Феноменът

Джун

Сноще сънувах кошмар. Сънувах, че Андън помилва Дей за всичките му престъпления. Тогава видях как патриотите издърпаха Дей в една тъмна улица и пуснаха куршум в гърдите му. Рейзър се обърна към мен и рече:

— Наказанието ви, госпожице Ипарис, за това, че работите с Електора.

Събудих се рязко, цялата обляна в пот, треперейки неудържимо.

Изминаха един ден и една нощ — по-точно двадесет и три часа, — преди отново да видя Електора. Този път се срещнах с него в малка стая, където се провеждаха полиграфски тестове.

Докато пазачите ме водеха надолу по коридора към чакащите ни отвън джипове, аз си припомних всичко, което бях научила в „Дрейк“, за това как работеха детекторите на лъжата. Провеждащият теста щеше да се опита да ме сплаши — щяха да употребят слабостите ми срещу мен. Щяха да използват смъртта на Метиъс или на родителите ми, или може би дори и Оли. Със сигурност щяха да използват Дей. Затова се концентрирах върху коридора, по който вървяхме, обмислях една по една всяка от слабостите си, след което ги отмествах дълбоко в съзнанието си. Накарах ги да замълчат.

Преминахме през няколко квартала на столицата. Този път видях града, обсипан от сивия полублясък на снежната утрин, войници и работници бързаха по тротоарите през сноповете светлина, които уличните лампи хвърляха върху хлъзгавия паваж. Джъмботроните тук бяха огромни, някои се извисяваха по петнадесет етажа, а говорителите, наредени по сградите, бяха по-нови от тези в Ел Ей — когато излизаше през тях, гласът на оповестителя не пукаше. Минахме покрай Кулата на Конгреса. Проучих гладките й стени и стъклените повърхности, които предпазваха всеки балкон, така че всеки, който държеше реч, да бъде добре защитен. Веднъж, преди да бъде поставено бронираното стъкло, старият Електор беше нападнат по подобен начин — някой се беше опитал да го застреля, макар той да се намираше чак на четиридесетия етаж. След този случай републиката побърза да постави преградите. По джъмботроните на Кулата имаше мокри ивици, които изкривяваха изображенията върху екраните, но аз все пак успях да прочета някои от новините, докато минавахме.

Едно познато заглавие привлече вниманието ми.

Защо все още излъчваха това, когато новините отдавна бяха изместени от по-скорошни? Може би се опитваха да убедят хората, че е истина.

Появи се друго заглавие.

Щеше ми се да се спра и отново да прочета тази новина, но джипът мина бързо, а след това пътуването свърши. Вратата на колата се отвори. Един войник ме сграбчи за ръката и ме издърпа навън. Мигновено бях проглушена от виковете на тълпата зяпачи и дузината федерални репортери от пресата, които щракаха със своите малки фотоапарати към мен. Когато огледах хората, които ни обграждаха, забелязах, че покрай тези, дошли тук, за да ме видят, имаше и други. Много други. Те протестираха по улиците, викаха обиди към Електора и биваха издърпвани настрана от полицията. Няколко размахваха саморъчно направени плакати над главите си, докато пазачите ги отвеждаха.

„Джун Ипарис е невинна!“ — гласеше един.

„Къде е Дей?“ — питаше друг.

Един от пазачите ме бутна напред.

— Няма какво да видиш — отсече той и бързо ме приведе по дълга поредица от стъпала към гигантския коридор на някакво държавно здание. Зад нас шумът от улицата заглъхна от ехото на стъпките ни. Деветдесет и две секунди по-късно се спряхме пред две широки стъклени врати. Тогава някой прокара тънка карта — с размери около седем сантиметра, черна, с хвърлящ отражение гланц и лого на златен републикански печат в единия ъгъл — през екрана за достъп и ние влязохме.

