Избрана

Осемнадесета глава

— Съсредоточи се, Хийт. — Горещината, която се разливаше из тялото ми, се превръщаше в безпокойство. — Тунелите. Разкажи ми какво си спомняш.

— А, да — ухили се той като симпатично лошо момче. — Не си спомням много — само зъби, криви нокти, очи и после теб. Всичко беше като кошмарен сън, разбира се, с изключение на теб. Ти беше страхотна. Ти ли ме спаси, Зи?

Завъртях очи и отново тръгнах, повличайки го след себе си.

— Да, аз те спасих, глупчо.

— От какво?

— Боже, не четеш ли вестници? Историята беше на първата страница. — Бяха отпечатали хубава, но романизирана статия и бяха цитирали детектив Маркс и неговото кратко, в по-голямата си част невярно изявление.

— Чета, но там не пишеше много. Какво се случи в действителност?

Прехапах устни и трескаво се замислих. Хийт не си спомняше за Стиви Рей и нейната шайка неживи същества. Неферет очевидно бе изтрила спомените му. Изведнъж осъзнах, че така и трябва да си остане. Колкото по-малко знаеше Хийт за случилото се, толкова по-малка беше вероятността Неферет да се сети за него и отново да промие мозъка му, което нямате да бъде добре за него. Той трябваше да продължи с живота си. Човешкия си живот. И да престане да бъде обсебен от мен и вампирските неща.

— Вестниците публикуваха почти всичко. Не знам кой беше човекът. Някакъв откачен бездомник, съшият, който уби Крис и Брад. Намерих те и използвах силата си над природните стихии, за да те взема от него, но ти пострада. Получи наранявания. Вероятно затова имаш такива странни спомени, щом изобщо си спомняш нещо. — Сега беше мой ред да повдигна рамене. — На твое място не бих се тревожила, нито дори мислила за това. Не е кой знае какво. — Хийт отвори уста да каже нещо, но вече бяхме стигнали до задния вход на парка и аз посочих пейката под първото голямо дърво. — Искаш ли да седнем там?

— Както кажеш, Зи. — Той ме прегърна и двамата тръгнахме към пейката.

Докато сядахме, успях да се измъкна от прегръдката му и да извия тяло към него така, че коленете ми да са нещо като преграда, ако Хийт иска да се приближи до мен. Поех си дълбоко дъх, положих усилия и го погледнах в очите. „Мога да го направя“ — повтарях си наум.

— Хийт, ти и аз не може да се виждаме повече.

Той се намръщи и придоби такъв вид, сякаш се опитвайте да реши трудна задача по математика.

— Защо говориш така, Зи? Разбира се, че може да се виждаме.

— Не. Не е добре за теб. Това между нас трябва да свърши. — Хийт понечи да възрази и аз побързах да продължа. — Знам, че ти се струва трудно да не ме виждаш, но причината е в нашето Обвързване. Сериозно. Четох за тези неща. Ако не се виждаме, то ще избледнее. — Това не беше съвсем вярно. В текста пишеше, че понякога избледнява поради липса на срещи. Разчитах, че това „понякога“ ще бъде този път. — Всичко ще бъде наред. Ще ме забравиш и отново ще станеш нормален.

Изражението му ставаше все по-сериозно и тялото му се скова. Усещах ударите на сърцето му, които се забавиха. Когато Хийт заговори, гласът му прозвуча като на старец, сякаш бе живял хиляда години и знаеше неща, за които аз само можех да гадая.

— Няма да те забравя. Дори след като умра. И това е нормалното за мен. Да те обичам.

— Ти не ме обичаш. Само си Обвързан с мен.

— Глупости! — извика той. — Не ми казвай, че не те обичам. Обичам те, откакто бях деветгодишен. Обвързването е само част от онова, което стана между нас, след като пораснахме.

— Обвързването трябва да спре — спокойно заявих аз и го погледнах в очите.

— Защо? Казах ти, че е хубаво за мен. Ти знаеш, че си принадлежим, Зи. Трябва да повярваш в нас.

Очите му ме умоляваха и аз почувствах как стомахът ми се свива. Отдавна бяхме заедно и ако не бях белязана, вероятно щяхме да учим в един и същ колеж и да се оженим, след като завършим. Щяхме да имаме деца и куче и да живеем в предградията. От време на време щяхме да се караме, предимно защото той е запален по спорта, а после щяхме да се сдобряваме, когато той ми донесеше цветя и плюшени мечета, както правеше, когато бяхме деца.

Само че аз бях белязана и предишният ми живот свърши в деня, в който се роди новата Зоуи. Колкото повече мислех по въпроса, толкова повече се убеждавах, че трябва да скъсам с Хийт. За мен той никога нямаше да бъде нещо повече от моя сладък Хийт, детската ми любов, а той заслужаваше повече. Най-после осъзнах какво трябва да направя и как да го направя.

