Феноменът

Джун

Денвър, Колорадо

19:37 часа

-4ºC

Пристигнах в столицата с влак на гара 42-Б в разгара на снежна буря, а на перона се беше събрала тълпа, за да ме види. Гледах ги през заледения прозорец, докато забавяхме ход, за да спрем. Въпреки че навън беше вледеняващо студено, тези граждани се бяха струпали зад една импровизирана метална бариера и се бутаха и блъскаха помежду си, сякаш току-що беше пристигнал Линкълн или някой друг известен певец. Не по-малко от два военни столични патрула бяха застанали пред тях, за да ги озаптят. Заглушените им викове достигнаха до ушите ми.

— Отдръпнете се назад! Всички да застанат зад бариерите. Зад бариерите! Всички с камери ще бъдат арестувани на място.

Странно. Повечето от гражданите тук изглеждаха бедни. Това, че помогнах на Дей, беше допринесло за добрата ми репутация в бедняшките квартали. Потърках тънките телчета на пръстена, направен от кламери, който бях сложила на пръста си. Навик, който вече бях придобила.

Томас дойде до реда на пътеката, където бях настанена, и се надвеси над седалките на войниците до мен.

— Отведете я до вратата — заповяда той. — Бързо. — Очите му се стрелнаха към мен, а после по дрехите, с които бях облечена — жълта затворническа жилетка и тънка бяла риза. Той се държеше така, сякаш снощният ни разговор в стаята за разпити никога не се беше случил. Аз бях вперила поглед в скута си. От лицето му ми се гадеше.

— Навън ще й е студено — каза на хората си. — Погрижете се да й намерите палто.

Войниците насочиха пушките си към мен — модел ХМ-2500, 700 м обхват, самонасочващи се патрони, можеха да преминат през два слоя цимент, след което ме изправиха на крака. По време на пътуването ги наблюдавах така настойчиво, че сигурно нервите им вече бяха опънати докрай.

Оковите на ръцете ми издрънчаха. С подобни оръжия и при един точен изстрел щях да умра от загуба на кръв, без значение къде в тялото щеше да ме уцели куршумът. Вероятно мислеха, че планирам как да изтръгна някоя пушка от тях, докато не внимават. Абсурдно предположение, защото оковите, които ми бяха сложили, нямаше да ми позволят да стрелям точно с оръжието.

Сега ме поведоха надолу по пътеката, между редовете от седалки до края на вагона, където пред отворената врата, водеща към перона на гарата, ни чакаха още войници. Внезапен порив на студен вятър ни заля и аз рязко изпълних гърди с въздух. Бях се доближавала до бойния фронт веднъж, когато двамата с Метиъс изпълнявахме единствената ни обща мисия, но това беше в Западен Тексас през лятото. Никога преди кракът ми не бе стъпвал в град като този, покрит от сняг. Томас застана начело на нашето малко шествие и даде знак на един от войниците да ми облече палто. Аз приех дрехата с признателност.

Тълпата (между деветдесет и сто души) напълно замлъкна, когато видя светложълтата ми жилетка, а докато слизах надолу по стълбите, усещах как насоченото им към мен внимание ме изгаряше като лампа за нагревки. Повечето трепереха, бяха слаби и бледи, с износени дрехи, които нямаше как да ги стоплят в това време, и осеяни с дупки обувки. Не можех да го проумея. Въпреки студа те все пак бяха дошли тук, за да видят как слизам от влака — а и кой знае откога чакаха. Внезапно се почувствах гузна за това, че приех палтото.

Стигнахме до края на перона и почти до фоайето на гарата, когато чух един от зрителите да вика. Обърнах се, преди войниците да успеят да ме спрат.

— Жив ли е Дей? — викаше момчето. Той вероятно бе по-голям от мен, току-що излязъл от пубертета, но толкова слаб и нисък, че можеше да мине за някой на моите години, ако не се вгледаш в лицето му.

Повдигнах глава и се усмихнах. Тогава един пазач го удари през лицето с приклада на пушката си, а войниците ме сграбчиха за ръцете и ме принудиха да се обърна. Тълпата избухна в екстаз — викове мигновено изпълниха въздуха. В центъра на всичко това успях да чуя неколцина, които скандираха: Дей е жив! Дей е жив!

— Продължавай да се движиш — изрева Томас. Влязохме във фоайето и когато вратата зад нас се затвори, аз мигновено усетих как студеният въздух рязко изчезна.

Не казах нищо, но усмивката ми беше достатъчна. Да. Дей е жив. Бях сигурна, че патриотите щяха да оценят, че подсилих този слух заради тях.

