Феноменът

Джун

4 януари, 19:32 часа

Стандартно океанско време

Тридесет и пет дни след смъртта на Метиъс

Дей се събуди внезапно до мен. Челото му бе плувнало в пот, а бузите — подгизнали от сълзи. Дишането му бе учестено.

Наведох се над него и отметнах мокър кичур коса от лицето му. Драскотината на рамото ми вече бе хванала коричка, но от движението отново започна да пулсира. Дей се изправи и седна, потърка изтощено с ръка очите си и огледа люшкащата се автомотриса, сякаш търсеше нещо. Погледът му първо се спря върху купчините щайги в един тъмен ъгъл, после на зеблото, което покриваше пода, и накрая върху малкия вързоп с храна и вода, който се намираше между нас. Всички тези действия му отнеха около минута — толкова му бе необходимо, за да се преориентира и да си спомни, че сме се качили да се возим без пари на влака, пътуващ за Вегас. Няколко секунди изминаха, преди той да осъзнае скованата поза, в която бе застанал, и да се отпусне назад до стената.

Нежно го потупах по ръката.

— Добре ли си? — Постоянно му задавах този въпрос.

Дей повдигна рамене.

— Да — измърмори той. — Сънувах кошмар.

Бяха изминали девет дни, откакто се измъкнахме от резиденция „Батала“ и избягахме от Лос Анджелис. Оттогава Дей имаше кошмари всеки път, когато затвореше очи. В самото начало на бягството ни, когато успяхме да отделим няколко часа за почивка в едно изоставено локомотивно депо, той се беше събудил с викове като ударен от гръм. Имахме късмет, че нито войниците и патрулиращите по улиците полицаи не го чуха. След тази случка аз развих навика да го галя по косата веднага след като заспеше, да целувам бузите, челото и клепачите му. Той все още се събуждаше задъхан и облян в сълзи, а очите му обезумяло се оглеждаха за нещата, които бе изгубил. Но поне го правеше безгласно.

Понякога, когато Дей оставаше безмълвен, както сега, се чудех доколко успява да запази здравия си разум. Тази мисъл ме плашеше. Не можех да си позволя да го загубя. Постоянно си напомнях, че бе по чисто практични причини: шансът ни да оцелеем сами бе малък, а неговите умения допълваха моите. Освен това… нямаше кой друг да закрилям. Аз също ронех сълзи, макар че винаги го изчаквах да заспи, преди да си поплача. Снощи плаках за Оли. Чувствах се глупаво да ридая за кучето си, когато републиката беше избила нашите семейства, но не можах да се спра. Метиъс бе този, който го донесе вкъщи — бяла топчица с гигантски лапи, увиснали уши и топли кафяви очи, — най-сладкото и тромаво същество, което бях виждала. Оли беше моето момче, а аз го бях изоставила.

— Какво сънува? — попитах шепнешком Дей.

— Не си спомням. — Той се понамести и потрепна, когато неволно опря ранения си крак в пода. Тялото му се изпъна от болката и аз видях колко силни бяха ръцете му под ризата, възлите от жилести мускули, придобити на улицата. Устните му изпуснаха тежка въздишка.

Начинът, по който ме бе избутал до стената в уличката, страстта в първата му целувка. Престанах да се фокусирам върху устните му и се отърсих от спомена засрамена.

Той кимна към вратите на автомотрисата.

— Къде се намираме сега? Би трябвало да сме наблизо.

Изправих се, доволна от отклонението, и се опрях на клатещата се стена, докато надничах през прозорчето на автомотрисата. Пейзажът не се бе променил особено — безкрайни редици от кули с апартаменти, фабрики, комини и стари, извиващи се магистрали, всичко това окъпано в синьо и сивкаво-червено от следобедния дъжд. Все още преминавахме през бедняшките сектори. Те изглеждаха почти идентично с тези в Лос Анджелис. В далечината огромен язовир се разпростираше през половината от зрителната ми линия. Изчаках един джъмботрон да проблесне, докато преминавахме покрай него, след което присвих очи, за да видя ситните букви в долния ъгъл на екрана.