Стаята с полиграфа беше цилиндрична, с нисък куполовиден покрив и дванадесет сребърни колони, които опасваха кръглите стени. Пазачите ме завързаха изправена за машина, която захвана ръцете и китките ми с метални обръчи и притисна студени метални електроди, четиринадесет на брой, към врата, бузите и челото, дланите, глезените и краката. Тук имаше толкова много войници — общо двадесет на брой. Шестима от тях, с бели ленти на ръкавите и прозрачни зелени очила, бяха от екипа, който щеше да проведе изследването. Вратите бяха направени от безупречно чисто стъкло, щамповано с блед символ, представляващ окръжност, пресечена наполовина, което означаваше, че бе бронирано от едната страна, така че ако по някакъв начин успеех да се освободя, войниците от външната страна на помещението можеха да ме застрелят през стъклото, но аз нямаше да мога нито да отвърна на изстрелите, нито да избягам. Видях, че пред стаята стоеше Андън с двама сенатори и още двадесет и четирима пазачи. Той изглеждаше недоволен и беше потънал в дълбок разговор с двамата представители на Сената, които се опитваха да прикрият раздразнението си с фалшиви, покорни усмивки.

— Госпожице Ипарис — обърна се към мен ръководителката на изследването. Очите й бяха изцяло светлозелени, косата й — руса, кожата — порцелановобяла. Напълно спокойно тя огледа внимателно лицето ми, преди да натисне малко черно устройство, което държеше в дясната си ръка. — Името ми е доктор Садхуани. Ще ви зададем серия въпроси. Тъй като сте бивш агент на републиката, съм убедена, че разбирате не по-зле от мен колко чувствителни са тези машини. Ще доловим и най-малкото потрепване от ваша страна. Най-слабия тремор на ръцете ви. Горещо ви препоръчвам да говорите истината.

Думите й бяха просто предтестова подготовка — тя се опитваше да ме убеди в удивителните възможности на този детектор на лъжата. Смяташе, че колкото повече се страхувах, толкова по-силна реакция щях да демонстрирам. Срещнах очите й. Дишай бавно и равномерно. Спокойни очи, присвити устни.

— Добре, съгласна съм — отвърнах аз. — Нямам какво да крия.

Лекарката се зае да оглежда внимателно електродите, залепени по кожата ми, а след това и прожектирания образ на лицето ми, който вероятно се излъчваше в помещението зад мен. Нейните собствени очи се стрелкаха нервно наоколо и мънички капчици пот бяха осеяли най-горната част на челото й. Тя вероятно никога не беше тествала толкова известен враг на държавата, определено не и пред високопоставена персона като Електора.

Както можеше да се очаква, доктор Садхуани започна с прости, ирелевантни въпроси.

— Вашето име Джун Ипарис ли е?

— Да.

— Кога е рожденият ви ден?

— На единадесети юли.

— А на колко сте години?

— На петнадесет години, пет месеца и двадесет и осем дни. — Тонът ми остана равен и безпристрастен. Всеки път, когато отговарях, правех пауза и оставях дишането ми да стане учестено, което на свой ред караше сърцето ми да затупти по-бързо. Ако измерваха физическите стойности, то нека видеха колебанията по време на контролните въпроси. Щеше да им бъде по-трудно да разберат кога наистина лъжех.

— Кое основно училище завършихте?

— „Хариън Голд“.

— А след това?

— Бъдете конкретна — отвърнах аз.

Доктор Садхуани леко се отдръпна, след което се опомни.

— Добре, госпожице Ипарис — рече тя този път с раздразнение в гласа. — Коя гимназия посещавахте след „Хариън Голд“?

Погледнах към зрителите, които ме наблюдаваха иззад стъклото. Сенаторите отбягваха погледа ми, като проявяваха престорен интерес към жиците, които пълзяха наоколо ми, но Андън гледаше право към мен.

— Гимназия „Хариън“.

— Колко време учихте там?

— Две години.

— А след това…

Оставих се самообладанието да ме напусне, така че те да си помислят, че имам проблем да контролирам емоциите си, както и резултатите от теста.

— А след това прекарах три години в университета „Дрейк“ — отсякох аз. — Приеха ме на дванадесет и се дипломирах, когато станах на петнадесет, защото просто бях много добра. Това отговаря ли на въпроса ви?

Сега тя ме мразеше.

