Феноменът

Джун

Метиъс винаги ми казваше, че всеки път, когато се разболея, трябва да използвам всичките си съпротивителни сили.

Знаех, че е студено, но не можех да отгатна каква е температурата. Знаех, че е нощ, но не можех да позная колко е часът. Бях наясно, че с Дей по някакъв начин бяхме успели да прекосим границата и се бяхме озовали в колониите, но бях твърде изморена да отгатна в кой от техните щати се намирахме. Ръката на Дей беше плътно обгърнала кръста ми и ме подкрепяше, въпреки че усещах как трепереше от усилието да ме носи толкова дълго. Той ми шепнеше окуражително, увещаваше ме да продължавам. Само още малко — казваше той. — Сигурно има болници, щом сме толкова близо до фронта. Краката ми трепереха от усилието да стоя изправена, но аз отказвах да изгубя съзнание. Вървяхме през скърцащия сняг и не откъсвахме очи от искрящия пред нас град.

Сградите варираха във височина от пет до сто етажа, някои от които изчезваха в облаците. От една страна — гледката беше позната, но и напълно нова, от друга — по стените имаше наредени чуждестранни флагове във формата на лястовичи опашки, обагрени в морскосиньо и златисто, сградите имаха арки, врязани в стените им, на всеки покрив бяха наредени изтребители. Моделите им се различаваха значително от тези в републиката, със странна, обратно стреловидна структура на крилете, което им придаваше подобна на тризъбец форма. Крилата на изтребителите бяха изцяло изрисувани със свирепи златни птици, както и със символ, който не можах да разпозная. Нищо чудно, че винаги бях слушала как колониите имат по-добри въздушни сили от републиката — тези изтребители бяха по-нови от онези, с които бях свикнала, а като се вземеха предвид позициите, които бяха заели върху покривите, сигурно всички можеха да извършват вертикално излитане и приземяване без никакъв проблем. Този град, разположен на бойния фронт, изглеждаше повече от добре подготвен, за да се защитава.

Хората. Те бяха навсякъде — войници и граждани се тълпяха по улиците, свити под палта с качулки, за да се предпазят от снега. Когато минаваха под отблясъка на неоновите светлини, лицата им приемаха нюанси на зелено, оранжево и лилаво. Бях твърде изтощена, за да мога да им направя точен анализ, но това, което забелязах, бе, че дрехите им — обувки, панталони, ризи, палта — имаха най-различни емблеми и изписани по тях думи. Бях шокирана от огромния брой реклами по стените — разпростираха се, докъдето ти стигат очите, понякога скупчени толкова близко една до друга, че напълно скриваха стените зад тях. Рекламираха абсолютно всичко, което можеше да се срещне под слънцето; неща, за които никога преди не бях чувала или виждала. Корпоративно спонсорирани училища? Коледа?

Минахме покрай една витрина, където бяха изложени няколко миниатюрни екрана, като всеки излъчваше новини и видео клипове. „РАЗПРОДАЖБА!“, пишеше на витрината. „30% НАМАЛЕНИЕ ДО ПОНЕДЕЛНИК!“ Предаванията по някои канали бяха познати — новини от бойния фронт, политически конференции.

Други прожектираха филми, нещо, което републиката правеше само в кината из богаташките сектори. По повечето екрани вървяха реклами. За разлика от рекламите с републиканска пропаганда тези сякаш се опитваха да убедят населението да си купува някакви неща. Зачудих се какво правителство управляваше подобно място. Може би въобще нямаха правителство.

— Веднъж баща ми ми каза, че от разстояние градовете на колониите изглеждат изпълнени с блясък — рече Дей. Погледът му се местеше от едната реклама в ярки цветове към следващата, докато ми помагаше да се придвижвам покрай бавно тътрещите се хора. — Всичко е точно както ми го описваше, но не мога да разбера всичките тези реклами. Не са ли странни?

Кимнах в отговор. В републиката рекламите имаха добре подредени екрани с последователен и отличителен държавен стил, който оставаше непроменен, независимо в коя част на страната се намираш. Тук рекламите не следваха каквато и да е теория на цветовете. Те бяха разбъркани, безпорядък от неонови и проблясващи светлини. Сякаш не бяха създадени от някакъв вид държавна власт, а от голям брой по-малки независими групи.

Една реклама показваше видео с усмихнат полицейски служител в униформа. Гласът зад кадър обясняваше: Полицейски участък на Трибюн. Искате да докладвате за извършено престъпление? Необходим е депозит от само 500 банкноти! Под полицая със ситни букви стояха думите:

Друга реклама гласеше:

Трета реклама ме накара да се вгледам по-внимателно. Тя показваше видео с наредени едно до друго малки деца, всички облечени в еднакви дрехи, ухилени с най-широките усмивки, които някога бях виждала. Когато се показа текстът, той гласеше следното:

Намръщих се озадачено. Може би така колониите стопанисваха приютите за деца или други подобни заведения. Дали беше така?