Преминахме през гарата и стигнахме до три чакащи ни джипа. Когато потеглихме от гарата и се насочихме към извитата автострада, не можах да сдържа удивлението си от града, който виждах през прозореца си. Обикновено ти трябва основателна причина, за да посетиш Денвър. Никой, освен местните граждани не беше допускан без специално разрешение. Фактът, че се намирах тук и можех да зърна вътрешността на града, бе нещо необичайно. Всичко беше обгърнато в бяло одеяло, но дори през снега можех да различа смътното очертание на огромна тъмна стена, която ограждаше Денвър като гигантски насипи срещу наводнения. Бронята. Естествено бях чела за нея в училище, но да я видя със собствените си очи, беше нещо различно. Небостъргачите тук бяха толкова високи, че изчезваха в мъглата от снегоносни облаци, всеки етаж с тераса беше покрит с дебели пластове сняг, а всяка страна беше подсигурена с гигантски метални подпорни греди. Между сградите успях да зърна Кулата на Конгреса. От време на време виждах светлини от прожектори, които се плъзгаха из въздуха, а хеликоптери кръжаха около небостъргачите. В един момент четири бойни изтребителя се стрелнаха над нас. Загледах се за миг в тях, любувайки им се. Те бяха косачи Х-92, експериментални самолети, които все още не бяха влезли в производство извън столицата, но сигурно бяха преминали тестовете си, щом инженерите им се доверяваха да се реят точно над центъра на Денвър. Столицата беше не по-малко милитаризиран град от Вегас и дори по-стряскащ, отколкото си го представях.

Гласът на Томас рязко ме върна в реалността.

— Водим те в салон „Колбърн“ — заяви той от предната пасажерска седалка на джипа. — Това е приемна зала за вечери в „Капитал Плаза“, където сенаторите понякога се събират на банкети. Електорът често вечеря там.

„Колбърн“? От това, което бях чувала, тази зала беше много изискано място за срещи, особено като се вземеше предвид как първоначално трябваше да бъда настанена в затвора на Денвър. Информацията сигурно бе нова и за самия Томас. Не мисля, че някога беше посещавал столицата, но като добър войник той не си губеше времето да зяпа пейзажа. Установих, че нямам търпение да видя как изглеждаше „Капитал Плаза“ — дали беше толкова огромен, колкото си представях.

— Оттам моят екип ще те остави и ще бъдеш поета от един от патрулите на командир Десото. — Патрулите на Рейзър — добавих аз наум. — Електорът ще се срещне с теб в кралската зала на салона. Съветвам те да се държиш прилично.

— Благодаря за съвета — отвърнах аз и се усмихнах студено към отражението на Томас в огледалото за задно виждане. — Ще гледам да направя възможно най-добрия си реверанс. — В действителност обаче започнах да се чувствам неспокойна. Електорът беше личност, която бях научена да почитам от раждането си; някой, за когото мислех, че няма да се поколебая да жертвам живота си. Дори сега — след всичко, което знаех за републиката — все още усещах как тази дълбоко вкоренена отдаденост изплува на повърхността, едно познато одеяло, с което исках да се обгърна. Странно. Не се почувствах така, когато чух за смъртта на Електора, или когато видях първата излъчена по телевизията реч на Андън. Това чувство се беше спотайвало досега, когато оставаха само няколко часа преди да се срещна лично с новия Електор.

Аз вече не бях високо цененият феномен, с когото той се запозна, срещайки ме за първи път. Какво ли щеше да си помисли за мен?

Салон „Колбърн“, Кралската трапезария.

Тук всичко ехтеше. Седях сама в единия край на дълга маса (три метра и половина, от черешово дърво, с ръчно изваяни крака, с богато украсен златист кант, вероятно изрисуван с декоративна четчица), гърбът ми беше изправен до облегалката на стола, която беше от червено кадифе. Далече от мен от противоположната страна пращеше и пукаше камина, като над нея беше окачен портретът на новия Електор, а осем златни лампи осветяваха двете страни на помещението. Навсякъде имаше войници от столични патрули — петдесет и двама бяха наредени по стените рамо до рамо, а шестима седяха мирно от двете ми страни. Навън все още беше смразяващо студено, но тук, вътре, беше достатъчно топло, за да може слугите да ме облекат в лека рокля и тънки кожени ботуши. Косата ми беше измита, изсушена и сресана и сега се спускаше права и бляскава до средата на гърба ми. Беше украсена с нанизи от миниатюрни, обработени перли (всяка от които несъмнено струваше поне две хиляди банкноти). Първоначално им се възхищавах и ги докосвах с отривисти движения, но след това си спомних бедните хора, които се бяха събрали пред железопътната гара, с техните износени дрехи и отдръпнах пръсти от косата си, отвратена от себе си. Друга слугиня беше сложила полупрозрачна пудра по клепачите ми, за да искрят на светлината от огъня. Роклята ми, кремавобяла, подчертана със сивопепеляво се спускаше до краката ми на пластове от шифон. Вътрешният корсет едва ми позволяваше да си поемам дъх. Без съмнение скъпа рокля — петдесет хиляди банкноти? Шестдесет?

