Феноменът

Дей

Електор Примо беше мъртъв.

Цялата демонстрация изглеждаше доста жалка, нали? Човек би си помислил, че смъртта на Електора ще бъде съпроводена от някакъв божествен погребален марш, паника по улиците, национален траур, маршируващи войници, които стрелят салюти в небето. Огромен банкет, ниско спуснати флагове, бели знамена, веещи се над всяка сграда. Нещо налудничаво от този сорт. Но аз не бях живял достатъчно дълго, за да бъда свидетел на смъртта на Електор. Като изключим повишението на наследника по желание на покойния Електор и някакви измислени показни национални избори, не знаех какво друго можеше да се случи.

Предположих, че републиката просто се бе престорила, че това събитие никога не се е състояло и го беше прескочила, насочвайки вниманието си към следващия Електор. Спомних си, че бях чел за това в един от часовете в гимназията. Когато настъпи моментът за нов Електор Примо, страната трябва да напомни на хората да се концентрират върху позитивното. Скръбта носи слабост и хаос. Единственият начин е да продължим напред. Да. Правителството се страхуваше да показва несигурност пред гражданите си.

Но аз имах само около секунда да се замисля върху това.

Едва привършихме новата клетва, когато внезапна болка прониза крака ми. Преди да успея да се спра, аз се превих и рухнах върху здравото си коляно. Няколко войника извърнаха глави към нас. Засмях се колкото мога по-силно и се престорих, че сълзите в очите ми бяха от смях. Джун също влезе в роля, но виждах страха, изписан на лицето й.

— Хайде — обезумяло прошепна тя. Едната от нежните й ръце ме хвана през кръста, а аз се опитах да уловя другата, която ми подаде. По целия тротоар хората започнаха да ни забелязват за първи път. — Трябва да се изправиш. Хайде.

Нуждаех се от всичката си сила, за да продължа да се усмихвам. Концентрирай се върху Джун. Опитах се да се изправя — отново паднах. По дяволите. Болката беше твърде силна. Бяла светлина прониза дъната на очите ми. Дишай — казах си аз. — Не можеш да припаднеш насред главния район във Вегас.

— Какъв е проблемът, войнико?

Млад ефрейтор със светлокафяви очи застана пред нас със скръстени ръце. Виждаше се, че бърза за някъде, но очевидно не чак толкова, че да не спре да ни провери. Ефрейторът повдигна вежди към мен.

— Добре ли си? Блед си като платно, хлапе.

Бягай. — усетих необходимост да изкрещя към Джун. Изчезвай оттук — все още има време. Но тя ме спаси, отговаряйки вместо мен.

— Съжалявам, сър — извини се тя. — Никога не съм виждала клиент на „Беладжио“ да изпие толкова много при едно посещение. — Тя поклати състрадателно глава и му махна с ръка да отстъпи назад. — По-добре се отдръпнете — продължи Джун. — Мисля, че ще повърне.

За пореден път останах изумен колко лесно можеше да се превъплъти в друга личност. По същия начин, по който бе успяла да заблуди и мен из улиците на Езерния сектор.

Ефрейторът я погледна смръщено, изпълнен със съмнение, преди отново да се обърне към мен. Очите му се фокусираха върху контузения ми крак. Макар и да бе скрит под дебел пласт панталони, той го огледа.

— Не съм убеден, че придружителката ти знае какво говори. Струва ми се, че трябва да отидеш на лекар. — Той вдигна ръка, за да махне към един преминаващ медицински камион.

Поклатих глава.

— Не, благодаря ви, сър — успях да промълвя с тих смях. — Тази хубавица ми разказва твърде много шеги. Имам нужда само да си поема малко въздух… и после да отида да се наспя. Ние сме…

Но той не обърна внимание на това, което му казах. Тихо изругах. Ако отидехме в болницата, щяха да ни вземат отпечатъци от пръстите и да разберат кои точно сме — двамата най-търсени бегълци в републиката. Не смеех да погледна към Джун, но знаех, че тя също се опитваше да намери изход от ситуацията.

Тогава някакъв човек подаде главата си иззад ефрейтора. Момиче, което и двамата с Джун разпознахме веднага, макар никога преди да не я бях виждал облечена в току-що излъскана републиканска униформа. Чифт пилотски защитни очила висяха около врата й. Тя заобиколи ефрейтора и застана пред мен със състрадателна усмивка.

