Избрана

Двадесет и пета глава

Чух, че към мен се приближават стъпки, и реших, че Дарий се връща да провери как съм. Опитах се да се овладея, избърсах с ръкав лицето си и се помъчих да престана да плача.

— По дяволите, Афродита, ти беше права! Тя наистина изглежда адски зле — каза Шоуни.

Вдигнах глава и видях, че към мен вървят Близначките, Афродита и Деймиън.

— Зи, имаш сополи по лицето — рече Ерин, поклати глава и се обърна към Шоуни. — За жалост и аз трябва да отбележа, че Афродита е права.

— Нали ви казах — самодоволно рече Афродита.

— Не мисля, че е уместно да адмирираме Афродита, защото се оказа права, че нещо сериозно не е наред със Зоуи.

— Деймиън, много бих искала… — започна Ерин.

— … да престанеш с проклетите глупости от речника на гейския учебен център — довърши мисълта й Шоуни.

— Вие двете млъкнете или си купете речник! — превзето ги скастри Деймиън.

Знаех, че е странно, но разправията им прозвуча чудесно.

— Вие сте жалък спасителен екип — сгълча ги Афродита. — Вземи. — Тя ми даде топка чисти (надявам се) хартиени носни кърпички. Аз съм по-полезна от вас тримата. Срамота.

Деймиън изсумтя, отмести Близначките от пътя си и приклекна до мен. Издухах носа си, избърсах лицето си и едва тогава го погледнах.

Случило се е нещо лошо, нали? — попита той.

Кимнах.

— По дяволите. Още някой ли е умрял? — попита Ерин.

— Не. — Гласът ми потрепери и аз отново се прокашлях.

Този път прозвуча задавено, но повече приличаше на моя.

— Не, никой не е мъртъв. Изобщо не става дума за такова нещо.

— Хайде, разкажи ни — подкани ме Деймиън и леко ме потупа по рамото.

— Да, знаеш, че можем да се справим заедно почти с всичко — рече Шоуни.

— Точно така, сестра ми — подкрепи я Ерин.

— Ще повърна от вашата интелектуална изродщина — обади се Афродита.

— Млъкни! — заповядаха й в един глас Близначките. Вгледах се във всеки от моите приятели. Колкото и да не ми се искаше, трябваше да им кажа за Лорън. И за Стиви Рей. И трябваше да го направя, преди думите на Неферет да се сбъднат и лъжите, и тайните ми да им писнат толкова много, че да ги загубя.

— Всичко е много объркано, сложно и грозно — започнах аз.

— А, имаш предвид като Афродита — отбеляза Ерин. — Няма проблем. Започваме да свикваме — обади се Шоуни.

— Умрете, тъпанарски близначки! — сопна се Афродита.

— Ако вие трите млъкнете, Зоуи вероятно ще може да обясни какво не е наред — скастри ги Деймиън, едва сдържайки любопитството си.

— Извинявай — казаха Близначките.

Афродита само завъртя очи.

Поех си дълбоко дъх и отворих уста, за да разкажа цялата отвратителна история, когато оживеният глас на Джак ме прекъсна.

— Намерих го!

Той дотърча при нас. Симпатичната му усмивка леко помръкна, когато ме видя, и това доказа, че наистина изглеждах зле, както и се чувствах. После той бързо седна до Деймиън и остави Ерик да стои сам и да ме гледа.

— Хайде, миличка — рече Деймиън и отново ме потупа по рамото. — Сега всичките сме тук. Кажи ни какво се е случило.

Не бях в състояние да говоря, нито да откъсна очи от Ерик. Лицето му представляваше красива непроницаема маска. Или поне беше непроницаемо, докато не заговори. Тогава каменното му изражение се промени в отвращение. Плътният му изразителен глас беше подигравателен.

— Ти ли ще им разкажеш, миличка, или аз?

Исках да му изкрещя да млъкне и да го помоля да ми прости, и да призная, че той е бил прав, а аз дълбоко съм грешала, но от устата ми се изтръгна само едно прошепнато „не“, толкова тихо, че дори Деймиън не ме чу. Скоро разбрах, че дори да бях изкрещяла, щеше да е все едно. Ерик бе дошъл, за да ми го върне, и нищо нямаше да му попречи.

— Чудесно. Аз ще им кажа. — Ерик погледна всеки от приятелите ми. — Нашата Зи се чука с Лорън Блейк.

— Какво!? — едновременно се провикнаха Близначките.

— Не е възможно! — отказа да повярва и Деймиън.

— Н-не… — заеквайки промълви Джак.

Афродита не каза нищо.

— Вярно е. Видях ги. Днес. В спортната зала. Когато всички вие мислехте, че тя е много разстроена, защото съм се Променил. Да, Зоуи, видях колко разстроена беше. Толкова разстроена, че смучеше кръвта на Блейк и го яздеше като кон.

— Лорън Блейк? — Шоуни беше крайно изумена.

