Феноменът

Дей

Медикът се появи някъде след полунощ, суетейки се. Тя ме подготви за операцията. Рейзър издърпа някаква маса от всекидневната в една от по-малките спални, където по ъглите бяха складирани кутии с всевъзможни припаси — храна, пирони, кламери, манерки с вода, — имаше всичко, за което можеш да се сетиш. Лекарката и Киеде разпънаха найлонов чаршаф под масата. Завързаха ме за нея с няколко колана. Внимателно приготвиха металните си инструменти. Кракът ми стоеше оголен и кървящ. Джун застана до мен, докато другите извършваха цялата тази процедура, и наблюдаваше лекарката, сякаш надзорът й щеше да гарантира, че жената няма да допусне грешка. Аз нетърпеливо чаках. Всеки миг, който изтичаше, ни приближаваше по-близо до намирането на Идън. Думите на Рейзър ме караха да се вълнувам всеки път, когато се присещах за тях. Не знам… може би трябваше да се присъединя към патриотите преди години.

Тес се движеше из стаята като помощничка на лекарката — сложи си ръкавици, след като се изми, подаваше й медикаменти и съсредоточено наблюдаваше процеса, когато нямаше какво друго да върши. Тя успяваше да стои настрана от Джун. По изражението на Тес можех да отгатна, че бе адски нервна, но не изричаше нито дума. Ние двамата си поприказвахме без особени трудности по време на вечерята, когато тя беше седнала до мен на дивана, но нещо между нас беше различно. Не можех да посоча какво точно. Ако не я познавах достатъчно добре, щях да кажа, че Тес си падаше по мен. Но това бе толкова странна идея, че бързо я пропъдих. Тес, която на практика ми бе като сестра, малкото момиченце сираче от сектор „Нима?“

Като изключим, че тя вече не беше просто малко осиротяло момиче. Сега можех да различа ясно признаците на зрялост по лицето й: по-малко бебешки тлъстинки, високи лицеви скули, очи, които не изглеждаха толкова огромни, колкото си ги спомнях. Зачудих се защо не бях забелязал тези промени преди това. Трябваха ми само няколко седмици раздяла, за да станат очевидни. Сигурно бях тъп като куха лейка, нали?

— Дишай — рече Джун, застанала до мен. Тя изпълни дробовете си с въздух, сякаш за да ми покаже как се прави.

Спрях да мисля за Тес и осъзнах, че бях престанал да си поемам дъх.

— Знаеш ли колко ще отнеме? — попитах Джун.

Тя ме потупа успокоително по ръката, долавяйки напрегнатия ми тон, и това ме накара да се почувствам леко виновен. Ако не бях аз, в този миг тя вече щеше да е на път за колониите.

— Няколко часа. — Джун замлъкна, когато Рейзър дръпна медика настрана.

Сума пари смени собственика си, след което последва ръкостискане. Тес помогна на лекарката да си сложи маска и ми показа вдигнати палци. Джун отново се обърна към мен.

— Защо не ми каза, че си се срещала с Електора преди това? — прошепнах аз. — Винаги говореше за него, сякаш бе напълно непознат.

— Той е напълно непознат — отвърна Джун. Тя изчака известно време, сякаш проверяваше повторно думите си. — Просто не виждах смисъл да ти казвам — не го познавам и нямам никакви конкретни чувства към него.

Спомних си за целувката ни в банята. След това си представих новия портрет на Електора и една по-възрастна Джун, която бе застанала до него като бъдещия принцепс на Сената. Уловила под ръка най-богатия човек в републиката. А аз бях някакъв мръсен уличен престъпник с две банкноти в джоба, който си мисли, че ще успее да се сближи с това момиче, след като прекара няколко седмици с него? Освен това вече бях забравил, че Джун някога е била част от семейство, принадлежащо към отбраното общество — че бе общувала с хора като младия Електор на луксозни вечерни партита и банкети, когато аз съм търсил храна в кофите за боклук из Езерния. И това беше първият път, когато си я представях с мъже от висшето общество? Внезапно се почувствах толкова глупаво за това, че й бях казал, че я обичам, сякаш щях да я накарам и тя да ми отвърне със същото като някое обикновено момиче от улицата. Тя така или иначе не ми го каза.

Защо въобще ми пукаше? Не трябваше да ме боли толкова. Нямах ли си по-важни неща, за които да се притеснявам?

