Empire V

Първо ухапване

Митра ми позвъни, за да разбере как я карам.

— Нормално — отвърнах му аз мрачно. — Само дето тая норма не ми се харесва особено.

— Говориш образно — изкикоти се Митра. — Езикът ни прави интересни събеседници. Ние даже имаме пословица: „Езикът и до Киев ще те доведе“…

— А какви други пословици имат вампирите? — попитах аз.

— Например такава: „Дума по-такваз да каже майка и баща не жали даже“. Смисъла нали не трябва да го обяснявам?

— Не трябва.

— Не разбирам защо си мрачен. Поне схващаш ли, че сега си съвсем друго същество? Много по-образовано, по-съвършено? По-висше интелектуално?

— И на това друго същество са му се натрупали много въпроси. А на тях никой не ще да отговаря.

— Изчакай, скоро ще знаеш повече, отколкото искаш. Всяко нещо с времето си. Сега например е време да те предупредя за още едно нещо. За да не бъде за тебе шок.

— Какво пък сега? — попитах разтревожено.

Митра се засмя.

— Ти, изглежда, вече си в шок. Скоро за пръв път ще ухапеш човек. Кога точно, не зная — но малко остава.

— Не мисля, че ще успея — казах аз.

— Не се притеснявай — отвърна Митра. — Твоята цигулка ще засвири сама.

— Ама че сравнения.

— Точно на място са. Помниш ли, като у Гумильов: „Но аз виждам, ти се смееш, погледите — лъча два. На, цигулката вълшебна ти владей, и на чудовища в очите надникни, загини от славна смърт…“.

Митра направи интригуваща пауза.

— Ламца-дрица ча-ча-ча — завърших аз.

Явно препаратът „Пастернак + 1/2 Nabokov“ още не се беше изветрил напълно от моя организъм.

— Ти просто се страхуваш от новото — каза Митра. — А не трябва да се боиш. В твоя живот наближава радостно събитие. Първият път — това е… Аз не се наемам да го опиша. Но оставя много отрадни спомени.

— Какво трябва да правя?

— Нищо, нали ти казах. Чакай. Твоят дух сам ще се прояви, когато му дойде времето.

Не мога да кажа, че това напътствие ме ободри. Спомних си японския обичай — като получи нов меч, самураят трябвало да излезе през нощта извън града и да отсече главата на първия срещнат. Мен ме измъчваше чувството, че трябва да извърша нещо подобно. Но езикът пребиваваше в равнодушен покой и тази самоуверена тежест в самия център на душата успокояваше, сякаш допрян до челото лед… Аз разбирам, че думите „в центъра на душата“ звучат странно — нали душата няма никакъв център. Но така е при нормалната душа, а моята имаше.

Всичко се случи не тъй, както предполагах. Първият вампирически опит се оказа свързан не толкова с Танатос, колкото с неговия дългогодишен партньор Ерос. Но на мен все едно ми е трудно да нарека това събитие приятно.

Един ден, веднага след занятията с Балдур, аз заспах. Събудих се след няколко часа и почувствах внезапно желание да изляза на разходка. Надянах джинси и черна тениска с един от Симпсъните (така накипрен някога ходех на работа в универмага) и излязох от апартамента.

Градът тънеше във вечерното слънце. Аз вървях по улицата, измъчван от неясна тъга — искаше ми се или да запаля, което никога не бях практикувал, или да пийна бира, което никога не бях обичал. Изпитвах потребност да направя нещо, но не разбирах какво точно и как. И изведнъж стана ясно.

Не се наемам да обясня по какъв начин си избрах целта. Просто в някакъв момент се оказа, че тя е избрана. Случи се така: видях в тълпата момиче, което вървеше насреща ми. Беше в светла карирана рокля, а в ръката си държеше бяла чантичка. Косите й бяха събрани на опашка, прихваната с ластиче с две червени ягодки. Тя ми хвърли поглед и ме отмина. Без всякакви съмнения или колебания аз се завъртях и тръгнах подире й.

Разбрах какво ще се случи сега. Имах усещането, че вече действам не аз — езикът пое върху себе си управлението на моята воля. Действително се чувствах като кон, който носи в атака стар, опитен кавалерист. Конят се страхуваше и му се искаше да избяга. Но шпорите бяха забити в хълбоците му твърде дълбоко. Затова действах бързо и точно.

Приближих се до момичето и се наведох към нея, сякаш да я повикам. Инстинктът ме накара да разтворя леко уста, сякаш исках да всмуча въздух; видях ушната й мида съвсем близо и тук се случи нещо странно. Чух тихо изщракване. Главата ми неволно се дръпна и аз разбрах, че работата е свършена.

Отстрани това сигурно е изглеждало така — млад човек е решил да се обърне към момичето с въпрос, отворил е уста, привел се е към нейното ухо, внезапно е кихнал и смутен, е изостанал, постепенно забавяйки ход.

