Избрана

Петнадесета глава

След това всичко стана много бързо, но на мен ми се струваше, че се случва с някой друг, който временно се е настанил в тялото ми. Неферет незабавно пое нещата в свои ръце. Тя прецени Афродита и мен и реши (за жалост), че единствено аз съм в състояние да отида с тях при трупа. Повика професор Ланкорд (Дракона), който пристигна въоръжен. Попита го кои воини са се върнали от зимната ваканция. Две секунди по-късно се появиха двама високи и мускулести вампири. Познавах ги бегло. В училището постоянно идваха и заминаваха най-различни възрастни вампири. Отрано бях научила, че вампирското общество е подчертано матриархално и това означава, че жените ръководят нещата. И наистина е така. Естествено мъжките вампири също са уважавани, но техните дарби са повече във физическата област, а женските са по-интелектуални и интуитивни. Най-важното е, че мъжките вампири са изумителни воини и защитници. Чувствах се в пълна безопасност, когато се качих в един голям джип, а до мен бяха двамата воини — Дракона и Лорън.

Щом наближихме, с трепереща ръка посочих мястото, където бях отбила от пътя, и Дракона спря джипа.

— Минавах с колата оттук, където Афродита ми каза, че почувствала, че нещо не е наред — пуснах аз в ход нашата опашата лъжа. — Не видяхме много от това място. — Очите ми се стрелнаха към тъмната зона до тайната врата в оградата. — И аз се почувствах странно, затова решихме да проверим какво има. — Потрепервайки, аз си поех дъх. — Предположих, че някое хлапе се опитва да се промъкне обратно в общежитието, но не може да намери тайната врата. — Преглътнах, за да изчистя буцата, заседнала в гърлото ми. — Приближихме се до зида и видяхме, че там има нещо ужасно. Надуших… кръв. И щом разбрахме, че е професор Нолън, веднага дойдохме при вас.

— В състояние ли си да отидеш там, или предпочиташ да останеш в джипа и да ни чакаш? — Гласът на Неферет беше мил и състрадателен и аз от все сърце пожелах тя все още да е на страната на добрите.

— Не искам да оставам сама.

— Тогава ще дойдеш с мен. Воините ще ни пазят. Няма от какво да се страхуваш, Зоуи.

Кимнах и слязох от джипа. Воините, Дракона и Лорън тръгнаха от двете ни страни. Прекосихме затревената площ само за няколко секунди, усетихме миризмата и видяхме разпнатото тяло. Усетих, че коленете ми се огъват, когато вече потресените ми сетива отново регистрираха чудовищността на онова, което бяха направили с професор Нолън.

— Мили Боже! — ахна Неферет и тръгна бавно, докато стигна до ужасяващата, набучена на кол глава. Тя приглади назад косите на професор Нолън и сложи ръка на челото на мъртвата жена. — Намери покой, приятелко моя. Почивай в мир в зелените ливади на нашата богиня. Някой ден отново ще се срещнем там.

Точно когато усетих, че ще се свлека на земята, една силна ръка ме хвана за лакътя и ме задържа на крака.

— Добре си. Ще го преживееш.

Вдигнах глава, замигах усилено и видях Лорън, който продължаваше да ме държи с едната си ръка, а с другата извади от джоба си старомодна ленена кърпичка. Едва тогава забелязах, че той плаче.

— Лорън, заведи Зоуи в общежитието. Тя не може да направи нищо повече тук. Веднага щом сме достатъчно добре защитени, ще извикам човешката полиция — каза Неферет и насочи пронизващия си поглед към Дракона. Повикай тук останалите воини. Той отвори мобилния си телефон и започна да се обажда, а Неферет насочи вниманието си към мен. — Знам, че си видяла нещо потресаващо, но съм горда, че успя да запазиш хладнокръвие.

Не бях в състояние да пророня нито дума, затова само кимнах.

— Хайде да си вървим, Зоуи — промълви Лорън.

Докато той ми помагаше да се кача в джипа, тихо започна да вали студен дъжд. Погледнах през рамо и видях, че капките отмиват кръвта по тялото на професор Нолън, сякаш самата богиня плачеше за загубата й.

Лорън ми говори през целия път до училището. Не си спомням точно какво каза. Само повтаряше, че всичко ще бъде наред с хубавия си звучен глас, който чувствах как се увива около мен и се опитва да ме стопли. Той спря и ме поведе из училището, без да пуска ръката ми. Стигнахме до трапезарията, вместо до общежитието, и аз го погледнах учудено.

— Трябва да пийнеш и да хапнеш нещо, а след това ще поспиш. Ще се погрижа да получиш първите две неща преди третото, въпреки че изглеждаш готова да заспиш права — тъжно се усмихна той.

— Не съм гладна.