Лекарката дойде до мен. Джун ме стисна за ръката — не ми се искаше да я пускам. Тя беше от различен свят, но се отказа от всичко заради мен. Понякога приемах това за даденост, след което се питах как въобще ми хрумна да се усъмня в нея, когато тя беше така готова да се изложи на опасност заради мен. Можеше лесно да ме изостави. Но не го направи. Аз избрах това — ми бе казала тя.

— Благодаря — рекох й аз. Това беше всичко, което успях да направя.

Джун ме огледа, след което ме целуна леко по устните.

— Всичко ще приключи, преди да си усетил, и тогава ще можеш да се катериш по сгради и да тичаш по стени бързо както преди. — Тя остана още миг, после се изправи и кимна към медичката и Тес. След което си тръгна.

Затворих очи и си поех въздух, треперейки, докато лекарката приближаваше. От този ъгъл въобще не можех да видя Тес. Е, каквото и да бе усещането от предстоящото не би могло да бъде по-лошо от това да те прострелят в крака. Нали?

Лекарката покри устата ми с влажна марля. Понесох се из един дълъг, тъмен тунел. Искри. Спомени от някакво далечно място.

Седях с Джон на масата в нашата малка всекидневна, като и двамата бяхме осветени от несигурната светлина на три свещи. Бях на девет. Той бе на четиринадесет. Масата беше нестабилна както винаги — един от краката беше изгнил и почти всеки месец се опитвахме да удължим живота му, като заковавахме с пирони нови плътни парчета картон към него. Пред себе си Джон беше отворил дебела книга. Бе смръщил вежди от усилие да се съсредоточи. Той прочете още един ред, запъна се на две от думите, след което търпеливо се насочи към следващия.

— Наистина изглеждаш изморен — рекох аз. — Най-добре да си лягаш. Мама ще се ядоса, ако види, че още си буден.

— Ще довършим тази страница — измърмори Джон, слушайки ме с половин ухо. — Освен ако ти не искаш да си лягаш.

Това ме накара да се поизправя.

— Не съм изморен — настоях аз.

И двамата отново се наведохме над страницата и Джон прочете следващия ред на глас:

— В Денвър — бавно произнесе той — след… завършването… на северната стена, Електор Примо… официално… официално…

— Постановил — помогнах му аз.

— Постановил… като престъпление… — Джон се спря тук за няколко секунди, след което поклати глава и въздъхна.

— Срещу — отново се намесих аз.

Джон се намръщи над страницата.

— Сигурен ли си? Не може да е вярната дума. Добре тогава. Срещу… срещу държавата да се влиза в… — Джон спря, облегна се назад в стола си и потърка очи. — Прав си, Дани — прошепна той. — Може би трябва да си лягам.

— Какво има?

— Буквите по страницата постоянно се размазват. — Джон въздъхна и почука с пръст върху хартията. — Чувствам се замаян.

— Хайде. Ще спрем след този ред. — Посочих реда, където той беше спрял, и намерих думата, която му създаваше проблеми. — Столицата — произнесох аз. — Престъпление срещу държавата е да се влиза в столицата, без преди това да получи официално разрешение от военните.

Джон се усмихна леко, докато му четях изречението без никакво затруднение.

— Ти ще се справиш много добре на Изпитанието си — рече той, когато свърших. — И Идън също. Ако аз успея да се промъкна, ще знам, че ти ще го вземеш с пълен успех. Имаш умна глава на раменете си, хлапе.

Отхвърлих похвалата.

— Не се вълнувам чак толкова от гимназията.

— А би трябвало. Поне ще получиш шанс да влезеш. И ако се справяш достатъчно добре, републиката може дори да те запише в колеж и да те вземе на работа в армията. Това е нещо, за което си струва да се вълнуваш, нали?

Внезапно някой започна да блъска силно по входната врата. Подскочих. Джон ме избута зад себе си.

— Кой е? — извика той.

Блъскането стана по-силно и аз покрих с ръце ушите си, за да притъпя шума. Мама влезе във всекидневната, държейки Идън в ръце, и ни попита какво става. Джон пристъпи напред, сякаш за да отвори вратата, но преди да успее да го направи, тя се блъсна и вътре нахлу патрул от въоръжени улични полицаи. Най-отпред стоеше момиче с дълга, тъмна, конска опашка и златист отблясък в черните очи. Името й бе Джун.