Тя не се обърна, само нервно сви рамене. На шията й се появи миниатюрно розово петънце. Ухапването беше изпълнено майсторски — по кожата не се появи нито капчица кръв. Борейки се с желанието да седна направо на тротоара и да затворя очи в отмала, аз тръгнах след нея.

Тогава още не знаех, че да ухапеш за пръв път човек от друг пол, е също толкова странно преживяване, колкото да се целуваш за пръв път. Има такъв библейски израз — „да познаеш жена“ (за него, мисля, намекваше известната повтаряща се реплика на хумориста Хазанов „ух, пък каква си“)[16]. Но за хората това не се отнася. Мъжът може в най-добрия случай да преспи с приятелка. Но само вампир е в състояние да познае жена. И това му отваря очите за удивителна тайна, която в пълния си обем не е позната на никого от хората — макар че всеки знае точно едната й половина.

Работата е там, че съвместното съществуване на двата пола е удивителен и смешен казус, невероятно нелеп, но напълно скрит от човека. Хората обосновават мнението си за вътрешния живот на другия пол върху всякакви глупости — заети от стенния календар „тайни на нейната душа“ или, което е доста по-страшно, „методи да манипулираме мъжкото „свръх-аз“ по версията на списание „Жена и успех“. Този вътрешен живот обикновено се изобразява чрез разбираема за другия пол полутерминология — мъжът се описва като нахална и груба жена с космато лице, а жената — като мъж-идиот без член, който кара некадърно автомобил.

На практика мъжете и жените са много по-далече един от друг, отколкото могат да си представят. Даже е трудно да се обясни доколко те не си приличат. Работата тук, разбира се, е в хормоналния състав на червената течност.

Може да се каже, че светът ни е населен с два вида наркомани, които приемат мощни психотропни вещества с много различно въздействие. Те получават диаметрално противоположни халюцинации, но трябва да прекарват времето си един до друг. Затова в течение на вековете те не само са се научили съвместно да получават принципно различен кеф, но и са си изработили етикет, позволяващ им да се държат така, сякаш действително се разбират помежду си, макар че едни и същи думи за тях по правило означават различни неща.

Може да ми възразят, че това го знае всеки транссексуален, който си е направил операция за смяна на пола и е изкарал курса с хормонални инжекции. Но не е съвсем така. Транссексуалните изменят вътрешното си състояние постепенно — прилича на плаване през океан, по време на което пътешественикът забравя кой е и откъде е. А вампирите могат да се пренасят от едното състояние в другото за секунда…

Момичето, което ухапах, ме беше запомнило — и аз разбрах, че съм й се харесал (беше все едно да видиш своето отражение в надарено с емоции огледало). Отначало се учудих. После се смутих. А сетне мислите ми придобиха не напълно порядъчен и не докрай контролиран характер.

Завихме към „Болшая Бронная“. Крачейки след нея, аз безсрамно разглеждах възлите на нейната памет и обмислях как да се възползвам от видяното. Когато наближихме Пушкинския площад, планът вече беше готов.

Изпреварих я с десетина метра, спрях, обърнах се и тръгнах срещу нея с широка усмивка на лицето. Тя ме изгледа с учудване и ме подмина. Изчаках няколко секунди и повторих маневрата — изпреварих я, тръгнах срещу нея и се усмихнах. Тя се усмихна в отговор — и отново ме подмина. Когато повторих процедурата за трети път, тя спря и каза:

— Искаш ли нещо?

— Не ме ли позна? — попитах.

— Не — каза тя. — А ти кой си?

— Рома.

Казах собственото си име, защото тя не помнеше как се казва човекът, за когото реших да се представя.

— Рома? Какъв Рома?

И тука аз цаках с моя откраднат коз:

— Пансионът „Тихи Азори“. Нова година. Стаята с елхата. Където не работеше осветлението. Когато всички отидоха да палят фойерверки. Наистина ли не помниш?

— Оу! — тя даже се изчерви. — Ти ли беше?

Кимнах. Тя наведе глава и тръгнахме заедно.

— Никога не съм се напивала така — каза тя. — Срам ме е. Дълго не можах да дойда на себе си.

— А за мен — излъгах аз безсъвестно — това е един от най-хубавите спомени в живота ми. Звучи високопарно, ама си е така. После ти звънях. Много пъти.

— Къде си звънял?

Казах номера на мобилния й телефон, като промених последните две цифри от „петнайсет“ на „седемнайсет“. Тя винаги казваше „седемнайсет“, когато не искаше да дава истинския си номер, но й е неудобно да откаже — след това винаги можеше да каже, че събеседникът не е чул добре.

— Наизуст ли го помниш? — учуди се тя. — Записал си го неправилно. Там, на края, е „петнайсет“.