Единствените неща, които изглеждаха не на място в тази картина, бяха тежките метални вериги, с които бяха вързани глезените и китките ми и ме оковаваха за стола под мен.

Измина половин час преди още един войник (облечен в отличителната червено-черна куртка на столичните патрули) да влезе в трапезарията. Той държеше вратата отворена, застанал мирно и повдигнал брадичката си.

— Нашият прославен Електор е в сградата — обяви той. — Моля станете.

Той се опитваше да изглежда така, сякаш не говори на някого конкретно, но аз бях единствената, която седеше. Надигнах се от стола, дрънчейки с вериги.

Изминаха още пет минути. Тогава, точно когато започнах да се питам дали въобще някой щеше да дойде, млад мъж пристъпи тихо през вратата и кимна на войниците на входа. Пазачите отривисто отдадоха чест. Аз не можех да козирувам с веригите на ръцете си, нито да се поклоня или да направя приличен реверанс — затова просто останах на място, гледайки Електора.

Андън изглеждаше почти по същия начин, както когато го срещнах за първи път — висок, величествен и изтънчен, тъмната му коса беше грижливо сресана, вечерната му куртка беше в красиво въгленосиво със златни пилотски нашивки по ръкавите и златни пагони на раменете. Зелените му очи обаче бяха сериозни, а раменете му бяха леко прегърбени, сякаш някакво ново бреме се бе стоварило върху тях. Изглежда, че смъртта на баща му все пак му се беше отразила.

— Седнете, моля — рече той, протягайки ръката си в бяла ръкавица (пилотски ръкавици „Кондор“) към мен. Гласът му беше много тих, но все пак се разнесе из огромната стая. — Надявам се, че сте се чувствали комфортно, госпожице Ипарис.

Изпълних молбата му.

— Да. Благодаря ви.

Веднага след като Андън седна на другия край на масата и войниците отново бяха застанали в обичайните си пози, той отново проговори:

— Съобщиха ми, че сте поискала да се видите лично с мен. Надявам се, че нямате нищо против да сте облечена в дрехите, които ви осигурих. — Той направи пауза само за част от секундата, което беше достатъчно време една сдържана усмивка да озари лицето му. — Реших, че няма да искате да вечеряте в затворническа униформа.

В тона му имаше нещо снизходително, което ме подразни. Как смее да ме облича като някоя кукла? — помисли си една възмутена част от мен. В същото време бях впечатлена от внушителната му аура, властта, съпровождаща новата му позиция. Макар и придобита неочаквано, я упражняваше толкова самоуверено, че старите ми чувства на вярност пак се надигнаха силно в гърдите ми. Несигурността, която някога бе имал, бързо изчезваше. Този човек бе роден да управлява. Андън, изглежда, се интересува от теб — беше ми казал Рейзър. Затова сведох лице и погледнах към него през мигли.

— Защо се държите толкова добре с мен? Мислех, че сега съм държавен враг.

— Бих се чувствал неудобно да се отнасям с най-прочутия феномен на републиката ни като със затворник — обясни той, докато внимателно подравняваше вилиците, ножовете и чашата за шампанско до съвършенство. — Не намирате това за неприятно, нали?

— Съвсем не.

Отново огледах залата и запомних позициите на лампите, декорацията по стената, местоположението на всеки войник и оръжията, които носеха. Натруфената елегантност на тази среща ме накара да осъзная, че Андън не беше подготвил роклята и вечерята, просто за да флиртува. Той иска новините за това колко добре се отнася с мен да стигнат до обществото — помислих си аз. — Той иска хората да знаят, че новият Електор се грижи добре за спасителката на Дей. Първоначалната ми антипатия намаля — тази нова мисъл ме заинтригува. Андън явно беше доста наясно с лошото обществено мнение за него. Вероятно се надяваше на подкрепата на народа. Ако това наистина беше така, то той полагаше усилия да направи нещо, от което предишният ни Електор се интересуваше слабо. Това също ме накара да се запитам: Ако Андън наистина търсеше обществено одобрение, то какво ли си мислеше за Дей? Той със сигурност нямаше да спечели хората на своя страна, ако съобщеше, че най-прочутият престъпник на републиката е обявен за издирване.

Двама слуги сервираха подноси с храна — плодова салата с истински ягоди и деликатно изпечено свинско шкембе със сърцевина от палма, — докато други двама поставиха чисти бели платнени салфетки върху скутовете ни и наляха шампанско в чашите. Тези прислужници бяха от висшата класа — вървяха с характерната акуратност на елита, — макар че не бяха от ранга на семейството ми.

Тогава се случи най-странното нещо.

Прислужничката, която наливаше шампанско на Андън, доближи бутилката твърде много до чашата му. Тя се обърна и течността се разля по цялата покривка, а самата чаша се търкулна от масата и се строши на пода.