— Болдър Сити, Невада — отговорих на въпроса му. — Вече наистина сме близо. Влакът вероятно ще спре тук, но след не повече от тридесет и пет минути трябва да пристигнем във Вегас.

Дей кимна. Наведе се, развърза торбата с храната и си потърси нещо за ядене.

— Добре. Колкото по-бързо пристигнем, толкова по-скоро ще открием патриотите.

Дей изглеждаше резервиран. Понякога ми споделяше кошмарите си — как се проваля на Изпитанието, изгубва Тес по улиците или бяга от патрулите, които проверяват за заразата. Кошмари за това, че е най-търсеният престъпник в републиката. В други случаи, когато се държеше по подобен начин, без да споделя сънищата си, знаех, че са били свързани със семейството му — смъртта на майка му и Джон. Може би беше по-добре, че не ми споделяше за тези кошмари. Собствените ми сънища ме преследваха и не бях сигурна дали притежавам достатъчно смелост да науча за неговите.

— Ти май наистина си си поставил за цел да откриеш патриотите, нали? — попитах аз, докато Дей изваждаше старо пържено тесто от торбата с провизии.

Не за пръв път поставях под въпрос настойчивостта му да отиде във Вегас, затова внимавах за начина, по който подходих към въпроса. Последното, което исках Дей да си помисли, бе, че не ми пука за Тес или че се страхувах да се срещна с прословутата бунтовническа групировка на републиката.

— Тес тръгна с тях доброволно. Не я ли подлагаме на опасност, като се опитваме да си я върнем обратно?

Дей не отговори веднага. Разчупи пърженото тесто наполовина и ми предложи едното парче.

— Вземи си малко. Не си яла от доста време.

Повдигнах учтиво ръка.

— Не, благодаря. Не обичам пържено тесто.

Мигновено ми се прииска да върна думите си назад. Дей сведе очи и сложи второто парче в торбата с провизиите, след което безмълвно започна да яде своето. Колко глупаво, глупаво изявление от моя страна. Не обичам пържено тесто. На практика чувах мислите, които минаваха през главата му.

Горкото, богаташко момиченце с изискани маниери. Не може да си позволи да не харесва храна. Скастрих се сама наум, след което мислено се зарекох да внимавам какви ги приказвам.

След няколко хапки Дей най-сетне отговори:

— Не мога просто да оставя Тес, без да зная дали е добре.

Разбира се, че не можеше. Дей никога нямаше да изостави някой, за когото го бе грижа, особено момичето сираче, с което бе израснал на улиците. Разбирах също и потенциалната полза от срещата с патриотите — в крайна сметка тези бунтовници бяха помогнали на мен и Дей да избягаме от Лос Анджелис. Имаха голям брой хора и бяха добре организирани. Може би разполагаха с информация какво смяташе да прави републиката с малкия брат на Дей, Идън. Може би дори щяха да помогнат, като излекуват гноясалата рана на крака му — още от онова съдбоносно утро, когато командир Джеймсън го бе простреляла в бедрото и го бе арестувала, раната му ту се подобряваше, ту се влошаваше. Сега левият му крак представляваше маса от потрошена, кървяща плът. Той се нуждаеше от медицинска помощ.

Все пак имахме един проблем.

— Патриотите няма да ни помогнат без някакъв вид заплащане — обясних аз. — Какво можем да им дадем? — За да подчертая довода, бръкнах в джобовете си и извадих оскъдните ни финансови запаси. Четири хиляди банкноти. Всичките пари, които имах в себе си, преди да побегнем. Не можех да повярвам колко много ми липсваше луксът от стария ми начин на живот. Милиони бяха вписани под фамилното ми име; банкноти, до които никога повече нямаше да имам достъп.