— Хей! — възкликна тя. — Помислих си, че това си ти… видях те как залиташ като луд!

Ефрейторът ни наблюдаваше, докато тя ме изправи на крака и ме тупна по рамото. Потреперих, но й се ухилих така, сякаш я познавах цял живот.

— Липсваше ми — реших да кажа аз.

Ефрейторът нетърпеливо направи знак към появилото се момиче.

— Познаваш ли го?

Момичето отметна назад черната си, подстригана на черта коса и му хвърли най-кокетната усмивка, която някога бях виждал през живота си.

— Дали го познавам, сър? Ние бяхме в една ескадрила през първата ни година. — Тя ми намигна. — Изглежда, че пак е правил пакости по клубовете.

Ефрейторът изсумтя с безразличие и извъртя очи.

— Хлапетата от въздушните сили, а? Е, вземи мерки той да не прави повече сцени по улиците. Почти бях готов да се обадя на командира ви. — След което сякаш си спомни накъде се беше запътил и бързо си тръгна.

Въздъхнах. Дали бе възможно да се измъкнем на по-малко от косъм разстояние от тази ситуация?

След като ефрейторът си тръгна, момичето ми се усмихна обаятелно. Успях да установя, че едната й ръка, макар и покрита от ръкава, бе в гипс.

— Казармата ми е наблизо — подхвърли тя. В гласа й имаше острота, която ми подсказваше, че не се радва да ни види. — Какво ще кажеш да си починеш малко там? Можеш дори да вземеш със себе си и новата си играчка. — Изричайки го, момичето кимна към Джун.

Киеде. Тя въобще не се бе променила от онзи следобед, в който я бях срещнал, и когато я бях помислил за барманка с татуировка от пълзящи цветя. Преди да узная, че е патриот.

— Води ни — отвърнах аз.

Киеде помогна на Джун да ме поведе надолу през още една пресечка. Тя ни накара да спрем пред сложно гравираните входни врати на „Венеция“, многоетажна казармена постройка, съпроводи ни покрай един отегчен пазач, който стоеше на входа, а после и през главната зала на сградата. Таванът бе толкова висок, че ме накара да се почувствам замаян, но успях да зърна бегло републикански флагове и портретите на Електора, които бяха окачени между всяка от каменните колони и опасваха стените. Пазачи вече се бяха втурнали да заменят старите портрети с новите картини. Киеде ни водеше и не спираше да дрънка по съвсем произволни и незначителни теми. Черната й коса беше станала дори по-къса — подстригана на черта, която се равняваше с брадичката й, а гладките й клепачи бяха гримирани с тъмни, морскосини сенки. Не бях обърнал внимание, че двамата сме почти еднакви на ръст. Войници кръжаха напред-назад, а аз постоянно очаквах някой да ме разпознае от съобщенията за издирването ми и да вдигне тревога. Щяха да забележат Джун изпод дегизировката й. Или пък да осъзнаят, че Киеде не е истински войник. Тогава щяха да ни се нахвърлят и нямаше да имаме никакъв шанс.

Но никой не се усъмни в нас, а куцукането ми всъщност спомогна да се слеем с обстановката — видях още няколко войника с гипсирани крака и ръце. Киеде ни отведе до асансьорите… въобще не се бях качвал на подобно нещо, защото никога не се бях озовавал в сграда с пълно електрическо захранване. Слязохме на осмия етаж. Тук имаше по-малко войници. Всъщност минахме покрай съвсем пуста част от коридора.

Киеде най-сетне изостави закачливите си преструвки.

— Вие двамата изглеждате толкова добре, колкото канални плъхове — измърмори тя, докато почука леко по една от вратите. — Тоя крак още те тормози, а? Доста сте упорити, щом сте дошли чак дотук, за да ни откриете. — Тя се усмихна подигравателно на Джун. — От тези проклети, отвратителни светлинки, закачени на роклята ти, почти ослепях.

Джун размени поглед с мен. Знаех какво си мислеше. Как, за бога, бе възможно престъпна група да живее в една от най-големите казарми във Вегас?

Нещо зад вратата изцъка. Киеде я отвори, след което влезе с протегнати напред ръце.

— Добре дошли в нашия скромен дом — заяви с грандиозен замах. — Поне за следващите няколко дни. Не е много занемарено, нали?

Не знаех какво очаквах да видя. Може би група тийнейджъри или някоя тайна нискобюджетна операция.