Докато продължавахме напред, забелязах, че в долния десен ъгъл на всяка реклама имаше един несменяем образ. Гигантски символ, представляващ кръг, разделен на четири квадранта. Под него с получерни букви бе изписано следното:

Изведнъж усетих топлия дъх на Дей до ухото си.

— Джун — прошепна той.

— Какво има?

— Някой ни следи.

Още една подробност, която трябваше да забележа първа. Загубих броя на нещата, които не успях да доловя.

— Виждаш ли лицето му?

— Не. Но съдейки по фигурата, трябва да е момиче — отвърна той.

Изчаках още няколко секунди, след което хвърлих поглед назад. Не видях нищо друго, освен море от граждани на колониите. Който и да ни следеше, вече бе изчезнал сред тълпата.

— Вероятно е фалшива тревога — промърморих аз. — Някакво си момиче от колониите.

Очите на Дей се плъзнаха объркано по улицата, след което и той изгуби интерес. Не бих се изненадала, ако някакви неща бяха започнали да ни се привиждат, особено сред тези странни, непознати, бляскави светлини и флуоресцентни реклами.

Някаква фигура се приближи до нас, точно когато отново вниманието ни се насочи върху улицата. Метър и седемдесет висока, с провиснали бузи, розова кожа с лек загар, няколко кичура черна коса се показваха изпод голяма зимна шапка, в ръката си държеше плосък таблет. Бе увила шал плътно около врата си (изкуствена вълна, съдейки по еднородната текстура на влакното), а малки ледени кристалчета от замръзналия й дъх бяха прилепнали по материята под брадичката. На ръкава й бяха изписани думите „Уличен надзирател“, пришити точно над друг странен символ.

— Не мога да ви видя. Корпорация? — измърмори на нас тя.

Очите й останаха вперени в таблета, на който имаше подобно на карта изображение и движещи се мехурчета по него. Изглежда, че всяко мехурче съответстваше на човек от улицата. Тя сигурно имаше предвид, че не може да ни види на екрана. Тогава осъзнах, че имаше много хора като нея, които се бяха пръснали по улицата и всички те бяха облечени в същите тъмносини палта.

— Корпорация? — повтори нетърпеливо тя.

Дей тъкмо щеше да отговори, когато го спрях.

— „Медитек“ — издърдорих аз, спомняйки си четирите имена от рекламите, които видяхме.

Жената се спря, за да огледа неодобрително облеклата ни — мръсни ризи, черни панталони и обувки.

— Трябва да сте нови — добави тя, говорейки на себе си, и чукна нещо върху таблета. — Значи се намирате доста далеч оттам, където би трябвало да сте. Не зная дали вече сте изкарали ориентировъчното обучение, но „Медитек“ ще ви глобят здравата, ако закъснеете. — След това тя ни се усмихна фалшиво и се впусна в странно безочливи, рутинни обяснения. — Аз съм спонсорирана от корпорация „Клауд“. Минете през централния площад в Трибюн и си купете най-новия ни вид хляб! — Устните й отново приеха навъсения вид от преди това и тя бързо се отдалечи. Видях как спря друг човек по-надолу.

— Има нещо странно в този град — прошепнах на Дей, докато продължихме напред с усилие.

Хватката, в която Дей ме държеше, бе здрава и сковаваща.

— Ето защо не я попитах къде се намира най-близката болница — отвърна той. Вълна от замаяност отново ме заля. — Дръж се. Ще измислим нещо.

Опитах се да отвърна, но едва виждах накъде вървя. Дей ми каза нещо, но не можех да разбера нито дума — звучеше, сякаш ми говори под вода.

— Какво каза? — Вече ми се виеше свят. Коленете ми се огъваха.

— Казах, че може би ние… спираме в една… болница…

Усетих как падам, ръцете и крака ми се свиха около тялото ми в защитна топка, а някъде горе красивите сини очи на Дей бяха вперени в мен. Той сложи ръце върху раменете ми, но имах усещането, че се намира на милиони километри разстояние. Опитах се да проговоря, но устата ми сякаш беше пълна с пясък. Потънах в тъмнината.

Златистосив проблясък. Допир на хладна ръка по челото ми. Протегнах се, за да я докосна, но в мига, в който пръстите ми се допряха до кожата, ръката изчезна. Не можех да спра да треперя — тук беше невъобразимо студено.

