Избрана

Пета глава

С тази не особено обнадеждаваща забележка Стиви Рей се завъртя, хукна по уличката и изчезна в смрадливия мрак. Много по-бавно аз се приближих до колата си и седнах зад волана. Бях тъжна и неспокойна и трябваше да мисля за много неща, преди да се върна в училището. Затова отидох в денонощния ресторант на Седемдесет и първа улица в южния край на Тулса. Поръчах си голям шоколадов млечен шейк и купчина палачинки с шоколад и се залових да мисля, докато сериозно похапвах.

Предположих, че срещата със Стиви Рей мина добре, защото се бе съгласила да се срещнем утре. Разбира се, опитът й да смуче кръв от бездомната жена беше силно обезпокоителен, както и потресаващите й външен вид и миризма. Мога да се закълна обаче, че под отблъскващата външност на смахнато неживо момиче, аз почувствах моята Стиви Рей, най-добрата ми приятелка. Щях да я убедя да се върне на светлината — в преносния смисъл, разбира се. Мисля, че истинската светлина я дразни повече, отколкото мен или възрастните вампири. И в това има логика. Противните неживи мъртви хлапета определено бяха стереотип на вампири. Зачудих се дали Стиви Рей ще избухне в пламъци, ако слънчевата светлина я докосне. По дяволите! Това определено нямаше да бъде хубаво, особено след като щяхме да се срещаме в три часа сутринта, само два часа преди зазоряване. Още веднъж по дяволите!

Сякаш тревогите ми за слънчевата светлина и другите неща не бяха достатъчно, аз се замислих и какво ще правя, когато всички преподаватели, и по-точно Неферет, се върнат в училите в съвсем близко бъдеще и че ще трябва да крия от всички истината, че Стиви Рей е нежива, а не умряла завинаги. Не. Щях да се безпокоя за това, след като я изкъпех, преоблечех и й намерех безопасно място. Щях да правя нещата едно по едно и да се надявам, че Никс, която очевидно ме заведе при Стиви Рей, ще ми помогне да й реша проблема.

Когато се върнах в училище, вече се разсъмваше. Повечето места на паркинга бяха празни и не срещнах никого, докато бавно вървях покрай групата сгради, подобни на замък, които съставляваха „Дома на нощта“. Женското общежитие беше в отсрещния край на двора, но аз не ускорих крачка. Трябваше да направя нещо, преди да отида в общежитието, и по всяка вероятност да се натъкна на най-малко двама от сърдитите ми приятели. (Пфу, наистина мразя да имам рожден ден.)

Сградата срещу главната постройка на Дома на нощта беше направена от същата странна смесица от стари тухли и стърчащи камъни като останалата част на училището, но беше по-малка и кръгла и отпред имаше мраморна статуя на нашата богиня Никс с вдигнати нагоре ръце, сякаш държеше пълна луна. Спрях и се вгледах в богинята. Старомодните газени лампи, които осветяваха двора, не само щадяха променящото ни се зрение, но и излъчваха мека, топла светлина, която трептеше като милувка, вдъхваща живот на статуята на Никс.

Изпитвайки страхопочитание пред богинята, оставих на земята саксията с лавандулата и „Дракула“ и започнах да ровя в зимната трева в основата на статуята на Никс, докато намерих високата зелена молитвена свещ. Изправих я, затворих очи и се съсредоточих върху топлината и красотата на газения пламък и мисълта как една свещ може да хвърли достатъчно светлина и да промени атмосферата.

— Призовавам пламъка… огъня за мен, моля — прошепнах аз.

Чух, че фитилът изсъска, и усетих топлина върху лицето си. Отворих очи и видях, че зелената свещ, която представляваше природната стихия земя, весело гори. Усмихнах се доволно. Не преувеличих нещата пред Стиви Рей. От един месец се упражнявах да призовавам природните стихии и ставах все по-добра. (Не че страховитата, дадена ми от богинята, дарба щеше да ми помогне да успокоя обидените си приятели, но все пак беше нещо.) Внимателно поставих запалената свещ в краката на Никс и вместо да преклоня глава, я наклоних назад, така че лицето ми да е открито и да гледа вълшебството на нощното небе. И след това започнах да се моля на моята богиня, но ще призная, че молитвите ми звучат като говорене. Това не е защото не уважавам Никс, а защото съм си такава. От деня, в който бях белязана и богинята ми се яви, аз почувствах близост с нея, сякаш тя наистина се интересува какво се случва в живота ми, а не е някакво безименно божество или висша сила, която ме гледа пренебрежително и намръщено, и има тетрадка, в която записва прегрешенията ми.