— Да — отвърна кратко тя.

— Чудесно. Тогава нека продължим.

Ръководителката на теста присви устни и погледна надолу към черното си устройство, за да не й се налага да среща очите ми.

— Лъгала ли сте преди? — попита тя.

Беше преминала към по-сложни въпроси. Отново ускорих дишането си.

— Да.

— Лъгала ли сте представителите на военните власти или правителствени служители?

— Да.

С крайчеца на погледа си зърнах странна серия искри. Примигнах два пъти. Те изчезнаха и стаята отново придоби ясни очертания. Поколебах се за миг, но когато доктор Садхуани забеляза това и въведе нещо в устройството си, аз се заставих отново да възвърна равнодушния си вид.

— Лъгала ли сте някога някой от вашите професори в „Дрейк“?

— Не.

— Лъгала ли сте някога брат си?

Внезапно стаята изчезна. Замени я трептящ образ — познатата всекидневна, окъпана в топла следобедна светлина, придоби очертания, а едно бяло кученце спеше до краката ми. Висок тъмнокос тийнейджър седеше до мен със скръстени ръце. Метиъс. Той се намръщи и се наведе напред с ръце, опрени върху колената му.

— Лъгала ли си ме някога, Джун?

Примигнах, шокирана от гледката, всичко това е нереално — казах си аз. — Детекторът на лъжата създава илюзии, които са проектирани да ме пречупят. Бях чувала, че подобни апарати бяха използвани близо до бойния фронт, където машината можеше да симулира поредица от изображения в съзнанието ти, като имитира способността на мозъка да създава живи образи. Но Метиъс изглеждаше толкова истински, сякаш можех да се протегна и да прибера черната му коса зад ушите или да почувствам мъничката си ръка в неговата голяма лапа. Можех почти да повярвам, че бях точно там, в стаята, с него. Затворих очи, но образът остана запечатан в ума ми, ярък като дневна светлина.

— Да — отвърнах аз. Това беше истината. Очите на Метиъс се разшириха от изненада и тъга, след което брат ми изчезна заедно с Оли и останалата част от апартамента. Отново бях в средата на сивата стая с полиграфа в присъствието на доктор Садхуани, докато тя бързо си записваше нови бележки. Лекарката ми кимна одобрително за правилния отговор. Опитах се да успокоя ръцете си, които лежаха стиснати и треперещи от двете ми страни.

— Много добре — измърмори тя миг по-късно.

Думите ми прозвучаха студени като лед.

— Планирате ли да използвате брат ми срещу мен при останалата част от тези въпроси?

Тя отново вдигна очи от записките си.

— Видяла сте брат си ли? — Сега докторката изглеждаше по-спокойна и потта по челото й беше изчезнала.

Така значи. Те не можеха да контролират виденията, които се появяваха, и не можеха да видят това, което виждах аз. Но успяваха да задействат нещо, което изтласкваше тези спомени на повърхността. Държах главата си високо вдигната, а очите втренчени в докторката.

— Да.

Въпросите продължиха.

— Коя година прескочихте, докато бяхте студентка в „Дрейк“?

— Втората.

— Колко предупреждения от ръководството получихте, когато бяхте в „Дрейк“?

— Осемнадесет.

— Имала ли сте негативни мисли за републиката преди смъртта на брат ви?

— Не.

И още, и още. Тя се опитваше да десенсибилизира мозъка ми, осъзнах аз, да ме накара да намаля бдителността си, за да може да успее да види физическа реакция, когато попиташе нещо значимо. Още два пъти видях Метиъс. Всеки път, когато се случеше, си поемах дълбоко въздух и се заставях да задържа дъха си за няколко секунди. Подложиха ме на строг разпит за това как съм избягала от патриотите, каква е била целта на мисията с бомбата. Повторих всичко, което бях разказала на Андън по време на вечерята. Детекторът отчете, че казвах истината.

— Жив ли е Дей?