— Господин Лиричният? Мъжът, за когото през първия срок говорехме, че ще излапаме като шоколадче? — попита Ерин със същия тон като близначката си и ме погледна стъписано и ужасено. — Сигурно сме изглеждали напълно жалки.

— Защо не каза? — попита Шоуни.

— Защото ако беше казала колко са влюбени, може би нямаше да ви хареса как Зоуи ме използва и се преструва, че сме заедно, а през това време се измъква и отива при Блейк. Пък и вероятно й е доставяло удоволствие да ви се присмива — злобно каза Ерик.

— Не те използвах — възразих аз и се изненадах, че гласът ми изведнъж прозвуча силно. — И на вас двете не съм се присмивала. Кълна се.

— Да, може да вярваме на думата ти — презрително подхвърли Ерик. — Тя е лъжкиня и развратница. Използвала ви е всичките, както използва мен.

— Добре. А сега е време да млъкнеш — намеси се Афродита.

— Страхотно — изсмя се Ерик. — Една развратница защитава друга.

Афродита присви очи и вдигна дясната си ръка. Клоните на дъба, които се намираха най-близо до главата на Ерик, се наведоха към него и се разнесе предупредително пращене на дърва.

— Вече няма да искаш да ме ядосваш — каза тя. — Твърдиш, че държиш на Зоуи, но се обърна срещу нея като крастав помияр, защото е наранила жалкото ти самолюбие. А аз мога да потвърдя пред всички, че то наистина е жалко. Ти направи онова, за което дойде, и сега е време да си вървиш.

Поразителните сини очи на Ерик отново се стрелнаха към мен и за секунда ми се стори, че виждам в тях предишния Ерик, страхотното момче, което бе започнало да се влюбва в мен, но после болката в изражението му премахна и последната капка доброта.

— Добре. Махам се — рече той и тръгна.

Погледнах Афродита.

— Благодаря.

— Няма проблем. Знам какво е да объркаш нещата и завинаги да настроиш хората срещу себе си — отговори тя.

— Наистина ли си била с господин Блейк? — попита Деймиън.

Кимнах.

— Мамка… — каза Шоуни.

— … му — довърши Ерин.

— Той е много красив — обади се Джак.

Отново си поех дълбоко дъх и изтърсих:

— Лорън Блейк е най-големият шибан задник, когото познавам.

— Брей. Ти псуваш — отбеляза Афродита.

— Използвал те е за секс? — попита Деймиън и пак ме потупа по рамото.

— Не точно. — Избърсах с ръка лицето си, сякаш така можех да изрека правилното нещо. Беше време да им разкажа за Стиви Рей. Искаше ми се да бях репетирала какво да кажа. Вдигнах глава, видях, че Афродита ме гледа, и неочаквано се зарадвах, че тя е там. Афродита поне можеше да ме подкрепи и да помогне на Деймиън и Близначките да ме разберат. В същия миг от оградата зад мен се разнесе странен звук. Не бях сигурна дали наистина съм чула нещо, но Деймиън надникна над рамото ми и попита:

— Какво беше това?

— Тайната врата се отваря — отговори Афродита.

По гърба ми полази ужасяващо лошо предчувствие. Станах и така принудих Нала да се оплаче на висок глас, а Близначките озадачено да сбърчат чела, когато от другата страна на отворената врата се чу гласът на Стиви Рей.

— Зоуи? Аз съм.

Хукнах към тайната врата и изкрещях:

— Не, Стиви Рей! Стой там…

Мръщейки се, Стиви Рей мина през вратата в оградата, която опасваше училището.

— Зоуи? Аз… — започна тя, а после видя останалите, които стояха зад мен, и се вцепени.

Нала измяука, изви гръб и злобно понечи да се хвърли върху Стиви Рей, като съскаше и плюеше като психясала котка. За щастие рефлексите ми на новачка ми позволиха да я сграбча, преди да профучи покрай мен.

— Нала, не! Това е Стиви Рей — рекох аз, докато се борех с уплашената котка и внимавах да не ме одраска.

Стиви Рей се дръпна назад и приклекна в отбранителна позиция в сянката на зида. Виждаха се само горящите й в червено очи.

— Стиви Рей? — изненадано попита Деймиън.

— Бъди послушна, Нала! — заповядах аз и хвърлих котката на земята, за да мога да се съсредоточа върху приятелите си, но преди да се обърна към тях, се приближих до Стиви Рей. Тя не побягна от мен, но определено имаше такъв вид, сякаш можеше да хукне всеки момент. И изглеждаше много зле. Лицето й беше слабо и бледо. Не беше сресала къдравата си руса коса, която беше сплетена и потъмняла. Единственото лъскаво и здраво нещо в нея бяха зловещо светещите й червени очи, а вече знаех, че това не е добър знак. — Как си? — тихо и спокойно попитах аз.

