Феноменът

Дей

В началото лекарите не ме харесаха. Чувството, естествено, беше до голяма степен взаимно — и аз не бях имал най-приятните преживявания в болници.

Преди два дни, когато най-накрая бяха успели да ме свалят от балкона на Кулата на Конгреса и успокоиха огромното множество от хора, които ме аплодираха, те ме завързаха в една линейка и ме отведоха в болницата. Там счупих очилата на един лекар и изритах металните табли, когато се опитаха да проверят дали имам контузии.

— Ако ме докоснете и с пръст — отсякох им аз, — ще ви счупя проклетите вратове. — Наложи се персоналът на болницата да ме завърже. Крещях до пресипване името на Идън, настоявах да го видя, заплашвах да изгоря цялата болница, ако не го доведат. Виках името на Джун. Крещях, че искам доказателство, че патриотите са освободени. Поисках да видя тялото на Киеде, умолявах ги да й осигурят подходящо погребение.

Те излъчваха на живо реакциите ми пред публиката, защото тълпите, които се бяха събрали пред болницата, искаха да се уверят, че ме лекуват пълноценно. Но постепенно се успокоих и след като ме видяха жив, тълпите в Денвър също започнаха да се усмиряват.

— Това не означава, че няма да бъдете внимателно наблюдаван — обясни ми лекарят, докато ми даваха чифт републикански ризи и военни панталони. Той мърмореше, за да не могат охранителните камери да уловят какво казва. Едва можех да различа очите му през свирепия поглед зад миниатюрните му кръгли очила. — Но вие сте безусловно помилван от Електора, а брат ви Идън ще пристигне в болницата всеки момент.

Останах безмълвен. След всичко, което се беше случило, откакто първоначално Идън беше поразен от заразата, едва можех да проумея факта, че републиката щеше да ми го върне. Всичко, което можех да направя, бе да се усмихна на лекаря през стиснати зъби. Той отвърна на усмивката ми с изпълнено с неприязън изражение, докато продължаваше да ми обяснява резултатите от изследванията и къде щях да живея, след като всичко това приключеше. Знаех, че той не иска да бъде тук, но не го казваше на глас, не и пред всичките тези включени камери. С периферното си зрение видях един монитор на стената, който ми показваше какво правеха с Джун. Тя, изглежда, бе в безопасност и бе подложена на същите изследвания като мен. Но безпокойството, заседнало в гърлото ми, отказваше да отмине.

— Има едно последно нещо, което бих искал да ви споделя насаме — продължи лекарят. Слушах го с половин ухо. — Доста важно. Нещо, което открихме на рентгеновата ви снимка, за което трябва да знаете.

Наведох се напред, за да го чувам по-добре. Но точно в този миг интеркомът в стаята се включи и силно закънтя.

— Идън Батаар Уинг е тук, докторе — съобщи гласът. — Моля, информирайте Дей.

Идън. Идън е тук.

Изведнъж престана изобщо да ми пука за това какви бяха проклетите резултати от рентгеновата снимка. Идън беше отвън, точно от другата страна на вратата на стаята ми. Лекарят се опита да ми каже нещо, но аз само го избутах, отворих вратата и излязох навън със залитане.

Първоначално не го видях. Имаше твърде много сестри, които обикаляха коридорите. След това забелязах дребна фигура, която полюшваше крака, седнала на една от пейките — кожата на момчето имаше здрав вид, главата му бе покрита с непокорни светлоруси къдрици, а то самото беше облечено в прекалено голяма ученическа униформа и детски обувчици. Изглеждаше по-висок, но може би това се дължеше на факта, че имаше възможност да е по-изправен. Когато се обърна към мен, осъзнах, че носи чифт очила с дебели черни рамки. Очите му бяха светли, млечнолилави, напомнящи ми за малкото момче, което бях видял във влака в онази студена нощ, когато неспирно бе валяла суграшица.

— Идън — извиках пресипнало аз.

Очите му останаха разконцентрирани, но една удивителна усмивка разцъфна на лицето му. Той се изправи и се опита да тръгне към мен, но спря, когато осъзна, че не може да прецени къде точно се намирах.

— Даниел, това ти ли си? — попита той с неуверено заекване.

Изтичах до него, сграбчих го в обятията си и го притиснах силно.

— Да — прошепнах аз. — Аз съм, Даниел.