И тогава Дей се появи пред мен. Стоеше само на няколко крачки разстояние, със сини очи, които бяха толкова огледални, че виждах отражението си в тях. Лека усмивка проблесна върху лицето му, когато ме видя. Внезапно усетих толкова силен копнеж по него, че се почувствах, сякаш падам. Той не е реален. Това е симулация. Оставих дишането ми да се стабилизира.

— Да.

— Защо помогнахте на Дей да избяга, когато знаехте, че той е издирван за толкова много престъпления срещу републиката? Възможно ли е да изпитвате чувства към него?

Опасен въпрос. Заставих сърцето си да се успокои.

— Не. Просто не исках той да умре от моите ръце заради единственото престъпление, което не е извършил.

Лекарката спря да вписва бележките си, за да повдигне вежди към мен.

— Рискувала сте ужасно много за някого, когото едва познавате.

Присвих очи.

— Това не говори добре за вашия характер. Вероятно трябва да почакате, докато някой едва не бъде екзекутиран заради грешка, която вие сте направила.

Тя не отвърна на язвителността в думите ми. Халюцинацията с Дей изчезна. Зададоха ми още няколко странични въпроса, а след това:

— Вие с Дей част ли сте от патриотите?

Дей отново се появи. Този път се наведе толкова близо, че косата му, мека като коприна, докосна леко бузите ми. Той ме придърпа към себе си за една дълга целувка. Сцената изчезна, рязко заменена от бурната нощ, а Дей се придвижваше с мъка през дъжда — кръв капеше от крака му и оставяше диря след себе си. Той рухна на колене пред Рейзър, преди цялата сцена отново да изчезне. Заставих се гласът ми да звучи спокойно.

— Бях.

— Ще има ли опит за атентат срещу нашия прославен Електор?

Тук не се налагаше да лъжа. Оставих погледът ми да се стрелне към Андън, който ми кимна, както ми се стори, окуражително.

— Да.

— А патриотите наясно ли са, че вие знаете за техните планове за покушение?

— Не, не са.

Доктор Садхуани погледна към колегите си и след няколко секунди кимна и отново се обърна към мен. Детекторът твърдеше, че съм казала истината.

— Има ли войници близо до Електора, които може да подкрепят този опит за атентат?

— Да.

Изминаха още няколко секунди в тишина, докато тя заедно с колегите си потвърждаваше отговора ми. Лекарката отново кимна. Този път тя се обърна с лице към Андън и сенаторите.

— Тя казва истината.

Андън кимна в отговор.

— Чудесно — рече той, като гласът му звучеше глухо през стъклото. — Моля, продължете. — Сенаторите държаха ръцете си скръстени, а устните им бяха присвити.

Въпросите на доктор Садхуани следваха непрестанно, сякаш ме давеха в своя безкраен поток.

— Кога ще бъде извършен атентатът?

— По време на планираната обиколка на Електора до града от бойния фронт Ламар, Колорадо.

— Знаете ли къде ще бъде в безопасност Електорът?

— Да.

— Къде трябва да отиде вместо това?

— В друг град на бойния фронт.

— Ще бъде ли Дей част от опита за покушение?

— Да.

— Защо е замесен?

— Той е задължен на патриотите за това, че оперираха крака му.

— Ламар — измърмори доктор Садхуани, докато вписваше още бележки в черното си устройство. — Предполагам, че Електорът ще смени маршрута си.

Още една част от плана се намести.

Въпросите най-сетне приключиха. Доктор Садхуани ми обърна гръб и започна да разговаря с останалите, а аз въздъхнах тежко и се отпуснах върху детектора на лъжата. Бях тук точно два часа и пет минути. Очите ми срещнаха тези на Андън. Той продължаваше да стои до стъклените врати, обграден от двете си страни от войници, а ръцете му бяха плътно кръстосани върху гърдите.

— Почакайте — рече той. Провеждащите изследването спряха своите обсъждания и погледнаха към своя Електор. — Имам един последен въпрос към нашата гостенка.

Доктор Садхуани примигна и махна към мен.

— Разбира се, Електор. Заповядайте, моля.

Андън се приближи още повече до стъклото, което ни разделяше.

— Защо ми помагаш?

