Избрана

Тринадесета глава

Отказах да клюкарствам с Афродита за Стиви Рей и отново се втренчих в телевизора, но не ме свърташе на едно място. След малко станах, смъкнах капаците на прозорците и дръпнах тежките завеси. Това не ми отне много време, затова отидох в кухнята и започнах да преравям бюфетите. Вече бях забелязала, че в хладилника има шест минерални води, две бутилки бяло вино и няколко парчета от онова скъпо вносно сирене, което мирише на крака. Имаше и няколко пакета месо, риба и кубчета лед. Бюфетите бяха пълни с храни за богаташи — вносни консерви с риба, пушени стриди (гнус) и други странни видове месо, туршии и дълги кутии с нещо на име „водни бисквити“ Нямаше нито една обикновена бира.

— Ще трябва да отидем до магазина.

— Ако успееш да заключиш в спалнята Смрадливката, трябва само да влезеш в сметката на родителите ми в интернет за „Пети Фудс“ Щракни върху каквото искаш да купиш. Те ще го донесат и ще приспаднат парите от сметката на родителите ми.

— Няма ли да се ядосат, като видят сметката?

— Няма дори да забележат. Банката изплаща парите директно. Нищо особено.

— Сериозно?

Бях изумена, че има хора, които живеят по този начин.

Вие наистина сте богати.

Афродита повдигна рамене.

— Да. И какво от това?

В същия миг Стиви Рей се прокашля и Афродита и аз подскочихме. Сърцето ми трепна, като я видях. Късата й руса коса беше мокра и висеше около лицето й в познатите къдрици. Очите й все още бяха обагрени в червено и лицето й беше слабо и бледо, но чисто. Дрехите й бяха широки, ала тя отново приличаше на предишната Стиви Рей.

— Здравей — тихо казах аз. По-добре ли се чувстваш?

Тя кимна, въпреки че очевидно й беше неудобно.

— И миришеш по-приятно — подхвърли Афродита.

Стрелнах я с гневен поглед.

— Какво? Не казах нищо лошо.

Въздъхнах и я погледнах така, сякаш исках да кажа: „Не ми помагаш!“

— Е, да поговорим какъв план да измислим. — Въпросът ми беше реторичен, но Афродита веднага се обади.

— Какво по-точно планираме? Знам, че проблемите на Стиви Рей са особени, но не съм сигурна какво мислите, че можем да направим по въпроса. Тя е мъртва. Или нежива. — Афродита погледна Стиви Рей. — Не се заяждам, но…

— Не се заяждаш — прекъсна я Стиви Рей. — Това е истината. Но не се преструвай, че сега те е грижа за чувствата ми повече, отколкото преди да умра.

— Само се опитвам да се държа добре — троснато отвърна Афродита.

— Постарай се повече рекох аз и после се обърнах към Стиви Рей. — Седни. — Тя се настани на пухкавото кожено кресло до дивана, а аз седнах на дивана и се помъчих да не обръщам внимание на главоболието си. — Добре, ето какво знам — продължих аз и започнах да отброявам на пръсти. — Първо, Стиви Рей вече не трябва да живее с възрастни вампири и това означава, че е завършила Промяната. — Афродита отвори уста да каже нещо и аз заговорих по-бързо. Второ, тя трябва да пие кръв, дори по-често от нормалните възрастни вампири. Знаете ли дали възрастните вампири полудяват, ако не пият редовно кръв?

— По социология за напреднали вампири учихме, че възрастните трябва да пият кръв редовно, за да са здрави — психически и физически. — Афродита повдигна рамене. — Неферет ни преподава, но не е споменавала, че вампирите може да полудеят, ако не пият кръв. Може би ще ни го кажат едва след като завършим Промяната.

— Не знаех за такова нещо, докато не умрях — обади се Стиви Рей.

— Кръвта на всеки бозайник ли могат да пият, или трябва да бъде човешка?

— Човешка — в един глас отговориха Стиви Рей и Афродита.

— Добре. Освен че трябва да пие кръв и не е необходимо да бъде с възрастни вампири, Стиви Рей не може да влезе в нечий дом, без да е поканена.

— От човек, който живее там — добави Стиви Рей, — но това не е голям проблем.

— Какво искаш да кажеш?

Тя насочи червените си очи към мен.

— Мога да накарам хората да правят неща, които не искат.

Едва се сдържах да не потреперя.

— Не е за чудене — рече Афродита. — Множество възрастни вампири имат силен характер и могат да бъдат много убедителни. Това е една от причините хората да се страхуват толкова много от нас. Ти би трябвало да го знаеш, Зоуи.

— Какво?

Афродита повдигна едната си вежда.

— Ти си Обвързана с човешкото си гадже. Трудно ли ти беше да го убедиш да ти позволи да смукнеш малко от кръвта му? — Тя млъкна и се усмихна дяволито.

— Това също е общото между Стиви Рей и Променените вампири. Но вампирите не трябва да бъдат поканени в дома на човека, нали?

— Не съм чувала такова нещо — отвърна Афродита.

— Това е така, защото нямам душа — безизразно каза Стиви Рей.

— Имаш душа — машинално възразих аз.

