Феноменът

Джун

Нямах доверие на Рейзър.

Не му вярвах, защото не разбирах как можеше да си позволи да се крие в такава уютна квартира. Офицерско жилище във Вегас от всички възможни места. Всяко от тези килимчета струваше поне 29 000 банкноти и беше направено от някакъв вид скъпа, синтетична кожа. Десет електрически крушки в една стая — всичките включени. Униформата му беше безупречно чиста и нова. Той дори носеше изработен по поръчка пистолет, закачен на колана му от неръждаема стомана, най-вероятно олекотен и ръчно гравиран. Брат ми имаше подобни пистолети. По осемнадесет хиляди банкноти единият. Освен това пистолетите на Рейзър трябваше да са хакнати. Нямаше начин републиката да ги проследи за отпечатъците или местонахождението им. Откъде патриотите разполагаха с парите и уменията да хакнат такава модерна екипировка?

Всичко това ме наведе на две теории:

Първата — Рейзър сигурно бе някакъв командир в републиката, офицер, играещ двойна игра. Как иначе бе възможно да е отседнал в апартамент в тази казарма, без да бъде забелязан?

Втората — патриотите бяха финансирани от някой с дълбоки джобове. Колониите? Напълно възможно.

Въпреки подозренията и догадките ми предложението на Рейзър все пак бе най-доброто, което можехме да получим. Нямахме пари, за да си купим помощ от черния пазар, а без помощ нямахме шанс да открием Идън или да стигнем до колониите. Освен това дори не бях сигурна, че можехме да откажем предложението на Рейзър. Той със сигурност не ни беше заплашил по какъвто и да е начин, но се съмнявах и че просто ще ни пусне да се върнем на улицата.

С периферното си зрение видях, че Дей очаква моята реакция на съобщеното от Рейзър. Беше ми необходимо единствено да видя бледите му устни и болката, изписана върху лицето му — само няколко от дузината симптоми, които загатваха за чезнещата му сила. В този миг си помислих, че животът му зависи от сделката ни с Рейзър.

— Атентат над новия Електор — повторих аз. — Съгласна съм.

Думите прозвучаха чужди и далечни. За миг си спомних за срещата ми с Андън и покойния му баща по време на тържествения бал по случай залавянето на Дей. При мисълта, че ще трябва да убием Андън стомахът ми се разбунтува. Сега той е Електорът на републиката. След всичко, което се бе случило със семейството ми, трябваше да съм доволна от възможността да го убия. Но не бях и това ме объркваше.

Ако Рейзър беше забелязал колебанието ми, то той не го показа. Вместо това кимна одобрително.

— Ще се обадя незабавно, за да извикам медици. Те вероятно няма да успеят да дойдат преди полунощ — тогава застъпва новата смяна. Действаме възможно най-бързо при такъв претрупан график. Междувременно хайде да разкараме дегизировките и на двамата и да ви намерим някакви по-прилични дрехи.

Той хвърли поглед към Киеде. Тя се бе облегнала на дивана, прегърбила рамене, с начумерен поглед и дъвчеше разсеяно кичур от косата си.

— Покажи им банята и им дай чифт нови униформи. След това ще си направим късна вечеря и ще говорим повече за плана ни. — Рейзър разпери широко ръце. — Добре дошли при патриотите, млади приятели. Радваме се, че сте при нас.

И просто ей така, ние официално се бяхме обвързали с тях. Може би не беше и чак толкова лошо, може би въобще не трябваше да споря по-рано с Дей по въпроса. Киеде ни даде знак да я последваме в прилежащия коридор на апартамента и ни заведе до просторна баня, обзаведена с мраморни плочки и порцеланови мивки, огледало, тоалетна, вана и душ-кабина със стени от декоративно стъкло. Нямаше как да не се насладя на всичко това. Благата бяха дори повече от онези, с които разполагах в апартамента си в Рубинения сектор.