— Арестувани сте — заяви тя — за атентат срещу нашия славен Електор.

Джун вдигна пистолета си и застреля Джон. След това застреля мама. Крещях с пълно гърло, ревях толкова силно, че гласните ми струни се скъсаха. Всичко притъмня. Заля ме мощна болка. Сега бях на десет. Отново бях в лабораторията на централната болница на Лос Анджелис, затворен с кой знае колко още други, всички вързани в отделни медицински носилки, заслепени от флуоресцентни светлини. Лекари с маски кръжаха над мен. Присвих очи към тях. Защо ме държат буден? Светлините бях толкова ярки — усещах… бавно умът ми си проправяше път през море от мъгла.

Видях скалпелите в ръцете им. Размениха си смесица от неясни думи. После усетих нещо студено и метално до коляното си, а следващото, което осъзнах, бе как гърбът ми се извива и се опитвам да изкрещя. Не излезе никакъв звук. Исках да им кажа да престанат да режат коляното ми, но тогава нещо прониза тила ми и болката взриви мислите ми. Заслепяваща бяла светлина изпълни зрението ми.

Отворих очи — лежах в мрачно мазе, което бе неприятно топло. Бях жив по някаква налудничава случайност. Болката в коляното ми ме накара да искам да извикам, но знаех, че трябва да бъда тих. Около себе си виждах тъмни фигури — повечето от тях бяха настанени на земята и не се движеха, докато някакви възрастни, облечени в лабораторни манти, се разхождаха наоколо и инспектираха вързопите по пода. Чаках тихо, лежах там и мижах с очи, докато тези, които се разхождаха, не напуснаха помещението. Тогава се изправих на крака и откъснах единия крачол, за да го завържа около кървящия си крак. Лутах се из тъмнината и опипвах стените, докато не открих врата, която водеше навън, след което успях да се довлека до някаква задна уличка. Излязох на светло и този път там беше Джун, спокойна и безстрашна, протегнала хладнокръвно ръка, за да ми помогне.

— Хайде — прошепна тя и ме хвана през кръста. Аз я притиснах близо до себе си.

— Заедно сме в това, нали? Ти и аз? — Излязохме на улицата и оставихме лабораторията на болницата зад гърба си.

Но всички хора по улицата бяха със светлорусите къдрици на Идън, като всеки имаше алено кървава ивица в кичурите коса. Върху всяка врата, която подминахме, имаше изрисуван със спрей голям знак Х. пресечен по средата. Това означаваше, че всички тук бях заразени. С мутирала зараза. Сякаш бродихме с дни из улиците през гъстия като меласа въздух. Търсех къщата на майка ми. В далечината видях искрящите градове на колониите, които ме подканваха с обещания за по-добър свят и по-добър живот. Щях да заведа там Джон, мама и Идън и щяхме най-сетне да бъдем свободни от хватката на републиката.

Най-сетне стигнахме до вратата на майка ми, но когато я отворих, всекидневната беше празна. Тя не беше там. Джон го нямаше. Войниците го застреляха — внезапно си спомних аз. Погледнах встрани, но Джун беше изчезнала и аз бях сам на прага на вратата. Само Идън беше останал… той лежеше в леглото. Когато се приближих достатъчно, за да ме чуе, че се задавам, той отвори очи и протегна ръце към мен.

Но очите му не бяха сини. Те бяха черни, защото ирисите му кървяха.

Напуснах тъмнината много, много бавно. Долната част на врата ми пулсираше по начина, по който се случваше, когато се възстановявах от някое от главоболията си. Осъзнах, че бях сънувал, но всичко, което си спомнях, бе продължаващото усещане за страх, за нещо ужасяващо, което се спотайваше зад заключени врати. Една възглавница бе пъхната под главата ми. Тръбичка излизаше от ръката ми и се спускаше надолу по пода. Всичко бе размазано. Опитах се да избистря зрението си, но виждах само края на едно легло, някакъв килим на пода и момиче, което седеше там, опряло глава върху кревата. Поне си мислех, че е момиче. За миг си въобразих, че може да е Идън, че по някакъв начин патриотите го бяха спасили и довели тук.

Фигурата се размърда. Беше Тес.

— Хей — промълвих аз. Думата излезе неясно от устата ми. — Какво става? Къде е Джун?

