Феноменът

Джун

По-малко от два дни преди истинския атентат срещу Електора. Имах на разположение тридесет часа, за да го осуетя.

Слънцето току-що беше залязло, когато Електорът заедно с шестима сенатори и поне четири охранителни патрула (четиридесет и осем войника) се качиха на влака за град Пиера, който се намираше на бойния фронт. Аз също бях с тях. Това беше първият път, когато се возех като пътник, вместо като затворник, затова бях обута в топъл зимен чорапогащник, меки кожени ботуши без токчета и метални върхове, за да не мога да ги използвам като оръжия, а отгоре бях облякла тъмночервена пелерина със сребърни кантове и качулка. Вече нямах вериги. Андън дори се беше погрижил да разполагам с червено-черни ръкавици от мека кожа и за първи път, откакто пристигнах в Денвър, не ми беше студено на пръстите. Косата ми беше такава, каквато винаги е била — чиста и суха, прибрана във висока конска опашка. Въпреки всичко, главата ми пареше, а мускулите ме боляха. Всички лампи по продължението на перона на гарата бяха изключени и никой друг, освен групата на Електора, не се виждаше. Качихме се на влака в пълно мълчание. Отклонението на обиколката на Андън от Ламар към Пиера вероятно беше нещо, за което повечето сенатори дори не знаеха.

Пазачите ме отведоха в личния ми вагон, който беше толкова луксозен, че веднага разбрах, че Андън беше настоял за тази привилегия. Беше два пъти по-дълъг от стандартните вагони (осемдесет и три квадратни метра, с шест кадифени завеси и присъстващия навсякъде портрет на Андън, окачен на дясната стена). Пазачите ме отведоха до централната маса във вагона и ми предложиха стол. Усещах странна откъснатост от всички тези неща, сякаш нищо не беше напълно реално, сякаш аз бях точно там, където съм била — богаташко момиче, което заемаше полагащото й се място сред елита на републиката.

— Уведомете ни, ако имате нужда от нещо — рече един от тях. Гласът му прозвуча учтиво, но стиснатите зъби издаваха колко нервен беше около мен.

Чуваше се само лекото тракане на железопътните линии. Опитах да не се фокусирам директно върху войниците, но ги наблюдавах внимателно с крайчеца на окото си. Дали в този влак имаше патриоти, дегизирани като войници? Ако това беше така, дали те подозираха моята променена лоялност?

Чакахме мълчаливо заедно. Снегът отново беше започнал да вали и се трупаше върху външните ръбове на прозореца ми. Извивки от бял скреж украсяваха стъклото. Това ми напомняше за погребението на Метиъс, за бялата ми рокля и лъскавия бял костюм на Томас, за белите люляци и белите килими.

Влакът набра скорост. Наведох се към прозореца, докато бузата ми почти не докосна стъклото, и мълчаливо наблюдавах как приближавахме извисяващата се бронирана стена, която обграждаше Денвър. Дори в тъмнината виждах влаковите тунели, издълбани в Бронята — някои от тях бяха напълно запечатани със солидни метални порти, а други стояха отворени, за да преминават нощните товарни железници. Нашият влак профуча през един от тунелите — предположих, че композициите, които напускаха столицата, не спираха за проверка, особено ако Електорът беше дал одобрението си. Докато оставяхме зад себе си огромната стена, видях как някакъв пристигащ влак спираше за проверка на един контролно-пропускателен пункт.

Продължихме напред, сливайки се с нощта. Издълбаните от дъждовете небостъргачи в бедняшките квартали прелитаха покрай прозорците — как живееха хората в покрайнините на града, за мен вече бе позната гледка. Бях твърде изморена, за да обръщам твърде много внимание на детайлите. Умът ми отново направи ретроспекция на казаното от Андън миналата вечер, а това отново ме върна към нерешимия проблем как едновременно да предупредя Андън и да предпазя Дей. Патриотите щяха да разберат, че съм ги предала, ако разкриех твърде рано на Андън заговора за атентат. Трябваше внимателно да планирам ходовете си, така че всякакви отклонения от плана да се случеха точно преди покушението, когато лесно можех да се свържа с Дей.