Слугинята изписка и падна на колене. Червени къдрици се изсипаха от стегнатия на тила й кок — няколко кичура паднаха пред лицето й. Забелязах колко фини и безукорни бяха ръцете й — определено момиче от висшето общество.

— Искрено съжалявам, Електор — извиняваше се отново и отново тя. — Толкова съжалявам. Веднага ще сменя покривката и ще ви донеса нова чаша.

Не зная какво очаквах да направи Андън. Да й се скара? Да й отправи строго предупреждение? Поне да се намръщи? Но за моя изненада той избута назад стола си, изправи се и й подаде ръка. Момичето сякаш замръзна. Кафявите й очи се разшириха, а устните й затрепериха. С едно движение Андън се наведе, хвана двете й ръце в своите и я накара да се изправи.

— Това е просто една чаша за шампанско — спокойно каза той.

— Внимавай да не се порежеш. — Андън махна с ръка на един от войниците близо до вратата. — Една метла и табла, ако обичате. Благодаря.

Войникът бързо кимна.

— Разбира се, Електор.

Докато прислужницата се втурна да донесе нова чаша, а един чистач дойде да измете счупената, Андън отново зае мястото си с цялата си елегантност и царственост. Той си взе вилица и нож, като спазваше безукорен етикет, след което си отряза малко парче свинско.

— Е, кажете ми, агент Ипарис. Защо искахте да се видите лично с мен? И какво се случи в нощта на екзекуцията на Дей?

Последвах примера му, като си взех вилицата и ножа и започнах да режа месото си. Веригите на китките ми бяха достатъчно дълги, за да мога да се храня, сякаш някой си беше дал труда да ги измери. Пропъдих изненадата от инцидента с шампанското от ума си и започнах да включвам в действие историята, която Рейзър беше измислил за мен.

— Наистина помогнах на Дей да избяга от екзекуцията си, а патриотите ме подкрепиха. Но след като това приключи, те не искаха да ме пуснат. Изглежда, че най-накрая бях успяла да им се измъкна, когато пазачите ви ме арестуваха.

Андън бавно примигна. Зачудих се дали вярваше на нещо от казаното.

— Била сте с патриотите през последните две седмици? — попита той, след като сдъвках парче свинско. Храната беше прелестна — месото бе толкова крехко, че на практика се топеше в устата ми.

— Да.

— Разбирам. — Гласът на Андън се скова от съмнение. Той попи устните си с платнена салфетка, след което остави сребърните прибори и се облегна назад. — Значи Дей е жив, или е бил жив, когато сте го оставила? И той ли работи с патриотите?

— Когато си тръгвах — да. Не зная каква е ситуацията в момента.

— Защо работи с тях, след като в миналото винаги ги е отбягвал?

Свих леко рамене, опитвайки се да симулирам недоумение.

— Нуждае се от помощ, за да открие брат си и е задължен на патриотите затова че излекуваха крака му. Имаше инфектирана огнестрелна рана от… всичко това.

Андън направи достатъчно дълга пауза, за да отпие малка глътка шампанско.

— Защо му помогнахте да избяга?

Раздвижих китки, за да не оставят белезниците отпечатъци по кожата ми. Веригите ми издрънчаха силно, когато се докоснаха една в друга.

— Защото той не е убил брат ми.

— Капитан Метиъс Ипарис. — Вълна от мъка ме заля, когато чух пълното име на брат си. Дали той знаеше как бе умрял Метиъс? — Съжалявам за загубата ви. — Андън леко преклони глава — неочакван знак на уважение, от който една буца заседна в гърлото ми.

— Знаете ли, че когато бях по-млад си спомням, че четях за брат ви — продължи той. — Четях за оценките му в училище, за това колко добре се бе представил на Изпитанието си и особено за това колко добър е бил с компютрите.

Боднах една ягода, сдъвках я замислено, след което преглътнах.

— Никога не съм знаела, че брат ми има толкова изтъкнат фен.

— Не бях фен конкретно на него, макар че той определено правеше впечатление. — Андън взе новата си чаша с шампанско и отпи. — Бях ваш фен.

Не забравяй — бъди открита. Накарай го да си помисли, че си поласкана. И че те привлича. Той със сигурност беше красив, така че се опитах да се концентрирам върху това. Светлината от стенните лампи улавяше вълните на косата му, което я караше да блести, мургавата му кожа имаше топла, златиста лъскавина, очите му бяха обагрени с цвета на пролетни листа. Постепенно усетих как бузите ми се зачервиха. Отлично, продължавай. Във вените му вероятно течеше смесица от латинска кръв, но леко дръпнатите му очи загатваха за азиатско наследство. Като Дей.

Внезапно вниманието ми се разконцентрира и всичко, което виждах, бе как аз и Дей се целувахме в онази баня във Вегас. Спомних си голите му гърди, устните му, които се бяха опрели до моите, опияняващата му непокорност, в сравнение с която Андън бледнееше. Леко изчервените ми бузи започнаха ярко да пламтят.

