. Изпитах желание да притисна Лорън в обятията си и да го успокоя, че всичко ще бъде наред. Събирах смелост да се придвижа още по-близо до него, когато следващите му думи ме изненадаха толкова много, че забравих за усмивката му на объркано малко момче.

— Върнах се вчера, защото знаех, че имаш рожден ден.

Примигах от изумление.

— Така ли?

Той кимна и продължи да гали врата ми с пръста си.

— Търсих те, когато ви видях с Ерик. — Очите му помръкнаха и гласът му стана плътен и дрезгав. — Не ми харесва, че те опипва.

Поколебах се, без да знам как да реагирам. Почувствах се страшно неловко, че Лорън ни видя да се натискаме, но въпреки че беше неудобно, ние всъщност не правехме нищо лошо. В края на краищата Ерик ми беше гадже и онова, което правехме, не беше работа на Лорън, но докато го гледах в очите, осъзнах, че може би искам да бъде негова работа.

Той сякаш прочете мислите ми, махна ръката си от лицето ми и отмести поглед встрани.

— Знам. Нямам право да ти се сърдя, че си с Ерик. Не е моя работа.

Бавно докоснах брадичката му и обърнах лицето му към себе си.

— А искаш ли да бъде твоя работа?

— Повече, отколкото мога да ти опиша — отвърна той, а после пусна книгата, която още държеше, и обви в ръце лицето ми, така че палците му бяха близо до устните ми, а пръстите му вплетени в косите ми. — Мисля, че е мой ред за целувка по случай рождения ги ден.

Лорън завладя устните ми и в същото време имах чувството, че покори тялото и душата ми. Ерик се целуваше добре, а с Хийт се целувахме, откакто бях в трети клас, а той в четвърти, затова целувките му бяха познати и приятни. Лорън беше мъж и в целувката му нямаше непохватното колебание, с което бях свикнала. Устните и езикът му знаеха точно какво искат и той знаеше как да го получи. И с мен се случи нещо странно и вълшебно. Когато отвърнах на целувката му, вече не бях хлапе, а зряла и властна жена, която също знае какво иска и как да го получи. Щом целувката свърши, и двамата дишахме учестено. Лорън още държеше лицето ми, но леко се дръпна назад и отново ме погледна в очите.

— Не трябваше да го правя.

— Знам — отговорих аз, но това не ми попречи да го погледна смело. Все още стисках тъпата книга с лечебни ритуали и магии в едната си ръка, но другата беше на гърдите му. Бавно разперих пръсти, плъзнах ги под разкопчаната яка на ризата му и докоснах кожата му. Той потрепери и аз почувствах същата тръпка някъде дълбоко в мен.

— Нещата може да се усложнят.

— Знам — повторих аз.

— Но не искам да спират.

— И аз.

— Никой не трябва да знае за нас. Поне не още.

— Добре — кимнах, без да съм сигурна какво има да се знае, но при мисълта, че Лорън ме моли да се крием, в стомаха ми се стегна странен възел. Той ме целуна отново. Този път устните му бяха сладки, топли и много нежни и аз усетих, че странният възел се разтопи.

— За малко да забравя — прошепна Лорън. — Имам нещо за теб. — Той ме целуна бързо още веднъж, бръкна в джоба на черните си панталони, усмихна се и извади златиста кутийка от бижутерски магазин. — Честит рожден ден, Зоуи.

Сърцето ми заблъска в гърдите, когато отворих кутийката и ахнах.

— Боже мой! Изумителни са!

Диамантените обеци блещукаха като красива сбъдната мечта. Не бяха огромни и крещящи, а мънички и изящни, и толкова светли и искрящи, че ме заслепяваха. За миг си припомних милата усмивка на Ерик, когато ми подари колието със снежния човек, и после чух гласа на баба ми, който ми каза, че не трябва да приемам такъв скъп подарък от мъж, но гласът на Лорън засенчи образа на Ерик и заглуши предупреждението на баба.