Когато най-сетне успях да отворя очи, видях, че лежа на обикновено бяло болнично легло, главата ми беше опряна в скута на Дей, а той беше обгърнал кръста ми с едната си ръка. Миг по-късно осъзнах, че Дей гледаше към друг човек — други трима души, — които стояха в стаята с нас. Бяха облечени в отличителните униформи на войници от бойния фронт на колониите: военноморски бушлати, осеяни със златни копчета и пагони, кантове в златисто и бяло се спускаха от долния ръб, а знаковият златен сокол беше избродиран на всеки ръкав. Разтърсих глава. Доста обща класификация. В този миг се чувствах наистина мудна.

— През тунелите — каза Дей. Светлините на тавана ме заслепяваха. По-рано не ги бях забелязал.

— От колко време сте в колониите? — попита един от мъжете. Акцентът му звучеше странно. Имаше светъл мустак и тънка мазна коса, а осветлението придаваше болнав цвят на лицето му. — По-добре бъди честен, момче. „ДесКон“ не търпи лъжците.

— Пристигнахме тази нощ — отвърна Дей.

— И откъде дойдохте? За патриотите ли работите?

Дори в замъгленото състояние, в което се намираше главата ми, знаех, че това беше опасен въпрос. Те нямаше да се зарадват, ако откриеха, че ние сме тези, които бяха оплескали плановете им за Електора. Може би дори не знаеха какво се беше случило.

Рейзър беше споменал, че изпращат последни данни на колониите спорадично.

Ден също осъзнаваше, че този въпрос е опасен, затова го избягна.

— Дойдохме тук сами. — Той направи пауза, след което чух как заговори с нетърпелива нотка. — Моля ви, тя цялата гори от треска. Отведете ни в болницата и ще ви кажа всичко, което поискате. Не съм изминал целия този път, за да видя как тя умира в полицейския участък.

— Болницата ще ти струва пари, момче — отговори мъжът.

Дей потупа един от джобовете ми и извади малката ни пачка с банкноти. Забелязах, че пистолетът му вече го нямаше, вероятно го бяха конфискували.

— Имаме четири хиляди републикански…

Войникът го прекъсна с кикот.

— Момче, четири хиляди републикански банкноти няма да могат да ти купят и една купичка супа — рече един от тях. — Освен това и двамата ще изчакате тук, докато не се появи командирът ни. След това ще бъдете изпратени в нашия лагер за военнопленници за провеждане на стандартен разпит.

Лагер за военнопленници. Поради някаква причина това отключи спомена ми за времето, когато Метиъс ме взе със себе си на мисия преди повече от година, за да проследим онзи военнопленник от колониите дълбоко в щатите на републиката и да го убием в Йелоустоун сити. Спомних си кръвта по земята, която се беше просмукала във военноморската униформа на войника. За миг ме обзе паника и се протегнах, за да хвана яката на Дей. Останалите мъже в стаята се сепнаха. Чух няколко металически цъкания.

Ръката на Дей се притисна покровителствено около мен.

— По-кротко — прошепна той.

— Как се казва момичето?

Дей отново се обърна към мъжете.

— Сара — излъга той. — Тя не е опасна — просто е много болна.

Мъжете казаха нещо, което разгневи Дей, но моят свят отново се превръщаше в необуздан цветови хаос и аз пак потънах в делириума на полусъня. Чувах гръмки гласове, след това клатушкането на тежка врата, а после дълго не долавях нищо. Понякога си мислех, че виждам как Метиъс седи в ъгъла на казармата и ме наблюдава. Друг път той се превръщаше в Томас и аз не можех да реша дали трябва да изпитвам гняв или тъга при вида му. Понякога разпознавах ръцете на Дей, допрени до моите. Той ми казваше да се успокоя, че всичко ще бъде наред. Виденията изчезваха.

Стори ми се, че са изминали цели часове, когато започнах отново да чувам неясни откъслечни отрязъци от разговор.

— … от републиката?

— Да.

— Ти си Дей?

— Да, аз съм.

Следваха звуци, сякаш някой тътреше крака, а после чух как друг изрази недоверчивост.

— Не, разпознах го — продължаваше да повтаря нечий глас. — Разпознах го, разпознах го. Това е той.

Пак тътрене на крака. Тогава усетих Дей да става и аз рухнах, останала сама, върху студените чаршафи на леглото под мен. Отведоха го някъде. Отведоха го.

Не исках да се откъсна от тази мисъл, но трескавият ми делириум надделя и аз отново потънах в мрака.

