Феноменът

Джун

05:45 часа

„Венеция“

Ден първи като официален член на патриотите

Предпочетох да не бъда в стаята по време на операцията. Тес естествено остана, за да асистира на лекарката. Образът на Дей, който лежеше в безсъзнание върху масата, с бледо и безизразно лице и глава, обърната на деветдесет градуса към тавана, щеше да ми напомня твърде много за нощта, когато стоях прегърбена над мъртвото тяло на Метиъс в уличката до болницата. Предпочитах да не позволявам на патриотите да виждат слабостите ми. Затова останах настрана и седнах сама на един от диваните в централното помещение.

Стоях настрана и за да мога да обмисля плана, който Рейзър беше подготвил за мен:

Трябваше да бъда арестувана от войници на републиката.

Трябваше да намеря начин да получа лична аудиенция с Електора и тогава трябваше да спечеля доверието му.

Щях да му разкажа за фалшив заговор за атентат, в резултат на което трябваше да получа пълно опрощаване на престъпленията ми срещу републиката.

След това трябваше да го подмамя към истинското му покушение.

Това беше моята роля. Да си мисля за това беше едно, но да успея да го сторя бе различно. Огледах ръцете си и се зачудих дали бях готова да ги изцапам с кръв, дали наистина бях готова да убия някого. Какво ми казваше винаги Метиъс? Малко хора въобще имат добро основание, за да убият, Джун. Но тогава си спомних какво беше казал Дей в банята. Да се отървем от човека, който ръководи цялата тази проклета система, ми се струва незначителна цена, която ще заплатим, за да се започне революция. Не мислиш ли?

Републиката ми беше отнела Метиъс. Спомних си за Изпитанията и лъжите за смъртта на родителите ми. За организираните епидемии на заразата. От тази луксозна многоетажна сграда в далечината, зад небостъргачите, можех да видя как стадионът, на който се провеждаха Изпитанията във Вегас, блещукаше. Малко хора имаха добро основание, за да убият, но ако имаше някаква причина, която да е основателна, то тя трябваше да е тази. Нали?

Ръцете ми леко трепереха. Успях да ги успокоя.

Сега в апартамента бе тихо. Рейзър отново беше излязъл (напусна в 03:32 часа в парадна униформа), а Киеде дремеше от другата страна на дивана. Ако пуснех игла върху мраморния под, звукът вероятно щеше да ме проглуши. След известно време малкият екран, окачен на стената, прикова вниманието ми. Той работеше без звук, но аз все пак гледах как се върти познатият новинарски преглед. Сигнали за наводнения, предупреждения за бури. Пристигания и заминавания на въздушни кораби. Победи срещу колониите по бойния фронт. Понякога се чудех дали републиката не си измисляше също и победите и дали наистина печелехме, или губехме войната. Заглавията продължаваха да се въртят. Имаше дори публично съобщение, че всеки гражданин, който бъде хванат с червен кичур в косата, ще бъде арестуван на място.

Потокът от новини рязко спря. Поизправих се, когато видях следващия репортаж: новият Електор щеше да държи първата си публична реч на живо.

Поколебах се, след което хвърлих поглед към Киеде. Изглеждаше дълбоко заспала. Станах, тихо прекосих стаята и плъзнах пръст по монитора, за да включа звука.

Беше тих, но достатъчен, за да чувам. Гледах как Андън (или по-скоро Електор Примо) пристъпи елегантно на подиума. Той кимна към обичайния кордон от репортери пред него, назначени от правителството. Изглеждаше точно както си го спомнях — по-млада версия на баща си, с тънки очила и величествено наклонена брадичка, облечен безукорно в официална, гарнирана със златисточерна униформа с двойна редица от бляскави копчета.

— Сега е момент на голяма промяна. Нашата решителност е подложена на изпитание повече от всякога, а войната с нашия враг достигна своя връх — заяви той. Говореше така, сякаш баща му не беше умрял, сякаш той винаги е бил нашият Електор Примо. — Ние спечелихме последните три битки на бойния фронт и превзехме три южни града на колониите. Ние сме много близо до победата и не след дълго републиката ще се разпростира до крайбрежието на Атлантическия океан. Това е нашата неоспорима съдба.

Той продължи с уверения към хората за нашата военна мощ и обещание за по-нататъшно изявление относно промените, които искаше да осъществи — кой знае до каква степен това беше вярно. Отново огледах лицето му. Гласът му не бе различен от този на баща му, но установих, че бях привлечена от откровеността му. Двадесетгодишен. Може би наистина вярваше в това, което казваше, или пък се стараеше много, за да прикрие съмненията си. Зачудих се как ли се чувства след смъртта на баща си и как успява да се владее достатъчно, за да влезе в ролята си на подобна пресконференция. Без съмнение Конгресът гореше от желание да манипулира един толкова млад Електор, опитваше се да ръководи представлението зад завесите и да го мести като шахматна фигура. Съдейки по онова, което беше казал Рейзър, те сигурно имаха ежедневни сблъсъци. Ако откажеше въобще да се вслушва в Сената, Андън можеше да се окаже жаден за власт колкото баща си.