Вместо това влязохме в стая, в която само още двама души ни очакваха. Огледах се изненадано. Никога преди не бях влизал в републиканска казарма, но тази сигурно бе отредена за офицерите — не бе възможно да я използват за настаняване на обикновени войници. Първо, това не беше някоя от онези дълги стаи, с редици от легла едно под друго. Това можеше да бъде луксозен апартамент за едно или две длъжностни лица. От тавана и лампите струеше електрическа светлина. Мраморни плочки в сребристо и кремаво покриваха пода, стените бяха боядисани в различни нюанси на светлосиво и виненочервено, а под диваните и масите имаше дебели червени килимчета, които служеха като подложки за краката на мебелите. Малък монитор бе окачен на една от стените и излъчваше безмълвно същите новини, които показваха и по джъмботроните отвън.

Подсвирнах с уста.

— Никак не е занемарено даже. — Усмихнах се, но веселата ми физиономия изчезна, когато хвърлих поглед към Джун.

Лицето й изглеждаше напрегнато под татуировката с феникса. Макар очите й да оставаха безизразни, тя очевидно бе недоволна и не бе впечатлена като мен. А и защо да бъде? Предположих, че нейният собствен апартамент бе не по-малко хубав от този. Очите й огледаха стаята с едно премерено движение и забелязаха неща, които аз вероятно никога нямаше да видя. Бързо и ловко като всеки добър войник на републиката. Едната й ръка се спря близо до кръста, където държеше чифт ножове.

Миг по-късно вниманието ми се насочи към момичето, което седеше зад средния диван. Тя срещна очите ми и премигна, сякаш за да се увери дали наистина ме вижда. Устата й се отвори от изненада — малки розови устни, които приеха формата на буквата О. Сега косата й бе твърде къса, за да я носи на плитка — спускаше се до средата на врата й в рошава фльонга. Чакай малко. Сърцето ми прескочи. Не я бях разпознал заради косата й.

Тес.

— Ти си тук! — извика тя. Преди да успея да отговоря, Тес се втурна към мен и обви ръце около врата ми. Отстъпих назад, накуцвайки, като се борех да запазя равновесие. — Наистина си ти… не мога да повярвам, ти си тук! Ти си жив!

Не можех да разсъждавам трезво. За секунда дори не усещах болката в крака си. Всичко, което успях да направя, бе да обгърна с ръце кръста на Тес, да притисна глава към рамото й и да затворя очи. Тежките мисли в съзнанието ми изчезнаха и ме оставиха отмалял от облекчение. Поех си дълбоко въздух и потърсих утеха в топлото, сладко ухание на косата й. Бях свикнал да виждам Тес всеки божи ден, откакто бях на дванадесет, но само след няколко седмици раздяла внезапно осъзнах, че тя не бе онова десетгодишно хлапе, което бях срещнал в някаква задна уличка. Изглеждаше различно. По-зряла. Усетих как нещо шава в гърдите ми.

— Радвам се да те видя, братовчедке — прошепнах аз. — Изглеждаш добре.

Тес просто ме притисна още по-силно. Осъзнах, че тя не си поемаше въздух — опитваше се да не заплаче.

Киеде бе тази, която прекъсна този миг.

— Достатъчно — изрече тя. — Това да не би е някоя проклета сапунена опера.

Разделихме се и неловко се засмяхме един на друг, а Тес избърса очи с опакото на ръката си. Тя размени стеснителни усмивки с Джун. Накрая се обърна и бързо се върна при другия човек — някакъв мъж.

Киеде отвори уста, за да каже още нещо, но мъжът я спря, вдигайки ръката си в ръкавица. Това ме изненада. Съдейки по нафуканото й поведение, бих предположил, че Киеде е лидерът на групата. Не можех да си представя да получава заповеди. Но сега тя просто сви устни и се тръшна върху дивана, докато мъжът се изправи, за да се обърне към нас. Той бе висок, вероятно към четиридесетгодишен, с яки, набити плещи. Кожата му беше светлокафява, а къдравата му коса бе прибрана в къса, вълнообразна опашка. Чифт очила с тънки, черни рамки стояха на носа му.

— И така значи: ти трябва да си онзи, за когото сме чували толкова много — каза той. — Приятно ми е да се запознаем, Дей.

Щеше ми се да не стоях прегърбен от болка.

— И на мен. Подобно. Благодаря, че се срещна с нас.

