Избрана

Четиринадесета глава

— Остави ме при тайната врата в оградата. Все още мисля, че не е добра идея да ни виждат заедно — каза Афродита.

Завих по Пеория Стрийт и се отправих обратно към училището.

— Изненадана съм, че държиш на мнението на другите.

— Не държа. Интересува ме Неферет. Ако си помисли, че сме приятелки, или дори, че не сме врагове, тя ще се досети, че заговорничим срещу нея.

— Определено. Но от време на време ще ни вижда заедно, защото ти ще призоваваш земята в моите кръгове.

Афродита ме погледна стреснато.

— Не.

— Да, разбира се.

— Не!

— Афродита, Никс те е надарила с връзка със земята. Мястото ти е в кръга, освен ако искаш да пренебрегнеш волята на Никс. — Не добавих думата „отново“, но тя сякаш увисна във въздуха.

— Вече казах, че ще изпълня волята на Никс — през зъби каза Афродита.

— Това означава, че довечера ще участваш в Ритуала на пълнолунието.

— Ще ми е малко трудно, тъй като вече не съм член на Дъщерите на мрака.

По дяволите! Бях забравила за това.

— Тогава ще се наложи отново да се присъединиш към Дъщерите на мрака.

Тя започна да казва нещо, но аз повиших тон и заговорих едновременно с нея.

— Това означава, че трябва да се закълнеш да спазваш новите правила.

— Досадно — измърмори Афродита.

— Пак проявяваш негативно отношение. Е, ще се закълнеш ли?

Тя прехапа устни. Мълчах, чаках и карах колата. Афродита трябваше да реши сама. Тя каза, че иска да изкупи грешките си и да изпълни волята на богинята. Но да искаш нещо и действително да го направиш са две различни неща. Афродита беше егоистка и зла доста дълго време. Понякога съзирах проблясъци на промяна в нея, но в повечето случаи виждах момичето, което Близначките наричаха с най-различни обидни имена.

— Да, все едно.

— Какво беше това?

— Казах да. Ще се закълна в новите ви шибани правила.

— Псувните означават ли, че смяташ правилата за наистина шибани?

— Не, в псувните няма нищо, което да подсказва такова нещо. Само ще кажа, че ще бъда достойна за въздуха, вярна на огъня, мъдра към водата, съпричастна към земята и искрена с духа. Ето защо смятам, че новите ви правила са шибани.

— Щом мислиш така, тогава защо си ги научила?

— Опознай врага си — цитира тя.

— Между другото, кой го е казал?

Афродита вдигна рамене:

— Някой в миналото.

Реших, че тя е пълно говедо, но естествено нямах намерение да й го кажа.

— Е, пристигнахме.

Отбих и спрях. За щастие облаците, които се бяха насъбрали в късните вечерни часове, се бяха увеличили и утрото беше тъмно и мрачно. Афродита трябваше само да прекоси малката затревена площ между пътя и оградата, опасваща училището, да мине през тайната врата и после да извърви късата пътека до общежитието. Както Близначките биха се изразили, фасулска работа. Присвих очи, погледнах небето и се замислих дали да не помоля вятъра да довее още облаци, за да стане още по-тъмно, но намусеното лице на Афродита можеше да понесе малко слънчева светлина.

— Ще дойдеш на ритуала довечера, нали? — напомних й и се запитах защо се бави да слезе от колата.

— Да, ще дойда.

Гласът й прозвуча разсеяно. Все едно. Понякога Афродита беше много странна.

— Добре. До скоро.

— Да, до скоро — смотолеви тя, отвори вратата и най-после слезе. Преди обаче да я затвори, Афродита се наведе и рече: — Нещо не е наред. Усещаш ли?

Замислих се.

— Знам ли. Чувствам се неспокойна и напрегната. — Вгледах се внимателно в нея. — Подготвяш се да имаш видение ли?

— Не знам. Не умея да ги предвиждам. Случвало се е дори да имам предчувствие, но после да нямам видение.

Афродита беше пребледняла и се бе изпотила (а това определено не беше нормално за нея).

— Може би трябва да се върнеш в колата. Вероятно всички спят и никой няма да ни види, че влизаме заедно.

Афродита беше досадна, но бях виждала как виденията я правят безпомощна и й причиняват болка и не исках да бъде на дневна светлина, когато й се яви някое.

Тя разтърси тяло и ми напомни на котка, която се изтръсква от дъжда.

Нищо ми няма. Вероятно само си въобразявам. Ще се видим довечера.

Афродита забърза към дебелия зид от тухли и камъни около двора на училището. Покрай оградата растяха огромни стари дъбове и хвърляха сянка, която изведнъж ми се стори необикновено зловеща. Боже, кой си въобразяваше сега? Ръката ми беше на скоростния лост и тъкмо превключих на първа, за да се махна оттам, когато Афродита изпищя.

Понякога не разсъждавам. Тялото ми поема контрола и направо действам.

В онзи миг се случи същото. Изскочих от колата и се втурнах към Афродита, преди да се замисля. Щом стигнах до нея, едновременно осъзнах две неща. Първото беше, че нещо ухае чудесно и познато, но същевременно беше и непознато. Каквото и да беше, мирисът се стелеше наоколо като уханна мъгла и аз машинално го вдъхнах дълбоко. Второто беше, че видях Афродита — беше се навела, повръщаше и ридаеше. Гледката не беше приятна. Бях твърде заета да я гледам и да се опитвам да разбера какво става, разсеяна от прекрасния аромат, затова не го забелязах. Веднага.

— Зоуи! — изхлипа Афродита. — Доведи някого! Бързо!

— Какво има? Видение ли? Какво не е наред? — Хванах я за раменете и се опитах да я изправя, докато тя продължаваше да повръща.