— Хийт, истината е, че връзката ни не е добра нито за теб, нито за мен. — Гласът ми беше студен и безизразен. — Вече не сме ти и аз. Имам гадже. Той е като мен, не е човек. Сега искам него. — Не бях сигурна дали говоря за Ерик, или Лорън, но бях сигурна в болката, която замъгли очите на Хийт.

— Ако трябва да те споделя, ще го сторя — прошепна Хийт и отмести поглед встрани, сякаш той трябваше да се срамува да ме погледне в очите. — Ще направя, каквото е необходимо, за да не те загубя.

Нещо в мен се пречупи, но се засмях.

— Чуй се само! Звучиш окаяно. Знаеш ли какви са вампирите мъже?

— Не. — Гласът му стана по-силен и Хийт ме погледна в очите. — Не знам какви са. Убеден съм, че могат да правят страхотни неща. Вероятно са едри и лоши. Но знам, че не могат да правят едно нещо, което аз мога. Ето това! — С движение, което беше толкова бързо, че разбрах какво прави едва когато вече беше късно, Хийт извади бръснач от джоба на дънките си и поряза врата си. Веднага разбрах, че не е засегнал артерия или някой друг важен кръвоносен съд. Раната нямаше да го убие, но от нея бликна гореща, сладка, прясна кръв, която потече надолу по рамото му. Кръвта на Хийт! Уханието, което бях Обвързана да желая най-много от всички. Сладостта й ме привлече с горещата си настойчивост.

Не можах да се сдържа. Наведох се към него. Той наклони глава на една страна и изпъна врат, поднасяйки ми красивия блестящ разрез.

— Прогони болката и за двама ни, Зоуи. Пий от мен и спри изгарящата жажда, защото не мога да издържам повече.

Причинявах му болка. Бях чела за това в учебника по социология за напреднали вампири. Там предупреждаваха за опасността от Обвързване и как кръвната връзка може да стане толкова силна, че ако не пиеш от човека, му причиняваш болка. Затова пих от него… за последен път… за да спра болката.

Наведох се още по-близо до Хийт и сложих ръка на рамото му. Когато изплезих език и близнах лъскавата червена ивица, тялото ми се разтрепери.

— Да, Зоуи! — изстена той. — Охлаждаш горещината. Ела по-близо, мила. Вземи още.

Хийт вкопчи пръсти в косите ми, сви ги в юмрук и притисна устата ми до врата си, и аз пих от него. Кръвта му беше същинска експлозия, която се разля из цялото ми тяло. Бях чела за физиологичната реакция, която се извършва между човек и вампир, когато ги обземе жажда за кръв. Обяснението беше елементарно. Никс ни беше надарила със способността и двамата да изпитваме удоволствие от акта, който инак можеше да бъде брутален и смъртоносен. Ала безчувствените думи на страниците на един безстрастен учебник не можеха да опишат какво се случваше в телата ни, докато пиех от кървящата шия на Хийт. Възседнах го и притиснах най-интимните си части до твърдостта му. Ръцете му пуснаха косата ми, хванаха бедрата ми и ме залюляха ритмично, докато той стенеше, дишаше учестено и ми шепнеше да не спирам. Аз и не исках да спирам. Никога. Телата ни пламтяха, само че моята болка беше приятна, гореща и превъзходна. Разбрах, че Хийт е прав. Ерик беше като мен и аз държах на него. Лорън беше истински мъж, обаятелен и невероятно загадъчен. Но никой от тях не можеше да направи това за мен и да ме накара да се почувствам така… и да желая толкова силно…

— Точно така, кучко! Яхни го! Нека го заболи готино.

— Малкото бяло момче не може да ти предложи нищо. Аз ще ти дам нещо, което наистина ще почувстваш!

Хийт пусна бедрата ми и се приготви да обърне тялото ми и да ме предпази от подигравателните гласове, но гневът, който ме обзе, беше заслепяващ. Не можех да пренебрегна яростта си и реакцията ми беше мигновена. Вдигнах лице от врата му. Двамата чернокожи младежи бяха само на няколко крачки от нас и се приближаваха. Бяха облечени с типичните смешни торбести панталони и глупави, прекалено широки палта. Когато оголих зъби към тях и изсъсках, израженията им се промениха от подигравка в стъписване и недоумение.

— Махайте се от нас или ще ви убия! — изръмжах с толкова властен глас, че не си го познах.

— Тя е шибана кръвопийца! — извика по-ниският.

— Не, кучката няма татуировка — изсумтя другият. — Но ако иска нещо за смучене, ще й го дам.

— Да, първо ти, а после аз. Слабосилното й приятелче може да гледа как се прави.

Двамата се захилиха злобно и отново тръгнаха към нас.

Все още възседнала Хийт, вдигнах едната си ръка над главата, а другата прокарах по челото и лицето си и избърсах пудрата, която скриваше истинската ми самоличност. Това ги накара да се препънат и спрат. После вдигнах ръце над главата си и лесно се съсредоточих. Заситена с прясната кръв на Хийт, аз се чувствах изпълнена с енергия, силна и много ядосана.

— Вятър, ела при мен — заповядах аз и косите ми се развяха от ветреца, който неспокойно се завъртя около мен. — Издухай ги оттук!