— Да му се не види — казах аз. — Е защо все така става… Слушай, да вземем пък да отбележим срещата?

Останалото беше просто.

Първо влязохме в едно кафене на „Тверски“. После в друго кафене, където ми се наложи да я ухапя още веднъж — за да уточня какво именно да обсъждаме на маса (този път на шията й остана капчица кръв). Говорех само на теми, които й бяха интересни, и само това, което тя искаше да чува. Не беше трудно.

Чувствах се като Казанова. У мен нямаше и мисъл, че правя нещо лошо — разликата със стандартното мъжко поведение се състоеше в това, че обикновено човешкият самец лъже напосоки и без да мисли, а аз знаех какво да говоря и как. Беше все едно да играеш на карти, като знаеш точно каква ръка има партньорът. Мошеничество, да. Но нали хората в такива случаи играят най-вече, за да загубят един от друг колкото се може по-бързо, по възможност без да нарушават правилата на добрия тон.

Тръгнахме да се разхождаме. Аз говорех, без да млъкна. Маршрутът на разходката ни уж случайно ни изведе до нейния дом — сталински блок на площад „Въстание“. Аз знаех, че у тях няма никого. И ние, естествено, тръгнахме да „пием чай“. Даже най-сложната за мен фаза на ухажването — преходът от разговори към дело, който винаги ми се получаваше крайно непохватно и дървено, мина гладко.

Проблемът възникна там, където не можех да го очаквам. Мисля, че без облагородяващото влияние на уроците по дискурс не бих могъл да обясня ясно какво точно се случи.

Унилият и банален акт на любов, извършван не по взаимно влечение, а по навик (при хората най-често именно така се случва), винаги ми напомняше за нашите избори. След продължителни лъжи да пробуташ единствения реален кандидат в равнодушния към всякакви попълзновения отвор, а после да се уверяваш, че ей това е било същото, по повод на което се побърква целият свободен свят… Но аз знаех — когато опитът успее (нямам предвид изборите), се случва нещо качествено различно. Възниква момент, когато двете същества се съединяват в един електрически контур и стават сякаш двуглаво тяло (хералдически пример — древният византийски герб, изобразяващ малкия азиатски петел в точката на принудителното му единение с прокрадналия се изотзад могъществен орел).

На нас ни провървя — този момент настъпи (нямам предвид герба). И точно в тази секунда тя разбра всичко за мен. Не зная какво именно почувства, но аз бях разобличен, нямаше съмнение.

— Ти… Ти…

Тя ме отблъсна и седна на края на леглото. В очите й имаше такъв неподправен ужас, че мен също ме хвана страх.

— Кой си ти? — попита тя. — Какво е това?

Да се усуква, беше безполезно. Да й кажа истината, не можех (тя така и така нямаше да повярва), какво да лъжа — нямах представа. Да я хапя за трети път, за да разбера как да се измъкна, не ми се искаше. Станах от леглото и мълчаливо нахлузих черната си тениска със Симпсъна.

След минута тичах надолу по стълбището със звук, подобен на воя на ударен бомбардировач, и се закопчавах в движение. Впрочем бомбардировачът падаше доста тихо — не ми се искаше да привличам внимание.

Не изпитвах разкаяние. Измъчваше ме само неудобството, което чувстваш, като попаднеш в глупаво положение. Това, че два пъти я ухапах по врата, не ми изглеждаше осъдително. Не може, мислех си аз, да съдиш комара, задето е комар. Знаех, че не съм станал чудовище — във всеки случай засега още не. И толкова по-страшна бе мисълта, че всяка жена ще вижда в мен чудовище.

Вечерта на следващия ден ми позвъни Митра.

— Е, как е? — попита той.

Разказах му за своето първо ухапване и за последвалото приключение. Единственото, което премълчах, беше как свърши всичко.

— Браво — каза Митра. — Поздравявам те. Сега почти си един от нас.

— Защо „почти“? — попитах. — Нима това не беше Великото грехопадение?

Митра се засмя.

— Ама моля ти се! Просто ти поникнаха зъбките. Що за грехопадение е това? Трябва да стане още нещо, най-важното…

— Кога? — попитах.

— Чакай.

— Колко ще чакам?

— Не пришпорвай събитията. Остани още малко човек.

Тези думи ме отрезвиха.

— Кажи ми честно — продължи Митра, — с това момиче… Никакви изненади ли нямаше?

— Имаше — признах си аз. — Най-накрая. Тя разбра, че с мен не всичко е наред. Изплаши се. Сякаш видя дявол.

Митра въздъхна.

— Сега знаеш. Вероятно е добре, че всичко е станало по този начин. Ти не си като хората и трябва да помниш това. Между теб и човек повече не може да има истинска близост. Никога не го забравяй. И не се надявай на чудо.