— Не се разтакавайте цяла нощ — рече Киеде. — Къпете се един след друг… или пък си вземете душ заедно, ако така ще стане по-бързо. Само се върнете обратно при нас след половин час.

Киеде ми се ухили (макар че усмивката не достигаше очите й), след което вдигна одобрително палец нагоре към Дей, който беше увиснал здраво върху рамото ми. Тя се обърна и изчезна в коридора, преди да успея да й отвърна. Не мисля, че ми беше простила напълно за това, че бях счупила ръката й.

Дей се отпусна в мига, в който Киеде си отиде.

— Ще ми помогнеш ли да седна? — прошепна той.

Свалих капака на тоалетната чиния и внимателно го настаних да седне отгоре. Той разтегна здравия си крак, след което стисна зъби, докато се опитваше да направи същото и с ранения. От устата му излезе стон.

— Трябва да призная — измърмори той, — че съм имал и по-добри дни.

— Поне Тес е невредима — отвърнах аз.

Това смекчи болката, изписана в очите му.

— Да — повтори той и въздъхна дълбоко. — Поне Тес е невредима.

Неочаквано почувствах известна доза вина. Лицето на Тес изглеждаше толкова мило, толкова изпълнено с доброта. А аз бях причината да се разделят.

Дали бях добра? Наистина не знаех.

Помогнах на Дей да си свали куртката и кепето. Дългата му коса се свлече на кичури по ръцете ми.

— Дай да ти погледна крака. — Коленичих, след което извадих нож от колана си. Разрязах плата на панталона, в който бе обут кракът му, до средата на бедрото. Мускулите на крайника му бяха отслабнали и изпънати, а ръцете ми потрепериха, когато ги прокарах по кожата му. Трескаво разкъсах плата, за да оголя превързаната рана. И двамата си поехме въздух. Върху марлята имаше огромен черен кръг от мокра кръв, а под нея раната сълзеше и бе подута. — Дано лекарите да пристигнат скоро — рекох аз. — Сигурен ли си, че ще можеш да се изкъпеш самичък?

Дей извъртя очи настрана, а бузите му се зачервиха.

— Естествено, че ще мога.

Повдигнах вежди.

— Ти дори не можеш да се изправиш.

— Добре — разколеба се той, след което се изчерви. — Предполагам, че ще имам нужда от малко помощ.

Преглътнах.

— Хубаво. Тогава нека бъде вана вместо душ. Хайде да вършим каквото имаме за вършене.

Започнах да пълня ваната с топла вода. След това взех ножа и бавно срязах напоените с кръв превръзки, увити около раната на Дей. Седяхме мълчаливо и никой от двамата не поглеждаше другия в очите. Както обикновено, раната беше в лошо състояние — безформена плът, с големината на юмрук, която Дей избягваше да поглежда.

— Не е нужно да го правиш — измрънка той, като повдигна и отпусна рамене, в опит да свали напрежението.

— Добре — хвърлих му кисела усмивка аз. — Просто ще почакам отвън пред вратата на банята и ще дойда да ти помогна, след като се подхлъзнеш и припаднеш.

— Не — отговори Дей. — Имах предвид, че не е нужно да се присъединяваш към патриотите.

Усмивката ми се изпари.

— Ами нямаме кой знае какъв избор, нали? Рейзър иска и двама ни на борда, иначе въобще няма да ни помогне.

Ръката на Дей докосна моята за секунда, за да ме спре да развързвам обувките му.

— Какво мислиш за плана им?

— За атентата над новия Електор ли? — извърнах се и се концентрирах върху развързването на обувките му, колкото мога по-внимателно. Това бе въпрос, който все още не бях обмисляла, затова го отклоних. — А ти какво мислиш? Имам предвид, че ще ти се наложи да се откажеш от принципа си да избягваш да нараняваш хора. Това сигурно ти е подействало шокиращо.

Изненадах се, когато Дей просто сви рамене.