Опънах назад рамене и срещнах погледа му.

— Защото искам да бъда помилвана.

— Вярна ли си на републиката?

Последните образи със спомени придобиха ясни очертания. Наблюдавах как държа брат си за ръка из улиците на нашия Рубинен сектор, като и двамата отдавахме чест към джъмботроните, докато рецитирахме клетвата. После зърнах на лицето на Метиъс усмивката му, а също така и изпълнения му с притеснение поглед в нощта, когато го видях за последно. Видях знамето на републиката по време на погребението на брат ми. Видях как Томас насочи пистолета си към майката на Дей — видях как главата й отскочи назад при сблъсъка с куршума. Тя се сгърчи. Вината беше моя. Видях Томас, който се държеше за главата в стаята за разпити, измъчен, сляпо покорен, вечен пленник на това, което бе сторил.

Аз вече не бях лоялна. Бях ли все още предана? Намирах се точно тук, в столицата на републиката, и помагах на патриотите да убият новия Електор. Човек, на когото някога се бях врекла във вярност. Щях да го убия и след това щях да избягам. Знаех, че детекторът на лъжата ще разкрие моето предателство — бях объркана, погълната от конфликта между нуждата да оправя нещата с Дей и нежеланието да оставя републиката на милостта на патриотите.

Побиха ме тръпки. Това са само образи. Просто спомени.

Останах смълчана, докато ритъмът на сърцето ми не се стабилизира. Затворих очи, поех си дълбоко въздух и отново ги отворих.

— Да — отговорих аз. — Вярна съм на републиката.

Очаквах детекторът на лъжата да запламти в червено, да разкрие, че лъжех. Но машината остана тиха. Доктор Садхуани държеше главата си наведена и пишеше в бележника си.

— Тя казва истината — най-накрая изрече ръководителката на тесла.

Успях да го премина. Не можех да повярвам. Машината твърдеше, че не лъжа. Но това беше просто една машина.

По-късно същата нощ седях на ръба на леглото си с глава, заровена в ръце. Вериги все още висяха от китките ми, но като изключим тях, бях свободна да се движа наоколо. Все още обаче чувах звуците от случайни, приглушени разговори пред стаята ми. Онези пазачи все още бяха там.

Бях толкова изтощена. На практика това не трябваше да е така, тъй като не бях извършвала никаква физическа дейност, откакто първоначално бях арестувана. Но въпросите на доктор Садхуани се въртяха в съзнанието ми и се сливаха с нещата, които Томас ми беше казал, обсебваха ме и накрая ми се наложи да стисна с ръце главата си в опит да спра главоболието. Някъде там далече правителството спореше дали да ме помилва. Потреперих леко, макар да знаех, че в стаята е топло.

Класически симптоми, че се разболявам — помислих си мрачно аз. — Може би това беше заразата. Иронията във всичко това леко ме натъжи — прониза ме и страх. Но нали съм ваксинирана. Най-вероятно беше обикновена настинка — все пак Метиъс винаги говореше, че съм малко чувствителна към промените във времето.

Метиъс. Сега, когато останах сама, започнах да се безпокоя. Последният отговор по време на теста с детектора на лъжата трябваше да индикира грешен отговор. Но не го направи. Означаваше ли това, че аз все още бях лоялна към републиката, без дори да го осъзнавах? Някъде дълбоко в себе си машината можеше да усети съмненията ми за осъществяването на атентата.

Но ако вземех решение да не изиграя ролята си, какво щеше да се случи с Дей? Трябваше да намеря начин да се свържа с него, без Рейзър да узнае. И какво щеше да се случи след това? Дей със сигурност нямаше да възприеме новия Електор по начина, по който го възприемах аз. А освен това нямах резервен план. Измисли какво да направим, Джун. Трябваше да останем живи, да оцелеем.

Ако искаш да се противопоставиш — ми беше казал Метиъс, — прави го, докато си вътре в системата. Продължавах да мисля върху този спомен, макар треперенето да ми пречеше да се концентрирам.