— Не! Зад мен! На зида… — Афродита се задави, но вече нямаше какво да повръща. — Неописуемо е!

Очите ми неволно погледнаха нагоре и зад нея и се насочиха към сенчестия зид.

Не бяха виждала по-ужасяващо нещо. Отначало съзнанието ми отказа да възприеме онова, което виждаха очите. По-късно реших, че може би е било някакъв моментален защитен механизъм. За жалост не продължи дълго. Примигах и се втренчих в мрака. Там имаше нещо слузесто, влажно и…

И тогава познах сладникавата съблазнителна миризма. Преборих се с желанието да коленича до Афродита и да повърна. Долових мирис на кръв — не обикновена човешка кръв, която ухае вкусно, а смъртоносно изтичащата жизнена кръв на възрастен вампир.

Тялото й беше гротескно приковано с гвоздеи към грубоват дървен кръст, подпрян на оградата. Бяха заковали не само китките и глезените й, но бяха пронизали и сърцето й с дебел кол. На главата й имаше някаква хартия, забита с пръта. Видях, че там е написано нещо, но очите ми не можеха да се съсредоточат да прочетат думите. Бяха отрязали главата й. Разбрах, че е професор Нолън, защото бяха набучили главата й на кол до трупа й. Ветрецът леко развяваше дългите й черни коси и това й придаваше неприлично грациозен вид. Устата й беше отворена в ужасяваща гримаса, но очите й бяха затворени.

Хванах Афродита за лакътя и я дръпнах да стане.

— Хайде! Трябва да повикаме помощ.

Подпирайки се една на друга, двете се запрепъвахме към колата. Нямам представа как успях да включа двигателя и да потегля.

— М-м-мисля, че пак ще повърна. — Зъбите на Афродита тракаха толкова силно, че едва говореше.

Няма. — Не можах да повярвам, че говоря спокойно. — Дишай дълбоко. Съсредоточи се. Почерпи сили от земята. — Осъзнах, че машинално правя, каквото й казвам да прави, само че в моя случай черпех сили от петте природни стихии. — Ти си добре — добавих аз и призовах енергия от вятъра, огъня, водата, земята и духа, за да не изпадна в истерия и шок. — Ние сме добре.

— Ние сме добре… Ние сме добре… — повтаряше Афродита и трепереше толкова силно, че протегнах ръка към задната седалка и взех качулката, която държа там.

— Завий се. Почти пристигнахме.

— Но в училище няма никого. На кого ще кажем?

— Не всички са заминали. — Мислите ми трескаво препускаха в главата. — Ленобия никога не оставя конете си задълго сами и вероятно е тук. — И после се вкопчих в мрачна, но съблазнителна сламка. — И вчера видях Лорън Блейк. Той ще знае какво да направи.

— Добре… добре… — измънка Афродита.

— Чуй ме, Афродита — строго казах аз и тя обърна към мен широко отворените си, изпълнени с ужас очи. — Те ще питат защо сме заедно и по-точно защо съм те оставила до тайната врата в оградата, за да се промъкнеш обратно в училище.

— Какво ще кажем?

— Не сме били заедно и не съм те оставяла никъде, а съм ходила при баба си, а ти… — Помъчих се да подредя обърканите си мисли. — Ти си била в дома на родителите си. Видяла съм те, че вървиш към училище и съм те качила. Докато сме минавали покрай зида, ти си почувствала, че нещо не е наред, и сме спрели да проверим. И така сме я открили.

— Добре. Добре. Това ще кажа.

— Запомни ли всичко?

Тя си пое дълбоко дъх, потрепервайки.

— Ще го запомня.

Не си направих труда да паркирам на обичайното си място, а спрях възможно най-близо до главната сграда, където се намираха жилищните помещения на преподавателите. Отново подбрах Афродита и двете хукнахме по пътеката към старинните дървени порти. Безмълвно благодарих на моята богиня за политиката на училището да не заключва портата, натиснах дръжката и се натъкнах право на Неферет.

— Неферет! Трябва да дойдеш! Моля те! Страшно е! — изридах аз и се хвърлих в обятията й. Знаех, че тя е извършила невъобразими неща, но само допреди месец Неферет ми беше като майка. Всъщност тя бе станала майката, която исках да имам, и в паниката ми появата й предизвика прилив на невероятно облекчение в мен.

— Зоуи? Афродита?

Афродита се беше свлякла до стената и плачеше неудържимо. Осъзнах, че съм започнала да треперя толкова силно, че ако Неферет не ме бе прегърнала със силните си ръце, вероятно нямаше да мога да стоя на краката си. Висшата жрица ме държеше нежно, но крепко, за да ме гледа в очите.

— Какво се е случило? Кажи ми, Зоуи!

Разтреперих се още по-силно. Наведох глава и стиснах зъби, опитвайки да се съсредоточа и да почерпя сила от природните стихии, за да говоря.

— Чух нещо и…

Веднага познах ясния, силен глас на преподавателката ни по езда Ленобия, която вървеше по коридора и се насочи към нас.

— Мили Боже!

С крайчеца на замъгленото си зрение видях, че тя изтича до Афродита и се опита да й помогне да стане и да се задържи на краката си.

— Неферет? Какво се е случило?

Рязко обърнах глава по посока на познатия глас и видях Лорън. Косата му беше разрошена, сякаш беше спал. Той слизаше по стълбището, водещо към тавана му, и нахлузваше горнище на стар анцуг с емблемата „Дъщерите на мрака“. Погледите ни се срещнаха и аз някак съумях да събера сили да заговоря.

— Професор Нолън. — Учудих се, че гласът ми прозвуча ясно и силно, когато имах чувството, че тялото ми се разпада на хиляди парченца. — Тя е до тайната врата на източния зид. Някой я е убил.