— Знам, но ако похапнеш, ще се почувстваш по-добре. — Ръката му се плъзна от лакътя към пръстите ми. — Нека ти приготвя нещо, Зоуи.

Оставих се да ме заведе в кухнята. Ръката му беше топла и силна и усетих, че разтопява вцепенението ми.

— Умееш ли да готвиш? — попитах аз, търсейки тема, която да не е свързана със смърт и ужас.

— Да, но не много добре — ухили се той и заприлича на красиво малко момче.

— Не звучи обещаващо. — Почувствах, че лицето ми се усмихва, но сковано и непохватно, сякаш беше забравило как да го прави.

— Не се тревожи. Ще те щадя. — Лорън придърпа високо столче от ъгъла на стаята и го сложи до дългия плот в средата на огромната кухня. — Седни.

Изпълних заповедта и изпитах облекчение, че вече няма да стоя права. Лорън се обърна към бюфетите и започна да изважда разни неща оттам и от грамадните хладилници (между другото в тях не държаха само кръв).

— Вземи. Изпий това. Бавно.

Примигах от изненада, като видях чаша червено вино.

— Не обичам…

— Това вино ще ти хареса. — Той ме погледна в очите. — Повярвай ми и го изпий.

Отпих малка глътка. Вкусът експлодира върху езика ми и разпръсна искри топлина из тялото ми.

— Вътре има кръв! — възкликнах аз.

— Да. — Лорън правеше сандвич и дори не вдигна глава да ме погледне. — Вампирите пият виното така — разредено с кръв. — Той отново се втренчи в очите ми. — Ако вкусът не ти харесва, ще ти дам нещо друго за пиене.

— Не, хубаво е. Ще го изпия така. — Отпих още една малка глътка и положих усилия да не го изгълтам всичкото наведнъж.

— Имах чувството, че няма да имаш проблем с това.

Погледнах го.

— Защо го казваш? — Усетих, че силата и разсъдъкът ми се възвръщат, докато чудесната кръв се разнасяше из тялото ми.

Той спря да приготвя сандвича и повдигна рамене.

— Ти Обвърза към себе си онова човешко момче, нали? И така успя да го намериш и спасиш от серийния убиец.

— Да.

Когато не добавих нищо повече, Лорън ме погледна и се усмихна.

— Така си и помислих. Случва се. Понякога ние неволно Обвързваме някого.

— Новаците не го правят. Ние дори не трябва да пием човешка кръв.

Усмивката му беше топла и изпълнена с възхищение.

— Ти не си обикновена новачка, затова нормалните правила не важат за теб. — Лорън задържа погледа си на мен и, изглежда, говореше за нещо много повече от неволно смукване на малко човешка кръв.

В негово присъствие изпитвах едновременно горещина и студ, чувствах се уплашена, но и напълно зряла и сексапилна — всичко смесено в едно.

Не отговорих и отново отпих от виното, разредено с кръв. (Знам, че звучи абсолютно отвратително, но беше много вкусно.)

— Заповядай, изяж това. — Лорън ми подаде сандвича с шунка и сирене, който току-що беше направил. — А, почакай, ще ти трябват малко и от тези. — Той започна да рови в бюфета, докато тихо възкликна: „А-ха!“ обърна се и изсипа купчина чипс с аромат на сирене в чинията ми.

Усмихнах се. Този път устата ми го направи по-естествено.

— Чипс! Идеално. — Отхапах голям залък, защото осъзнах, че съм много гладна. — Новаците не трябва да ядат боклуци като тези.

— Както казах — Лорън отново ми отправи секси усмивката си, — ти не си като останалите новаци. Освен това аз съм привърженик на идеята, че някои правила се създават, за да бъдат нарушавани. — Той отмести поглед от очите ми към диамантените обеци на ушите ми.

Почувствах, че се изчервявам, и отново се съсредоточих върху яденето, като поглеждах Лорън само от време на време. Той не си направи сандвич, но си наля чаша вино и го пиеше бавно, докато ме гледаше как се храня. Наканих се да му кажа, че ме изнервя, когато той най-после каза нещо.

— Откога сте приятелки с Афродита?

— Не сме приятелки — дъвчейки, отвърнах аз (сандвичът беше много хубав и се оказваше, че Лорън е безумно красив, секси, умен и умее да готви!). — Връщах се в училище и я видях, че върви по улицата. — Повдигнах едното си рамо, сякаш изобщо не ми пукаше за нея. Мисля, че като лидерка на „Дъщерите на мрака“ трябва да бъда добра и любезна е всички, дори с нея, и я качих да я докарам.

— Малко съм изненадан, че тя се е съгласила да се качи в колата ти. Вие двете не сте ли заклети врагове?