— Има време и място за всичко. — Гласът му беше студен и по-груб от обикновено. — Никога не съм виждал смисъл да убивам войници на републиката. Тоест мразя ги, но не те са източникът. Те просто се подчиняват на началниците си. Електорът обаче? Не знам. Да се отървем от човека, който ръководи цялата тази проклета система, ми се струва незначителна цена, която да заплатим, за да се започне революция. Не мислиш ли?

Не можех да не почувствам известно възхищение от позицията на Дей. Това, което казваше, наистина звучеше напълно смислено. И все пак се зачудих дали щеше да каже същото преди няколко седмици, преди всичко, което се бе случило със семейството му. Не посмях да спомена за момента, когато бях представена на Андън по време на тържествения бал. По-трудно бе да се примириш да убиеш някого, когото си срещнал лично и на когото си се възхищавал.

— Е, както казах, нямаме избор.

Дей присви устни. Знаеше, че не му казвам това, което наистина си мисля.

— Сигурно ти е трудно да предадеш своя Електор — рече той. Ръцете му останаха отпуснати до тялото.

Аз останах с наведена глава и започнах да свалям обувките му.

Докато ги оставях настрана, Дей отметна куртката си и започна да разкопчава жилетката. Това ми напомни за момента, когато го срещнах за първи път по улиците на Езерния сектор. Тогава той сваляше жилетката си всяка нощ и я даваше на Тес, за да я използва като възглавница. Това бяха случаите, когато бях виждала Дей разсъблечен. Сега той разкопча ризата си и откри останалата част от шията си заедно с част от гърдите. Видях медальона, закачен на врата му — двадесет и пет центовата монета от Съединените щати, която беше покрита с гладък метал от двете страни. В тихата тъмнина на автомотрисата той ми беше разказал как баща му я донесъл вкъщи от бойния фронт. Дей се спря, когато разкопча и последното копче, след което затвори очи. Видях болката, изписана по лицето му, и тази гледка ме накара да се почувствам изтерзана. Най-търсеният престъпник в републиката беше просто момче, което седеше пред мен, неочаквано уязвимо и разкрило всичките си слабости.

Изправих се и се протегнах, за да хвана ризата му. Ръцете ми докоснаха кожата по раменете му. Опитах се да дишам спокойно, а умът ми да бъде бистър и пресметлив. Но докато му помагах да съблече ризата си, а ръцете и гърдите му останаха голи, усетих как логическата ми рамка започна да се размива. Дей бе добре сложен и жилав под дрехите си, кожата му беше изненадващо гладка, като изключим някой и друг белег. Имаше четири избледнели белега по гърдите и кръста, един, който представляваше тънка диагонална линия, спускаща се от лявата ключица до десния таз, както и още една зарастваща рана на ръката. Погледът му се спря върху мен. Трудно бе да опишеш Дей на някой, който никога преди това не го бе виждал — екзотичен, уникален, поразителен. Сега той вече беше много близо, толкова близо, че можех да видя малкия дефект в лявото му око. Диханието му бе топло и учестено. Горещина жегна бузите ми, но аз не се извърнах.

— Заедно сме в това, нали? — прошепна той. — Ти и аз? Ти искаш да си тук, нали?

Във въпросите му се четеше вина.

— Да — отговорих аз. — Аз избрах това.

Дей ме придърпа толкова близо, че носовете ни можеха да се докоснат.

— Обичам те.

Сърцето ми трепна развълнувано от страстта в гласа му, но в същото време пресметливата част от мозъка ми мигновено избухна. Крайно невероятно — подигра се тя. — Само преди месец той дори не знаеше, че съществуваш. Затова изтърсих:

— Не, не е така. Все още не.

Дей смръщи вежди, сякаш го бях наранила.

— Говоря сериозно — рече той, близо до устните ми.

Бях безпомощна срещу копнежа в гласа му. И все пак. Това са просто думи на едно превъзбудено момче. Опитах се да се насиля да изрека мислите, които минаваха през ума ми, но те замръзнаха на върха на езика ми. Как бе възможно да е толкова убеден в това? Аз със сигурност не разбирах всичките тези странни чувства вътре в мен — дали бях тук, защото го обичах, или защото му бях задължена?