Какви точно бяха разликите между Андън и баща му? Какво смяташе той, че трябва да представлява републиката — и в тази връзка, какво мислех аз, че трябва да представлява тя?

Отново намалих звука и се отдръпнах. Недей постоянно да обръщаш внимание на това кой е Андън. Не можех да мисля за него, сякаш бе реален човек — човек, когото трябваше да убия.

Най-накрая, когато първите лъчи на зората започнаха да се промъкват в стаята, Тес излезе от спалнята с новината, че Дей е буден и адекватен.

— В добра кондиция е — обясни тя на Киеде. — В момента е седнал и трябва да може да ходи след няколко часа. — Тогава тя ме видя и усмивката й изчезна. — Хм. Можеш да го видиш, ако искаш.

Киеде леко отвори очи, сви рамене и отново заспа. Усмихнах се на Тес с възможно най-приятелската усмивка, на която бях в състояние, след което си поех дълбоко въздух и се отправих към стаята.

Дей беше подпрян на възглавници и покрит до гърдите с дебело одеяло. Сигурно беше изморен, но все пак ми намигна — мимика, която накара сърцето ми да подскочи. Косата му се беше разпиляла в един бляскав кръг. Няколко огънати кламера лежаха в скута му (бяха взети от кутиите с консумативи в ъгъла — значи беше ставал). Очевидно се опитваше да направи нещо от тях. Изпуснах въздишка на облекчение, когато видях, че не изпитва болка.

— Хей — обадих му се аз. — Радвам се да те видя жив.

— И аз също се радвам, че съм жив — отвърна той. Очите му ме проследиха, докато сядах до него на леглото. — Пропуснах ли нещо, докато бях в безсъзнание?

— Да. Пропусна да чуеш как Киеде хърка на дивана. За човек, който постоянно бяга от закона, това момиче спи наистина дълбоко.

Дей леко се изсмя. Отново се възхитих на доброто му настроение, нещо, което не бях виждала през последните няколко седмици. Погледът ми се насочи към мястото, където одеялото покриваше излекувания крак.

— Как е кракът?

Дей отметна одеялото настрана. Под него, там, където преди се намираше раната му, имаше гладки метални пластини (от стомана и титан). Лекарката също така беше заменила контузеното му коляно с изкуствено и сега почти една трета от крака му беше от метал. Той ми напомняше на войниците, които се връщаха от бойния фронт със своите синтетични ръце, рамена и крака, а местата, където преди бе имало кожа, сега бяха покрити с метал. Лекарката трябва да е била много добре запозната с бойните контузии. Без съмнение офицерските връзки на Рейзър са й помогнали да се сдобие с нещо толкова скъпо, като лечебните мехлеми, които бе приложила на Дей. Подадох му разтворената си длан и той сложи ръка в нея.

— Как го усещаш?

Дей поклати невярващо глава.

— Не усещам нищо. Напълно подвижно и безболезнено. — Палава усмивка премина през лицето му. — Сега ще видиш как наистина мога да се катеря по сгради, скъпа. Дори нямам пукнато коляно, което да ми пречи, а? Какъв чудесен подарък за рождения ден.

— Рожден ден? Не знаех. Честито със закъснение — пожелах му аз с усмивка. Погледът ми се спря върху кламерите, пръснати из скута му. — Какво правиш?

— О! — Дей взе едно от нещата, които майстореше, вещ, която приличаше на метална халка. — Просто убивам времето. — Той я вдигна срещу светлината и хвана ръката ми. Сложи я в дланта ми. — Подарък за теб.

Огледах халката по-обстойно. Беше направена от четири разгънати кламера, които бяха сплетени един в друг в спирала и свързани заедно от край до край, за да оформят мъничък пръстен. Простичко и ясно. Дори артистично. В извивките на метала виждах любов и старание — малките извивки, където пръстите на Дей бяха обработвали метала отново и отново, докато не бе приел правилната форма. Той го беше направил за мен. Надянах го на пръста си и бижуто пасна на място без никакво усилие. Разкошно. Усетих някаква свенливост и изпаднах в пълно мълчание поласкана. Не можех да си спомня кога бе последният път, когато някой сам беше сътворил нещо за мен.

Дей изглеждаше разочарован от реакцията ми, но го прикри с безгрижен смях.

— Зная, че вие, богаташите, имате своите изискани традиции, но в бедняшките сектори годежите и жестовете на привързаност обикновено са такива.

Годежи? Сърцето ми заби ускорено в гърдите. Не можех да не се усмихна.

— С пръстен от кламери?

