Феноменът

Дей

На Джун й трябваше половин час, за да може най-сетне пак да заспи, натъпкана с всякакви лекарства, които медицинската сестра инжектира в ръката й. Тя отново плака за брат си, сякаш беше паднала върху самата себе си в някаква дупка, а разкъсваното й от мъка сърце беше разтворено, за да го видят всички. Нейните силни тъмни очи — сега изражението им беше просто… пречупено. Потреперих. Разбира се, знаех точно какво е чувството да изгубиш по-голям брат. Гледах как очите й танцуваха зад затворените клепачи, вероятно потънала в още един кошмар, от който не можех да я измъкна. Затова правех това, което тя винаги правеше за мен — милвах косата й и целувах влажното й чело, бузи и устни. Не изглеждаше да има голяма полза, но аз го правех, така или иначе.

Болницата беше относително тиха, като изключим няколкото звука, които оформяха всеобхващащ бял шум в главата ми: леко бръмчене, идващо от лампите на тавана, и някаква приглушена глъчка от улиците навън. Както и в републиката, имаше закачен екран на стената, който предаваше поток от новини за бойния фронт. За разлика от републиката, новините бяха изпъстрени с реклами по същия начин, по който бяха и улиците навън, за неща, които не разбирах. След известно време спрях да ги гледам. Продължавах да си мисля за начина, по който майка ми успокояваше Идън, когато първоначално се беше разболял от заразата, как шепнеше утешителни думи и докосваше лицето му със сиромашките си, превързани с бинтове, ръце, как Джон ходеше до леглото му с купичка супа.

Толкова съжалявам за всичко — беше казала Джун.

Няколко минути по-късно една жена войник отвори вратата на болничната ни стая и пристъпи към мен. Тя беше същата, която осъзна кой съм аз и ни отведе до тази двадесететажна болница. Жената войник се спря пред мен и бързо ми се поклони. Все едно бях офицер или нещо подобно. Точно толкова изненадващ беше и фактът, че тя беше единственият войник в стаята. Тези хора очевидно не ни считаха за заплаха. Нямахме белезници, нямаше дори пазач, който да бди пред вратата ни. Дали знаеха, че ние бяхме провалили атентата срещу Електора? Ако това са хората, които спонсорираха патриотите, те щяха да разберат рано или късно. Може би въобще не знаеха, че сме работили за патриотите. Рейзър ни беше присъединил към играта доста късно.

— Предполагам, че приятелката ти е добре? — Очите й се спряха върху Джун. Аз просто кимнах. Щеше да е най-добре, ако никой тук не разбереше, че Джун е любимият феномен на републиката. — Като се има предвид състоянието й — добави жената войник, — тя ще трябва да остане тук, докато не се почувства достатъчно добре, за да може да се придвижва сама. Трябва да знаеш, че можеш да останеш при нея, или ако искаш, корпорация ДесКон, ще се радва да ти осигури допълнителна стая.

Корпорация „ДесКон“ — пак колониална терминология, която не разбирах. Но аз съвсем не исках да започна да поставям под въпрос източника на тяхното великодушие. Щом бях толкова известен, че да мога да получа звездно лечение в болница, то щях да се възползвам максимално от това.

— Благодаря — отвърнах аз. — Тук ми е добре.

— Ще ти донесем допълнително легло — каза тя и посочи празното място в стаята. — Ще дойдем да ви видим отново на сутринта.

Продължих бдението си над Джун. Когато жената не си тръгна, погледнах нагоре и повдигнах вежди. Тя се изчерви.

— Нещо друго, което мога да направя за теб?

Тя сви рамене и се опита да си придаде безгрижен вид.

— Не. Аз просто… значи ти си Даниел Алтън Уинг, а? — Тя произнесе името ми, сякаш го правеше, за да изпробва дължината му. — „Евъргрийн Ентърпрайз“ непрекъснато пише истории за теб в таблоидите. Републиканският бунтовник, фантомът, скритият коз — те вероятно ти измислят ново име и снимка всеки ден. Казват, че сам си успял да избягаш от затвора в Лос Анджелис. Хей, ти наистина ли си ходил с онази певица Линкълн?

Идеята беше толкова налудничава, че не можех да не се засмея. Не знаех, че хората от колониите следят толкова отблизо новините за назначените от републиката изпълнители на пропагандни песни.

— Не мислиш ли, че Линкълн е малко старичка за мен?

Смехът ми свали напрежението и жената се засмя заедно с мен.

— Е, тази седмица нещата стоят така. Миналата седмица „Евъргрийн Ентърпрайз“ съобщиха, че си избягнал всичките куршуми на републиканския взвод за разстрел и си се измъкнал от екзекуцията си. — Тя отново започна да се смее, но аз се умълчах.

Не, не съм избягнал никакви куршуми. Оставих по-големия ми брат да ги поеме вместо мен.

Смехът на жената войник стихна неловко, когато видя изражението ми. Тя прочисти гърло.