Дей не изчака отговора ми. Една от ръцете му се плъзна около кръста ми, опря се в гърба ми и ме придърпа по-близо, за да седна върху здравия му крак. Изпъшках. Тогава той опря устните си до моите и устата ми се разтвори. Другата му ръка се пресегна, за да докосне лицето и врата ми — моментално усетих грубите му и същевременно изящни пръсти. Дей бавно отмести устни, за да целуне крайчеца на устата ми, после бузата и накрая брадичката. Гърдите ми вече бяха плътно притиснати до неговите, а бедрото ми се докосваше до меката издатина на таза му. Затворих очи.

Усещах мислите си неясни и отдалечени, скрити зад трептяща мъгла от топлина. Потиснатите практични детайли в ума ми се бореха да излязат на повърхността.

— Киеде си тръгна преди осем минути — успях да си поема въздух и да промълвя през целувките на Дей. — Ще ни очакват да се появим след двадесет и две.

Дей прокара ръка през косата ми и нежно отдръпна назад главата ми, за да открие врата.

— Нека почакат — промълви той.

Усетих как устните му се движеха по кожата на гърлото ми, всяка целувка ставаше по-разпалена от предишната, по-припряна, по-настоятелна, изпълнена с повече копнеж. Устните му се върнаха на моите и усетих как последните остатъци от самоконтрол му се изплъзваха, заменени от нещо инстинктивно и дивашко. Обичам те — опитваха се да ме убедят устните му. Те ме караха да се чувствам толкова слаба, че бях на границата да се сгромолясам на пода. В миналото бях целувала няколко момчета… но Дей ме караше да се чувствам така, сякаш не бях целувана никога преди. Сякаш светът се беше превърнал в нещо маловажно.

Внезапно той се отдръпна и тихо изпъшка от болка. Видях как затвори и стисна здраво очи, след което си пое дълбоко въз дух, треперейки. Сърцето ми блъскаше яростно в гърдите. Жарта между нас изчезна и мислите ми се върнаха обратно на мястото си, като си спомних с бавно, потъващо усещане къде се намирахме и какво имахме все още да свършим. Бях забравила, че водата продължаваше да тече — ваната беше почти пълна. Протегнах се и затворих крана. Усетих хлад по краката си, когато докоснах плочките на пода. Цялата пламтях.

— Готов ли си? — попитах аз и се опитах да се успокоя.

Дей кимна безмълвно. Мигът си беше отишъл — блясъкът в очите му беше избледнял.

Сипах малко течен сапун във ваната и разплисках водата около него, докато не се разпени. След това взех една от кърпите, окачени в банята, и я увих около кръста на Дей. Сега оставаше неловката част. Той успя да бръкне под кърпата и да разхлаби панталоните си, а аз му помогнах да ги свали. Кърпата покриваше всичко, което трябваше да скрие, но аз все пак извърнах очи.

Помогнах на Дей, който сега не носеше нищо друго, освен кърпата и медальона си, да се изправи и след известно усилие успяхме да вкараме здравия му крак във ваната, така че аз да мога внимателно да го спусна във водата. Бях се съсредоточила да държа контузения му крак нависоко, за да остане сух. Дей стискаше зъби, за да не изкрещи от болка. Когато успя да се настани във ваната, бузите му бяха подгизнали от сълзи.

Трябваха ми петнадесет минути да го изтъркам и измия косата му. Когато приключихме, му помогнах да се изправи и затворих очи, докато той взе една суха кърпа и я уви около кръста си. Идеята да си отворя очите в този миг и да го видя гол караше кръвта да се движи буйно във вените ми. Как ли изглежда едно голо момче? Чувствах се ядосана от това, че не можех да скрия руменината си. Тогава мигът свърши — измъкването му от ваната ни отне още няколко минути. Когато най-накрая беше готов и седнал на капака на тоалетната, аз отидох до вратата на банята. Не бях забелязала, че по-рано някой бе открехнал вратата и бе мушнал чифт нови войнишки униформи, отредени за нас. Армейско облекло на пехотна дружина с копчета от Невада. Щях да се чувствам странно отново да бъда войник на републиката. Все пак ги взех.

