Избрана

Четвърта глава

Баба се опита да спаси остатъка от рождения ми ден. Прекосихме площад „Утика“ и се отправихме към ресторант „Стоунхорс“, където решихме да ядем свястна торта. Баба изпи две чаши червено вино, а аз си поръчах бира и огромно, лепкаво и сладко парче „Дяволска торта“ (Да, иронията ни харесваше.) Баба не се помъчи да подобри нещата, като съчини някаква глупост от сорта, че мама не е искала… че ще се осъзнае и че трябва да й дадем време. Нейният начин е по-практичен и много по-страхотен.

— Майка ти е безволева жена и може да намери истинското си аз само чрез някой мъж — отбеляза тя и отпи глътка червено вино. За съжаление тя избра лош човек.

— Мама никога няма да се промени, нали?

Баба нежно погали лицето ми:

— Искам да се промени, но много се съмнявам, че е възможно, Зоуи, пиленцето ми.

— Харесва ми, че не ме лъжеш, бабо.

— Лъжите не оправят нещата, дори не ги улесняват, поне в дългосрочна перспектива. Най-добре е да казваш истината и после да оправяш бъркотията, причинена от честността си.

Въздъхнах.

Миличка, има ли бъркотия, която трябва да оправяш?

— Да, но за жалост не се дължи на честност.

Погледнах я, усмихнах й се глуповато и й разказах за катастрофалния купон по случай рождения ми ден.

— Трябва да изясниш въпроса с гаджетата. Хийт и Ерик ще търпят положението точно толкова дълго. — Тя отдалечи палеца от показалеца си на няколко сантиметра.

— Смятам да го сторя, но Хийт беше в болница почти една седмица след историята със серийния убиец, от когото го спасих, а после замина с родителите си на Каймановите острови на коледна почивка. Не съм го виждала от месец, затова нямах възможност да направя много по въпроса с Хийт и Ерик. — Съсредоточих се да изтребвам трохите от чинията си, вместо да погледна баба. „Историята със серийния убиец“ беше пълна измислица. Спасих Хийт, но не от нещо толкова елементарно като луд човек, а от група същества, на които най-добрата ми приятелка, неживата Стиви Рей, беше (и вероятно все още е) водач. Не можех обаче да го кажа на баба, нито на някой друг, защото зад всичко стоеше Висша жрица на Дома на нощта, Неферет, а тя имаше способности на медиум. Неферет, изглежда, не можеше да чете мислите ми или поне не го правеше много добре, но ако кажех на някого, всички щяхме да имаме много неприятности.

— Напоследък непрекъснато бях в стрес. Може би трябва да си отидеш у дома и да оправиш нещата — предложи баба, а като видя сепнатото ми изражение, добави: — Имам предвид въпроса с подаръците за рождения ти ден, а не проблема с Хийт и Ерик.

— Да, трябва — отвърнах аз и се замислих върху думите й. — Знаеш ли, бабо, училището наистина се превърна в мой дом.

— Знам усмихна се тя. И се радвам за теб. Ти намираш мястото си, Зоуи, пиленцето ми, и аз се гордея с теб.

Баба ме изпрати до мястото, където бях паркирала колата си, и ме прегърна за довиждане. Благодарих й още веднъж за подаръците и никоя от нас не спомена майка ми. Има неща, за които не си заслужава да говориш. Казах й, че се връщам в „Дома на нощта“, за да оправя нещата с моите приятели, и говорех сериозно, но осъзнах, че карам към търговската част в центъра на града. Отново.

От един месец насам всяка вечер измислях някакво неубедително извинение или се измъквах незабелязано и се разхождах сама по улиците на Тулса. Дебнех…

Най-добрата ми приятелка Стиви Рей умря преди месец и после стана неживо същество.

Да, звучи странно и наистина е така.