Щеше ми се да можех да кажа на Андън веднага. Да му споделя всичко и да се свършва. Това щях да направя в един свят без Дей. В един свят без Дей много неща щяха да са различни. Замислих се за кошмарите, които имах, за непрестанно преследващия ме образ как Рейзър пуска куршум в гърдите на Дей. Пръстенът от кламери натежа върху ръката ми. Отново вдигнах два пръста до челото си. Ако Дей не беше забелязал първия ми сигнал, то се надявах да види този. Пазачите не счетоха, че правя нещо необичайно — изглеждаше, сякаш съм подпряла глава. Вагонът се люшна настрана и аз се почувствах замаяна, сякаш ме беше заляла вълна. Може би тази настинка, която се опитваше да ме повали — тоест, ако наистина беше настинка, а не нещо по-сериозно, — започваше да влияе на логиката ми. Все пак аз не помолих да повикат доктор или да ми донесат лекарство. Медикаментите потискаха истинската имунна система, затова винаги предпочитах да преборя болестта сама, без тяхна помощ (за голямо раздразнение на Метиъс).

Защо толкова много от мислите ме водеха обратно към Метиъс?

Вбесен мъжки глас ме разсея от блуждаещите ми мисли. Извърнах поглед от прозореца и отново насочих вниманието си към вътрешността на вагона. Звучеше като глас на по-възрастен мъж. Поизправих се на стола и през мъничкия прозорец на вратата на вагона видях две фигури, които вървяха към мен. Единият беше мъжът, когото току-що бях чула — нисък, с крушовидна фигура, неподдържана бяла брада и малък, подобен на луковица, нос. Другият беше Андън. Напрегнах слух, за да чуя какво си говореха. Първоначално успях да различа само откъслечни части от разговора, но думите им станаха по-ясни, когато се приближиха до моя вагон.

— Електор, моля ви… Казвам ви го за ваше добро. На бунтовническите действия трябва да се отговори със сурови наказания. Ако не реагирате адекватно, ще бъде въпрос на време, преди всичко да се превърне в хаос.

Андън слушаше търпеливо с ръце зад гърба и глава, наведена към мъжа.

— Благодаря ви за загрижеността, сенатор Камиън, но аз вече взех решение. Сега не е най-подходящото време да отвръщаме на вълненията в Лос Анджелис с военна сила.

Наострих уши при тези думи. По-възрастният мъж разпери широко ръце в знак на раздразнение.

— Накарайте хората да отстъпят. Трябва да го направите веднага, Електор. Демонстрирайте волята си.

Андън поклати глава.

— Това ще предизвика хората, сенаторе. Да използвам смъртоносна сила, преди да съм имал възможност да обявя публично всички промени, които предвиждам? Не. Няма да издам такава заповед. Това е волята ми.

Сенаторът раздразнено почеса брадата си и хвана с ръка лакътя на Андън.

— Народът вече се е надигнал срещу вас и търпимостта ви ще бъде разчетена като слабост — не само на външната, но също и на вътрешната сцена. Администраторите на Изпитанията в Лос Анджелис се оплакват от липсата на ответна реакция — протестите са ги принудили да отменят няколко ценни дни за провеждане на изпити.

Устните на Андън се присвиха строго.

— Мисля, че знаете какво е мнението ми за Изпитанията, сенаторе.

— Зная — отвърна сърдито сенаторът. — Това е тема на друг разговор. Но ако не издадете заповеди, които да ни позволят да спрем бунтовете, мога да ви гарантирам, че ще чуете доста упреци от Сената и от патрулите в Лос Анджелис.

Андън направи пауза и повдигна вежди.

— Наистина ли? Съжалявам. Бях останал с впечатлението, че нашият Сенат и войски разбират добре каква тежест имат думите ми.

Сенаторът избърса потта от челото си.