Идън просто се разплака. Хлипания разтресоха цялото му тяло. Той притисна ръце около врата ми толкова силно, че реших, че никога няма да ме пусне. Поех си дълбоко дъх, за да сдържа собствените си сълзи. Заразата го беше лишила от по-голямата част от зрението му, но той беше тук, жив и здрав, достатъчно силен, за да ходи и да говори. Това ми стигаше.

— Радвам се отново да те видя, хлапе — сподавено рекох аз и разроших косата му с една ръка. — Липсваше ми.

Не зная колко дълго останахме там. Минути? Часове? Но нямаше значение. Времето отминаваше бавно секунда след секунда и аз направих така, че моментът да се удължи колкото може повече. Имах чувството, че прегръщах цялото си семейство. Той беше всичко, което имаше значение за мен. Имах поне него.

Зад себе си чух някой да се изкашля.

— Дей — обади се лекарят. Той се бе облегнал на отворената врата на стаята, лицето му беше мрачно и неясно на флуоресцентната светлина. Нежно пуснах Идън на земята и поставих ръка върху рамото му. — Елате с мен. Ще приключим бързо, обещавам. Аз, ъъъ… — Той се смълча при вида на Идън. — Препоръчвам да оставите брат си тук. Само засега. Уверявам ви, че ще се върнете след няколко минути, след което и двамата ще бъдете откарани в новия ви апартамент.

Останах на място, изпитвайки нежелание да му се доверя.

— Обещавам — отново каза той. — Ако лъжа, ами… вие разполагате с достатъчно власт, за да помолите Електора да ме арестува.

Е, това наистина беше вярно. Изчаках още малко, като дъвчех бузата си от вътрешната страна, след което потупах главата на Идън.

— Ще се върна веднага, става ли? Остани на пейката. Недей да ходиш никъде. Ако някой се опита да те накара да се преместиш, викай. Разбра ли?

Идън избърса носа си с ръка и кимна.

Отведох го до пейката, след което последвах лекаря в стаята. Той затвори вратата с тихо щракване.

— Какво има? — нетърпеливо попитах аз. Погледът ми не можеше да спре да се обръща към вратата, сякаш тя щеше да изчезне, ако не останех нащрек. На стената в ъгъла мониторът на Джун я показваше сама в стаята й.

Но този път лекарят не изглеждаше ядосан. Той натисна един бутон на стената и промълви нещо за изключване на звука на камерите.

— Както казвах, преди да излезете… Като част от тестовете, които ви направихме, ние изследвахме мозъка ви, за да видим дали не е бил обработван от колониите. Не открихме нищо притеснително… но се натъкнахме на нещо друго. — Лекарят се обърна, включи едно малко устройство и посочи към осветения екран на стената. На него имаше показано изображение на мозъка ми. Погледнах смръщено снимката, защото не можех да проумея какво виждам. Лекарят посочи тъмно петно близо до долния край на снимката. — Видяхме това до левия ви хипокамп. Смятаме, че е нещо старо, вероятно от години, и с течение на времето бавно се е влошавало.

Гледах озадачено петното известно време, след което отново се обърнах към лекаря. Струваше ми се незначително, особено когато Идън ме чакаше отвън. Особено когато отново щях да мога да видя Джун.

— И? Какво друго?

— Имал ли сте тежки главоболия? Напоследък или през последните няколко години?

Да. Разбира се, че имах. Имах главоболия още от нощта, в която ми бяха правили тестове в централната болница на Лос Анджелис; в нощта, в която трябваше да умра; в нощта, когато избягах. Кимнах.

Той скръсти ръце.

— Нашите данни показват, че върху вас са били провеждани… експерименти, след като сте се провалил на Изпитанието. Били са осъществени няколко теста на мозъка ви. Очаквало се е… ъъъм. — Той се изкашля, изпитвайки затруднение да намери точните думи. — Да загинете доста бързо, но сте оцелял. Е, изглежда, че последиците най-накрая са започнали да се проявяват. — Той рязко започна да шепне. — Никой не знае за това — дори и Електорът. Не искаме страната отново да изпадне в състояние на революция. Първоначално смятахме, че ще можем да го излекуваме чрез комбинация от операция и медикаментозно лечение, но когато проучихме проблемните зони по-обстойно, осъзнахме, че е толкова преплетено със здравата материя на мозъка ви, че ще бъде невъзможно да стабилизираме ситуацията, без сериозно да повредим когнитивния ви капацитет.

Преглътнах тежко.

— И? Какво означава това?

Лекарят свали очилата си и въздъхна.

— Означава, че ти умираш, Дей.