Електорът наклони глава и се усмихна. Поех си дълбоко въздух и се успокоих. Слава богу, че все още успявах да постигна реакцията, която целях.

— Замисляла ли сте се защо републиката е толкова снизходителна, като се вземе предвид вашата държавна измяна? — попита Андън, като си играеше безгрижно с вилицата си. — Всеки друг щеше вече да е екзекутиран. Но не и вие. — Той се поизправи на стола си. — Републиката ви наблюдава, откакто успяхте да постигнете перфектните хиляда и петстотин точки на вашето Изпитание. Чувал съм за оценките ви и представянето ви на следобедните тренировки в „Дрейк“. Няколко конгресмена ви номинираха за политическо назначение, преди дори да сте завършила първата си година в университета. Но в крайна сметка решиха вместо това да ви разпределят при военните, защото вашият характер изцяло сочи към офицер. Вие сте знаменитост във вътрешните среди. Да бъдете осъдена за предателство ще бъде огромна загуба за републиката.

Дали Андън знаеше истината за това как родителите ми и Метиъс бяха убити? Че тяхното предателство е коствало живота им? Дали републиката ме ценеше толкова много, че се колебаеха дали да ме екзекутират въпреки неотдавнашните ми злодеяния и връзки с изменническото семейство?

— Как сте ме следял из кампуса на „Дрейк“? — попитах аз. — Не си спомням да съм чувала да сте посещавал университета.

Андън си отряза парче палмова сърцевина в чинията.

— О, не. Няма как да сте чувала.

Намръщих се озадачено.

— Да не сте бил… студент в „Дрейк“, докато аз съм следвала там?

Андън кимна.

— Администрацията държеше самоличността ми в тайна. Бях на седемнадесет, когато вие пристигнахте в „Дрейк“ на дванадесет. Всички научихме за вас… и за вашите маймунджилъци. — Когато изрече това, той се ухили, а очите му палаво заблестяха.

Синът на Електора се е разхождал в „Дрейк“, а аз не съм и подозирала. Изпъчих се гордо при мисълта, че лидерът на републиката ме е забелязал в кампуса. След това поклатих глава, чувствайки се виновна.

— Е, надявам се, че не всичко чуто е било лошо.

Когато се засмя, върху лицето на Андън се появи трапчинка. Смехът му беше ласкателен.

— Не. Не всичко.

Дори и аз се усмихнах.

— Оценките ми бяха добри, но съм убедена, че секретарката на декана е щастлива, че няма да навестявам повече кабинета й.

— Госпожа Уитъкър? — Андън поклати глава. За миг той свали официалната си фасада, като игнорира етикета, отпусна се назад в стола и направи кръгово движение с вилицата си. — Аз също бях викан в офиса й, което беше забавно, защото тя нямаше представа кой съм. Бях си навлякъл неприятности, защото бях разменил автоматите за тренировка във физкултурния салон с играчки, които стрелят пяна.

— Това сте били вие? — възкликнах аз. Добре си спомнях този инцидент.

Първата година по време на тренировъчен час. Автоматите с пяна изглеждаха като истински. Когато студентите се наведоха като един да вземат това, което смятаха за истински оръжия, и издърпаха играчките толкова здраво, половината от тях се прекатуриха назад от силата. Споменът ме накара да се засмея искрено.

— Това беше брилянтно. Капитанът, който водеше тренировката, бе толкова ядосан.

— Поне веднъж всеки трябва да се забърка в някаква беля в университета, нали? — Андън се ухили самодоволно и забарабани с пръсти по чашата с шампанско. — Вие сякаш винаги създавахте най-много проблеми обаче. Не бяхте ли предизвикала евакуация в един от часовете си?

— Да. История на републиката 302. — Опитах да се почеша по врата в миг на смущение, но веригите ме спряха. — Студентът от по-горния курс, който седеше до мен, ми каза, че няма да мога да уцеля пожарната аларма с тренировъчния му пистолет.

— Ах. Виждам, че винаги сте взимала добри решения.

— Бях първокурсничка. Признавам си, все още бях доста незряла — отвърнах аз.

— Не съм съгласен. Като се вземе всичко предвид, бих казал, че сте зряла за годините си. — Той се усмихна и бузите ми отново се изчервиха. — Поведението ви е на момиче на доста повече от петнадесет. Бях наистина щастлив, когато най-после ви срещнах на тържествения бал.

Наистина ли седях тук, вечерях и се отдавах на спомените за добрата стара академия заедно с Електор Примо? Сюрреалистично. Бях смаяна колко лесно бе да разговаряш с него за познати неща в момент, в който толкова много необичайности обгръщаха живота ми, разговор, при който не можех случайно да обидя някого с груб коментар за класовото разделение.