— Е, това е… разбира се, че Сенатът ще се съобрази с желанията ви, сър, но просто исках да кажа… ами…

— Помогнете ми да убедя останалите сенатори, че моментът да критикуваме народа не е подходящ. — Андън замлъкна, застана лице в лице с мъжа и го тупна по рамото. — Не искам да си създавам врагове в Конгреса, сенаторе. Искам вашите колеги делегати и държавният съд да уважават решенията ми, както го правеха по времето на баща ми. Използването на смъртоносна сила, за да бъдат усмирени бунтуващите се, само ще предизвика още гняв към държавата.

— Но, сър…

Андън се спря пред вагона ми.

— Ще довършим тази дискусия по-късно — заяви той. — Изморен съм. — Макар отговорът му да се чу приглушено от вратите между нас, аз усетих категоричността в думите му.

Сенаторът измънка нещо и склони глава. Когато Андън кимна, мъжът се обърна и бързо се отдалечи. Електорът го наблюдаваше, след което отвори вратата на вагона ми. Пазачите отдадоха чест.

Разменихме кимания.

— Дойдох, за да предам условията за освобождаването ви, Джун. — Андън се обърна към мен със сдържана формалност, която вероятно се дължеше на неприятния разговор, проведен със сенатора. Целувката от миналата вечер се бе превърнала в халюцинация. Въпреки това изпитах странно спокойствие, когато го видях, и се изненадах от начина, по който се отпуснах в стола си, сякаш бях в компанията на някой стар приятел. — Снощи ни докладваха, че в Ламар е имало нападение. Един влак е бил взривен — този, на който трябваше да съм се качил. Не знам кой е виновен по последна информация, не успяхме да заловим никой от нападателите, но предполагаме, че са били патриотите. В момента наши екипи се опитват да ги открият.

— Радвам се, че съм била полезна, Електор — отвърнах аз. Стиснах здраво ръце в скута си, което ми напомни за луксозната мекота на ръкавиците ми. Дали трябваше да се чувствам толкова сигурна и спокойна в този изискан вагон, докато Дей вероятно се укриваше някъде заедно с патриотите?

— Ако успеете да се сетите за някакви други детайли, госпожице Ипарис, моля, чувствайте се свободна да ги споделите. Сега вече отново сте част от републиката, вие сте една от нас и ви обещавам, че няма от какво да се страхувате. Веднага щом пристигнем в Пиера, вашето досие ще бъде изчистено. Аз лично ще се погрижа да получите стария си ранг, но ще бъдете назначена в друг градски патрул. — Андън сложи ръка до устата си и прочисти гърло. — Препоръчах ви за екип от Денвър.

— Благодаря ви — тихо отвърнах аз. Андън падаше право в капана на патриотите.

— Някои сенатори считат, че сме били твърде щедри с вас, но всички са съгласни, че вие сте най-голямата ни надежда да открием лидерите на патриотите. — Андън се приближи и седна срещу мен. — Сигурен съм, че те отново ще се опитат да нанесат удар и бих искал да водите хората ми при осуетяване на бъдещи опити за нападение.

— Много мило от ваша страна, Електор. Поласкана съм — отвърнах аз и сведох глава в полупоклон. — И ако нямате нищо против, искам да ви попитам дали и кучето ми ще бъде помилвано?

Андън леко се засмя.

— Кучето ви е в столицата и сме се погрижили за него — ще ви чака, когато се върнете.

Срещнах погледа на Андън и за миг задържах очи върху него. Зениците му се разшириха, а бузите леко поруменяха.

— Виждам защо от Сената са недоволни от вашата снизходителност — най-сетне се обадих аз. — Но е вярно, че никой друг не е способен да гарантира безопасността ви по-добре от мен. — Нуждаех се от минута насаме с него. — И все пак сигурно има друга причина, за да бъдете толкова мил с мен. Нали?

Андън преглътна и погледна собствения си портрет. Очите ми се стрелнаха към пазачите, застанали до вратите на вагона. Андън сякаш разбра какво си мисля и махна с ръка към войниците, след което направи знак към камерите във вагона. Охраната напусна, а миг по-късно червените мигащи светлини на камерите угаснаха. За първи път никой не ни наблюдаваше. Бяхме наистина сами.