— Как човек може да разбере какъв съм аз?

— Никак и никога — отвърна Митра. — Единственото изключение е ситуацията, в която си бил.

— И сега така ще бъде всеки път, когато…

— Не — каза Митра. — Да се маскираш, е доста просто. Локи ще те научи.

— Какъв Локи?

— Той ще ти води следващия курс. Но имай предвид — тази тема за вампирите е табу. За нея не се говори на глас даже с преподавателите. Необходимостта, от секс-маскировката се обяснява със съвсем други причини.

— Какъв следващ курс? — попитах. — Мислех си, че най-сетне ще ме въведат в обществото.

— Курсът, който води Локи, е най-последният — каза Митра. — Кълна се в червената си течност. А що се отнася до обществото… Провери си пощата. Имаш писмо.

След като той си тръгна, аз слязох до пощенската кутия. Беше прав — в нея лежеше жълт плик без марка и адрес. Замислих се откъде Митра знае за писмото. И загрях, че той най-вероятно сам го беше пуснал в кутията.

Щом се върнах в апартамента, седнах на бюрото, взех костения нож за писма, разпорих търбуха на плика и го обърнах надолу. На бюрото изпаднаха голяма цветна снимка и лист хартия, изписан с едър чист почерк.

На снимката имаше момиче на моята възраст с причудливо боядисана коса — там имаше рижи, бели, червени и кафяви кичури. Косите й бяха скрепени с гел в конструкция, която напомняше купа сено след попадението на артилерийски снаряд. Всичко това изглеждаше живописно, обаче сигурно не беше особено практично в градския транспорт.

Даже не знам как да опиша лицето й. Красиво. Но има красота, която е очевидна, общоприета и предизвиква по-скоро пазарни, отколкото лични чувства. А това лице беше друго. За такива лица си мислиш, че способен да разпознае тяхното очарование си единствено ти самият, а всички останали нищо няма да разберат и да забележат — и въз основа на това веднага си пишеш видяното за лична собственост. После, когато се изяснява, че тази едностранна сделка няма сила и останалите също отлично са разбрали всичко, се чувстваш предаден… Пък и ми се стори, че съм я виждал на юзърпик в Живия журнал.

Взех листа с текста и прочетох следното:

Отдолу бяха добавени пощата й и още някакъв интернет адрес, завършващ с разширение. mp3. Беше ми изпратила музика.

Особено ми се поправи, че дългият URL на песента беше написан на ръка със спретнати букви под наклон.

Това кой знае защо беше трогателно. Впрочем всички тези детайли може би ми изглеждаха толкова очарователни просто защото първо бях видял нейната снимка.

Свалих песента. Беше „Not alone anymore“[17] на група „Traveling Wilburys“ — зад това име, както се изясни, се криеха Джордж Харисън, Джеф Лин от „Electric Light Orchestra“, Боб Дилън и други титани на зеления звук. Песента ми хареса — особено краят, където стихът „You’re not alone anymore“ се повтаряше три пъти с такава лирическа сила, че аз почти повярвах — вече не съм сам.

Помислих си, че Хера тепърва започва да изучава гламура и дискурса. Значи аз бях значително по-опитен и сведущ. Моята снимка трябваше да отрази това. Реших да се снимам на фона на картотеката — нейните полирани плоскости ми се струваха добър фон.

Облякох най-хубавото си сако, седнах в креслото, донесено от другата стая, и направих една-две пробни снимки. В композицията не достигаше нещо. Сложих на масата бутилка скъпо уиски и обемиста кристална чаша, след което направих още няколко снимки. Нещо все едно липсваше. Тогава сложих на пръста си платинен пръстен с тъмен камък, намерен в секретера, и подпрях брадичката си с ръка — за да се вижда по-добре пръстенът. Направих огромно количество снимки и избрах сред тях тази, на която най-много приличах на скучаещ демон (за постигането на такъв ефект ми се наложи да си подложа под задника два тома от медицинската енциклопедия).

След това седнах на компютъра и написах в отговор:

Специално се старах да бъда сух, кратък и ироничен, като предполагах, че на жените това им прави неотразимо впечатление. „Ифин“ беше думата „baby“, набрана на руската клавиатура. Думата излезе съвсем психоаналитични, тъй като отчетливо се разчленяваше на „if“ и „in“. Това беше мое собствено изобретение, по аналогия със „ЗЫ‘ вместо PS.

Като музикално приложение прикачих към писмото десетмегабайтов запис на нощна служба в даоски храм — монотонно-пронизителен речитатив на китайски език в съпровод на екзотични ударни инструменти. Той отдавна събираше прах на хард диска, а сега му се намери приложение. Оставаше ми да се надявам, че нейната поща ще издържи това тегло. След като още веднъж проверих придирчиво снимката си и я намерих за достойна, аз изпратих пощата.