Дей излапа тестото и се залови да обмисля думите ми с плътно присвити устни.

— Да, знам — заяви той и прокара ръка през сплъстената си руса коса. — Но какво предлагаш да предприемем? При кой друг можем да отидем?

Безпомощно поклатих глава. Дей беше прав — колкото и да не ми се искаше отново да се видя с патриотите, възможностите ни бяха доста ограничени. Когато бунтовническата групировка ни помогна да избягаме от резиденция „Батала“ и докато Дей все още бе в безсъзнание, а аз ранена в рамото, бях помолила патриотите да ни позволят да отидем с тях във Вегас. Надявах се, че те ще продължат да ни помагат.

Бяха отказали.

„Плати ни да измъкнем Дей от екзекуцията. Не си ни платила да мъкнем ранените ви задници чак до Вегас — бе ми заявила Киеде. — Войниците от републиката са по петите ви, за бога. Ние не сме приют за бедни, който предлага безплатна храна. Не искам да рискувам кожата си заради вас двамата отново, освен ако няма да изкарам пари от това“.

До този момент почти вярвах, че на патриотите им пука за нас. Но думите на Киеде ме върнаха в реалността. Те ни бяха помогнали, защото й платих 200 000 републикански банкноти, парите, които получих като награда за залавянето на Дей. Дори тогава усилията ми да убедя Киеде да изпрати своите другари от патриотите, за да ни помогнат, отне известно време.

Да позволят на Дей да види Тес. Да му помогнат да излекува крака си. Да ни дадат информация за местонахождението на брата на Дей. За всички тези неща щяха да са ни необходими подкупи. Само да бях имала възможност да взема още пари, преди да избягаме!

— Вегас е възможно най-лошият град, който можем да обикаляме сами — обясних на Дей, докато внимателно разтривах заздравяващото си рамо. — А и е възможно патриотите дори да не искат да се срещнат с нас. Просто искам да се уверя, че сме обмислили и това.

— Джун, зная, че не си свикнала да възприемаш патриотите като съюзници — отвърна Дей. — Била си обучавана да ги ненавиждаш. Но те са потенциален съюзник. Имам им повече доверие, отколкото на републиката. А ти?

Не бях сигурна дали целеше думите му да прозвучат обидно. Дей бе пропуснал смисъла на това, което се опитвах да посоча: Патриотите вероятно нямаше да ни помогнат и тогава щяхме да се окажем в задънена улица насред милитаризирания град. Но Дей смяташе, че съм разколебана, защото нямам доверие на патриотите. Че дълбоко в себе си аз все още съм Джун Ипарис, най-възхваленият феномен на републиката… че все още съм предана на тази държава. А дали беше така? Сега бях престъпница и никога нямаше да мога да се върна към удобствата на стария си живот. Тази мисъл остави неприятно усещане за празнота в стомаха ми, сякаш липса от това, че вече не бях любимката на републиката. Може би наистина бе така.

Ако вече не бях галеница на републиката, то коя бях?

— Добре. Ще се опитаме да открием патриотите — отговорих аз. Очевидно бе, че няма да успея да го придумам да постъпи другояче.

Дей кимна.

— Благодаря — прошепна той.

Нещо като намек за усмивка се появи върху очарователното му лице и ме притегли с неустоима топлина, но Дей не се опита да ме прегърне. Не се пресегна, за да хване ръката ми. Не се премести по-наблизо, за да се докоснат раменете ни, не ме помилва по косата, не прошепна успокояващо в ухото ми, нито опря глава до моята. Не бях осъзнала колко много съм започнала да копнея за тези дребни жестове. По някакъв начин в този миг ние се почувствахме отчуждени.

Може би кошмарът му е бил свързан с мен.

Последвалото събитие се случи, веднага след като достигнахме главния район на Лас Вегас. Съобщението.

