Феноменът

Дей

След като жената войник и аз оставихме зад гърба си балкона и множеството от хора пред болницата, се уверих, че ще бъдат поставени пазачи пред вратата — в случай че някакви фенове се опитат да се вмъкнат — каза жената войник, преди да си тръгне — след което поисках допълнителни одеяла и лекарство за Джун. Не исках да изляза и да видя, че Киеде все още стои под балкона. Постепенно виковете отвън започнаха да затихват. Накрая всичко отново потъна в тишина. Сега бяхме напълно сами, като изключим пазачите пред вратата.

Всичко беше подготвено за заминаване, но аз стоях неподвижно до леглото на Джун. Тук нямаше нищо, което да трансформирам и използвам като оръжие, ако наистина се наложеше да избягаме тази вечер, и можехме само да се надяваме, че повече нямаше да ни се наложи да водим схватки. Че на сутринта никой нямаше да забележи, че сме изчезнали.

Станах и отидох до балкона. Снегът по земята отдолу беше напълно отъпкан и черен от мръсотията на обувките. Киеде, разбира се, вече не беше тук. Известно време съзерцавах пейзажа на колониите и отново се зачудих какво означаваше сигналът на Киеде.

Защо ми казваше да се върна в републиката? Опитваше се да ме подмами или да ме предупреди? И все пак — ако искаше да ни нарани, защо бе ударила Бакстър и ни бе оставила да избягаме в Пиера? Тя дори ни бе подканила да тръгваме, преди някой от патриотите да се докопа до нас. Обърнах се към Джун, която още спеше. Сега дишането й беше по-равномерно, червенината по бузите й не беше толкова отчетлива, колкото преди няколко часа. Все пак не посмях да я обезпокоя.

Изминаха още няколко тягостни минути. Чаках, за да видя дали Киеде ще предприеме нещо. След зашеметяващата скорост, с която ни се беше случило всичко, бях отвикнал да стоя на едно място по подобен начин. Внезапно разполагах с твърде много време.

Чух звук от приглушен удар по вратите на балкона отвън. Скочих на крака. Може би клон се беше отчупил от някое дърво или пък дървена плочка беше паднала от покрива. Зачаках в готовност. Известно време нищо не се случваше. След това последва още едно глухо тупване по стъклото.

Станах от леглото на Джун, отидох до вратите на балкона и внимателно надникнах през стъклото. Нямаше никой. Очите ми се спуснаха към пода на балкона. Там, на съвсем видно място, имаше два малки камъка — върху единия имаше завързана бележка.

Отключих вратата, приплъзнах я, за да се открехне леко и измъкнах бележката от камъка. След това отново заключих и разтворих бележката. Думите бяха бързо надраскани.

Спешно е. Смачках бележката в ръката си. Какво бе спешен случай за нея? Не беше ли спешен случай всичко в този миг? Тя наистина ни бе помогнала да избягаме, но това не значеше, че бях готов да й се доверя.

Не измина и минута преди трети камък да удари вратата. Този път съобщението гласеше:

При тази заплаха усетих как у мен се надига гняв. Киеде наистина разполагаше с достатъчно власт, за да ни предаде, защото бяхме объркали плановете на патриотите. Останах на място и препрочетох бележката в ръцете си. Може би само за няколко минути — казвах си аз. — Нищо повече. Само колкото да видя какво иска Киеде. След това се връщам обратно вътре.

Сграбчих палтото си, поех си дълбоко въздух и отново пристъпих към вратите на балкона. Пръстите ми тихо откачиха резето. Студен вятър лъхна лицето ми, когато се промъкнах на балкона, приклекнах ниско, нагласих вратите да се заключат и ги затворих. Ако някой се опиташе да влезе с взлом, за да нарани Джун, трябваше да вдигне шум, който щеше да бъде достатъчен, за да привлече вниманието на пазачите отвън. Скочих от едната страна на балкона, извъртях се и се хванах за ръба с ръце. Спуснах се надолу, докато не увиснах на половината разстояние между първия и втория етаж. След това се пуснах.

Обувките ми се приземиха в ситния сняг с тихо изскърцване. Хвърлих последен поглед към перваза на втория етаж, запомних къде на улицата се намираше сградата на болницата, след което подпъхнах косата си под палтото и се прилепих към стената.