Новаците умираха. Всички знаехме това. Бях станала свидетел на смъртта на двама-трима, които бяха починали, откакто живеех в Дома на нощта. Е, добре, всеки знае, че може да умре, но не и последните три умрели новаци, които бяха възкръснали или… по дяволите! Предполагам, че най-лесният начин да го опиша е, че те се бяха превърнали в стереотипа за вампири — вървящи неживи същества, чудовища, пиещи кръв, без капка човечност, останала в тях. Освен това миришеха противно.

Знаех го, защото имах нещастието да видя първите двама умрели новаци. Отначало ги помислих за духове, но после започнаха убийствата на човешки тийнейджъри и по всичко личеше, че някой се опитва да набеди вампирите за убийци. Това беше гадно, особено след като познавах първите две убити момчета и известно време вниманието на полицията беше насочено към мен. Още по-гадното беше, че Хийт бе третата жертва.

Не можех да им позволя да го убият. Освен това с него сме донякъде случайно Обвързани. С помощта на Афродита аз се досетих как да проследя Отпечатването и открих навреме Хийт. И тогава полицаите решиха, че съм спасила ранения Хийт от човешки сериен убиец.

Какво всъщност открих?

Открих неживата ми най-добра приятелка и отвратителните й слуги. Измъкнах Хийт от старите, останали от времето на Забраната на алкохола тунели под запустялото депо в Тулса и се изправих срещу Стиви Рей, или онова, което беше останало от нея. Единият проблем беше, че не вярвах, че цялата й човечност е унищожена, както бе станало с другите неживи и противни новаци, които се опитаха да изпохапят Хийт.

Вторият проблем беше Неферет. Стиви Рей ми каза, че Неферет е причината да не умират. Знаех, че това е вярно, защото Неферет направи ужасна магия на Хийт и мен, точно преди полицаите да дойдат. Магията трябваше да ни накара да забравим всичко случило се в тунелите и мисля, че въздейства на Хийт, но при мен ефектът беше само временен и аз използвах силата на петте природни стихии, за да я разваля.

Това е накратко цялата история. Оттогава се тревожа какво да направя по въпроса със Стиви Рей, Неферет и Хийт. Може и да изглежда, че никоя от трите ми тревоги не е наблизо от един месец, но не беше така.

— Е, добре — рекох на глас аз. — Днес имам рожден ден, който е изключително скапан дори за мен. Ето защо, Никс, ще поискам само една услуга от теб. Искам да намеря Стиви Рей. Моля те — побързах да добавя аз. (Деймиън ми беше напомнил, когато говоря с богинята си, да съм учтива.) Не очаквах отговор, затова когато думите „Смъкни стъклото“ влетяха в съзнанието ми, помислих, че са текст от песен по радиото. Радиото обаче не беше включено, пък и думите нямаха музикален съпровод и бяха в главата ми, а не по радиото.

Почувствах се повече от нервна и смъкнах стъклото. Цяла седмица беше необичайно топло. Днес температурата беше шестнайсет градуса, което беше странно за декември, но се намирахме в Оклахома и там времето беше странно. Все пак наближаваше полунощ и въздухът бе захладнял, но аз не се безпокоях. Възрастните вампири не усещат студа осезателно като хората. Това не е защото са студени и мъртви късове съживена вървяща плът (макар че Стиви Рей може би е такава), а защото метаболизмът им е съвсем различен от човешкия. Като новак и по-напреднала от повечето хлапета, а белязана само от два месеца, съпротивителните ми сили към студа вече бяха по-добри, отколкото на човешко дете. Ето защо хладният въздух, който нахлу, не ме притесняваше, затова беше странно, че започнах да кихам и изпитах страх.

Пфу, каква беше тази миризма? Приличаше на мухлясало мазе, яйчена салата, забравена извън хладилника, и прахоляк. Всичко бе примесено и съставящо противна смрад на нещо познато.