Намирах се в апартамента си в Рубинения сектор, главата ми лежеше върху влажна от пот възглавница, тялото ми бе покрито с тънко одеяло, което бе окъпано в златистата светлина на следобедното слънце, процеждащо се през прозорците ни. Оли спеше наблизо, огромните му лапички мързеливо бяха опрени върху хладните мраморни плочки. Осъзнах, че това не беше логично, защото бях почти на шестнадесет, а Оли трябваше да е на девет. Сигурно сънувах.

Мокра кърпа докосна челото ми — вдигнах очи и видях Метиъс, който внимателно поставяше кърпата, така че да не капе вода в очите ми.

— Хей, Джун, майско бръмбарче — рече той с усмивка.

— Няма ли да закъснееш? — прошепнах аз. Със стомаха си усещах, че Метиъс не трябваше да е тук. Той сякаш закъсняваше за някъде.

Но брат ми просто поклати глава, от което няколко тъмни кичура паднаха пред лицето му. Слънцето осветяваше златистите отблясъци в очите му.

— Ами не мога просто да те оставя сама, нали? — Той се засмя, а този звук ме изпълни с такова щастие, че си помислих, че ще се пръсна. — Приеми го — налага се да си с мен. Сега си изяж супата. Не ме интересува колко гадна смяташ, че е.

Сръбнах си. Кълна се, че почти усетих вкуса й.

— Наистина ли ще останеш при мен?

Метиъс се наведе и ме целуна по челото.

— Ще остане с теб завинаги, хлапе, докато не ти омръзне да ме виждаш.

Усмихнах се.

— Ти винаги се грижиш за мен. Кога ще ти остава време за Томас?

Метиъс се поколеба при думите ми, след което тихичко се засмя.

— Не мога да скрия нищо от теб, нали?

— Можеше да ми кажеш за вас, двамата, нали знаеш. — Беше болезнено да произнеса тези думи, но не бях напълно сигурна защо. Чувствах се, сякаш съм забравила нещо важно. — Нямаше да кажа на никого. Да не би просто да си се притеснявал, че командир Джеймсън ще разбере и ще ви раздели в различни патрули?

Метиъс наведе глава, а раменете му се отпуснаха.

— Никога не съм имал причина да повдигна въпроса.

— Обичаш ли го?

Осъзнах, че сънувам, и каквото и да кажеше Метиъс, това щяха да бъдат моите мисли, проектирани върху неговия образ. Все пак ме заболя, когато той сведе поглед и отговори с леко кимване на главата.

— Мислех, че го обичам — отвърна той. Едва чух гласа му.

— Толкова съжалявам — прошепнах аз.

Той срещна погледа ми с изпълнени със сълзи очи. Опитах се да се протегна и да обгърна с ръце врата му. Но тогава сцената се промени, светлината изчезна и внезапно лежах в слабо осветена варосана стая върху нечие чуждо легло. Метиъс се стопи на тънки струйки пара. На негово място, поел грижата за мен, беше застанал Дей; лицето му се очертаваше от косата с цвят на светлина, ръцете му наместваха кърпата върху челото ми, очите му изучаваха напрегнато моите.

— Хей, Сара — рече той. Използваше фалшивото име, което ми беше измислил. — Не се притеснявай, в безопасност си.

Примигнах заради внезапната промяна в обстановката.

— В безопасност ли?

— Колониалната полиция ни прибра. Заведоха ни в малка болница, след като разбраха кой съм аз. Предполагам, че тук всички са чували за мен и това работи в наша полза. — Дей ми хвърли смутена усмивка.

Но този път бях толкова разочарована да видя Дей, толкова горестно опечалена, че бях изгубила отново Метиъс сред неспокойните си сънища, че трябваше да си прехапя устната, за да се възпра да не заплача. Усещах ръцете си толкова немощни. Така или иначе едва ли щях да успея да обгърна с тях врата на брат си и защото не го направих, не можах да спра Метиъс да не изчезне.

Усмивката на Дей посърна — той усети скръбта ми. Протегна се и докосна бузата ми. Лицето му беше толкова близо, лъчезарно на фона на меката нощна светлина. Надигнах се с цялата си останала сила и го оставих да ме придърпа близо до себе си.

— О, Дей — прошепнах аз в косата му, а гласът ми пресекваше от хлипанията, които бях потискала. — Той наистина ми липсва. Липсва ми толкова много. И толкова съжалявам, толкова съжалявам за всичко. — Повтарях ги отново и отново думите, които казах на Метиъс в съня си, думите, които щях да казвам на Дей, докато съм жива.

Дей ме притисна по-силно в прегръдката си. Ръката му помилва косата ми и той леко ме полюшна като дете. Притисках го силно до себе си, сякаш от това зависеше животът ми, не можех да си поема въздух, давех се в треската, тъгата и пустотата си.

Метиъс отново го нямаше. Беше си отишъл завинаги.