Дей леко ми се усмихна.

— Благодаря. Хубаво е да се почувстваш чист.

Болката, изглежда, го беше върнала към най-лошите му спомени от последните няколко седмици и сега емоциите бяха недвусмислено изписани на лицето му. Усмивките му бяха половинчати. Сякаш голяма доза от щастието му беше престанала да съществува в нощта, когато бе изгубил Джон, и беше успял да съхрани само една мъничка частица, която бе запазена най-вече за Идън и Тес. Тайно се надявах, че беше запазил част от щастието си и за мен.

— Обърни се и си сложи дрехите — наредих аз. — И ме изчакай пред банята. Ще бъда бърза.

Върнахме се във всекидневната със седемминутно закъснение. Рейзър и Киеде ни очакваха. Тес седеше сама в ъгъла на дивана със сгънати до брадичката колена и ни наблюдаваше предпазливо. Миг по-късно усетих аромата на печено пиле и картофи. Очите ми се стрелнаха към масата в трапезарията, където изискано бяха наредени четири пълни с храна чинии, които ни подканяха. Опитах се да не реагирам на миризмата, но стомахът ми изкъркори.

— Отлично — рече Рейзър и ни се усмихна. Погледът му се спря върху мен. — Хубаво сте се измили и двамата. — След което се обърна към Дей и поклати глава. — Уредихме да донесат вкусна храна, но тъй като ти предстои операция през следващите няколко часа, ще ти се наложи да държиш стомаха си празен. Съжалявам… зная, че сигурно си гладен. Джун, моля, заповядай.

Очите на Дей също бяха насочени към храната.

— Просто чудесно — измрънка той.

Присъединих се към другите на масата, докато Дей се опъна на дивана, като се опита да се настани колкото може по-удобно. Възнамерявах да взема чинията си и да отида да седна до него, но Тес ме изпревари и се настани на ръба на канапето, така че гърбът й докосваше Дей. От време на време, докато Рейзър, Киеде и аз се хранехме мълчаливо на масата, скришом хвърлях погледи към дивана. Дей и Тес си говореха и се смееха свободно като двама души, които се познават от години. Концентрирах се върху храната — жарта от нашата любовна среща в банята все още гореше по устните ми.

Отброих пет минути наум, когато Рейзър най-сетне отпи от питието си и се облегна назад. Наблюдавах го внимателно и все още се чудех защо един от водачите на патриотите — лидерът на група, която винаги бях асоциирала със свирепост, — беше толкова учтив.

— Госпожице Ипарис — обърна се към мен. — Какво знаете за нашия нов Електор?

Поклатих глава.

— Опасявам се, че не много.

До мен Киеде изсумтя и продължи енергично да яде вечерята си.

— Срещала сте го преди това обаче — каза Рейзър и разкри това, което се надявах да запазя в тайна от Дей. — В нощта на бала, който беше организиран, за да се отпразнува залавянето на Дей? Той ви целуна ръка, нали така?

Дей прекъсна разговора си с Тес. Сърцето ми се сви.

Рейзър не изглеждаше да е забелязал смущението ми.

— Андън Ставрополос е интересен млад мъж — заяви той. — Покойният Електор много го обичаше. Сега, когато Андън е Електор, сенаторите са разтревожени. Хората са недоволни и въобще не им пука дали той е различен от предишния Електор. Без значение какви речи държи Андън, за да им угоди, всичко, което те виждат в него, е един богаташ, който не знае как да облекчи страданията им. Разгневени са на Андън, защото позволи екзекуцията на Дей да бъде изпълнена, затова че го издирва, затова че не казва нито дума против политиките на баща си, затова че обяви награда за намирането ти… списъкът е дълъг. Покойният Електор управляваше армията с желязна хватка. Сега хората виждат просто едно момче крал, което има възможност да се издигне и да стане друга версия на баща си. Това са слабостите, които искаме да използваме, и това ни води до плана, който към настоящия момент имаме наум.