В този час улиците бяха пусти и тихи. Изчаках минута, опрян до стената на сградата, преди да пристъпя напред. Хайде, Киеде. Дъхът ми излизаше на бързи и къси облачета пара. Очите ми огледаха внимателно всяко скрито местенце около мен, проверявайки за възможни опасности. Но бях напълно сам. Нали искаше да се срещна с теб отвън? Е, тук съм.

— Кажи ми нещо — прошепнах под носа си аз, докато вървях покрай сградата. Погледът ми оглеждаше за патрули, но тук, навън, нямаше никого.

Внезапно се спрях. Видях едва различима сянка, приклекнала в една от близките алеи. Станах напрегнат.

— Излез — прошепнах достатъчно силно, за да ме чуе скритият. — Зная, че си там.

Киеде се появи от сенките и ми махна да се приближа.

— Ела с мен — отвърна ми шепнешком. — Побързай. — Тя се затича по една тясна уличка, скрита зад редица от покрити със сняг храсти.

Спуснахме се по алеята, докато тя не се пресече с една по-широка улица, по която Киеде рязко зави. Бързо я последвах. Очите ми оглеждаха всеки ъгъл. Измервах всички места, откъдето можех да се оттласна към по-висок етаж, в случай че някой се опиташе изненадващо да ме нападне. Всички косъмчета по врата ми бяха настръхнали, сякаш сковани от напрежението.

Киеде постепенно забави крачка, докато не се изравних с нея, и тръгнахме рамо до рамо. Тя носеше същите панталони и обувки, с които беше по-рано през деня по време на опита за атентат, но беше сменила военната си куртка с вълнен плащ и шал. Лицето й беше почистено от черната ивица.

— Така, казвай бързо — рекох й аз. — Не искам да оставям Джун сама твърде дълго. Какво правиш тук?

Уверих се, че дистанцията между нас е достатъчна, просто в случай че решеше да ме изненада с нож или нещо подобно. Наистина изглеждаше, че сме сами, поне за това можех да й се доверя, но все пак исках да съм сигурен, че ще останем на главната улица, откъдето можех да се измъкна, ако се наложеше. Няколко работници от колониите бързо минаха покрай нас, ярко осветени от светлините на рекламите по сградите. Очите на Киеде блестяха с почти фанатично безпокойство, поглед, който изглеждаше напълно чужд на лицето й.

— Не можех да се покатеря до стаята ви — обясни тя. Шалът около устата заглушаваше думите й и тя раздразнено го избута надолу. — Проклетите пазачи щяха да ме чуят. Затова ти си паркурът, а не аз. Кълна се, че не съм тук за да нараня скъпоценната ти Джун. Ако тя е сама там, горе, ще е в безопасност. Ще бъдем бързи.

— През тунела ли ни проследи?

Киеде кимна.

— Успях да разчистя достатъчно отломки и да се промуша.

— Къде са останалите?

Тя издърпа по-плътно ръкавиците си, духна топъл въздух върху ръцете си и измърмори нещо възмутено за времето.

— Те не са тук. Само аз съм. Трябваше да те предупредя.

Гадно чувство се надигна в стомаха ми.

— За какво? Да не би да е за Тес?

Киеде спря и ме сръга здраво в ребрата.

— Атентатът се провали. — Тя вдигна двете си ръце, преди да успея да я прекъсна. — Да, да. Знам, че ти вече си наясно с това. Много патриоти бяха арестувани. Също така някои успяха и да се измъкнат — поне нашата Тес го направи. Тя избяга с неколцина от нашите пилоти и паркури. Същото се отнася и за Паскао, и Бакстър.

Изругах през стиснати зъби. Тес. Почувствах внезапен импулс да тръгна след нея, да се уверя, че е в безопасност — и тогава си спомних последното, което ми беше казала. Киеде продължи с обясненията, докато вървяхме.

— Не зная къде са те сега. Но ето какво не знаеш ти. Дори и аз не го знаех, до преди вие с Джун да спрете атентата. Джордан — момичето паркур, спомняш си я, нали? Тя откри информацията в диска на един компютър и го предаде на един от хакерите ни. — Киеде си пое дълбоко въздух, спря се и сведе глава към земята. Обичайната мощ в гласа й се изпари. — Дей, Рейзър е изиграл всички ни. Той излъга патриотите и ги предаде на републиката.