Първо на първо, ако имаше място в Лас Вегас, където не трябваше да се озоваваме, то това бе главният район. Джъмботрони, по шест на брой, наблъскани във всеки квартал, бяха наредени от двете страни на оживените улици на града, а върху екраните им се излъчваше безкраен поток от новини. Множество заслепяващи прожектори натрапчиво претърсваха стените. Сградите тук трябва да бяха поне два пъти по-големи от тези в Лос Анджелис. В центъра доминираха внушителни небостъргачи и грамадни въздушни докове във формата на пирамиди, осем от тях с квадратна основа и равностранни триъгълни страни, с ярки светлини, които излизаха като лъч от върховете им. Пустинният въздух вонеше на пушек и се усещаше болезнено сух — тук нямаше нито утоляващи жаждата урагани, нито брегови линии или езера. Войски се движеха нагоре-надолу по улицата в правоъгълни формации, типични за Вегас, облечени в черни униформи с военноморски нашивки на войници, които отиват и се връщат на смени от бойния фронт. По-нататък, след тази главна улица с небостъргачи, имаше редици с изтребители, заели позиция върху широка писта. Въздушните кораби минаваха отгоре.

Това бе военен град, свят на войници.

Слънцето току-що бе залязло, когато двамата с Дей се отправихме към главния район в посока другия край на улицата. Той се беше облегнал на рамото ми, докато се опитвахме да се смесим с тълпите, дишането му бе учестено, а лицето — изкривено от болка. Полагах всички възможни усилия, за да го подкрепям, без да изглеждам подозрително, но тежестта му ме заставяше да вървя в криволичеща линия, сякаш бях прекалила с пиенето.

— Как се справяме? — прошепна Дей в ухото ми и усетих топлите му устни по кожата си.

Не бях сигурна дали той е в полусъзнание от болката, или пък беше заради дегизировката ми, но нямах нищо против безсрамното му флиртуване тази вечер. Промяната след мъчителното ни пътуване във влака бе приятна. Той внимаваше да не повдига главата си, очите му бяха скрити под дълги мигли, извръщаха се от войниците и шареха напред-назад по тротоарите. Дей се наместваше неловко във военната си куртка и панталони. Черна войнишка шапка скриваше светлорусата му коса и голяма част от лицето му.

— Достатъчно добре — отвърнах аз. — Не забравяй, че си пиян. И щастлив. Трябва похотливо да си увиснал върху придружителката си. Опитай се да се усмихваш малко повече.

Лицето на Дей се озари от огромна изкуствена усмивка. Очарователна, както винаги.

— О, стига де, скъпа. Мислех, че се справям доста добре. Ръката ми е обгърнала най-красивата компаньонка в този квартал… как е възможно да не съм увиснал похотливо върху теб? Не изглеждам ли така, сякаш те желая страстно? Ето ме, целият изпълнен с похот. — Миглите му изпърхаха към мен.

Той изглеждаше толкова нелепо, че не можах да сдържа смеха си. Един минувач ми хвърли поглед.

— Много по-добре. — Потреперих, когато той навря лицето си във вдлъбнатината на врата ми. — Остани в роля. Концентрирай се. — Златните накити, които бяха закачени около кръста и глезените ми, дрънкаха, докато вървяхме. — Как е кракът ти?

Дей леко се отдръпна.

— Добре си беше, преди да повдигнеш въпроса — прошепна, след което потрепна, препъвайки се в една дупка в тротоара. Притиснах го още по-здраво в хватката си. — Ще издържа до следващото място, където ще спрем за почивка.

— Не забравяй — два пръста до челото, ако имаш нужда да спрем.

— Да, да. Ще те уведомя, ако е необходимо.

Двама войници минаха покрай нас със своите компаньонки — ухилени момичета, гримирани с искрящи сенки за очи и елегантно изрисувани татуировки по лицето; телата им бяха покрити с ефирни танцьорски костюми и изкуствени, червени пера. Един от войниците ме забеляза, засмя си и ококори искрящите си очи.