— Изглежда, че знаеш доста неща за младия Електор. Освен това изглежда, че знаеш доста неща и за това какво се е случило на тържествения бал — отвърнах аз. Повече не можех да сдържам подозренията си. — Предполагам, че това е така, защото ти също си бил сред гостите в онази нощ. Ти трябва да си офицер от републиката… но не с достатъчно висок чин, за да се срещнеш с Електора. — Внимателно огледах пищните кадифени килими и гранитни плотове в стаята. — Това е твоята реална офицерска квартира, нали?

Рейзър изглеждаше разочарован от критиката ми към чина му, което, както обикновено, беше факт, който не исках да прозвучи като обида, но се отърси бързо и се засмя.

— Виждам, че от теб не може да се пазят тайни. Специално момиче. Е, официалното ми звание е командир Андрю Десото и ръководя три от градските патрули в столицата. Патриотите ми дадоха уличното ми име. Аз организирам мисиите им вече малко повече от десетилетие.

Дей и Тес вече слушаха внимателно.

— Ти си републикански офицер? — прокънтя неуверено гласът на Дей, а очите му не се отделяха от Рейзър. — Командир от столицата. Хм. Защо помагаш на патриотите?

Рейзър кимна, отпусна двата си лакътя върху масата за хранене и притисна ръце една в друга.

— Предполагам, че трябва да започна, като разкрия детайли и на двама ви за начина, по който работим. Патриотите са тук от около тридесет години… започнали са като свободно общество от бунтовници. През последните петнадесет години те се обединиха, в опит да се организират и да имат ясна кауза.

— Чувала съм, че идването на Рейзър е променило всичко — обади се Киеде. — Лидерите са се сменяли постоянно и финансирането винаги е било проблемно. Връзките на Рейзър с колониите осигуриха повече пари за мисиите, откогато и да е било преди това.

Метиъс беше по-ангажиран през последните няколко години с това да се справя с атаките на патриотите в Лос Анджелис, спомних си аз.

Рейзър кимна в съгласие с думите на Киеде.

— Борим се да обединим отново колониите и републиката, да възстановим някогашната слава на Съединените щати. — Погледът му заблестя решително. — И сме готови да направим каквото е необходимо, за да постигнем целта си.

Старите Съединени щати — помислих си аз, докато Рейзър продължаваше. Дей ми ги беше споменал по време на бягството ни от Лос Анджелис, макар че аз все още бях скептична.

— Как действа организацията? — попитах аз.

— Търсим хора, които имат талант или умения, от които се нуждаем, след което се опитваме да ги вербуваме — обясни Рейзър. — Обикновено доста ни бива в приобщаването на нови хора, макар че с определени личности е по-трудно, отколкото с други. — Той направи пауза, за да посочи с чашата си към Дей. — Мен ме считат за лидер сред патриотите — ние сме малцина, работим под прикритие, и организираме бунтовническите мисии. Киеде е пилот. — Киеде махна с ръка, докато продължаваше да поглъща храна. — Тя се присъедини към нас, след като беше отстранена от една военновъздушна академия в колониите. Хирургът на Дей е медик, а малката Тес е обучаващ се медик. Имаме също така бойци, паркури, разузнавачи, хакери, охранители и така нататък. Аз бих те посочил като боец, Джун, макар че способностите ти като че ли се преплитат в няколко категории. А Дей, разбира се, е най-добрият паркур, който някога съм виждал. — Рейзър се усмихна леко и допи питието си. — Технически вие двамата би трябвало да сте напълно нова категория. Известни личности. Именно с това ще ни бъдете най-полезни и затова не изхвърлих и двама ви обратно на улицата.