Внезапно чух някаква суматоха отвън пред вратата. Долових енергично тракане на токове, издайнически звук, който говореше, че високопоставен служител идваше да ме види. Зачаках кротко. Топката на вратата най-сетне се завъртя. Андън пристъпи навътре.

— Електор, сър, сигурен ли сте, че не искате да вземете със себе си няколко пазачи…

Андън поклати глава и махна с ръка на войниците пред вратата.

— Моля ви, не се притеснявайте — успокои ги той. — Бих искал да поговоря насаме с госпожица Ипарис. Ще ми е необходима само минута. — Думите му ми напомниха на онези, които аз изрекох, когато бях посетила Дей в килията му в резиденция „Батала“.

Войникът бързо отдаде чест на Андън и затвори вратата, оставяйки ни насаме. Безмълвно повдигнах поглед от мястото, където се бях настанила на крайчеца на леглото. Белезниците, с които бяха стегнати ръцете ми, издрънчаха в тишината. Електорът не беше облечен в обичайната си официална премяна — вместо това носеше дълга черна куртка с червена ивица, която се спускаше отпред, а останалите му дрехи бяха скромно елегантни — черна риза, тъмна жилетка с шест лъскави копчета, черни панталони и черни пилотски обувки. Косата му беше лъскава и прилежно сресана. На кръста му висеше пистолет, но той нямаше да успее да го извади достатъчно бързо, за да ме застреля, ако решах да го атакувам. Андън искрено се опитваше да демонстрира вярата си в мен.

Рейзър ми беше казал, че ако ми се удаде възможност да убия Електора сама, трябва да го направя. Да се възползвам от удобния случай. Но сега той беше тук, застанал неочаквано уязвим пред мен, а аз не предприемах никакъв ход. Освен това, ако се опитах да го убия тук, шансът да видя отново Дей или да оцелея, ставаше нулев.

Андън седна до мен, като се погрижи да остави известно разстояние помежду ни. Внезапно се почувствах засрамена от външния си вид — прегърбена и изморена, с несресана коса, облечена в пижама, седнала до красивия принц на републиката. Все пак се поизправих и повдигнах глава колкото можех по-грациозно. Името ми е Джун Ипарис — напомних си аз. Нямаше да му позволя да забележи объркването, което изпитвах.

— Исках да те уведомя, че се оказа права — започна той. В гласа му имаше искрена топлина. — Двама войници от стражата ми се изчезнали днес следобед. Дезертирали са.

Както бе планирано, двете примамки на патриотите бяха избягали. Въздъхнах и му хвърлих отрепетиран, изпълнен с облекчение поглед, в случай че Рейзър ни наблюдаваше.

— Къде са те сега?

— Не сме сигурни. Разузнавачите се опитват да ги проследят. — Андън за миг потри облечените си в ръкавици ръце. — Командир Десото назначи нова смяна войници, които ще ни придружат.

Рейзър. Той поставяше свои войници на позиция и постепенно се подготвяше за покушението.

— Бих искал да ти благодаря за помощта, Джун — продължи Андън. — Искам да ти се извиня за полиграфския тест, през който трябваше да преминеш. Сигурно е било неприятно за теб, но беше необходимо. Във всеки случай съм благодарен за честните ти отговори. Ще останеш тук при нас още няколко дни, докато не се уверим, че опасността от плана на патриотите не е преминала. Възможно е все още да имаме въпроси към теб. След това ще преценим как да те интегрираме обратно в редиците на републиката.

— Благодаря ви — отвърнах, макар че думите ми бяха напълно неискрени.

Андън се наведе.

— Наистина си мислех това, което казах по време на вечерята ни — прошепна той, произнасяйки думите бързо, като устата му едва се движеше. Беше нервен.

Завладя ме внезапна параноя — допрях пръст до устните си и го погледнах строго. Очите му се разшириха, но той не се отдръпна. Нежно докосна брадичката ми, след което ме придърпа към себе си, сякаш щеше да ме целуне. Спря устните си точно до моите, като ги остави леко да се допрат до кожата на долната част от бузата ми. Побиха ме тръпки, а заедно с тях ме завладя неизразеното чувство на вина.