Спрях се.

— Какво?

— Рейзър ни каза, че колониите са ни наели да убием Електора и да започнем революция — рече Киеде. — Но това не е вярно. В деня на атентата открих, че републиканският Сенат спонсорира патриотите. — Тя поклати глава. — Можеш ли да повярваш? Републиката е наела патриотите, за да убият Андън.

Стоях безмълвен. Шокиран. Думите на Джун отекнаха в ума ми, разказаното от нея как Конгресът не харесва своя нов Електор, как смята, че Рейзър лъже. Нещата, които той ни говори, не се връзват — беше казала тя.

— Заблудиха всички ни — с изключение на Рейзър — продължи Киеде, когато не отвърнах. Отново започнахме да се движим. — Сенаторите искат Андън мъртъв. Сметнали са, че могат да ни използват, а също така и да ни припишат вината.

Кръвта ми препускаше толкова бързо, че едва можех да чуя собствените си думи.

— Защо Рейзър би предал патриотите по подобен начин? Той не е ли част от тях от десетилетие? А и мислех, че Конгресът се опитва да не започне революция.

Киеде отпусна рамене и въздъхна, при което от устата й излезе пара.

— Хванали са го, че работи за патриотите преди няколко години. Затова сключил сделка с Конгреса: ако убеди патриотите да убият Андън, избухливия млад революционер, Конгресът ще забрави за предателството му. Когато всичко приключи, Рейзър трябва да стане новият Електор, тъй като вие с Джун работите за него, а той се превръща в народен герой или нещо такова. Хората ще смятат, че патриотите са поели управлението, когато всъщност отново зад това ще стои единствено и само републиката. Рейзър не иска Съединените щати да бъдат възстановени — той просто иска да си спаси кожата. И е готов да се присъедини към всяка страна, която е най-подходяща, за да бъде постигнато това.

Затворих очи. Виеше ми се свят. Нима Джун не ме беше предупредила за Рейзър? През цялото това време аз бях работил за републиканските сенатори. Те бяха тези, които искаха Андън мъртъв. Нищо чудно, че колониите нямаха никаква идея какво бяха замислили патриотите. Отворих очи.

— Но те се провалиха — заявих аз. — Андън все още е жив.

— Андън все още е жив — повтори Киеде. — Слава богу.

Трябваше да се доверя на Джун от самото начало. Гневът, който изпитвах към младия Електор, изгуби сила. Дали това означаваше… че той наистина е освободил Идън? В безопасност ли беше брат ми? Огледах Киеде.

— Дошла си чак дотук, за да ми съобщиш това? — прошепнах аз.

— Да. Знаеш ли защо? — Тя се наведе по-близо към мен, докато носът й почти докосна моя. — Андън ще изгуби контрол над страната. Хората са толкова близо до това да въстанат срещу него. — Тя вдигна два пръста близо един до друг. — Ако той се провали, ще ни бъде изключително трудно да спрем Рейзър да вземе властта над републиката. В момента Андън се бори за контрола над военните, докато Рейзър и командир Джеймсън се опитват да му го отнемат. Управлението ще се разцепи надве.

— Чакай — командир Джеймсън ли? — попитах аз.

— На диска на онзи компютър е имало копие от запис на разговор между командир Джеймсън и Рейзър. Спомняш ли си как се натъкнахме на нея на борда на РК Династия? — попита Киеде. — Рейзър се държеше, сякаш нямаше представа, че тя е там. Но аз смятам, че тя категорично те разпозна. Сигурно е искала да те види със собствените си очи. Да се увери, че наистина си част от плановете на Рейзър. — Киеде направи гримаса. — Трябваше да усетя, че има нещо нередно у Рейзър. Оказа се също, че съм сбъркала и за Андън.

— Защо се притесняваш какво ще се случи с републиката? — попитах аз. Вятърът подемаше снежната вихрушка нагоре по улицата и повтаряше хладината в думите ми. — И защо сега?