— Никс, благодаря ти, че ми помогна тази нощ. Объркана съм и напълно озадачена от състоянието на Стиви Рей, но знам, че ако ни помогнеш, всичко ще се оправи. Моля те, грижи се за нея и ми помогни да разбера какво да направя. Знам, че ти неслучайно ме беляза и ме надари със специални сили, и започвам да мисля, че причината може да има нещо общо със Стиви Рей. Няма да те лъжа, това ме плаши, но ти знаеш каква страхливка бях, когато ме избра. — Усмихнах се на небето. По време на първия си разговор с Никс аз й казах, че не може да ме бележи като избрана, защото дори не умея да паркирам както трябва. Тогава това, изглежда, нямаше значение за нея и се надявах, че все още е така. — Исках да запаля свещта за Стиви Рей, за да символизира факта, че няма да я забравя и ще направя каквото искаш, независимо че нямам представа какви ще са подробностите.

Смятах да постоя там известно време и се надявах, че отново ще чуя в главата си глас, който ще ми подскаже как да се държа на срещата със Стиви Рей. Ето защо още седях пред статуята на Никс и гледах небето, когато гласът на Ерик ми изкара ангелите от страх.

— Смъртта на Стиви Рей наистина те е разтърсила, нали?

Скочих и нададох грозен писък.

— Господи, Ерик! Така ме уплаши, че едва не се напишках. Не се промъквай така зад гърба ми.

— Добре. Извинявай. Не трябваше да те безпокоя. Ще се видим по-късно. — Той се обърна и тръгна.

— Чакай. Не искам да си отиваш. Изненада ме, това е всичко. Следващия път настъпи някоя клонка или се изкашляй.

Ерик спря и отново се обърна към мен. Изражението му беше предпазливо, но той кимна сдържано.

Изправих се и се усмихнах насърчително. Като оставим настрана неживата ми мъртва приятелка и Обвързаното ми човешко гадже, аз наистина харесвах Ерик и определено не исках да скъсвам с него.

— Радвам се, че дойде. Искам да се извиня за случилото се по-рано тази вечер.

Той махна пренебрежително с ръка.

— Не се тревожи за това… и не е нужно да носиш колието със снежния човек. Може да го върнеш в магазина и да го смениш с нещо друго. Пазя касовата бележка.

Вдигнах ръка и докоснах перления снежен човек. Сега, след като можеше да загубя него (и Ерик), аз изведнъж осъзнах, че е симпатичен. (А Ерик беше повече от симпатичен.)

— Не! Не искам да го връщам. — Млъкнах, за да се съвзема и да не говоря като отчаян психопат. — Виж какво, има очевидна вероятност да съм прекалено чувствителна към всичко, свързано с рождения ми ден и Коледа. Трябваше да ви кажа какви чувства изпитвам, но рождените ми дни са скапани толкова отдавна, че дори не помислих за това.

— Осъзнах го едва днес, но вече беше късно. Нямаше да кажа нищо и вие нямаше да знаете, ако не бяхте видели писмото от Хийт. — Спомних си, че нося на китката си прелестната гривна от Хийт, и си смъкнах ръката, като я притиснах до тялото си, изпитвайки желание сладките сърчица да престанат да подрънкват толкова весело. — Ти си прав. Стиви Рей наистина ме разтърси — рекох аз и после си затворих устата, защото осъзнах, че говоря за уж мъртвата Стиви Рей, сякаш е жива. И, разбира се, бръщолевех несвързано като отчаян психопат, какъвто не исках да изглеждам.

Сините очи на Ерик като че ли четяха мислите ми.

— Няма ли нещата да бъдат по-лесни за теб, ако се отдръпна и те оставя на мира за известно време?

— Не! — отвърнах твърде прибързано и стомахът ми се присви. — Определено няма да бъде по-лесно, ако се отдръпнеш.

— Ти не си в час, откакто Стиви Рей умря. Ще те разбера, ако се нуждаеш от малко свободно пространство.

— Ерик, истината е, че не е само Стиви Рей. С мен стават други неща, за които ми е трудно да говоря.

Той се приближи, хвана ръката ми и преплете пръсти с моите.

— Не можеш ли да ми кажеш? Умея да оправям проблеми. Може да ти помогна.

Погледнах го в очите и изпитах такова силно желание да му разкажа всичко за Стиви Рей, Неферет и дори Хийт, че усетих как залитам към него. Ерик бързо измина малкото разстояние, останало между нас, и аз въздъхнах, отпускайки се в обятията му. Той винаги ухаеше приятно и излъчваше сила и стабилност.

Притиснах брадичка до гърдите му.

— Шегуваш ли се? Наистина умееш да оправяш проблеми. Добър си във всичко. Всъщност си страшно близо до съвършен.