— Истината е — продължи Андън, — че ти си станала много популярна сред хората. Ако се разчуе, че най-надареният феномен е осъден за измяна или дори понижен поради нелоялност, е, сама се досещаш колко лошо ще се отрази това на републиката. Дори Конгресът е наясно с това.

Ръцете ми се извиха назад и се прибраха в скута ми.

— Сенатът на баща ви и вие имате доста различни морални принципи — казах аз, докато обмислях разговора, който дочух между Андън и сенатор Камиън само преди миг. — Или поне така дочух.

Той поклати глава и се усмихна горчиво.

— Най-меко казано.

— Не знаех, че изпитвате такава силна неприязън към Изпитанията.

Андън кимна. Той не изглеждаше изненадан, че бях подслушала разговора му.

— Изпитанията са остарял начин да избираме цвета на нацията ни.

Беше странно да чуя тези думи точно от устата на Електора.

— Защо Сенатът е толкова решен да ги запази? Какво са вложили в Изпитанията?

Андън сви рамене.

— Дълга история. Във времето, когато републиката ги въвежда за първи път, те са били… доста различни.

Наведох се напред. Никога не бях чувала истории за републиката, които да не са минавали през филтъра на държавните училища или обществената система за съобщения — а сега лично Електорът щеше да ми разкаже една такава.

— С какво са били различни? — попитах аз.

— Баща ми беше… много харизматичен. — Сега Андън прозвуча леко отбранително.

Странен отговор.

— Сигурна съм, че е имал своите методи — рекох аз, внимавайки гласът ми да прозвучи неутрално.

Андън кръстоса крака и се облегна назад.

— Не харесвам в какво се е превърнала републиката — каза той, като изричаше всяка дума бавно и сериозно. — Но не мога да кажа, че не разбирам защо нещата са такива. Баща ми е имал своите причини да го стори.

Намръщих се. Странно. Не го ли бях чула току-що да оспорва вземането на решителни мерки срещу бунтуващите си?

— Какво искате да кажете?

Андън отвори и затвори уста, сякаш се опитваше да намери точните думи.

— Преди баща ми да стане Електор, Изпитанията са били доброволни. — Той замлъкна, когато чу как си поех въздух. — Почти никой не знае това — било е доста отдавна.

Някога Изпитанията са били доброволни? Идеята беше напълно чужда за мен.

— Защо ги е променил? — попитах аз.

— Както казах, това е дълга история. Повечето хора никога няма да узнаят истината за създаването на републиката и има защо. — Той прокара ръка през чупливата си коса и облегна лакът върху перваза на прозореца. — Искаш ли да ти разкажа?

Какъв реторичен въпрос само! В думите на Андън се четеше известна самота. Не се бях замисляла затова преди, но сега осъзнах, че може да съм една от малкото, с които някога бе разговарял свободно. Наведох се напред, кимнах и зачаках да продължи.

— Републиката първоначално се е сформирала в разгара на най-тежката криза, която Северна Америка, а също и светът, някога са виждали — започна той. — Наводнения унищожили източното крайбрежие на Америка и милиони хора от изтока се стекли към западната част. Хората са били твърде много, за да могат да бъдат поети от нашите щати. Нямало работа. Нямало нито храна, нито подслон. Страната изпаднала в страх и паника. Бунтовете били извън контрол. Протестиращите измъквали войници, полицаи и пазители на мира от колите им, след което ги пребивали до смърт или ги изгаряли. Всеки магазин бил разграбван, всеки прозорец — потрошаван. — Той си пое дълбоко въздух. — Федералното правителство правело всичко по силите си, за да поддържа реда, но следващите едно след друго бедствия направили това невъзможно. Те не са разполагали с пари, за да се справят с кризите. Настъпила пълна анархия.

Време, в което републиката не е имала контрол върху народа си? Невъзможно. Трудно ми беше да си го представя, докато не осъзнах, че Андън по-скоро говореше за правителството на старите Съединени щати.