— Не съм добре. — Очите й се стрелнаха над рамото ми и тя трепна. — Трудно ми е да се срещна с тях отново, особено когато чувствам, че полудявам.

— Няма да полудееш. Стегни се. Те не знаят за теб.

— Не си ли им казала? — Стиви Рей изглеждаше така, сякаш току-що й бях зашлевила шамар.

— Дълга история. Защо си дошла?

Тя свъси вежди.

— Защото ти ми изпрати съобщение по мобилния телефон да дойда.

Затворих очи от нов, внезапен пристъп на болка. Лорън. Той бе взел телефона ми и изпратил съобщение на Стиви Рей. Или по-скоро Неферет го беше написала. Тя не знаеше, че ще бъда тук, но благодарение на Лорън й беше известно, че не съм казала на приятелите си за Стиви Рей. Знаеше също така, че Лорън няма намерение да попречи на Ерик да каже на всички за нас. Тя знаеше, че той ще се ядоса и ще съобщи на целия свят (или поне на приятелите ми) за Лорън и мен и тайната ще излезе наяве. Намирането на Стиви Рей в двора на училището щеше да бъде още една разкрита моя тайна. Приятелите ми сигурно си мислеха: „Как можем отново да имаме доверие на Зоуи?“ Вече усещах как се отдръпват от мен.

Две точки за Неферет. Нула точки за Зоуи.

Хванах непокорната ръка на Стиви Рей, задърпах я с всички сили и я поведох към Деймиън, Близначките, Джак и Афродита. Четирима от петимата гледаха Стиви Рей с отворена уста. Трябваше да им обясня как стоят нещата, преди да ни наобиколят вампири воини, цялото проклето училище да разбере и животът ми да се разпадне.

— Стиви Рей не е мъртва — започнах аз.

— Мъртва съм — възрази тя.

Въздъхнах:

— Стиви Рей, няма отново да водим този спор. Ти вървиш и говориш. И си от плът и кръв. — Вдигнах хванатите ни ръце, за да покажа. — Затова не си мъртва.

Някъде по средата на спора ми със Стиви Рей чух ридания. Бяха Близначките. Те все още гледаха втренчено Стиви Рей, но се бяха вкопчили една в друга и ревяха като бебета. Понечих да им кажа нещо, но Деймиън ме прекъсна.

— Как? — Лицето му беше бяло като тебешир. Той колебливо пристъпи напред. — Как е възможно?

— Аз умрях. — Гласът на Стиви Рей беше безизразен и безжизнен като лицето на Деймиън. — А после се събудих в това състояние. В случай че не сте забелязали, по-рано не бях такава.

— Миришеш странно — отбеляза Джак.

Стиви Рей насочи към него горящите си очи.

— А ти миришеш на вечеря.

— Престани! — Дръпнах Стиви Рей за ръката. — Те са твои приятели. Не трябва да ги плашиш.

Тя измъкна ръката си от пръстите ми.

— Точно това се опитвах да ти обясня през цялото време, Зоуи. Те не са ми приятели. И ти не си ми приятелка. Вече не. Не и след случилото се с мен. Ти мислиш, че можеш да оправиш нещата, но тази нощ дойдох само за да ти кажа, че това трябва да свърши сега. Ето защо веднъж завинаги ме излекувай, или ме остави на мира да довърша превръщането си в страшилище.

— Нямаме време. Неферет омагьоса периметъра на училището и знае, когато някой човек, вампир или новак влиза или излиза оттук. Пресечеш ли линията, веднага ще се появят Синовете на Еребус. Прибери се в апартамента. Трябва да си вървиш. Ще дойда да те видя веднага щом мога, и ще довършим нещата.

— Хей, Зоуи, неприятно ми е да ти противореча, защото си преживяла много скапан ден, но според мен воините няма да пристигнат, тъй като Неферет не знае, че Стиви Рей е тук — обади се Афродита.

— Какво? — учудих се аз.

— Афродита е права — каза Деймиън бавно, сякаш мозъкът му се размразяваше и отново започваше да работи. — Неферет омагьоса периметъра, за да разбере, ако бъде нарушен от човек, новак или вампир, а Стиви Рей не е нито едно от тези неща и магията няма да й подейства.

— Тя защо е тук? — попита Стиви Рей и се втренчи в Афродита с пламтящите си червени очи.

Афродита завъртя очи, но отстъпи няколко крачки назад и увеличи разстоянието между Стиви Рей и себе си. А после неочаквано Близначките застанаха пред Стиви Рей. Шоуни и Ерин още плачеха, но вече тихо, сякаш не го съзнаваха.

— Ти си жива! — възкликна Шоуни.

— Много ни липсваше — добави Ерин.

Те прегърнаха Стиви Рей, която стоеше абсолютно неподвижно като статуя. Деймиън се присъедини към тях. Стиви Рей не помръдна и не уви ръце около тях, а затвори очи и притихна. Видях, че по лицето й се търколи примесена с кръв сълза.