— От кой клуб си, хубавице? — изпелтечи той. — Не си спомням да съм виждал лицето ти наоколо. — Ръката му, изпълнена с жажда за плът, се насочи към голия ми кръст.

Преди да успее да ме достигне, ръката на Дей ме пусна и грубо избута войника настрана.

— Не я пипай. — Дей се ухили и намигна на войника, като продължаваше да се държи непринудено, но предупреждението в очите и гласа му накара другият мъж да се отдръпне. Той примигна към двама ни, промърмори нещо под нос и си тръгна, залитайки, заедно с приятелите си.

Опитах се да изимитирам начина, по който онези компаньонки се кискаха, след което отметнах коса назад.

— Следващия път просто го игнорирай — изсъсках в ухото на Дей, докато го целувах по бузата, сякаш бе най-добрият клиент. — Последното нещо, от което се нуждаем, е сбиване.

— Нима? — Дей сви рамене и продължи да пристъпя с мъка напред. — Щеше да е доста жалка схватка. — Той едва се държеше на краката си.

Поклатих глава и реших да не му посочвам иронията в думите му.

Трета група войници в шумен пиянски унес мина покрай нас, залитайки. Седем кадети, двама лейтенанти, златни ленти на ръкавите и отличителни знаци на Дакота, което означаваше, че току-що бяха пристигнали тук от север и още не бяха сменили нашивките си с нови, от батальоните им на бойния фронт. Бяха прегърнали компаньонки от клубовете „Беладжио“ — пищни момичета с алени колиета и татуировки по ръцете. Тези войници вероятно бяха настанени в бараките над клубовете.

Отново проверих костюма си, откраднат от гардеробните на „Слънчевият палат“. На външен вид приличах на всяка друга компаньонка. Златни верижки и украшения около кръста и глезените ми. Пера и златни панделки, окичени по алената ми (боядисана със спрей), сплетена коса. Тъмносиви, искрящи очни сенки. Свирепа татуировка на феникс, изрисувана по горната част на бузата ми и единия клепач. Червена копринена премяна оставяше ръцете и кръста ми разголени, а тъмни дантели бяха обшити по обувките ми.

Но в костюма ми имаше едно нещо, което другите момичета не носеха.

Верижка от тринадесет бляскави огледалца. Те бяха отчасти скрити измежду другите орнаменти, обгръщащи глезена ми, и от разстояние изглеждаха като поредното украшение. Напълно незабележимо. Но от време на време, когато уличните светлини го уловяха, то се превръщаше в редица бляскави, искрящи сияния. Тринадесет — неофициалният номер на патриотите. Това бе нашият сигнал до тях. Те сигурно наблюдаваха главния район на Вегас постоянно, така че трябваше да забележат проблясващите по мен светлинни. И когато това се случеше, щяха да ни разпознаят като същата двойка, на която бяха помогнали да се спаси в Лос Анджелис.

Джъмботроните, наредени по улицата, изпукаха за миг. Клетвата трябваше да започне отново всеки момент. За разлика от Лос Анджелис, във Вегас пускаха националния обет по пет пъти на ден — всички джъмботрони спираха новините и рекламите, които показваха, и биваха заменени от огромни изображения на Електор Примо, при което пускаха следното по високоговорителната система на града: Заклевам се във вярност към знамето на великата Американска република, към нашия Електор Примо, към нашите прославени щати, към единството срещу колониите, към нашата неизбежна победа!

До неотдавна и аз рецитирах тази клетва всяка сутрин и всеки следобед със същия ентусиазъм като всеки друг, твърдо решена да попреча на колониите от източното крайбрежие да завземат нашата безценна земя на западното крайбрежие. Това бе преди да разбера за ролята на републиката в смъртта на родителите ми. Не бях убедена какво да мисля сега. Да позволя на колониите да победят?

Джъмботроните започнаха да излъчват преглед на новините. Седмично резюме. Дей и аз гледахме как заглавията преминават през екраните:

Повечето бяха доста безинтересни — обикновени новини от бойния фронт, последни данни за времето и съдебните производства, съобщения за карантини във Вегас.