О, не. Исках думите ми да прозвучат като откровен въпрос, породен от любопитство, но не осъзнах, че въпросът прозвуча саркастично, преди думите да излязат устата ми.

Дей леко се изчерви — веднага се ядосах на себе си за това, че отново сгафих.

— С нещо, което е ръчно изработено — поправи ме той след миг погледът му бе сведен надолу, очевидно смутен, а аз се почувствах ужасно, че бях причината за това. — Съжалявам, изглежда малко глуповато — извини се той с тих глас. — Ще ми се да ти бях направил нещо по-хубаво.

— Не, не — прекъснах го аз, като се опитах да поправя това, което току-що бях изрекла. — Наистина ми харесва. — Прокарах пръсти по мъничкия пръстен, очите ми бяха приковани върху него, за да не ми се налага да срещам погледа на Дей. Дали той си мисли, че смятам пръстена за не много хубав? Кажи нещо, Джун. Каквото и да е. В съзнанието ми изскочиха детайлите. — Напластени, поцинковани стоманени нишки. Това е хубав материал, нали знаеш. По-здрав от сплавите, но все пак се огъва и няма да ръждяса. Материалът е…

Спрях, когато видях смразяващия поглед на Дей.

— Харесва ми — повторих аз. — Идиотски отговор, Джун. Така, както си тръгнала, защо не го фраснеш и в лицето. Смутих се още повече, когато си спомних, че наистина го бях удряла през лицето с пистолет преди това. Романтично.

— Пак заповядай — рече той и напъха няколко от неогънатите кламери в джобовете си.

Настъпи дълга пауза. Не бях сигурна какво искаше да му отвърна, но едва ли желаеше да чуе списък с физическите свойства на кламера. Внезапно се почувствах неуверена в себе си, застанах по-близо и положих глава на гърдите на Дей. Той си пое бързо въздух, сякаш го бях изненадала, след което ме обгърна нежно с ръка. Ето, така е по-добре. Затворих очи. Едната му ръка галеше косата ми, от което кожата по раменете ми настръхна и аз си позволих за един кратък миг да дам воля на въображението си — представих си как той прокарва пръст по брадичката ми и приближава лицето си до моето.

Дей се надвеси над ухото ми.

— Как се чувстваш относно плана? — прошепна той.

Повдигнах рамене и изтласках настрана разочарованието си.

Колко глупаво от моя страна да си представя как целувам Дей в такъв момент.

— Каза ли ти някой какво се очаква да направиш?

— Не. Но съм сигурен, че ще има национално телевизионно излъчване, в което ще съобщят на страната, че още съм жив. От мен се очаква да създавам проблеми, нали? Да докарам хората до лудост? — Дей се изсмя сухо, но лицето му не изглеждаше развеселено. — Мисля, че съм готов на всичко, което ще ме отведе до Идън.

— И аз така мисля — повторих аз.

Тогава той ме изправи, за да застана с лице към него.

— Не знам дали ще ни позволят да общуваме един с друг — каза той. Гласът му стана толкова тих, че едва го чувах. — Планът звучи добре, но ако нещо се обърка…

— Сигурна съм, че ще ме държат под око — прекъснах го аз. — Рейзър е офицер от републиката. Той ще намери начин да ме измъкне, ако нещата започнат да се провалят. Колкото до комуникацията… — Прехапах устни, докато обмислях. — Ще намеря начин.

Дей докосна брадичката ми и ме придърпа по-близо, докато носът му не допря моя.

— Ако нещо се обърка, ако промениш решението си, ако имаш нужда от помощ — изпращаш сигнал, чуваш ли ме?

От думите му ме побиха тръпки по врата.

— Добре — прошепнах аз.

Дей ми кимна леко, след което се отдръпна и се облегна на възглавниците. Изпуснах дъха си.

— Готова ли си? — попита той. Искаше да добави още нещо към изречението си, но не го произнесе. Готова ли си да убиеш Електора?

Усмихнах се пряко волята си.

— Готова, както винаги.

Останахме така още малко, докато светлината, която се процеждаше през прозорците, стана ярка и чухме сутрешната клетва да гърми из града. Най-накрая долових как входната врата се отвори и затвори, а после се разнесе гласът на Рейзър. Звук от стъпки приближаваше спалнята и лидерът на патриотите се подаде, точно когато се поизправих и седнах.

— Как ти е кракът? — попита той Дей. Лицето му, както обикновено, беше спокойно, а очите зад очилата му безизразни.

Дей кимна.

— Добре.

— Отлично. — Рейзър се усмихна състрадателно. — Надявам се, да сте прекарали достатъчно време с вашето момче, госпожице Ипарис. Тръгваме след час.

— Мислех, че лекарката иска кракът ми да е в покой поне… — започна да обяснява Дей.

— Съжалявам — отвърна Рейзър, докато се обръщаше. — Трябва да се качим на този въздушен кораб. Засега недей да си натоварваш крака твърде много.