Протегнах ръце към двамата чернокожи младежи и оставих гнева да експлодира в думите ми. Вятърът мигновено ми се подчини и ги блъсна с такава сила, че те изхвърчаха далеч от мен, като крещяха и псуваха. Гледах с безпристрастен интерес как вятърът ги пусна в средата на Двайсет и първа улица.

Дори не трепнах, когато ги блъсна камион.

— Зоуи, какво направи?

Погледнах Хийт. Вратът му още кървеше и лицето му беше пребледняло, а очите му бяха широко отворени и стъписани.

— Те щяха да те наранят. — Сега, след като бях изхвърлила гнева от себе си, се чувствах странно — вцепенена и объркана.

— Уби ли ги? — Гласът му прозвуча уплашено и обвинително.

Намръщих се:

— Не. Само ги отдалечих от нас. Камионът свърши останалото. Може и да не са мъртви. — Погледнах към улицата. Камионът бе спрял. Гумите му се бяха плъзнали и изсвирили. Бяха спрели и други коли и чух, че хората се развикаха. — Болница „Сейнт Джон“ е на по-малко от километър и половина. — Недалеч започнаха да вият сирени. — Ето, линейката вече идва. Вероятно всичко ще бъде наред.

Хийт ме отмести от коленете си, дръпна се настрана от мен и притисна ръкава на пуловера си до разреза на врата си.

— Тръгвай. Скоро паркът ще се напълни с ченгета. Не трябва да те намират тук.

— Хийт? — Протегнах ръка към него, но я свалих, защото той се дръпна от мен. Вцепенението ми преминаваше и аз започнах да треперя. Боже, какво направих? — Страхуваш ли се от мен?

Той бавно протегна ръка, хвана пръстите ми, придърпа ме до себе си и ме прегърна.

— Не се страхувам от теб, а за теб. Ако хората разберат какви неща правиш, не знам какво може да се случи. — Хийт се облегна назад, без да маха ръка от раменете ми, и ме погледна в очите. — Ти се променяш, Зоуи, и не съм сигурен в какво се превръщаш.

Очите ми се напълниха със сълзи:

— Превръщам се във вампир, Хийт. В това се променям.

Той докосна лицето ми с палеца си и избърса остатъка от пудрата, така че Белега ми да се види ясно, а после се наведе и целуна полумесеца на челото ми.

— Не ме е грижа дали си вампир, но искам да не забравяш, че все още си Зоуи. Моята Зоуи. А моята Зоуи не е зла.

— Не можех да им позволя да те наранят — промълвих аз. Разтреперих се силно и едва тогава осъзнах колко студена и безчувствена съм била.

Може би бях причинила смъртта на двама души.

— Хей, погледни ме, Зоуи. — Хийт хвана брадичката ми и ме принуди да го погледна в очите. — Висок съм метър и осемдесет и пет и съм як полузащитник в елитно спортно училище. Университетът на Оклахома ми предлага пълна стипендия заради футбола. Не забравяй, че мога да се грижа да себе си. — Той пусна брадичката мий отново докосна лицето ми. Гласът му беше толкова сериозен и като на възрастен човек, че изведнъж ми напомни за баща му. — Когато бях на Каймановите острови с родителите си, прочетох някои неща за вашата вампирска богиня Никс. Има написани много неща за вампирите, но не намерих нищо, което да описва като зла вашата богиня. Мисля, че не трябва да го забравяш. Никс те е надарила с куп способности и сигурно няма да й хареса, ако ги използваш по неправилен начин. — Очите му се стрелнаха над рамото ми, към далечната улица и трагичната сцена, разиграваща се там. — Не трябва да бъдеш зла, каквото и да се случи.

— Кога остаря толкова много?

Хийт се усмихна:

— Преди два месеца. — Той нежно целуна устните ми, стана и ме дръпна да се изправя. — Трябва да се махнеш оттук. Аз ще се върна по пътя, по който дойдохме. Ти мини напряко през розовите градини и се върни в училището. Ако не са мъртви, онези типове ще проговорят, а това няма да бъде хубаво за „Дома на нощта“.

Кимнах.

— Добре. Ще се върна в училището — отвърнах аз и въздъхнах. — А трябваше да скъсам с теб.

Усмивката му се превърна в широко ухилване.

— Няма да стане, Зи. Винаги ще бъдем ти и аз, мила! Хийт ме целуна силно и страстно и леко ме бутна по посока на розовата градина, която се намираше в края на парка „Удуърд“ — Обади ми се и ще се срещнем идната седмица.

— Добре — измънках аз.

Той тръгна заднишком, за да ме гледа. Обърнах се и се запътих към розовата градина. Машинално, сякаш го правех от десетилетия, призовах мъглата, нощта, магията и мракът да ме скрият.

— Това беше страхотно, Зи! — възкликна Хийт. — Обичам те, мила!

— И аз те обичам, Хийт. — Не се обърнах, а прошепнах думите на вятъра и му заповядах да занесе гласа ми до него.