— Заклети врагове? Изобщо не се сещам за нея. — Изпитах желание да му кажа истината за Афродита. Мразех да лъжа (и не ме бива в това, макар че ставам все по-добра, докато практикувам). Но веднага щом си помислих да излея душата си пред Лорън, стомахът ми се сви от чувство, което ясно казваше: „Недей. За нищо на света!“ Ето защо се усмихнах, продължих да дъвча сандвича и се опитах да се съсредоточа върху факта, че вече не се чувствам като герой във филма „Нощта на живите мъртви“

Това ми напомни за професор Нолън. Оставих полуизядения сандвич и пийнах още една глътка вино.

— Лорън, кой би направил такова нещо на професор Нолън?

Изражението на красивото му лице помръкна.

— Мисля, че цитатът изяснява този въпрос.

— Цитат?

— Не видя ли какво беше написано на листа, който бяха забили на нея?

Поклатих глава и отново ми се догади.

— Знам, че на хартията пишеше нещо, но не можах да гледам достатъчно дълго, за да го прочета.

— Пишеше: „Магесница жена да не оставиш жива. Изход 22:18“ и „РАЗКАЙ СЕ“, подчертано няколко пъти.

Нещо трепна в паметта ми и почувствах горещина, която нямаше нищо общо с кръвта от виното.

— Църквата на вярващите.

— Така изглежда. — Лорън поклати глава. — Чудил съм се къде им е бил умът на Висшите жрици, когато са решили да купят това място и да установят тук „Дом на нощта“. Струва ми се, че са си търсили белята. В страната има само още няколко такива места, където хората са по-тесногръди и яростно отстояват така наречените си религиозни убеждения. — Той се ядоса. — Въпреки че не разбирам защо се кланят на бог, който хули жените и чиито „истински вярващи“ смятат, че е тяхно право да се отнасят с пренебрежение към всеки, който не мисли като тях.

— Не всички в Оклахома са такива — възразих аз. Има и силна индианска ценностна система и множество обикновени хора, които не вярват на глупавите предразсъдъци на Църквата на вярващите.

— Независимо от това от Църквата на вярващите са най-гласовитите.

— Имат голяма уста, но това не означава, че са прави.

Лорън се засмя и чертите на лицето му се отпуснаха.

— Чувстваш се по-добре.

— Да, предполагам. — Прозях се.

— По-добре, но изтощена. Време е да тръгнеш към леглото си в общежитието. Нужна ти е почивка, за да възвърнеш силите си за онова, което предстои.

Почувствах леденостудено пробождане в стомаха от страх. Защо изядох толкова много чипс?

— Какво ще се случи?

— От десетилетия не е имало открито нападение на хора срещу вампири. Убийството на професор Нолън ще промени нещата.

Студеният страх се разпространи в тялото ми.

— Ще промени нещата? Как?

Лорън ме погледна в очите.

— Няма да търпим обиди, без да отвърнем на удара. — Изражението му стана сурово и той изведнъж заприлича повече на воин, отколкото на поет, повече на вампир, отколкото на човек. Изглеждаше властен, опасен, екзотичен и много страшен. Откровено казано той беше най-сексапилният мъж, когото бях виждала.

И после сякаш осъзна, че е казал твърде много, Лорън се усмихна, заобиколи плота и застана до мен.

— Но ти не трябва да се тревожиш за тези неща. До двайсет и четири часа училището ще бъде пълно с нашите елитни воини вампири, „Синовете на Еребус“. Никой човешки фанатик няма да може да ни докосне.

Намръщих се, обезпокоена за последиците от засилената охрана. Как щях да измъкна себе си и пликчета кръв за Стиви Рей, когато стотици заредени с тестостерон воини щяха да се бият в гърдите и да се държат прекалено покровителствено?

— Хей, ще бъдеш в безопасност. Обещавам. — Лорън хвана брадичката ми и надигна лицето ми.

Дишането ми се у чести и усетих гъделичкане в стомаха. Опитах се да го прогоня от съзнанието си и да не мисля за целувките му, и за това как той караше кръвта ми да пулсира, когато ме гледаше. Ерик щеше да страда, ако разбереше, че съм била с Лорън. И въпреки напрежението покрай Стиви Рей и Афродита, и ужасът от случилото се с професор Нолън, аз още усещах отпечатъка на устните му върху моите. Исках да ме целува отново и отново.

— Вярвам ти — промълвих аз. Кълна се, че в момента бих повярвала на всичко, което Лорън ми кажеше.

— Доставя ми удоволствие, като гледам, че носиш обеците от мен.

Преди да отговоря, той се наведе и ме целуна — продължително и дълбоко. Езиците ни се срещнаха и аз усетих виното и съблазнителния вкус на кръв в устата му. Измина много време, преди Лорън да отлепи устни от моите. Очите му бяха помръкнали и той дишаше дълбоко.