— Тогава нашият първи Електор взел властта. Той бил млад офицер от армията, само с няколко години по-голям от мен и достатъчно амбициозен, за да спечели подкрепата на недоволните войски от запада. Той обявил републиката за отделна държава, отцепил се от Съюза и обявил военно положение на запад. Войниците можели да стрелят без заповед и след като видели как техните другари били изтезавани и убивани по улиците, се възползвали изцяло от новопридобитата си власт. Конфликтът се превърнал в ние срещу тях — армията срещу народа. — Андън сведе поглед към лъскавите си обувки, сякаш бе засрамен. — Много хора били убити, преди войниците да успеят да спечелят контрола върху републиката.

Не можех да не се запитам какво ли щеше да мисли Метиъс по този въпрос. Или родителите ми. Щяха ли да одобрят? Щяха ли да наложат ред при такъв хаос?

— Ами колониите? — попитах аз. — Те възползвали ли са се от всичко това?

— По това време източната част на Северна Америка е била в още по-лошо състояние. Половината от територията им е била под вода. Когато първият Електор на републиката затворил границите, хората им нямало къде да отидат. Затова ни обявили война. — Андън се поизправи. — След всичко това Електорът се заклел да не позволи никога повече републиката да пропадне по този начин и затова той и Сенатът дали безпрецедентно ниво на власт на армията, което продължава и до ден-днешен. Баща ми и Електорите преди него са се уверили, че това ще остане непроменено.

Той поклати глава и потърка с ръце лицето си, преди да продължи.

— Изпитанията трябвало да окуражат усърдната работа и физическата активност, да изградят повече хора с военни качества — и те го сторили. Но те също така били използвани да се отстраняват слабите… и непокорните. И постепенно — за да контролират свръхнаселението.

Слабите и непокорните. Потреперих. Дей беше попаднал в последната категория.

— Значи знаете какво се случва с децата, които се провалят на Изпитанието? — попитах аз. — Това е прилагано, за да се контролира населението?

— Да. — Андън потрепна, докато се опитваше да го обясни. — В началото Изпитанията са имали логика. Целта им е била да привлекат най-добрите и най-здравите към армията. С течение на времето Изпитанията са били променени и са предлагани във всички училища. Това обаче не е било достатъчно за баща ми… той искал само най-добрите да оцеляват. Всеки друг, честно казано, е бил считан за загуба на място и ресурси. Баща ми винаги казваше, че Изпитанията са необходими, за да може републиката да процъфтява. И той спечели голяма подкрепа, като направи изпитите задължителни, особено след като започна да печели повече битки в резултат от това.

Стисках ръце толкова силно в скута си, че те започнаха да изтръпват.

— Е, смятате ли, че политиката на баща ви е била успешна? — тихо попитах аз.

Андън сведе глава. Опитваше се да намери точните думи.

— Как да отговоря на това? Политиката му наистина беше успешна. Изпитанията наистина направиха армиите ни по-силни. Дали стореното от него е правилно обаче? Непрестанно мисля за това.

Прехапах устни, когато внезапно разбрах как навярно се чувстваше Андън — любовта към баща му се бореше с визията му за републиката.

— Какво е правилно е относително, нали? — попитах аз.

Андън кимна.

— В някои отношения няма значение защо всичко това е започнало или дали някога е било правилно. Проблемът е… че с течение на времето законите са се трансформирали и са станали изопачени. Нещата са се променили. Първоначално деца не са били подлагани на Изпитанията и те не са покровителствали богатите. Заразите… — Той се поколеба при споменаването на тази дума, след което загърби темата. — Обществото е разгневено, но Сенатът се страхува да промени нещата, защото това може да доведе до нова загуба на контрол. А за тях Изпитанията са начин да затвърдят властта на републиката.

По лицето на Андън бе изписана дълбока тъга. Усещах срама, който той изпитваше, заради това, че е свързан с това наследство.

— Съжалявам — тихо изрекох аз. Усетих внезапна нужда да докосна ръката му, да намеря начин да го успокоя.