— По дяволите! — Осъзнах какво надушвам, рязко завих по трите еднопосочни ленти и паркирах малко по-далеч от централната автобусна спирка. Бързо вдигнах стъклото и заключих вратата. Слязох от колата, забързах към тротоара, спрях и подуших въздуха. Веднага долових миризмата. Беше твърде ужасна, за да не я усетиш. Душейки въздуха като умствено недоразвито куче, тръгнах, следвайки вонята, и постепенно се отдалечих от успокояващите светлини на автобусната спирка.

Намерих я в уличката. Отначало помислих, че се е навела над голяма торба, пълна с боклуци, и сърцето ми се сви. Трябваше да я измъкна от този начин на живот и да измисля как да я държа в безопасност, докато ужасното нещо, случило се с нея, може да бъде оправено. Или да умре веднъж завинаги. Не! Отказах да мисля за тази вероятност. Вече видях веднъж как Стиви Рей умира и не исках да го видя пак.

Преди обаче да стигна до нея, да я прегърна (като затая дъх) и да й кажа, че ще оправя всичко, чувалът с отпадъци изпъшка и се размърда. Осъзнах, че Стиви Рей не рови в боклука, а е захапала за врата случаен минувач!

Стиви Рей се завъртя с нечовешка бързина. Жената падна на земята, но Стиви Рей продължи да държи изцапаната й китка. С оголени зъби и страшни, светещи в червено очи, тя изсъска към мен. Бях прекалено отвратена, за да се уплаша или избягам. Пък и бях прекарала ужасен рожден ден и хората, дори неживите ми най-добри приятелки, ми лазеха по нервите.

— Стиви Рей, аз съм. Престани да съскаш. Това е нелепо вампирско клише.

Тя не отговори веднага и за миг ми хрумна ужасяващата мисъл, че състоянието й се е влошило, откакто я видях за последен път преди месец, че е станала като останалите — недосегаем звяр. Стомахът ми се сви, но погледнах червените й очи.

— И, моля те, миришеш много лошо. Няма ли душове в Страната на страховитите неживи?

Стиви Рей се намръщи и видът й стана по-приятен, защото устните й закриха зъбите.

— Махай се, Зоуи. — Гласът й беше студен и монотонен и предишният й мелодичен оклахомски акцент прозвуча грубо, но тя произнесе името ми и аз изпитах надежда.

— Няма да ходя никъде, докато не поговорим. Пусни жената, Стиви Рей. Нека поговорим.

— Ако искаш да говорим, трябва да почакаш, докато се нахраня. — Тя наклони глава на една страна с движение, наподобяващо насекомо. — Правилно ли си спомням, че ти Обвърза към себе си твоето човешко момче, с което си играеш? Изглежда, и ти изпитваш жажда за кръв. Искаш ли да похапнем заедно? — Стиви Рей се усмихна и облиза големите си криви зъби.

— Държах се гадно. За твоя информация Хийт не ми е играчка. Той ми е гадже или поне едното ми гадже. Всмуках кръвта му неволно. Щях да ти разкажа за това, но ти умря. Не искам да ухапя тази жена. Дори не знам къде е била. — Усмихнах се едва-едва на горката бездомница с разрошени коси, която гледаше с широко отворени очи. — Не се обиждайте, госпожо.

— Хубаво. Така ще има повече за мен. — Стиви Рей се наведе над гърлото на жената.

— Престани!

Тя ме погледна над рамото й.

— Изчезвай, Зоуи. Мястото ти не е тук.

— Нито пък на теб.

— Това е едно от многото неща, за които грешиш.

Жената се разплака и започна да повтаря: „Моля те, моля те“. Направих две крачки напред и вдигнах ръце над главата си.

— Казах, пусни я.

Стиви Рей изсъска в отговор и отвори уста, за да впие зъби в гърлото на бездомницата. Затворих очи и бързо се съсредоточих.