— Моля да ни простите, че не ви придружихме лично до Вегас — извинително обясни той и понамести очилата си. — Може да ви се струва безчувствено, но не обичам да рискувам ненужно бунтовниците си. — Очите му се завъртяха към Джун. — А предполагам, че ти си феноменът на републиката.

Джун наклони глава в поза, от която лъхаше висока класа.

— Костюмът ти на компаньонка обаче е толкова убедителен. Нека просто да проведем един бърз тест, за да проверим самоличността ти. Моля, затвори очи.

Джун се поколеба за секунда, но после стори това, за което я помолиха.

Мъжът махна с ръка към предната част на стаята.

— Сега уцели мишената на стената с един от ножовете си.

Примигнах, след което огледах стените. Мишена? Дори не бях забелязал, че има дартс мишена, състояща се от три кръга, окачена близо до вратата, през която влязохме. Но Джун не се поколеба дори и за секунда. Тя бързо извади един нож от колана си, обърна се и го хвърли право към мишената за дартс, без да отвори очи.

Острието се заби в целта само на няколко сантиметра встрани от идеалния център.

Мъжът изръкопляска. Дори Киеде изсумтя одобрително, след което извъртя очи.

— О, за бога — чух я да промърморва.

Джун се обърна към нас и зачака отговора на мъжа. Аз мълчах слисано. Никога през живота си не бях виждал някой да борави така с острие. И макар че бях свидетел на доста изумителни неща от Джун, това бе първият път, когато я виждах да използва оръжие. Гледката ме накара едновременно да се развълнувам и настръхна, и събуди спомени, които бях изтикал в една ниша на съзнанието си, мисли, които трябваше да заровя някъде, ако исках да остана концентриран, да продължа напред.

— Радвам се да се запознаем, госпожице Ипарис — отвърна мъжът и скръсти ръце зад гърба си. — Сега ми кажете, какво ви води тук?

Джун ми кимна да отговоря вместо нея.

— Нуждаем се от помощта ви. Моля ви. Дойдох заради Тес, но също така се опитвам да открия брат си Идън. Не зная за какво го използва републиката или къде го държи. Решихме, че вие сте единствените, които не са от армията и биха могли да се доберат до тази информация. И последно, изглежда, се нуждая от операция на крака. — Поех си въздух, защото още един мъчителен спазъм обгори крайника ми. Мъжът погледна към крака — веждите му се смръщиха от безпокойство.

— Това е доста дълъг списък — изрече той. — Трябва да седнеш. Изглеждаш нестабилен, изправен на крака. — Мъжът изчака търпеливо да се преместя, но когато не помръднах, прочисти гърло. — Е, вие ми се представихте… би било честно и аз да сторя същото. Името ми е Рейзър и към този момент съм начело на патриотите. Ръководя тази организация от доста години, по-дълго, отколкото ти създаваш проблеми по улиците на Езерния сектор. Искаш помощта ни, Дей, но аз си спомням, че отклоняваше поканите да се присъединиш към нас. На няколко пъти.

Той се обърна към прозорците с оцветени стъкла, гледащи към пирамидалните въздушни докове, които очертаваха района. Картината, която се откриваше оттук, беше удивителна. Въздушни кораби се движеха напред-назад из нощното небе целите в светлинки, а няколко от тях кръжаха точно над върховете на пирамидите като парчета от пъзел. Тук-там виждахме формация от изтребители, подредени като ято черни орли, които излитаха и се приземяваха върху палубите на въздушните дирижабли. Това беше един безкраен поток от движение. Очите ми се стрелкаха от сграда на сграда — пирамидалните въздушни докове щяха да бъдат най-лесни за изкатерване, с техните прорези от всяка страна и стъпаловидните възвишения, които очертаваха ръбовете им.

Осъзнах, че Рейзър очакваше да кажа нещо.

— Не се чувствах комфортно заради броя на жертвите, които организацията ви оставя след себе си — отговорих аз.

— Но сега очевидно нямаш проблем с това — обобщи Рейзър. Думите му прозвучаха като смъмряне, но тонът му бе съчувствен. След което той опря дланите си една до друга и притисна върховете на пръстите си до устните. — Защото се нуждаеш от нас. Прав ли съм?

Е, не можех да отрека очевидното.