И тогава Дей ме потупа по рамото и ми посочи един от екраните.

— Скъпоценните сектори? — прошепна Ден. Очите ми все още бяха фиксирани върху екрана, макар че новината беше изчезнала. — Там не живеят ли богаташите?

Не знаех дори какво да отговоря на това, защото самата аз се опитвах да асимилирам информацията. Изумруденият и Опалов сектор… Да не би да беше някаква грешка? Или пък заразите в Ел Ей бяха станали толкова сериозни, че ги излъчваха по джъмботроните във Вегас? Абсолютно никога не бях виждала карантината да се разпростира в секторите на висшето общество. Изумруденият сектор граничи с Рубинения… това означаваше ли, че секторът, в който се намираше домът ми, също щеше да бъде поставен под карантина? А какво се случваше с ваксинациите ни? Не трябваше ли те да предотвратяват подобни неща? В мислите си се върнах обратно към записките в дневника на Метиъс. Някой ден — беше казал той — ще бъде пуснат вирус, който никой от нас няма да успее да спре. Спомних си нещата, които бе разкрил брат ми — подземните фабрики, излезлите извън контрол болести… систематичните зарази. Побиха ме тръпки по цялото тяло. Лос Анджелис ще я потуши, казах си аз. Заразата, както винаги, ще утихне.

Изредиха се още новини. Една от познатите бе за екзекуцията на Дей. В нея пуснаха клипа от двора за разстрел, където братът на Дей, Джон, бе поел куршумите, предназначени за Дей, след което бе рухнал с лице върху земята. Дей извърна очи към тротоара.

Показаха една по-актуална новина. В нея се казваше следното:

Републиката искаше народът й да си мисли точно това. Че аз съм безследно изчезнала, че се надяваха благополучно да ме върнат. Това, което не казваха, бе, че вероятно ме искаха мъртва. Помогнах на най-прословутия престъпник в страната да избяга от екзекуцията си, подкрепих патриотите бунтовници при организирано покушение срещу военната щабквартира и предадох републиката.

Но те не искаха тази информация да стане публично достояние, затова ме преследваха тихомълком. В сводката за изчезването бе показана снимката от военната ми книжка — кадър в анфас, в който не се усмихвах, бях без грим, като изключим малко гланц за устни, тъмната ми коса бе завързана на висока конска опашка, а златен републикански печат блестеше на фона на черната ми куртка. Бях благодарна, че в този миг татуировката с феникса скриваше половината от лицето ми.

Отправихме се към средата на главния район, преди говорителите да изпукат отново за клетвата. Дей и аз спряхме да се движим. Той отново се спъна и замалко не падна, но аз успях да го хвана достатъчно бързо и го задържах изправен. Хората на улицата вдигнаха погледи към джъмботроните (с изключение на шепа войници, които бяха застанали по краищата на всяко кръстовище, за да се уверят, че всички ще вземат участие). Екраните потрепнаха. Изображенията по тях изчезнаха в мрак, след което бяха заменени от портрети на Електор Примо с висока резолюция.

Заклевам се във вярност…

Да повтаряш тези думи с всички останали на улицата бе едва ли не утешително, поне докато си напомних, че всичко се бе променило. Върнах се в мислите си към първата вечер, когато бях заловила Дей, когато Електорът и синът му бях дошли да ме поздравят лично, че бях вкарала един прочут престъпник зад решетките. Спомних си как изглеждаше Електорът. Портретите по джъмботроните показваха същите зелени очи, яка челюст и черна къдрава коса… но те пропускаха студенината в изражението и болнавия цвят на кожата му. На портретите той изглеждаше като грижлив баща с румени бузи. Не такъв, какъвто си го спомнях.