— Въздух, ела при мен! — заповядах аз и косата ми мигновено се повдигна от вихрушка, която ме заобиколи. Описах кръг пред себе си с едната си ръка и си представих малко торнадо. Отворих очи, завъртях китката си и хвърлих напред силата на вятъра към ридаещата жена. Точно както си го представях, вихрушката се уви около нея, без да разрошва нито косъм от чорлавата глава на Стиви Рей, повдигна жертвата, понесе я нататък по уличката и я пусна едва когато стигна на безопасно място под уличната лампа. — Благодаря, въздух — прошепнах аз и усетих как ветрецът нежно погали лицето ми, а после се разсея.

— Ставаш все по-добра.

Обърнах се отново към Стиви Рей. Тя ме наблюдаваше подозрително, сякаш мислеше, че ще призова още едно торнадо, което ще я отвее в небитието.

Свих рамене.

— Упражнявам се. Въпрос на концентрация и контрол. Щеше да го знаеш, ако и ти се беше упражнявала.

По изнуреното й лице премина болка, но толкова бързо, че се запитах дали наистина съм я видяла, или само така ми се е сторило.

— Природните стихии вече нямат нищо общо с мен.

— Глупости, Стиви Рей. Ти имаш връзка със земята. Притежаваше я, преди да умреш. — Запънах се, защото ми беше страшно неловко да разговарям с неживата Стиви Рей, знаейки, че е мъртва. — Тези неща не се забравят. Освен това спомни си тунелите. Тогава ти все още имаше връзката.

Тя поклати глава и онези от късите й руси къдрици, които не бяха разрошени и мръсни, подскочиха и ми напомниха как изглеждаше по-рано.

— Нямам я вече. Онова, което притежавах, умря заедно с човешката ми същност. Трябва да го приемеш и да продължиш по-нататък. Аз го направих.

— Никога няма да го приема. Ти си най-добрата ми приятелка. Няма да продължа по-нататък без теб.

Стиви Рей изведнъж издаде противен, съскащ, дивашки звук и очите й блеснаха в кървавочервено.

— Приличам ли на най-добрата ти приятелка?

Не обърнах внимание на учестените удари на сърцето си в гърдите. Тя беше права. Онова, в което се беше превърнала, нямаше абсолютно нищо общо със Стиви Рей, която познавах. Не вярвах обаче, че всичко в нея е загубено. Зърнах я няколко пъти в тунелите и това означаваше, че не можех да се откажа от нея. Идваше ми да се разрева, но се стегнах и се помъчих гласът ми да прозвучи нормално.

— Не, по дяволите, ти не приличаш на Стиви Рей. Откога не си мила косата си? И виж се какво си облякла. — Посочих долнището на анцуга, прекалено широката риза и осеяния с гнусни петна шлифер, каквито носят откачените хлапета, падащи си по готиката, когато навън е плюс трийсет и осем градуса. Въздъхнах и се приближих още до нея. — Защо не дойдеш с мен? Ще те вкарам незабелязано в общежитието. Ще бъде лесно, защото там сега няма почти никого. Неферет не е там — добавих аз и побързах да продължа (съмнявах се дали някоя от нас иска да говори за Неферет точно в този момент — всъщност когато и да било). — Повечето учители са в зимна ваканция, а учениците са при семействата си. Не се случва абсолютно нищо. Няма да ни безпокоят дори Деймиън, Близначките и Ерик, защото са ми ядосани. Ще се изкъпеш хубаво, ще облечеш свестни дрехи и после ще поговорим. — Гледах я в очите и видях копнежа, с който са изпълнени. Това продължи само миг, но го забелязах, и после тя бързо отмести поглед.

— Не мога да дойда с теб. Трябва да се нахраня.

— Няма проблем. Ще ти донеса нещо от кухнята на общежитието. Обзалагам се, че ще намеря кутия „Вълшебни амулети“ — усмихнах се аз. — Спомняш ли си ги? Те са вълшебно вкусни и нямат абсолютно никаква хранителна стойност.

— Като „Граф Дракула“?

Усмивката ми се разшири в облекчено ухилване, защото Стиви Рей подхвана нишката на стария ни спор коя от любимите ни зърнени закуски е по-хубава.