— Съжалявам — заявих аз. — Вариантите ни са попривършили. Но повярвай ми, ще те разбера, ако ни откажеш. Само те моля да не ни предаваш на републиката.

Насилих се да се усмихна.

Той се засмя на сарказма ми. Концентрирах се върху грозната подутина на носа му и се запитах дали го бе чупил и преди.

— Първоначално бях изкушен да оставя и двама ви да се скитате из Вегас, докато не ви заловят — продължи той. Гласът му звучеше гладко като на някой образован и обаятелен аристократ. — Ще бъда директен с теб. Уменията ти вече не са толкова ценни за мен, колкото бяха някога, Дей. През годините ние вербувахме други паркури… и сега, с цялото ми уважение, да добавим още един към екипа ни не е приоритет. Твоята приятелка вече знае — той направи пауза, за да кимне към Джун, — че патриотите не са благотворително дружество. Ти ни молиш за доста сериозна помощ. Какво ще ни предложиш в замяна? Едва ли разполагате с много пари.

Джун ми хвърли остър поглед. Тя може и да ме бе предупредила за това по време на пътуването ни, но сега вече не можех да се предам. Ако патриотите ни откажеха, ние наистина щяхме да разчитаме само на себе си.

— Нямаме много пари — признах. — Няма да говоря от името на Джун, но ако има нещо, което мога да разменя за вашата помощ, просто ми кажи.

Рейзър скръсти ръце, след което отиде до бара в апартамента — сложно изработен гранитен тезгях, вграден в стената, на който бяха наредени дузина стъклени шишета във всякаква форма и размер. Той си сипа питие, без да бърза, докато ние стояхме в очакване. Когато най-сетне приключи с приготвянето на напитката, Рейзър взе чашата с едната си ръка и се върна при нас.

— Има нещо, което можете да ми предложите — започна той. — За ваш късмет пристигате в една много интересна вечер. — Рейзър отпи от питието си и седна на дивана. — Както вероятно сте научили, докато бяхте на улицата днес, бившият Електор Примо умря — нещо, което много хора от елитните кръгове на републиката бяха предвидили. Това ще рече, че неговият син Андън сега е новият Електор на републиката. На практика той е едно момче и е ужасно недолюбван от сенаторите на баща си. — Рейзър се наведе напред, като произнасяше всяка дума внимателно и с необходимата тежест. — Рядко се е случвало републиката да е толкова уязвима, колкото сега. Едва ли би могло да има по-добра възможност да запалим искрата на революцията. Физическите ти умения може и да са ни излишни, но има две неща, които можеш да ни дадеш и които нашите паркури не притежават. Първо — славата ти и статута ти на народен герой. И второ — той посочи с питието си към Джун — прекрасната ти приятелка.

Замръзнах при тези думи, но очите на Рейзър бяха топли като слънце и аз осъзнах, че очаквах да чуя останалата част от предложението му.

— С удоволствие ще ви приема и ще се погрижа добре и за двама ви. Дей, ще ти намерим отличен лекар, ще платим за операцията и кракът ти ще стане като нов. Не зная местонахождението на брат ти, но можем да ви помогнем да го откриете и евентуално да избягате в колониите, ако това е желанието ви. В замяна искаме помощта ви за нашия нов проект. Без да задавате въпроси. Но и двамата ще трябва да се вречете във вярност на патриотите, преди да ви разкрия каквито и да е подробности за това, което ще вършите. Това са условията ми. Какво ще кажете?

Джун погледна към мен, а после към Рейзър, след което повдигна още по-високо брадичката си.

— Съгласна съм. Ще се врека във вярност на патриотите.

В думите й имаше известна доза колебание, сякаш съзнаваше, че изцяло е предала републиката. Преглътнах тежко. Не очаквах тя да се съгласи толкова бързо — смятах, че ще трябва да я убеждавам, преди да се обвърже с група, която толкова очевидно ненавиждаше само преди няколко седмици, фактът, че каза „да“, накара сърцето ми да се свие от болка. Ако Джун бе готова да се съюзи с патриотите, то тогава бе осъзнала, че нямахме по-добра възможност. И го правеше заради мен. На свой ред се обадих:

— Аз също.

Рейзър се усмихна, стана от дивана и вдигна чаша, сякаш за да ни каже наздраве. След което я остави върху масичката за кафе и дойде да стисне здраво ръцете и на двама ни.

— Значи вече е официално. Ще ни помогнете да извършим атентат срещу Електор Примо.