Тес ме хвана за ръката и се изправи, като от бързане се запъна с отговора си.

— Ти си буден — рече тя. — Ти си… как се чувстваш?

— Муден. — Опитах се да докосна лицето й. Все още не бях напълно убеден, че е съвсем реална.

Тес провери зад себе си вратата на спалнята, за да се увери, че няма никой друг. Тя вдигна пръст до устните си.

— Не се притеснявай — обясни ми тихо. — Няма да се чувстваш муден дълго. Лекарката беше доволна. Скоро ще си като нов и ще се отправим към бойния фронт, за да убием Електора.

Стана ми неприятно да чуя как думата „убивам“ излиза толкова спокойно от устата на Тес. Тогава, само миг по-късно, осъзнах, че кракът ми не ме боли — ни най-малко. Опитах се да се надигна и да погледна, а Тес избута възглавниците зад гърба ми, за да мога да седна. Хвърлих поглед към крака си, като почти се страхувах да го зърна.

Тес седна до мен и разви белите бинтове, които покриваха мястото, където се намираше раната. Под марлята имаше гладки пластини от стомана, механично коляно на мястото на контузеното и метални повърхности, които покриваха половината от горната част на бедрото ми. Зяпнах. Частите от бедрото и прасецът, където металът се сливаше с плътта, бяха здраво сплетени една в друга и само малки сектори зачервено и подуто очертаваха краищата. Очите ми се замаяха.

Пръстите на Тес потропваха в очакване по одеялото ми и тя прехапа долната си устна.

— Е? Как го усещаш?

— Усещам го като… нищо. Въобще не е болезнено. — Прокарах внимателно пръст по хладния метал, опитвайки се да свикна с чуждите части, поставени в крака ми. — Тя ли направи всичко това? Кога ще мога отново да ходя? Наистина ли е заздравял толкова бързо?

Тес се изпъчи с гордост.

— Аз помагах на лекарката. Не трябва да се движиш много през следващите дванадесет часа. За да може лечебните мехлеми да улегнат и да си свършат работата. — Тес се ухили и усмивката й се изви по познат начин чак до очите й. — Това е стандартна операция за ранени войници от бойния фронт. Доста внушително, нали? След това ще можеш да го използваш като нормален крак, може би и по-добре. Лекарката, на която асистирах, е наистина известна из болниците на бойния фронт, но тя също така извършва операции и на черно, което е голям късмет. Освен това, докато беше тук, ми показа как да оправя и счупената ръка на Киеде, за да оздравее по-бързо.

Зачудих се колко ли са похарчили патриотите за тази операция. Бях виждал войници с метални части и преди — от малки метални квадрати на горната част на ръцете до цели крака, заменени от метални. Не можеше да е евтина операция и от това, как изглеждаше кракът ми, беше ясно, че лекарката е използвала военни лечебни мехлеми. Вече можех да усетя колко много мощ щеше да има кракът ми, когато се възстановях, и колко по-бързо щях да се придвижвам. Колко по-бързо можех да открия Идън.

— Да — отвърнах на Тес. — Наистина е удивително. — Леко протегнах врат, за да фокусирам вратата на спалнята, но от усилието се замаях. Сега в главата ми бушуваше буря и ясно чувах приглушени гласове, които идваха по-надолу от коридора. — Какво правят всички?

Тес хвърли поглед през рамо и пак се обърна към мен.

— Обсъждат първата фаза от плана. Аз не съм част от нея и затова не участвам.

Тя ми помогна отново да легна. Последва неловка пауза. Все още не можех да свикна с това колко различно изглеждаше Тес. Тя забеляза, че й се любувам, поколеба се и се усмихна смутено.

— Когато всичко това приключи — започнах аз, — искам да дойдеш с мен в колониите, става ли? — Тес се усмихна и оправи нервно одеялото ми с една ръка, докато продължавах: — Ако всичко върви според плана на патриотите и републиката наистина падне, не искам да ни застигне хаосът. Идън, Джун, ти и аз. Съгласна ли си, братовчедке?

Избликът на ентусиазъм на Тес намаля. Тя се поколеба.

— Не знам, Дей — отвърна Тес и отново хвърли поглед назад към вратата.

— Защо? Да не те е страх от патриотите или нещо от този сорт?

— Не… засега се държат добре с мен.