Тогава си спомних защо наистина бях тук. Ястието в устата ми се превърна в пепел. Всичко това е заради Дей. Бях залята от отвращение, макар че не бях права да се чувствам по този начин. Наистина ли беше така? Зачудих се дали в действителност бях готова да убия някого заради него.

Един войник се подаде през входа на трапезарията. Той козирува на Андън, след което неловко прочисти гърло, когато осъзна, че прекъсна Електора по средата на разговора ни. Андън му хвърли добродушна усмивка и му махна да влезе.

— Сър, сенатор Барус Камиън иска да разговаря с вас — съобщи войникът.

— Кажи на сенатора, че съм зает — отговори Андън. — Ще се свържа с него, след като се навечерям.

— Боя се, че той настоява да говорите с него веднага. Става дума за ъъъ… — Войникът ме погледна внимателно, след което бързо отиде до Андън и зашепна в ухото му. Аз все пак успях да доловя части от съобщението. — Стадионите. Той иска да даде… съобщение… трябва да приключите незабавно с вечерята си.

Андън вдигна вежди.

— Така ли е казал? Е, аз решавам кога ще приключа с вечерята си — заяви той. — Предай това съобщение обратно на сенатор Камиън, когато счетеш за необходимо. Кажи му, че следващият сенатор, който ми изпрати такова нагло съобщение, ще отговаря лично пред мен.

Войникът отдаде енергично чест, а гърдите му леко се изпъчиха при мисълта, че трябва да предаде подобно съобщение на сенатор.

— Да, сър. Незабавно.

— Как се казваш, войнико? — попита Андън, преди той да успее да си тръгне.

— Лейтенант Фелипе Гарза, сър.

Андън се усмихна.

— Благодаря ви, лейтенант Гарза — рече той. — Няма да забравя тази услуга.

Войникът се постара лицето му да остане безизразно, но видях гордостта, изписана в очите му, както и че вътрешно се усмихваше. Той се поклони на Андън.

— Електор, вие ми оказвате голяма чест. Благодаря ви, сър. — След което си тръгна.

Наблюдавах тази размяна на реплики с възхищение. Рейзър се беше оказал прав за едно — очевидно имаше напрежение между Сената и новия Електор. Но Андън не беше глупак. Беше дошъл на власт преди по-малко от седмица и вече правеше точно каквото трябва: опитваше се да циментира верността на военните. Чудех се какво друго правеше, за да спечели доверието им. Армията на републиката беше изключително вярна на баща му — всъщност именно верността правеше покойният Електор толкова могъщ. Андън знаеше това и се опитваше да направи своя ход, колкото може по-рано. Оплакванията на Сената щяха да бъдат безполезни срещу армия, която безрезервно подкрепя Андън.

Но те не подкрепяха Андън безрезервно — напомних си аз. Там бяха Рейзър и хората му. Предатели сред военните редици, които заемаха позиции.

— И така. — Андън деликатно си отряза още едно парче свинско. — Доведохте ме чак дотук, за да ми кажете, че сте помогнала на един престъпник да избяга?

За миг не се чуваше друг звук, освен дрънченето на вилицата на Андън по чинията му. Инструкциите на Рейзър отекнаха в съзнанието ми — нещата, които трябваше да кажа, редът, в който трябваше да го направя.

— Не… Дойдох, за да ви информирам за заговора за атентат срещу вас.

Андън остави вилицата си и вдигна два тънки пръста в посока към войниците.

— Оставете ни.

— Електор, сър — започна един от тях. — Имаме заповед да не ви оставяме сам.

Андън извади пистолет от колана си — елегантен черен модел, който никога не бях виждала — и го остави на масата до чинията си.

— Всичко е наред, капитане — каза той. — Ще съм в безопасност. Сега, ако обичате, всички. Оставете ни.

Жената, която Андън нарече капитан, даде знак на войниците си и те безмълвно напуснаха стаята в редица. Дори шестимата пазачи, които стояха до мен, си тръгнаха. Останах сама в трапезарията с Електора, разделена от него с три и половина метра черешово дърво.

Андън облегна двата си лакътя върху масата и скръсти пръсти във формата на палатка.

— Дошла сте, за да ме предупредите?

— Точно така.

— Но аз чух, че сте била заловена във Вегас. Защо не се предадохте?

— Бях се отправила насам, към столицата. Исках да стигна до Денвър, преди да се предам, за да имам по-голям шанс да разговарям с вас. Определено не планирах да бъда арестувана от случаен патрул във Вегас.

— И как успяхте да се измъкнете от патриотите? — Андън ми хвърли колеблив и скептичен поглед. — Къде са те сега? Би трябвало да ви преследват.

Направих пауза, сведох очи и прочистих гърло.

— Качих се на влака за Вегас в нощта, когато успях да избягам.

Андън остана смълчан за миг, след което остави вилицата си и попи устни. Не бях сигурна дали вярваше на историята за бягството ми.

— И какви бяха плановете им за вас, ако не бяхте успяла да се измъкнете?