— Трябва да се прибереш в общежитието, преди да се изкуша да те задържа до себе си завинаги.

Използвах цялата гениалност на ума си и задъхано успях да изтърся:

— Добре.

Той отново хвана ръката ми, както когато ме подкрепяше, докато идвахме. Този път докосването му беше пламенно и интимно. Телата ни се допираха, докато вървяхме в мрачното утро към женското общежитие. Лорън ме поведе нагоре по стълбите и отвори вратата. Голямата дневна беше безлюдна. Погледнах часовника и не повярвах, че е девет сутринта.

Лорън бързо поднесе ръката ми към устните си и я целуна горещо.

Смътно познах стиховете от „Ромео и Жулиета“ Дали Лорън ми казваше, че ме обича? Лицето ми поруменя от нерви и вълнение.

— Довиждане — промълвих аз. — Благодаря ти, че се грижиш за мен.

— Удоволствието е мое, милейди. Адио! — Лорън се поклони, сви юмрук пред сърцето си в почтителния вампирски поздрав на воин към Висша жрица и тръгна.

Замаяна от шока и целувките му, аз се запрепъвах нагоре по стълбите и влязох в стаята си. Мислех да се срещна с Афродита, но бях капнала от умора и можех да направя само едно нещо, преди да заспя. Прерових кошчето за отпадъци и намерих двете половинки на отвратителната картичка от мама и скапаняка.

Стомахът ми се сви, когато ги доближих една до друга и видях, че си спомням правилно. Да, илюстрацията зловещо напомняше за онова, което бяха направили с професор Нолън.

Преди да променя решението си, извадих мобилния си телефон, поех си дълбоко дъх и набрах номера. Мама отговори на третото позвъняване.

— Ало! Благословено утро! — оживено рече тя. Очевидно не беше погледнала екранчето с името на обаждащия се.

— Мамо, аз съм.

Както очаквах, тонът й мигновено се промени.

— Зоуи? Какво става?

Бях твърде уморена, за да играя обичайните игри между майка и дъщеря.

— Къде беше Джон късно снощи?

— Какво искаш да кажеш, Зоуи?

— Мамо, нямам време за глупости. Къде отидохте, след като тръгнахте от площад „Утика“?

— Тонът ти не ми харесва, млада госпожице.

Потиснах желанието си да изкрещя от чувство на безсилие.

— Мамо, важно е. Много е важно. Въпрос на живот и смърт.

— Винаги правиш големи драми от всичко. — Тя се засмя нервно. — С баща ти се прибрахме вкъщи, гледахме футбол по телевизията и после си легнахме.

— Той в колко часа отиде на работа сутринта?

— Що за глупав въпрос! Баща ти тръгна преди час и половина, както обикновено. За какво става дума, Зоуи?

Поколебах се. Дали да й кажа? Неферет спомена, че ще извика полицията. Случилото се с професор Нолън щеше да бъде съобщено по новините по-късно през деня, но все още никой не знаеше. Не сега. Освен това много добре съзнавах, че на майка ми не може да се има доверие да пази тайна.

— Зоуи? Ще ми отговориш ли?

— Гледай новините. Ще видиш за какво става дума.

— Какво си направила? — Тя не беше разтревожена, нито разстроена, а само примирена.

— Аз не съм направила нищо. Търси в дома си кой какво е направил. Аз вече не живея там.

Гласът й стана докачлив.

— Да, наистина не живееш у дома. Не знам дори защо се обаждаш. Нали ти и противната ти баба заявихте, че няма да говорите с мен?

— Твоята майка не е противна.

— За мен е такава!

— Няма значение. Права си. Не трябваше да се обаждам. Желая ти хубав живот, мамо — рекох аз и затворих.

Тя имаше право за едно. Не трябваше да й се обаждам. Картичката вероятно беше съвпадение. В Тулса и „Счупена стрела“ имаше хиляди магазини за религиозни материали, където продаваха подобни скапани картички. И всичките бяха еднакви — или гълъби и вълни, отмиващи следи по пясъка, или разпятие, кръв и гвоздеи. Не беше задължително картичката да означава нещо.

Главата ми се замая и стомахът ми се сви. Трябваше да помисля, но не можех, защото бях уморена. Щях да се наспя и после да реша какво да правя. Вместо да изхвърля картичката, сложих двете половини в най-горното чекмедже на бюрото си. След това се съблякох и нахлузих най-удобната си пижама. Нала вече хъркаше на възглавницата ми. Сгуших се до нея, затворих очи, помъчих се да изчистя съзнанието си от ужасяващите образи и неизказани въпроси и се съсредоточих върху мъркането на котката ми, докато най-после се унесох в дълбок сън.