— Толкова мило от твоя страна — обади се Дей. — Какъв е планът?

Рейзър ме посочи.

— Преди малко те попитах какво знаеш за нашия нов Електор. Днес дочух няколко слуха. Според тях Андън е бил доста впечатлен от теб на бала. Някой го е чул да пита дали можеш да бъдеш преместена в патрул в столицата. Дори се носи слух, че искал да те избере да бъдеш обучена да станеш следващият принцепс на Сената.

— Следващият принцепс? — поклатих машинално глава, изумена от идеята. — Вероятно не е нищо повече от слух. Дори и десет години обучение няма да бъдат достатъчни, за да ме подготвят за това.

Рейзър просто се изсмя на обяснението ми.

— Какво е принцепс? — обади се Дей. Гласът му звучеше раздразнено. — Някои от нас не са запознати подробно с йерархията на републиката.

— Лидерът на Сената — отговори небрежно Рейзър, без да се обръща към него. — Сянката на Електора. Неговият или нейният партньор в управлението… а понякога дори и нещо повече. Често се случва така накрая поради изискването за едно десетилетие обучение. В крайна сметка, майката на Андън беше последният принцепс.

Инстинктивно погледнах към Дей. Челюстта му бе плътно стисната и той стоеше абсолютно неподвижно — дребни знаци, които показваха, че не желаеше да чува какво мисли Електорът за мен, или че бе възможно да ме желае като бъдещ партньор. Прочистих гърло.

— Тези слухове са преувеличени — отново настоях аз, като се чувствах в този разговор точно толкова неловко, колкото и Дей. — Дори това да беше вярно, аз ще бъда една от обучаващите се принцепси и мога да ви гарантирам, че другите избраници ще бъдат опитни сенатори. Но как възнамерявате да използвате тази информация при покушението си? Да не мислите, че аз ще…

Киеде прекъсна думите ми със силен смях.

— Изчерви се, Ипарис — рече тя. — Харесва ли ти идеята, че Андън си пада по теб?

— Не! — отвърнах твърде бързо аз. Сега вече усетих как топлината нахлу в лицето ми, макар че бях напълно сигурна, че това беше, защото Киеде ме вбеси.

— Не бъди толкова арогантна — каза тя. — Андън е красавец с голяма власт и възможности. Няма нищо лошо да се чувстваш поласкана. Сигурна съм, че Дей ще те разбере.

Рейзър ме спаси от нуждата да й отговарям, като се намръщи неодобрително.

— Киеде, моля те.

Тя му се нацупи и се върна към храната си. Погледнах към канапето. Дей се беше вторачил в тавана. След кратка пауза Рейзър продължи:

— Дори сега Андън не може да е сигурен, че ти си действала нарочно срещу републиката. Той дори може да си мисли, че си била взета като заложница, когато Дей избяга. Или си била принудена да се присъединиш към него пряко волята си. За да настоява правителството да те регистрира като изчезнала, вместо като издирван предател, това означава, че за него нещата са доста неясни. Това, което искам да кажа, е следното: Андън се интересува от теб и е възможно да се повлияе от това, което му кажеш.

— Значи искаш да се върна обратно при републиката? — попитах аз. Думите ми сякаш отекнаха. С периферното си зрение видях как Тес се попремести неловко на дивана. Устните й потрепнаха от някаква неизказана фраза.

Рейзър кимна.