— Участвах заради парите — признавам си. — Киеде поклати глава и устните й се изпънаха в тънка линия. — Но първо на първо — не ми платиха, защото планът не се осъществи. Второ, не съм се присъединила, за да унищожа страната и да предам всички граждани на републиката право в ръцете на следващия проклет Електор. — След това тя леко се замисли, а очите й се насълзиха. — Не знам… може би се надявах, че патриотите ще ми предложат по-благородна цел от правенето на пари. Повторното обединяване на тези две разцепени нации. Това щеше да е хубаво.

Зимният вятър щипеше лицето ми. Нямаше нужда Киеде да ми казва защо е дошла чак дотук. След чутото знаех причината. Спомних си какво ми каза Тес, когато бяхме в Ламар. Всички се надяват на теб, Дей. Те очакват следващия ти ход. Сега вероятно бях единственият, който можеше да спаси Андън. Аз бях единственият, когото народът щеше да послуша.

Смълчахме се и потънахме по-навътре в сенките, когато двама патрулиращи полицаи от колониите бързо минаха покрай нас. Снегът хвърчеше настрана изпод ботушите им. Наблюдавах как те изчезват надолу към последната уличка, от която бяхме дошли. Къде ли отиваха?

Когато Киеде просто продължи да върви, с увит около устата шал, аз я попитах:

— Ами колониите?

— Какво за тях? — измърмори тя през плата.

— Нали щяхме да оставим републиката да рухне, а колониите да поемат нещата?

— Никога не е ставало дума да оставим колониите да победят. Патриотите искат да пресъздадат Съединените щати. Все пак това може да бъде постигнато. — Киеде замлъкна и направи знак да тръгнем по друга улица. Отминахме още две пресечки, преди да се спрем пред огромна редица разрушени сгради.

— Какво е това? — попитах Киеде, но тя не отговори. Отново се обърнах към сградата пред мен. Тя беше висока около тридесет етажа, но се простираше монолитно на разстояние няколко пресечки. На всеки десетина метра имаше издълбани мънички, тъмни входове в долния етаж на постройката. Вода капеше отвсякъде от прозорците и рушащите се балкони и врязваше грозни линии от плесен по стените. Постройката се простираше надолу по улицата от мястото, където бяхме застанали — откъм небето сигурно изглеждаше като гигантски блок черна шлака.

Зяпнах я изумено. След като бях видял светлините на небостъргачите на колониите, беше шокиращо да разбера, че тук съществува подобна постройка. Бях виждал изоставени републикански комплекси, които изглеждаха по-добре. Прозорците и коридорите бяха наблъскани толкова близо един до друг, че не беше възможно никаква светлина да стигне до дъното. Надникнах в един от черните входове.

Тъмнина, пустота. Звук от капеща вода и тихи стъпки отекваха от вътрешността. От време на време виждах да преминава примигваща светлина, сякаш вътре имаше някой с фенер. Хвърлих поглед към по-горните етажи. Повечето прозорци бяха напукани и потрошени или липсваха въобще. По някои от тях имаше залепено тиксо върху дупките. Стари тенджери на балконите събираха капещата вода, а на няколко от тях имаше опънати въжета с окачени дрипави дрехи, които висяха над первазите. Тук вътре сигурно живееха хора. Но тази мисъл ме накара да потреперя. Хвърлих поглед назад към блестящите небостъргачи, разположени в квартала точно зад нас, след което се обърнах напред към тази разпадаща се циментена структура.

Суматоха в края на улицата прикова вниманието ни. Откъснах поглед от постройката. Една пресечка по-долу жена на средна възраст носеше мъжки обувки и опърпано палто и викаше с пълно гърло към двама мъже в плътна найлонова екипировка. И двамата имаха прозрачни визьори, които покриваха лицата им, и големи шапки с широка периферия на главите.

— Гледай — прошепна Киеде. След което ме издърпа в един от тъмните входове между две врати на приземния етаж на постройката.

Леко наведохме глави, за да чуваме какво се случваше. Макар че бяха доста далеч, гласът на жената се носеше ясно из спокойния леден въздух.

— … пропуснах само едно плащане тази година — обясняваше жената. — Утре сутринта първата ми работа ще е да изтичам до банката и да ви дам всичките банкноти, които имам…

Един от мъжете я прекъсна.

— Политика на „ДесКон“, госпожо. Не можем да разследваме престъпления за клиенти, които са нарушили плащанията към местната полиция.