— Грешиш. Аз умрях и Неферет измисли начин да върне тялото ми, но не ми върна човечността. Душата ми е мъртва.

Не исках дори да си помислям, че това е възможно, и отворих уста да споря, но Афродита ме изпревари.

— Има логика. Затова не можеш да влезеш в нечий дом, без да те поканят. Вероятно слънцето може да те изгори. Нямаш ли душа, не можеш да издържиш на светлината.

— Откъде знаеш? — попита Стиви Рей.

— Имам видения. Забрави ли?

— Мислех, че Никс те е изоставила и ти е отнела виденията.

— Неферет иска хората да мислят така, защото Афродита е имала видения за нея и за теб — наблегнах аз, — но Никс не е изоставила нито нея, нито теб.

— Защо помагаш на Зоуи, Афродита? И не ми разправяй какво чувство за хумор има Никс. Каква е истинската причина?

Афродита се усмихна подигравателно.

— Това си е моя работа, по дяволите.

Стиви Рей скочи и прекоси стаята толкова бързо, че движенията й приличаха на голямо неясно, размазано петно. Преди да мигна, тя вкопчи пръсти в гърлото на Афродита и притисна лице до нейното.

— Грешиш. Това е и моя работа, защото съм тук. Забрави ли, че ме покани?

— Пусни я, Стиви Рей. — Стараех се да говоря спокойно, но сърцето ми биеше като обезумяло. Стиви Рей изглеждаше опасна и доста луда.

— Знаеш, че никога не съм я харесвала, Зоуи. Хиляди пъти съм ти казвала, че тя е лоша и трябва да стоиш далеч от нея. Не знам защо да не й прекърша врата.

Започвах да се тревожа за изцъклените очи на Афродита и ярко зачервеното й лице. Тя се съпротивляваше, но това беше все едно малко дете да се опитва да се отскубне от хватката на грамаден и зъл възрастен човек. „Помогни ми да вразумя Стиви Рей“ — мълчаливо се помолих на богинята и се съсредоточих да призова силата на природните стихии. После чух думи, прошепнати в съзнанието ми, и бързо ги повторих.

— Не трябва да прекършваш врата й, защото не си чудовище.

Стиви Рей не пусна Афродита, но обърна глава и ме погледна.

— Откъде знаеш?

Не се поколебах.

— Защото вярвам в нашата богиня и в онази част от теб, която все още е моята най-добра приятелка.

Тя най-после пусна Афродита, която започна да кашля и да масажира врата си.

— Извини й се — заповядах аз.

Червените й очи ме пронизаха, но аз вдигнах брадичка и отвърнах на погледа й.

— Извини й се.

— Няма! Съжалявам — отвърна Стиви Рей и с нормална бързина се върна на креслото.

— Никс е надарила Афродита с връзка със земята — обявих аз и Стиви Рей врътна глава, сякаш й бях зашлевила плесница, — ето защо, като нападаш нея, ти всъщност нападаш Никс.

— Никс й е позволила да заеме мястото ми!

— Не. Никс й позволява да ти помогне. Не мога да се справя сама, Стиви Рей. Не мога да кажа на нашите приятели за теб, защото е въпрос на време Неферет да разбере всичко, което те знаят. И въпреки че не съм сигурна за много неща, твърдо вярвам, че Неферет е станала лоша. Оставаме само ние срещу могъщата Висша жрица. Афродита е единственият новак, освен мен, чиито мисли Неферет не може да чете. Нуждаем се от помощта й.

Стиви Рей присви очи и се вторачи в Афродита, която все още масажираше врата си и дишаше учестено.

— И все пак искам да знам защо ще си прави труда да ни помага. Тя никога не ни е харесвала. Афродита е лъжкиня, използвачка и абсолютна кучка.

— Изкупление — промълви Афродита.

— Какво? — попита Стиви Рей.

Афродита се втренчи гневно в нея. Гласът й беше дрезгав, но определено се съвземаше и вече не беше уплашена, а ядосана.

— Какъв ти е проблемът? Твърде голяма ли е тази дума за теб? И-З-К-У-П-Л-Е-Н-И-Е. Означава, че трябва да изкупя вината си за нещо, което съм направила. Всъщност за много неща. Затова трябва да изпълня волята на Никс. — Тя млъкна, прокашля се и направи гримаса от болка. — И на мен не ми харесва. И между другото все още миришеш лошо и кънтри дрехите ти са тъпи.

— Афродита отговори на въпроса ти — намесих се аз. — Можеше да се държи по-учтиво, но ти се опита да я удушиш. Извини й се. — Вгледах се съсредоточено в Стиви Рей и безмълвно призовах енергията на духа в себе си. Стиви Рей трепна и най-после отмести поглед встрани.

— Извинявай — измънка тя.

— Не те чух — рече Афродита.

— Няма да се справя, ако двете се държите като големи бебета! — скастрих ги аз. — Стиви Рей, извини й се като нормален човек, а не като разглезено дете.

— Извинявай — повтори Стиви Рей и се намръщи на Афродита.

— Добре. Трябва да сключим примирие. Не мога да се страхувам, че ако се обърна, вие двете няма да се избиете.