— „Граф Дракула“ има аромат на кокосов орех. Кокосовата палма е растение. Здравословно е.

Стиви Рей ме погледна. Очите й вече не блестяха в червено и тя не се опитваше да прикрие сълзите, които ги изпълваха и се стичаха по лицето й. Машинално понечих да я прегърна, но тя отстъпи назад.

— Не! Не искам да ме докосваш, Зоуи. Вече не съм такава, каквато бях. Мръсна съм и отблъскваща.

— Тогава ела с мен в училището и се изкъпи! — замолих я аз. — Ще измислим нещо, обещавам ти.

Стиви Рей тъжно поклати глава и избърса очите си.

— Няма какво да измислим. Външният ми вид е нищо. Имах предвид, че съм мръсна и отблъскваща отвътре. Зоуи, аз трябва да пия и да се храня, но не със зърнени закуски, сандвичи и бира, трябва да смуча човешка кръв. Ако не го правя… — Тя млъкна и аз видях, че тялото й потрепери от страх. — Ако не го правя, болката е неописуема, изгарящ глад, на който не мога да издържа. Трябва да разбереш, че аз искам да разкъсвам човешки гърла и да пия топла кръв, толкова изпълнена с ужас, гняв и болка, че главата ми се замайва. — Стиви Рей се задъха.

— Не може да искаш да убиваш хора.

— Грешиш. Искам.

— Ти твърдиш така, но аз знам, че в теб още има частици от най-добрала ми приятелка, а Стиви Рей не би наранила и кученце, още по-малко да убие някого. — Заговорих по-бързо, когато тя отвори уста да възрази. — Ами ако ти намирам човешка кръв, за да не се налага да убиваш никого?

— Харесва ми да убивам — рече тя с онзи смразяващ кръвта безизразен тон.

— А харесва ли ти да бъдеш мръсна, смърдяща и отвратителна? — троснато попитах аз.

— Вече не ме интересува как изглеждам.

— Сериозно? Ами, ако ти кажа, че мога да ти намеря дънки „Роупър“, каубойски ботуши и хубава, чиста, изгладена риза с дълги ръкави? — Съзрях проблясъка в очите й и разбрах, че съм успяла да се докосна до предишната Стиви Рей. Мозъкът ми превключи на по-висока скорост, опитвайки се да измисли най-правилното нещо, което да й кажа, докато все още част от нея ме слушаше. — Ето какво ще се уговорим. Ще се срещнем утре в полунощ… Не, почакай. Утре е събота. Няма начин да уредя нещата до полунощ и да се измъкна. Нека бъде в три часа в павилиона във Филбрук. — Усмихнах се за втори път. Спомняш си мястото, нали? — Разбира се, бях сигурна, че Стиви Рей си спомня. Тя беше там с мен и в онази нощ се опитваше да спаси мен, а не аз нея.

— Да, спомням си. — Стиви Рей отсичаше думите със същия студен, монотонен глас.

— Добре, ще се срещнем там. Ще ти донеса дрехи и кръв. Може да ядеш или пиеш и да се преоблечеш, а после ще се опитаме да измислим нещо, за да решим проблема. — Помислих си, че имам сапун и шампоан и ще призова малко вода, за да се измие. Тя вонеше толкова противно, колкото и изглеждаше. — Съгласна ли си?

— Няма смисъл.

— Ще ми позволиш ли аз да реша? Освен това още не съм ти разказала каква катастрофа беше рожденият ми ден. Баба и аз преживяхме кошмарна сцена с мама и скапаняка. Баба го нарече лайнян пуяк.

Стиви Рей избухна в смях и така ми напомни за предишната ми най-добра приятелка, че зрението ми се замъгли и трябваше трескаво да примигам няколко пъти, за да прогоня сълзите.

— Моля те, ела — добавих искрено. Много ми липсваш.

— Ще дойда — обеща Стиви Рей. — Но ще съжаляваш.