Засега се старай да бъде неясно.

— Не знам всички подробности за това какво възнамеряваха да правят с мен — отвърнах аз. — Но знам, че планираха атака по време на някой от вашите кратки престои за повдигане на духа на бойния фронт, и че трябваше да им помогна. Ламар, Уестуик и Бърлингтън са градовете, които те споменаха. Патриотите също разполагат с хора на тези места, Андън — хора, които са тук, във вашите вътрешни кръгове.

Знаех, че поемам голям риск, като използвах първото му име, но се опитах да подсиля новата ни връзка. Андън сякаш въобще не забеляза — той просто се наведе над чинията си и ме огледа.

— Откъде знаеш за това? — попита той. — Наясно ли са патриотите, че разполагаш с тази информация? Дей също ли е намесен във всичко това?

Поклатих глава.

— Въобще не трябваше да разбирам. Не съм разговаряла с Дей, откакто избягах.

— Може ли да се каже, че сте приятели?

Въпросът беше малко странен. Може би той искаше да открие Дей?

— Да — отвърнах аз, като се опитвах да не се разсейвам от спомена за сплетените ръце на Дей в косите ми. — Той имаше своите причини да остане… аз — своите, за да си тръгна. Но, да, мисля, че е така.

Андън кимна в знак на благодарност.

— Ти каза, че има хора във вътрешните ми кръгове, за които трябва да зная. Кои са те?

Оставих вилицата си и се наведох над масата.

— Има двама войници от личната ви охрана, които ще се опитат да извършат покушение.

Андън пребледня.

— Охранителите ми са внимателно подбрани. Много внимателно.

— И кой ги избира? — Скръстих ръце. Косата ми се спусна по рамото и с периферното си зрение видях перлите, които блещукаха. — Няма значение дали ми вярвате или не. Направете разследване. Или ще се окажа права и вие няма да умрете, или ще греша и тогава аз ще съм мъртва.

За моя изненада Андън стана от стола си, изпъна гръб и дойде до моя край на масата. Седна на стола до мен и го приплъзна по-близо. Премигнах, докато проучваше лицето ми.

— Джун. — Гласът му беше толкова тих, почти шепот. — Искам да ти се доверя… и искам и ти да ми се довериш.

Той знае, че крия нещо. Можеше да прозре лъжата ми и искаше да я узнае. Андън се надвеси над масата и пъхна ръце в джобовете на панталона си.

— Когато баща ми умря — започна той, като произнасяше всяка дума бавно и много тихо, сякаш навлизаше в опасни води, — аз останах напълно сам. Стоях до леглото му, когато почина. Все пак съм благодарен за това — нямах тази възможност с майка ми. Знам какво е чувството да останеш сам, Джун.

Гърлото ми болезнено се стегна. Спечели доверието му. Това беше моята роля, единствената причина, да бъда тук.

— Съжалявам да го чуя — прошепнах аз. — Както и за майка ви.

Андън наклони глава и прие съболезнованията ми.

— Майка ми е била принцепс на Сената. Баща ми нито веднъж не спомена нещо за нея… но се радвам, че сега са заедно.

Бях чула слухове за покойната принцепс. Как е умряла от автоимунна болест, веднага след като е родила. Само Електорът можеше да посочи лидер на Сената — затова нямаше такъв от две десетилетия, откакто майката на Андън бе починала. Опитах се да забравя облекчението, което почувствах, докато говорех с него за „Дрейк“, но беше по-лесно да си го помисля, отколкото да го направя. Мисли си за Дей. Припомних си колко развълнуван бе той от плана на патриотите и идеята за новата република.

— Радвам се, че родителите ви са намерили покой — казах аз. — Наистина разбирам какво е да изгубиш любимите си хора.

Андън обмисляше думите ми с два пръста върху устните си. Той беше стиснал здраво челюсти, сякаш изпитваше неудобство. Въпреки че се беше въплътил в ролята си, той си оставаше едно момче — осъзнах аз. Баща му имаше страховит вид, но Андън? Той не е достатъчно силен, за да контролира тази страна сам. Внезапно си спомних за първите нощи след убийството на Метиъс, когато плачех до ранните часове, преди настъпването на утрото, а безжизненото лице на брат ми се беше запечатало в мислите ми. Дали Андън имаше същите безсънни нощи? Какво ли бе усещането да изгубиш баща си, макар той да е бил безчовечен, без да ти е позволено да скърбиш открито? Дали Андън го обичаше?

Вечерята ми отдавна беше забравена, а аз чаках, докато той ме наблюдаваше. След известно време, което ми се стори почти час, Андън отпусна ръце и въздъхна.

— Не е тайна, че той беше болен от дълго време. Когато си очаквал някой любим човек да умре… от години… — Тук той потрепери съвсем явно и ми позволи да видя истинската му болка. — Е, вярвам, че е различно от чувството, когато тази смърт настъпи… неочаквано. — Той погледна право към мен, когато произнесе последната дума.