Жената беше обляна в сълзи и кършеше ръце толкова силно, сякаш щеше да протърка кожата си.

— Трябва да можете да направите нещо — каза тя. — Нещо, което мога да дам на вас или на друг полицейски участък, аз…

Вторият мъж поклати глава.

— Всички полицейски участъци спазват политиката на „ДесКон“. Кой е вашият работодател?

— Корпорация „Клауд“ — рече с надежда жената. Сякаш тази информация можеше да ги убеди да й помогнат.

— Корпорация „Клауд“ не одобрява работниците й да стоят навън след единадесет вечерта. — Мъжът кимна към постройката. — Ако не се върнете в дома си, корпорация „ДесКон“ ще ви докладва на „Клауд“ и може да загубите работата си.

— Но те откраднаха всичко, което имам! — Жената избухна в силни ридания. — Вратата ми е напълно… разбита… всичката ми храна и дрехи ги няма. Хората, които го сториха, живеят на моя етаж — ако бъдете така добри да дойдете с мен, ще ги заловите… Зная в кой апартамент живеят те…

Двамата мъже вече бяха започнали да се отдалечават. Жената се затича след тях, умолявайки ги да й помогнат, въпреки че те продължаваха да я игнорират.

— Но домът ми… ако не направите нещо… как ще мога да… — продължаваше да говори тя.

Мъжете повториха своите предупреждения, че ще я докладват.

След като изчезнаха, се обърнах към Киеде.

— Какво беше това?

— Не беше ли очевидно? — отвърна Киеде саркастично, когато се измъкнахме от тъмнината на сградата и стъпихме обратно на улицата.

Стояхме смълчани. Най-сетне Киеде рече:

— Мамят работническата класа навсякъде, нали? Това, което имам предвид, е следното: колониите са по-добри от републиката в някои отношения. Но вярваш или не, обратното също е истина. Глупавата утопия, за която си фантазираш, не съществува. Нямаше смисъл да ти го казвам преди. Трябваше да го видиш с очите си.

Запътих се към болницата. Още двама войника от колониите бързо минаха покрай нас, но не си направиха труда да ни огледат. Милиони мисли се въртяха в главата ми. Баща ми сигурно никога не беше стъпвал в колониите — или ако го е правил, просто се е плъзнал по повърхността, както ние с Джун, когато пристигнахме за първи път. Една буца се надигна в гърлото ми.

— Имаш ли доверие на Андън? — попитах след малко. — Заслужава ли да бъде спасен? Заслужава ли републиката да бъде спасена?

Киеде направи още няколко завоя. Най-накрая се спря до някакъв магазин с миниатюрни екрани на витрината, като всеки един излъчваше различни програми от колониите. Киеде ни отведе в малката странична уличка на магазина, където тъмнината на нощта ни погълна. Тя се спря и посочи екраните в магазина. Спомних си, че бях минал покрай подобен магазин, когато близах в града.

— Колониите винаги показват новини, взети от републиканските честоти — обясни тя. — Имат си цял канал, предназначен за това. Тази новинарска извадка се повтаря постоянно, откакто атентатът се провали.

Очите ми се насочиха към заглавията на монитора. Първоначално просто се вторачих безучастно, изгубен в мислите си за патриотите, но миг по-късно осъзнах, че излъчването не се отнасяше до престрелки на бойния фронт или новини за колониите, а съобщаваше нещо, свързано с Електора на републиката. Изблик на неприязън ме обля, когато видях Андън върху екрана. Напрегнах се, за да чуя информационния бюлетин, и се запитах колко ли различно щяха да изтълкуват колониите същите събития.

По време на излъчването на записа на словото на Андън върху екрана течаха надписи. Прочетох ги, без да мога да повярвам на очите си.

— От този ден нататък — обясняваше Електорът в предварително записаното видео — Идън Батаар Уинг официално е освободен от военната си служба и в знак на благодарност за своя принос няма да се явява на Изпитанията. Всички останали, които са транспортирани по бойния фронт, също са освободени и върнати при семействата си.

Трябваше да разтъркам очи и отново да прочета надписите.

Те все още бяха там. Електорът беше освободил Идън.