… към знамето на великата Американска република…

Внезапно излъчването спря. На улицата настъпи мълчание, след което се чу хор от объркани шепнещи гласове. Намръщих се. Това бе необичайно. Никога не бях виждала клетвата да бъде прекъсвана, нито веднъж. А системата на джъмботроните бе свързана така, че когато се прекъснеше един екран, това не засягаше останалите.

Дей вдигна поглед към празните монитори, докато моите очи се стрелкаха към войниците, наредени по улицата.

— Непредвиден инцидент? — учуди се той. Тежкото му дишане ме притесни.

Дръж се още малко. Не можем да спрем тук.

Поклатих глава.

— Не. Погледни войниците. — Кимнах леко към тях. — Променили са позите си. Пушките им вече не са закачени на раменете — сега ги държат. Приготвят се за някаква реакция от тълпата.

Дей поклати главата си бавно. Изглеждаше обезпокоително блед.

— Нещо се е случило.

Портретът на Електора изчезна от джъмботроните и веднага бе заменен с нова поредица от изображения. Те показваха мъж, който беше образ и подобие на Електора, само че много по-млад, едва навършил двадесет, със същите зелени очи и тъмна, къдрава коса. За миг си спомних лекото вълнение, което бях почувствала, когато го бях срещнала за първи път на тържествения бал. Това бе Андън Ставрополос, синът на Електор Примо.

Дей бе прав. Нещо значимо се беше случило.

Електорът на републиката бе умрял.

Нов, оптимистичен глас се чуваше от високоговорителите.

— Преди да продължим нашата клетва, ние трябва да инструктираме всички войници и граждани да заменят портретите на Електора в своите домове. Можете да получите нов портрет от местния полицейски участък. Проверките, които ще се уверят във вашето сътрудничество, ще започнат след две седмици.

Гласът анонсира мнимите резултати от общонародните избори. Но никъде не се спомена нищо за смъртта на Електора. Или пък за повишението на сина му.

Републиката просто беше продължила със следващия си Електор без никакво колебание, сякаш Андън и баща му бяха една и съща личност. Главата ми се замая — опитах се да си спомня какво бях научила в училище за избирането на нов Електор. Той винаги посочваше своя наследник, а национални избори само потвърждаваха решението. Не бе учудващо, че Андън е следващият по реда на наследство, но нашият Електор бе на власт от десетилетия, много преди аз да съм била родена. Сега той си бе отишъл. Нашият свят се беше променил само за няколко секунди.

Както на нас с Дей, така и на всички на улицата беше станало ясно какво е уместно да бъде сторено: сякаш като по сценарий всички се поклонихме на портретите по джъмботроните и изрецитирахме останалата част от клетвата, която се бе появила върху екраните… към нашия Електор Примо, към нашите прославени щати, към единството срещу колониите, към нашата неизбежна победа!

Повтаряхме това отново и отново, докато думите продължаваха да стоят на екрана, без някой да се осмели да спре. Хвърлих поглед към войниците, строени по улиците. Ръцете им бяха стиснали здраво оръжието. Накрая след миг, който сякаш продължи часове, думите изчезнаха и джъмботроните отново започнаха да излъчват новинарския преглед. Всички ние отново започнахме да се движим, сякаш нищо не се бе случило.

Тогава Дей се препъна. Този път усетих как той потрепери и сърцето ми се сви.

— Не се предавай — прошепнах аз. За моя изненада почти не изрекох: Не се предавай, Метиъс. Опитах се да го изправя, но Дей се изплъзна от ръцете ми.

— Съжалявам — измънка в отговор той. Лицето му лъщеше от пот, очите му бяха плътно затворени от болка. Дей повдигна два пръста към челото си. Спри. Нямаше да успее.

Огледах се обезумяла наоколо. Твърде много войници — все още имахме да извървим голямо разстояние.

— Не, ти трябва да продължиш — казах решително аз. — Не се предавай. Ще се справиш.

Но този път бе безсмислено. Преди да успея да го хвана, той падна на ръце и рухна на земята.