— За да не може камерите да го уловят — прошепна той. Това беше по-добър начин да разговаряме насаме — ако някой пазач подадеше глава през вратата, щеше да изглежда, сякаш Андън си краде целувка от мен. Слух, чието разпространение бе по-безопасно. А и патриотите просто щяха да си помислят, че изпълнявам плановете им.

Усещах топлия дъх на Андън по кожата си.

— Имам нужда от помощта ти — измърмори той. — Ако бъдеш помилвана за всичките ти престъпления срещу републиката и пусната на свобода, ще успееш ли да се свържеш с Дей? Или взаимоотношенията ви приключиха сега, след като ти вече не си с патриотите?

Прехапах устни. Начинът, по който Андън произнесе взаимоотношения, прозвуча така, сякаш смяташе, че някога е имало нещо между мен и Дей. Някога.

— Защо искате да се свържа с него? — попитах аз.

В думите му имаше тиха, повелителна неотложност, от която кожата ми настръхна.

— Вие с Дей сте най-възхваляваните хора в републиката. Ако успея да сформирам съюз и с двама ви, ще успея да спечеля доверието на хората. Тогава, вместо да потушавам размирици и да се опитвам да спра този разпад, ще мога да се концентрирам върху осъществяването на промените, от които се нуждае тази страна.

Почувствах замайване. Това беше неочаквано, учудващо и за кратко не ми идваше наум дори някакъв смислен отговор. Андън поемаше огромен риск, като разговаряше с мен по подобен начин. Преглътнах, а бузите ми все още пламтяха от близостта му. Леко се попреместих, за да мога да видя очите му.

— Защо да ви се доверяваме? — попитах спокойно аз. — Какво ви кара да мислите, че Дей иска ви помогне?

В очите на Андън се четеше ясно намерение.

— Аз ще променя републиката и ще започна, като освободя брата на Дей.

Устата ми пресъхна. Внезапно ми се прииска да разговаряме достатъчно силно, за да можеше Дей да ни чуе.

— Ще освободите Идън?

— Той въобще не е трябвало да бъде задържан. Ще го освободя заедно с всички останали, които са използвани на бойния фронт.

— Къде е той? — прошепнах аз. — Кога възнамерявате да…

— Идън пътува из бойния фронт през последните няколко седмици. Баща ми го взе, заедно с дузина други, като част от нова военна инициатива. На практика те са използвани като живи биологични оръжия. — Лицето на Андън помръкна. — Възнамерявам да сложа край на този безумен цирк. Утре заповедта ми ще влезе в сила — Идън ще бъде изтеглен от бойния фронт и за него ще се погрижат в столицата.

Това беше нещо различно. Това променяше всичко.

Трябваше да намеря начин да съобщя на Дей за освобождаването на Идън, преди той и патриотите да убият единствения човек, който разполагаше с властта да го освободи. Какъв беше най-добрият начин да се свържа с него? Патриотите сигурно наблюдават всичките ми ходове чрез камерите — помислих си аз и умът ми трескаво заработи. Трябваше да му сигнализирам. Лицето на Дей се появи в мислите ми и ми се прииска да се затичам към него. Толкова силно исках да му споделя добрите новини.

Бяха ли това добри новини? Здравият разум ме разтърси, като ме предупреждаваше да действам по-внимателно. Възможно беше Андън да лъже и всичко това да бе капан. Но ако беше още един опит да арестуват Дей, то тогава защо Електорът просто не заплаши, че ще убие Идън? Това щеше да накара Дей да спре да се укрива. Вместо това той го освобождаваше.

Андън търпеливо изчака.

— Искам Дей да ми се довери — измърмори той.

Аз обвих с ръце врата му и приближих устните си близо до ухото му. Той ухаеше на сандалово дърво и чиста вълна.

— Трябва да намеря начин да се свържа с него и да го убедя. Но ако освободите брат му, той ще ви се довери — прошепнах.