Устните на Андън се повдигнаха в колеблива усмивка. Виждах ясно желанието му, опасната му слабост, начина, по който копнееше за мен. Ако преди това се бях съмнявала, сега със сигурност го знаех. Бързо се извърнах, като частично се надявах, че ако вперя поглед в снежния пейзаж, то той ще принесе част от хлада върху бузите ми.

— Кажи ми — измърмори той. — Какво би направила, ако си на мое място? Каква ще бъде първата ти стъпка като Електор на републиката?

Отговорих, без да се колебая.

— Ще спечеля хората — заявих аз. — Сенатът няма да има власт над вас, ако народът ги заплашва с революция. Имате нужда хората да застанат зад гърба ви, а те имат нужда от лидер.

Андън се облегна назад в стола си — част от топлата светлина на лампата във вагона озаряваше палтото му и очертаваше фигурата му в златисто сияние. Нещо в нашия разговор го беше вдъхновило, вероятно това беше идея, която беше таил в себе си през цялото време.

— От теб ще стане добър сенатор, Джун — рече той. — Ти би била добър съюзник на своя Електор, а народът те обича.

Умът ми трескаво заработи. Можех да остана тук, в републиката, и да помогна на Андън. Щях да стана сенатор, когато навършех достатъчно години. Щях да си върна стария живот. Трябваше да изоставя Дей при патриотите. Знаех колко егоистични са тези мисли, но не можех да се спра. Все пак какво лошо има в това да си егоист? — горчиво си помислих аз. Можех просто веднага да кажа на Андън всичко за плановете на патриотите — без да ме е грижа дали те щяха да научат, или дали ще наранят Дей заради това — и да се върнех обратно към охолния, сигурен начин на живот като елитен държавен работник. Можех да почета паметта на брат ми, като бавно започнех да променям страната отвътре. Нали така?

Ужасно. Отърсих се от тази мрачна фантазия. Мисълта да изоставя Дей по подобен начин, да го предам, никога повече да не го обгърна отново с ръце, ме накара болезнено да стисна зъби. Затворих очи за миг и си припомних нежните му ръце, страстта, яростта. Не, никога нямаше да го сторя. Знаех го с такава сляпа увереност, че чак изпитвах страх. След всичко, което и двамата бяхме пожертвали, несъмнено заслужавахме съвместен живот, или нещо подобно, когато всичко това приключеше? Андън се нуждаеше от помощта на Дей — ние всички можехме да работим заедно. Нима щях да допусна да обърна гръб на светлината в края на тунела? Трябва да се върна при него. Трябва да кажа всичко на Дей.

Но всяко нещо по реда си. Опитах се да формулирам най-добрия начин да предупредя Андън сега, когато най-сетне бяхме сами. Не можех да му споделя прекалено много поради съображения за сигурност. Ако му кажех твърде много, той можеше да направи нещо, с което да предупреди патриотите. Все пак реших да дам най-доброто от себе си. Исках поне да ми се довери без никакви съмнения. Нуждаех се той да е зад гърба ми, когато саботирах обходните маневри на патриотите.

— Вярваш ли ми? — Този път докоснах ръката му.

Андън се стегна, но не се отдръпна. Погледът му потърси лицето ми, вероятно чудейки се какво минаваше през главата ми, когато затворих очи.

— Вероятно и аз трябва да те попитам същото — отвърна с колеблива усмивка.

И двамата говорехме на две отделни нива, засягайки споделени тайни. Кимнах му с надежда, че ще приеме насериозно думите ми.

— Тогава прави, каквото ти кажа, когато стигнем Пиера. Обещаваш ли? Всичко, каквото ти кажа.

Той наклони глава, веждите му се навъсиха озадачено, след което сви рамене и кимна в знак на съгласие. Изглежда, разбираше, че се опитвах да му споделя нещо, без да го казвам на глас. Когато моментът, в който патриотите щяха да пристъпят в действие, се надявах, че Андън щеше да си спомни за обещанието си.