— Що се касае до тунела, от който сте дошли — запечатахме го. Третият, който затваряме за този месец. От време на време бегълци от републиката се промъкват точно като вас, нали знаеш, а на хората, които живеят в Трибюн, им е писнало да се занимават с тях. Никой не харесва граждани от вражеската територия внезапно да се настанят в нечий роден град. Обикновено ги изритваме обратно през бойния фронт. Ти си късметлия. — Жената въздъхна. — В миналото всичко това са били Съединените американски щати. Знаеш това, нали?

Усетих как медальонът от четвърт долар натежава силно около врата ми.

— Зная.

— А знаеш ли за наводненията? Заприиждаха бързо за по-малко от две години и унищожиха половината от разположените долу на юг територии. Места, за които републиканци като теб вероятно никога не са чували. Луизиана я няма. Флорида, Джорджия, Алабама, Мисисипи, Северна и Южна Каролина изчезнаха. Толкова бързо, че би могъл да се закълнеш, че никога не са съществували, поне ако не можеш все още да видиш някои от сградите им да стърчат далече в океана.

— И затова сте дошли тук?

— На запад имаше повече суша. Даваш ли си сметка колко много бяха бежанците? Тогава западът построи стена, за да спре хората от изтока да пренаселят щатите им, от най-горната граница на двете Дакоти чак до Тексас. — Жената войник удари с юмрук разтворената длан на другата си ръка. — Затова трябваше да построим тунели, през които да можем да се промъкваме. Навремето, когато миграцията беше достигнала връхната си точка, имаше хиляди от тях. Тогава избухна войната. Когато републиката започна да използва тунелите, за да предприема изненадващи нападения срещу нас, ние ги запушихме. Войната продължава от толкова много време, че повечето хора дори не си спомнят, че битката е заради земя. Но когато водата от стихията най-после се уталожи, нещата тук се стабилизираха. И ние се превърнахме в колониите на Америка. — Тя изрече това с издути от гордост гърди. — Тази война няма да продължи още дълго — от известно време вече имаме успехи.

Спомних си, че Киеде ми разказа как колониите печелят войната, когато първоначално се бяхме приземили в Ламар. Тогава не се бях замислил по въпроса — в крайна сметка, какво представляваше предположението на един човек? Слух? Но сега тази жена войник го казваше, сякаш беше истина.

И двамата се смълчахме, когато врявата отвън пред сградата стана по-силна. Наклоних глава. Имаше тълпи от хора, които идваха и си отиваха от болницата още от мига, в който пристигнахме, но не се бях замислял за това. Сега ми се стори, че чувах името си.

— Знаеш ли какво се случва навън? — попитах аз. — Ще можем да преместим приятелката ми в някоя по-тиха стая?

Жената скръсти ръце.

— Искаш ли сам да видиш цялата суматоха? — Тя ми даде знак да стана и да я последвам.

Виковете отвън достигнаха оглушително ниво. Когато жената войник отвори вратите на балкона и ни изведе сред нощния въздух, аз бях посрещнат от порив на леденостуден вятър и мощни групови одобрителни викове. Бях заслепен от примигващи светлини — за секунда единственото, което можех да направя, бе да стоя там до металния парапет и да се любувам на гледката. Беше налудничаво късен нощен час, но сигурно имаше стотици хора под прозореца ни, напълно забравили за отрупаната със сняг земя. Всички погледи бяха обърнати към мен. Много от хората бяха вдигнали домашно изработени плакати.

„Добре дошъл в нашата страна!“ — пишеше на един.

„Фантомът е жив“ — казваше друг.

„Помети републиката“ — гласеше трети. Имаше десетки послания.

„Дей: нашият почетен гражданин на колониите!“

„Добре дошъл в Трибюн, Дей! Нашият дом е и твой дом!“

Те знаеха кой съм аз.

Сега жената войник ме посочи и се усмихна на тълпата.

— Това е Дей — извика тя.

Избухнаха нови одобрителни викове. Стоях замръзнал на мястото си. Какво трябваше да направиш, когато група хора крещят името ти, сякаш са напълно откачени? Нямах абсолютно никаква идея. Затова вдигнах ръка и им помахах, което ги накара да закрещят още по-силно.

— Тук ти си знаменитост — извика ми жената войник през глъчката. Тя изглеждаше много по-заинтересована от това, отколкото аз. — Единственият бунтовник, до който републиката не може да се докопа. Повярвай ми, утре снимката ти ще бъде из всички таблоиди. „Евъргрийн Ентърпрайз“ ще умира от желание да ти вземе интервю.

Тя продължи да говори, но аз вече не й обръщах внимание. Някой беше вдигнал табела, която прикова вниманието ми. Беше момиче, увило шал около устата си, а качулка покриваше част от лицето й.

Но аз знаех, че това беше Киеде.

Главата ми се замая. Мигновено си спомних за мигащата червена светлина в бункера, която предупреди мен и Джун, че някой приближаваше скривалището. Сетих се за човека, който помислих, че ни следеше из улиците на колониите. Дали това е била Киеде? Означаваше ли това, че останалите патриоти също бяха тук? Тя държеше табела, която почти се губеше сред морето от други послания.

Надписът гласеше: „Трябва да се върнеш. Веднага.“