Усетих, че гърдите му тътнат, докато се смее.

— Казваш го така, сякаш е нещо лошо.

— Не е лошо, а страшно — промълвих аз.

— Страшно? — Ерик се отдръпна от мен и ме погледна. — Шегуваш се, нали? — засмя се отново той.

Намръщих се.

— Защо ми се смееш?

Ерик ме прегърна.

— Зи, имаш ли представа какво е да се срещаш с момиче, което е най-могъщият новак в историята на вампирите?

— Не. Аз не се срещам с момичета — отвърнах, макар че не намирах нищо лошо в лесбийките.

Той хвана брадичката ми и повдигна лицето ми.

— Ти плашиш, Зи. Контролираш всичките природни стихии. Говорим за гадже, което е по-добре да не ядосваш.

— Моля те! Не ставай глупав! Никога не съм те блъскала. — Не споменах, че съм блъскала хора и по-точно неживи хора. И бившето му гадже Афродита (която е неприятна и досадна колкото неживите мъртъвци). Беше добра идея да не повдигаме този въпрос.

— Само казвам, че не трябва да се плашиш от никого. Ти си изумителна, Зоуи. Не го ли знаеш?

— Не. Напоследък всичко ми е замъглено.

Ерик отново се отдръпна назад и ме погледна.

— Тогава нека ти разясня как стоят нещата.

Имах чувството, че потъвам в сините му очи. Вероятно можех да му кажа. Той беше петокурсник, по средата на третата си година в „Дома на нощта“. Скоро щеше да навърши деветнайсет и беше страхотно талантлив актьор (можеше и да пее). Ако някой новак умееше да пази тайна, това беше Ерик. Но когато отворих уста да изтърся истината за неживата Стиви Рей, ужасяващо чувство накара стомаха ми да се свие и смрази думите в гърлото ми. Беше отново онова чувство, което ми казва да си държа устата затворена, да побягна като луда или само да си поема дъх и да размисля. В момента ме съветваше по начин, който не можех да пренебрегна — да мълча и следващите думи на Ерик затвърдиха това убеждение.

— Хей, знам, че предпочиташ да говориш с Неферет, но тя ще се върне чак след седмица и нещо. Мога да почакам дотогава.

Неферет беше единственият човек или вампир, с когото не можех да разговарям. По дяволите, тя и нейната способност на медиум бяха причината да не мога да кажа на приятелите си или на Ерик за Стиви Рей.

— Благодаря ти, Ерик. — Машинално понечих да се отделя от прегръдките му, — но трябва да се справя сама.

Той ме пусна толкова внезапно, че едва не паднах по гръб.

— Заради него е, нали?

— Него?

— Човешкото момче. Хийт. Предишното ти гадже. Той се връща след два дни и затова ти се държиш странно.

— Не се държа странно. — Поне не толкова много.

— Тогава защо не ми позволяваш да те докосна?

— Какви ги говориш? Позволявам ти да ме докоснеш. Току-що те прегърнах.

— За две секунди. А после се дръпна, както правиш и сега. Виж, ако съм направил нещо лошо, кажи ми и…

— Не си направил нищо лошо!

Ерик мълча в продължение на няколко удара на сърцето и когато отново заговори, гласът му прозвуча малко тъжно и като на много по-възрастен човек.

— Знам, че не мога да се меря с Обвързан, и не се опитвам да го правя. Мислех, че между теб и мен има нещо изключително. Нашата връзка ще бъде много по-трайна от биологичната връзка, която имаш с човек. Ние с теб си приличаме, но ти и Хийт вече сте различни.

— Ерик, ти не се състезаваш с Хийт.

— Проучих Отпечатването. Става дума за секс.

Усетих, че лицето ми се сгорещи. Разбира се, Ерик имаше право. Отпечатването беше сексуално привличане, защото пиенето на човешка кръв задействаше същия рецептор в мозъка на вампира и човека, който се активира по време на оргазъм. Не исках да обсъждам това с Ерик. Реших да се придържам към повърхностните факти и да не задълбочавам нещата.

— Става дума за кръв, а не за секс.

Той ме погледна така, сякаш искаше да каже, че (за съжаление) говори истината. Беше проучил как стоят нещата. Аз, естествено, заех отбранителна позиция.

— Все още съм девствена, Ерик, и не съм готова да променя това.

— Не съм казал, че не си…

— Изглежда ме бъркаш с предишното си гадже — прекъснах го аз, — онази, която видях да коленичи пред теб и да се опитва пак да ти направи свирка. — Е, добре, не беше честно от моя страна да му припомням неприятната случка между Афродита и него, на която неволно бях станала свидетел. Тогава дори не познавах Ерик, но в момента да се скарам с него изглеждаше много по-лесно, отколкото да обсъждаме жаждата за кръв, която изпитвах към Хийт.