Вече не усещах студения въздух. Не усещах нищо. Краката ми омекнаха. Дишането ми влезе в такт с блъскащото ми сърце. Това не можеше да е вярно. Вероятно Електорът го обявяваше публично, за да ме подмами да се върна обратно в републиката и да му служа. Той се опитваше да ме излъже и да подобри обществения си образ. Нямаше как да е освободил Идън — и всички останали, момчето, което бях видял във влака — по своя собствена инициатива. Беше невъзможно.

Невъзможно? Дори и след всичко, което Джун ми разказа, дори след това, което току-що ми съобщи Киеде? Дори сега не вярвах на Андън? Какво ми ставаше?

След това, докато продължавах да гледам, записаното слово на Електора беше заменено от видео, което показваше Идън да излиза от съдебната зала с ескорт, без окови и облечен в дрехи, които обикновено принадлежат на дете от елитно семейство.

Русите му къдрици бяха добре сресани. Той оглеждаше улиците с невиждащи очи, но се усмихваше. Пъхнах ръка по-дълбоко в снега, в опит да се успокоя. Идън изглеждаше здрав и добре обгрижен. Кога беше заснето това?

Информационният бюлетин за Андън най-после свърши и сега видеото показваше кадри от проваления опит за убийство, последвани от поредица за битки на бойния фронт. Надписите бяха изключително различни от тези, които бих видял в републиката.

Надписът беше заграден с по-тясна линия със съобщение в ъгъла на екрана, което гласеше: Това излъчване достига до вас благодарение на „Евъргрийн Ентърпрайз“. Вече познатият ми символ стоеше до него.

— Сам си направи преценка за Андън — измърмори Киеде. Тя се спря, за да избърше снежинките от миглите си.

Бях сбъркал. Неоспоримостта на това твърдение се беше настанила в стомаха ми като огромна тежест, камък от вина за това, че се нахвърлих толкова злобно срещу Джун, когато тя се беше опитала да ми обясни всичко в подземното убежище. Онези ужасни неща, които й бях казал. Помислих си за странните, объркани реклами, които бях видял тук, за рушащите се жилища на бедните, за разочарованието, което изпитвах, когато научих, че колониите не са бляскавият фар на надеждата, както си беше представял баща ми. Мечтата му за искрящи небостъргачи и по-добър живот си оставаше просто блян.

Спомних си за мечтата какво щях да направя, след като всичко това приключи… как исках да избягам в колониите с Джун, Тес, Идън… да започна нов живот и да оставя републиката зад гърба си. Може би се бях опитвал да избягам на неправилно място и бягах не от това, от което трябваше. Спомних си за всички случаи, когато бях влизал в схватки с войници. Омразата, която изпитвах към Андън и всички, които са израснали богати. След това си представих бедняшките квартали, в които бях израснал. Презирах републиката, нали? Исках да я видя как рухва, нали така? Но чак сега успях да направя разликата — ненавиждах законите на републиката, но обичах самата република. Обичах хората. Нямаше да направя това просто заради Електора — щяха да го направя заради тях.

— Говорителите в Кулата на Конгреса още ли са свързани с джъмботроните? — попитах Киеде.

— Доколкото знам, да — отвърна тя. — При цялата тази суматоха през последните четиридесет и осем часа никой не е забелязал пренастроените кабели.

Очите ми се насочиха към покривите, където изтребителите стояха в очакване.

— Наистина ли си толкова добър пилот, колкото твърдиш? — попитах аз.

Киеде сви рамене и се ухили.

— Даже съм по-добра.

В главата ми бавно започна да се оформя план.

Покрай нас изтича още една двойка войници от колониите. Този път нервно чувство пропълзя по врата ми. Тези войници, както и предишните, завиха по уличката, от която бяхме дошли.

Уверих се, че не пристигат нови, след което бързо се спуснах в тъмнината на уличката. Не, не. Не сега. Киеде вървеше плътно зад мен.

— Какво има? — прошепна тя. — Току-що побеля като проклета снежна буря.

Бях я оставил уязвима и сама на място, което преди считах, че ще е наше убежище. Бях я оставил на вълците. И ако нещо й се случеше заради мен… Затичах се.

— Мисля, че отиват към болницата — обясних аз. — Отиват при Джун.