Не бях сигурна дали той говореше за родителите ми или за Метиъс — вероятно и за двете, — но начинът, по който го каза, не остави никакви съмнения у мен. Опитваше се да обясни, че знае какво се е случило със семейството ми. И че го осъждаше.

— Познавам добре опита ти с презумпции. Някои хора смятат, че съм отровил баща си, за да заема мястото му.

Имах усещането, че се опитваше да комуникира с мен чрез някакъв шифър. Някога ти смяташе, че Дей е убил брат ти. Че смъртта на родителите ти е била нещастен случай. Но сега знаеш истината.

— Народът на републиката смята, че съм техен враг. Че съм като баща си. Че не искам тази страна да се промени. Те смятат, че аз съм безвластна пионка, кукла, която просто е наследила трона по бащина воля. — След кратко колебание той впи погледа си в мен с такава енергия, че ме остави без дъх. — Аз не съм нищо от това. Но ако остана сам… ако продължа да бъда изолиран, то тогава не мога да променя нищо. Ако остана откъснат, няма да съм по-различен от баща ми.

Нищо чудно, че искаше да вечеря с мен. Нещо революционно се беше събудило в Андън. И той се нуждаеше от мен. Нито хората, нито Сенатът го подкрепяха. Той имаше нужда от някой, който да спечели народа на негова страна. А двамата кандидати в републиката с най-много влияние над хората… бяхме аз и Дей.

Обратът в разговора ни ме обърка. Андън не беше — не изглеждаше да бе — човекът, който патриотите бяха описали — пионка, която стоеше на пътя на великата революция. Ако наистина желаеше да спечели доверието на хората, ако Андън говореше истината… защо патриотите искаха смъртта му? Може би пропускам нещо. Може би имаше нещо за Андън, което Рейзър знаеше, а аз не.

— Мога ли да ти имам доверие? — попита Андън. Изражението му беше станало откровено, с повдигнати вежди и ококорени очи.

Повдигнах брадичка и срещнах погледа му. Можех ли да му се доверя? Не бях сигурна, но засега прошепнах безопасния отговор:

— Да.

Андън се поизправи и се надигна от масата. Не можех да преценя дали ми вярва.

— Трябва да запазим тази информация между нас. Ще уведомя охраната за предупреждението ти. Надявам се да намерим двамата предатели. — Андън ми се усмихна, наклони глава и пак се усмихна. — Джун, ако ги открием, бих искал отново да поговорим. Изглежда, че имаме доста общи неща. — Думите му накараха бузите ми да пламнат.

И това беше всичко.

— Моля, довърши вечерята си, без да бързаш. Когато приключиш, войниците ми ще те върнат обратно в затворническите ти покои.

Тихо промълвих благодарности. Андън се обърна и се отправи към изхода на трапезарията, докато войниците в редица се върнаха обратно в помещението, а ехтящият тропот от ботушите им наруши тишината, която беше завладяла това пространство само миг по-рано. Наведох глава и се престорих, че довършвам вечерята си. У Андън имаше нещо повече, отколкото първоначално бях предполагала. Едва сега осъзнах, че дъхът ми беше по-учестен от обикновено и че сърцето ми туптеше буйно. Можех ли да се доверя на Андън? Или да се уповавам на Рейзър? Подпрях се на ръба на масата, за да успокоя емоциите си. Налагаше се, каквато и да бе истината, да играя всичките си ходове много внимателно.

След вечеря, вместо да бъда отведена в типична затворническа килия, бях съпроводена до чист, луксозен апартамент — покоите бяха постлани с килими, имаше дебели двойни врати и голямо, меко легло. Липсваха прозорци. Освен леглото нямаше никакви други мебели, нищо, което да мога да използвам и превърна в оръжие. Единствената декорация бе присъстващият навсякъде портрет Андън, вграден в мазилката на една от стените. Незабавно открих охранителната камера — малка, едва доловима изпъкналост в тавана, точно над двойните врати. Половин дузина пазачи седяха в готовност отвън.

Задрямвах на няколко пъти през нощта. Войниците сменяха караула. Рано сутринта една охранителка ме потупа, за да ме разбуди.

— Засега всичко върви добре — прошепна тя. — Не забравяй кой е врагът. — След което излезе от стаята и нов пазач я замени.

Аз мълчаливо се облякох в топла кадифена нощница, като сега сетивата ми се бяха силно обострили, а ръцете ми, както обикновено, леко трепереха. Оковите на китките ми издрънчаха. Преди не бях сигурна, но сега знаех, че патриотите наблюдават всяка моя стъпка. Войниците на Рейзър бавно заемаха позиции и стесняваха кръга. Можеше никога повече да не видя тази охранителка — но сега вече оглеждах лицата на всички войници около мен, като се питах кой е предан и кой е патриот.