Тя не може да ме убие. — Стиви Рей грозно изкриви устни.

— Защото вече си мъртва, или защото не искам да се приближа до смрадта ти, за да сритам кльощавия ти задник? — с отвратително мил глас попита Афродита.

— Точно това имам предвид! — извиках аз. — Престанете! Ако не можем да се спогаждаме, как ще намерим начин да се преборим с Неферет и да оправим Стиви Рей?

— Трябва да се преборим с Неферет? — учуди се Афродита.

— Защо трябва да се преборим с нея? — попита и Стиви Рей.

— Защото е зла, да й го начукам! — изкрещях аз.

— Ти каза „да й го начукам“ — отбеляза Стиви Рей.

— Да, и не я порази мълния, нито се разтопи! — радостно добави Афродита.

— Не ти прилича да говориш така, Зи — укори ме Стиви Рей.

Не можах да не й се усмихна. Тя изведнъж заприлича на предишната Стиви Рей и аз почувствах огромен прилив на надежда. Оставаше само да я свържа с…

— Точно така! — развълнувано се провикнах аз и се наведох напред.

— Кое, за псуването ти ли? — попита Стиви Рей. — Не мисля така, Зи. Наистина не ти отива.

— Мисля, че ти беше права, когато каза, че нямаш душа, Стиви Рей. Или поне част от нея ти липсва.

— Говориш така, сякаш това е нещо хубаво, и абсолютно не го разбирам — рече Афродита.

— Не ми е приятно, че съм съгласна с нея, но защо наистина липсващата ми душа е хубаво нещо? — попита Стиви Рей.

— Защото така ще те оправим! — Двете се втренчиха в мен с озадачени, глуповати погледи. Завъртях очи. — Трябва само да измислим как да ти върнем душата и ще се излекуваш, макар че може да не си съвсем същата като преди. Ти очевидно си завършила Промяната, а това не е нормално.

— Очевидно — измърмори Афродита.

— Щом душата ти бъде излекувана и възвърнеш човечността си, ти ще станеш като преди, а това е най-важното. А с всичко останало — странните ти очи и манията да пиеш кръв — ще се справим, когато станеш като преди.

— Душата е по-важна от външността, а? — попита Афродита.

— Да, и ми лазиш по нервите с негативното си отношение.

— Мисля, че в групата ти е нужен песимист — нацупи се тя.

— Ти не си от нейната група — възрази Стиви Рей.

— Нито пък ти все още, Смрадливке — отвърна Афродита.

— Омразна вещица! Никога ли…

— Достатъчно! — Протегнах ръце към тях и се съсредоточих върху мисълта, че двете момичета се нуждаеха от хубаво напляскване. Вятърът ми се подчини и ги блъсна назад, а около тях закръжаха вихрушки. — Добре, спри! — Вятърът мигновено утихна. — Извинете. Изгубих контрол.

Афродита прокара пръсти по разрошените си коси.

— Мисля, че си изгуби ума — измърмори тя. Афродита може би беше права, но не исках да го призная.

Погледнах часовника и с изненада видях, че часът е седем. Нищо чудно, че бях изтощена.

— Вижте, всички сме уморени. Нека да поспим и да се срещнем тук след Ритуала на пълнолунието. Ще направя още проучвания и ще видя дали ще открия нещо за липсващи, или изгубени души и как се лекуват. — Сега поне имаше върху какво да се съсредоточа, вместо да се мотая безцелно из библиотеката, когато не се натисках с Лорън. По дяволите! Бях забравила за него.

— Звучи ми като план. Готова съм да се махна оттук. — Афродита стана. — Родителите ми ще отсъстват три седмици, затова не се тревожи, че може да се върнат. Два пъти седмично идват градинари, но през деня, а ти ще избухнеш в пламъци, ако излезеш на светлина, ето защо и това не би трябвало да е проблем. Прислужниците обикновено идват веднъж в седмицата, когато родителите ми ги няма, за да поддържат в идеален ред всичко в къщата, но влизат тук само когато баба ми е на гости.

— Брей, тя наистина е богата — обърна се към мен Стиви Рей.

— Очевидно — съгласих се аз.

Имаш ли кабелна телевизия? — попита Стиви Рей.

— Разбира се.

— Страхотно. — Стиви Рей изглеждаше вече малко по-щастлива.

— Е, добре, да тръгваме — казах аз и се приближих до вратата. — А, взела съм ти и мобилен телефон. Стиви Рей. В чантата ми е. Ако се нуждаеш от нещо, обади ми се. Ще държа телефона си включен. — Замълчах, защото се почувствах странно несигурна, че я оставям сама.

— Тръгвай. Ще се видим по-късно — рече Стиви Рей. — Не се тревожи за мен. Аз вече съм мъртва. Какво повече може да се обърка?

— Тя е права — обади се Афродита.

Хубаво. До скоро. — Не исках да се съглася, че Стиви Рей е права. Не ми трябваше да си търся белята. Тя беше нежива и това беше ужасно, но можеше да се объркат и други неща. Побиха ме ледени тръпки при тази мисъл, но (за съжаление) не й обърнах особено внимание.