— Аз ще спечеля и твоето доверие. Искам да ми вярваш. Ти имаш моето доверие. Ти имаш моето доверие от много дълго време. — Той се смълча за миг. Дишането му се беше учестило, а очите рязко се промениха. Изчезна онова усещане за авторитет и в този момент той беше просто един млад мъж, човешко същество, а енергията между нас стана твърде силна. За част от секундата Андън обърна лице и устните му срещнаха моите.

Затворих очи. Беше толкова изящно. Едва доловимо, и все пак не можех да се сдържа да не копнея за още малко. Между нас с Дей имаше огън и страст, дори гняв, някаква отчаяна безразсъдност и нужда. С Андън обаче целувката беше изтъкана изцяло от изтънченост и чисто изящество, аристократични обноски и елегантност. Бях залята от удоволствие и срам. Виждаше ли Дей през камерите? Тази мисъл ме прониза.

Мигът трая няколко секунди, след което Андън се отдръпна. Въздъхнах, отворих очи и останалата част от стаята отново придоби ясни очертания. Той беше прекарал достатъчно дълго време тук — още малко и пазачите отвън щяха да започнат да се притесняват.

— Съжалявам, че те обезпокоих — рече Андън, след което леко се поклони, преди да стане и пооправи куртката си. Отново се беше върнал под подслона на благоприличието, но имаше някаква лека тромавост в позата му и лека усмивка по крайчеца на устните му. — Почини си. Ще говорим утре.

Веднага след като си тръгна и стаята отново потъна в дълбока тишина, аз свих колене към брадичката си. Устните ми горяха от допира му. Умът ми се обви около това, което току-що беше казал Андън, и прокарах пръстите си многократно по пръстена на ръката си, който бе направен от кламери. Патриотите бяха пожелали ние с Дей да се присъединим към тях, за да убият младия Електор. Те твърдяха, че убийството му ще разпали огъня на революцията, която ще ни освободи от републиката. Че можехме да си върнем славата на старите Съединени щати. Но какво в действителност означаваше това? Какво бе нещото, което щяха да предложат Съединените щати и което Андън не можеше да даде на републиката? Свобода? Мир? Благоденствие? Щеше ли републиката да се превърне в страна, пълна с красиво осветени небостъргачи и чисти, заможни сектори? Патриотите бяха обещали на Дей, че ще намерят брат му и ще ни помогнат да избягаме в колониите. Но ако Андън можеше да стори всички тези неща с точната подкрепа и истинска решимост, ако нямаше нужда да бягаме в колониите, то тогава какво щеше да постигне този атентат? Андън не приличаше ни най-малко на баща си. Всъщност първото му официално действие като Електор бе да отмени нещо, което баща му беше разпоредил — щеше да освободи Идън, може би дори да прекрати експериментите със заразата. Дали щеше да промени републиката към по-добро, ако го оставихме на власт? Възможно ли беше той да е катализаторът, за който Метиъс си бе мечтал в записките си?

Имаше по-голям проблем, в който умът ми не можеше да вникне. Рейзър трябваше да разбере на някакво ниво, че Андън не е диктатор, какъвто бе баща му. В крайна сметка ръководителят на патриотите беше с достатъчно висок ранг, за да дочуе някакви слухове за непокорния характер на Андън. Той беше обяснил на мен и Дей, че Конгресът не харесва новия лидер… но никога не ни обясни защо те имаха противоречия.

Защо Рейзър искаше да убие един млад Електор, който щеше да помогне на патриотите да създадат нова република?

Все пак сред мъглата на обърканите ми мисли, една от тях остана ясна.

Сега със сигурност знаех на кого бях предана. Нямаше да помогна на Рейзър да убие Електора. Но трябваше да предупредя Дей да не следва плана на патриотите.

Трябваше ми някакъв сигнал.

Тогава осъзнах, че може би имаше начин да го направя, стига той да гледаше кадрите с мен заедно с останалите патриоти. Нямаше да знае защо го правя, но беше по-добре от нищо. Леко наведох глава, след това вдигнах ръката с пръстена от кламери, даден ми от Дей, и притиснах два пръста, отстрани на челото си. Нашият сигнал, когато първоначално бяхме пристигнали на улиците на Вегас.

Спри.