— Тогава защо не искаш да дойдеш? — попитах я тихо аз. Отново започнах да се чувствам слаб и ми беше трудно да се концентрирам. — Когато бяхме в Езерния, винаги си обещавахме, че ако ни се удаде възможност, ще избягаме заедно в колониите. Баща ми ми е разправял, че колониите трябва да са място пълно със…

— Свободи и възможности. Знам. — Тес поклати глава. — Просто…

— Просто какво?

Едната ръка на Тес се плъзна и тя я пъхна в моята. Отново си я представих като хлапе тогава, когато я бях открил да рови из контейнер в сектор „Нима“. Това наистина ли беше същото момиче? Ръцете й не бяха малки, колкото преди, макар че все още успяваха да се напъхат в моите. Тес Вдигна поглед към мен.

— Дей… притеснявам се за теб.

Примигнах.

— Какво искаш да кажеш? За операцията ли?

Тес нетърпеливо поклати глава.

— Не. Притеснявам се за теб заради Джун.

Поех си дълбоко въздух и я изчаках да продължи, страхувайки се от това, което щеше да каже.

Гласът на Тес се промени в нещо странно, нещо, което не разпознах.

— Ами… ако Джун пътува с нас… искам да кажа, че знам колко си привързан към нея, но само преди няколко седмици тя беше войник от републиката. Не забелязваш ли изражението, което тя придобива от време на време? Сякаш републиката й липсва, сякаш иска да се върне? Ами ако се опита да саботира плана ни, или ако те предаде, докато се опитваме да стигнем до колониите? Патриотите вече вземат предпазни мерки…

— Спри. — Бях леко изненадан от това колко силно и изнервено прозвуча гласът ми. Никога преди не бях повишавал тон на Тес и мигновено съжалих за тази си постъпка. Чувах ревността й във всяка дума, която изричаше, в начина, по който злобно произнасяше името на Джун. — Разбирам, че са минали само няколко седмици, откакто всичко се случи. Естествено, че тя ще преминава през моменти на несигурност. Нали? Тя вече не е лоялна към републиката и ние се намираме на опасно място дори и да не пътуваме с нея. Освен това Джун притежава умения, които никой от нас няма. Тя ми помогна да избягам от резиденция „Батала“, за бога. Тя може да ни предпази.

Тес присви устни.

— А какво смяташ за плановете на патриотите? Какво мислиш за връзката й с Електора?

— Каква връзка? — Повдигнах вяло ръце и се опитах да се престоря, че това няма значение. — Това е част от играта. Тя дори не го познава.

Тес сви рамене.

— Скоро ще се запознае — прошепна тя. — Тогава ще й се наложи да се сближи с него, за да го манипулира. — Очите й отново заблестяха. — Ще тръгна с теб, Дей. Ще дойда навсякъде с теб. Но просто исках да ти напомня за… нея. Просто в случай че не си обмислил нещата в тази посока.

— Всичко ще бъде наред — успях да кажа аз. — Довери ми се.

Напрежението най-накрая премина. Лицето на Тес омекна и придоби познатата приветливост, а моето раздразнение изчезна.

— Ти винаги си се грижила за мен — заявих с усмивка. — Благодаря, братовчедке.

Тес се ухили.

— Някой трябва да го прави, нали? — Тя посочи навитите ми ръкави. — Между другото, радвам се, че униформата ти става. Изглеждаше твърде голяма, когато беше сгъната, но в крайна сметка се оказа по мярка. — Без предупреждение тя се наведе и ме целуна бързо по бузата. Отскочи назад почти мигновено. Лицето й беше яркочервено.

Тес ме беше целувала по бузата и преди, когато бе по-малка, но сега за първи път усетих нещо повече в тази проява. Опитах се да си обясня как за по-малко от месец тя беше загърбила детството си и се бе превърнала в зрял човек. Неловко се изкашлях. Това бяха странни нови взаимоотношения.

Тогава тя се изправи и отдръпна ръката си. Погледна към вратата вместо към мен.

— Съжалявам — трябва да си почиваш. Ще дойда да те видя по-късно. Опитай се отново да заспиш.

Тогава осъзнах, че Тес е била тази, която е оставила униформите ни в банята. Може би ме беше видяла да целувам Джун. Опитах се да размишлявам през мъглата в ума си, да й кажа нещо, преди да си тръгне, но тя вече беше излязла през вратата и изчезнала надолу по коридора.