— Видях ги и ми напомниха за теб — съвършени, изящни и пламенни.

— О, Лорън! Не съм имала по-прекрасно нещо. — Наведох се към него и повдигнах лице, а той ме прегърна и започна да ме целува, докато имах чувството, че главата ми ще се пръсне.

— Хайде, сложи си ги — промълви Лорън, докато се опитвах да си поема дъх след целувките.

Проврях обеците в ушите си само за секунда.

— В читателския кът има старо огледало. Ела да видим как ти стоят.

Пъхнахме книгите на лавицата, а Лорън хвана ръката ми и ме поведе към уютния ъгъл в медийния център, където имаше широко тапицирано канапе и две удобни кресла. На стената беше окачено голямо, очевидно старинно огледало с позлатена рамка. Лорън застана зад мен и сложи ръце на раменете ми, така че и двамата да видим отраженията си в огледалото. Прибрах гъстите си коси зад ушите и обърнах глава наляво, после надясно. Потрепващата светлина на газените лампи се отрази в диамантите, които ярко заблестяха.

— Красиви са — казах аз.

Лорън стисна раменете ми и ме придърпа към себе си.

— Ти си красива. — Без да откъсва поглед от очите ми в огледалото, той се наведе и прошепна: — Мисля, че ти стига толкова много учене за един ден. Да отидем в стаята ми.

Клепачите ми натежаха, докато Лорън целуваше шията ми, проследявайки пътя на татуировките ми до рамото. Изведнъж осъзнах какво всъщност иска той от мен и през тялото ми премина тръпка на страх. Лорън искаше да отидем в стаята му и да правим секс, а аз не желаех! Е, добре, може би исках, поне на теория. Но да загубя девствеността си с този невероятно готин и опитен мъж точно сега? Днес? Поех си глътка въздух и непохватно се отделих от прегръдките му.

— Не мога. — Докато отчаяно се мъчех да измисля какво друго да кажа и да не прозвучи идиотски и детински, големият часовник зад канапето удари седем пъти и аз изпитах облекчение. — Не мога, защото в седем и петнайсет ще се събираме с Шоуни и Ерин и останалите от Съвета на Префектите и ще репетираме за ритуала утре вечерта.

Лорън се усмихна.

— Ти си старателен малък лидер на „Дъщерите на мрака, нали“? Тогава ще бъде някой друг път. — Той се приближи до мен и аз реших, че отново ще ме целуне, но Лорън докосна татуировките на лицето ми.

Останах без дъх и се разтреперих от докосването му.

— Ако промениш решението си, ще бъда на тавана на поета. Знаеш къде е, нали?

Кимнах, защото все още ми беше трудно да говоря. Всеки знаеше, че жилището на поета лауреат заема целия трети етаж на сградата, където живееха преподавателите. Неведнъж бях слушала фантазиите на Близначките — да се увият като гигантски подаръци и да ги занесат на тавана на любовта, както го наричаха.

— Добре. Трябва да знаеш, че ще мисля за теб дори ако решиш да не дойдеш да ме избавиш от нещастието ми.

Той се обърна и тръгна, а аз едва тогава събрах сили да проговоря.

— Наистина не мога да дойда, но кога ще те видя пак?

Лорън погледна през рамо и се усмихна сексапилно и многозначително.

— Не се тревожи, моя малка Висша жрице. Аз ще дойда при теб.

Той се скри от погледа ми и аз се отпуснах тежко на канапето. Краката ми бяха като гумени, а сърцето ми биеше толкова силно, че чак ме болеше. Треперейки, докоснах едната диамантена обеца. Беше студена, за разлика от направения от перли снежен човек, който обвинително висеше на врага ми, и сребърната гривна на китката ми. Те бяха горещи. Зарових лице в ръцете си и нещастно промълвих:

— Мисля, че се превръщам в развратница.