— Точно така. Първоначално щях да използвам шпиони от собствените ми републикански патрули, за да мога да се добера до Андън… но сега разполагаме с по-добра алтернатива. С теб. Ти ще обясниш на Електора, че патриотите ще се опитат да го убият, но планът, за който ще му разкажеш, ще служи за примамка. Докато вниманието на всички бъде отвлечено от фалшивия план, ние ще изпълним истинския. Нашата цел не е само да убием Андън, но и да настроим страната изцяло срещу него, за да може този режим да бъде обречен, дори и ако нашият план се провали. Ето това можете да направите за нас вие, двамата. Дочухме съобщения, че новият Електор ще се отправи към бойния фронт през следващите няколко седмици, за да получи последни данни и да изслуша докладите за развитието на положението от своите полковници. Въздушният кораб РК Династия ще излети рано утре следобед и всичките ми екипи ще бъдат на него. Дей ще се присъедини към мен, Киеде и Тес на това пътуване. Ние ще организираме истинския атентат, а ти ще отведеш Андън там. — Рейзър скръсти ръце и огледа лицата ни, очаквайки реакциите.

Дей най-сетне си възвърна дар словото и го прекъсна.

— Това ще бъде изключително опасно за Джун — възпротиви се той, докато се подпираше, за да се изправи на дивана. — Как можеш да си сигурен, че тя дори ще стигне до Електора, след като военните я хванат? Откъде знаеш, че няма да започнат да я измъчват, за да изкопчат информация от нея?

— Довери ми се, зная как да избягна това — отговори Рейзър. — Нито съм забравил за брат ти, нито… Ако Джун успее да стигне достатъчно близо до Електора, дори самата тя може да разбере къде е Идън.

Очите на Дей светнаха и Тес го стисна за рамото.

— Колкото до теб, Дей, никога не съм виждал народът да застане зад някой по начина, по който застана зад теб. Знаеш ли, че да си боядисаш червена ивица в косата стана мода само за една нощ? — Рейзър се изсмя и махна с ръка към главата на Дей. — Това е власт. В този момент ти вероятно имаш влияние, колкото и Електорът. Може би дори повече. Ако открием начин да използваме славата ти, за да предизвикаме яростта на хората до момента, когато атентатът бъде осъществен, Конгресът ще е безпомощен да спре революцията.

— И какво възнамерявате да постигнете с тази революция? — попита Дей.

Рейзър се наведе напред, лицето му придоби решителен вид и дори се изпълни с надежда.

— Искаш ли да узнаеш защо се присъединих към патриотите? Поради същите причини, поради които ти работиш срещу републиката. Патриотите знаят колко си страдал — всички видяхме жертвите, които направи за семейството си, болката, която ти причини републиката. Джун — рече Рейзър и кимна към мен, — видях и твоето страдание. Цялото ти семейство бе унищожено от държавата, която ти някога обичаше. Вече не помня броя на патриотите, които са изпадали в подобно положение.

Когато Рейзър спомена семейството му, Дей отново извърна поглед към тавана. Очите му не се просълзиха, но когато Тес се протегна и сграбчи ръката му, той стисна пръсти в нейните.

— Светът извън републиката не е перфектен, но свободата и възможностите наистина съществуват там, и всичко, което трябва да сторим, е да позволим на тази светлина да грейне над самата република. Страната ни е на ръба — необходима е единствено ръка, която да я побутне. — Рейзър се надигна от стола и посочи гърдите си. — Ние можем да бъдем тази ръка. Чрез революцията републиката ще рухне и заедно с колониите ще я поведем и ще я превърнем в нещо велико. Отново ще бъдем Съединени щати. Хората ще живеят свободно. Дей, малкият ти брат ще отрасне в едно по-добро място. Затова си заслужава да рискуваме живота си. Затова си заслужава да умрем. Не е ли така?

Видях, че думите на Рейзър възбудиха нещо в Дей, успяха да запалят блясък в очите му, който ме изненада със своята яркост.

— Нещо, за което си заслужава да умреш — повтори Дей.

Аз също трябваше да се чувствам развълнувана. Но по някакъв начин, все още мисълта за рухването на републиката ме изпълваше с погнуса. Не зная дали се дължеше на промиване на мозъка — годините, през които републиканската доктрина се бе набивала в съзнанието ми. Усещането обаче остана там заедно с прилива на срам и самоомраза.

Всичко, което някога ми бе близко, беше изчезнало.