— Не те бъркам с Афродита — възрази той през стиснати зъби.

— Може би нямаш предвид, че се държа странно, а че искаш да ти дам повече, отколкото мога в момента.

— Не е вярно, Зоуи. Много добре знаеш, че не те притискам за секс. Не искам момиче като Афродита, а теб. Но искам да мога да те докосвам, без да се дърпаш от мен, сякаш съм прокажен.

Наистина ли го правех? По дяволите! Може би. Поех си дълбоко дъх. Кавгите с Ерик бяха глупаво нещо и накрая щях да го изгубя, ако не измислех как да го допусна по-близо до себе си, без да му казвам неща, които неволно може да спомене пред Неферет. Наведох глава и се опитах да преценя какво да споделя и какво да пропусна.

— Не те мисля за прокажен. Смятам, че си най-готиното момче в училището.

Чух, че той дълбоко въздъхна.

— Е, вече каза, че не ходиш с момичета, и това би трябвало да означава, че ти е приятно, когато те докосвам.

Вдигнах глава и го погледнах.

— Така е. Приятно ми е — отвърнах аз и после реших да му кажа истината. Или поне част от нея. — Трудно ми е да те допусна близо до себе си, когато трябва да мисля за разни неща. — Страхотно. Нарекох ги разни неща. Пълна идиотка съм. Защо това момче все още ме харесва?

— Зи, тези неща имат ли нещо общо с контролирането на способностите ти?

— Да. — Е, това беше малка лъжа, но не съвсем. Нещата (тоест Стиви Рей, Неферет и Хийт) ми се бяха случили именно заради способностите ми и трябваше да ги овладея, въпреки че очевидно засега нямах успех. Той пристъпи към мен. — Не ми е неприятно, когато ме докосваш. Категорично не. — И аз пристъпих към него.

Ерик се усмихна, прегърна ме и този път се наведе да ме целуне. Вкусът на устните му беше хубав като уханието му и някъде по средата на целувката аз осъзнах колко отдавна не сме били близо един до друг. Не съм като Афродита, но не съм и монахиня. И не излъгах, когато му казах, че ми харесва да ме докосва. Сложих ръце на широките му рамене и се притиснах до него. Пасваме си. Той е висок, но това ми се нрави. Кара ме да се чувствам като малко момиче и в безопасност и това също ми харесва. Погалих врата му там, където черните му коси са гъсти и леко къдрави. Пръстите ми докоснаха меката му кожа и почувствах как потрепери и от гърлото му се изтръгна приглушено стенание.

— Обожавам да те докосвам — промълви Ерик.

— И аз — прошепнах в отговор, притиснах се до него и задълбочих целувката. И после импулсивно (при това с импулс на развратница) отместих ръката му от врата си и я сложих отстрани на гърдите си. Той отново изстена и целувката му стана по-силна и страстна. Ерик плъзна ръка под пуловера ми и после нагоре и обви в шепа гърдата ми, защитена само от черен дантелен сутиен.

Е, добре, ще призная. Харесваше ми да докосва гърдите ми. Беше ми приятно, особено след като му доказвах, че не го отхвърлям. Преместих се така, че Ерик да ме почувства по-добре и това невинно (е, полуневинно) движение стана причина устните ни да се приплъзнат и предният ми зъб одраска долната му устна. Мигновено усетих вкуса на кръвта му и ахнах. Беше гъста, топла и неописуемо сладко-солена. Знам, че звучи отвратително, но не можах да превъзмогна мигновената си реакция. Хванах лицето му в двете си ръце и придърпах кървящата му устна към устата си. Близнах леко и кръвта потече по-бързо.

— Да, пий. Гласът на Ерик беше дрезгав, а дишането му ставаше все по-учестено.

Не беше нужно да ме увещава дълго. Засмуках устната му и вкусих чудесното вълшебство на кръвта му. Не беше като на Хийт. Не ми достави толкова силно удоволствие — болезнено и неконтролируемо. Кръвта на Ерик не беше експлозия на заслепяваща страст като на Хийт, а като малък лагерен огън, нещо топло, постоянно и силно, което изпълни тялото ми с пламък и разнесе насладата чак до пръстите на краката ми, като ме накара да искам още от Ерик и от кръвта му.

Неочаквано някой се изкашля и Ерик и аз отскочихме един от друг, сякаш ни удари електрически ток. Очите му се отвориха широко, когато погледна някъде зад мен, а после се усмихна и заприлича на малко момче, заловено да бърка в буркан е лакомства (очевидно моя).

— Извинявайте, господин Блейк. Мислехме, че сме сами.