Empire V

Хера

Колата излезе от подземния бетонен бокс, подмина будката на охраната, мина през портата и зад стъклото заплуваха борове. Аз даже не видях къщата на Енлил Маратович и въобще не успях да разгледам нищо освен триметровата ограда. Беше вече пладне — излизаше, че сме висяли в хамлета цяла нощ и цялата сутрин. Изобщо не разбирах къде се е дянало толкова време.

Хера, която седеше до мен, отпусна глава на рамото ми.

Аз се вцепених. Но се оказа, че тя просто е заспала. Затворих очи, направих се, че също спя, и сложих ръка върху нейната длан. Седяхме така около четвърт час — после тя се събуди и си прибра ръката.

Отворих очи, погледнах през прозореца и се прозях в имитация на събуждане. Наближавахме Москва.

— Сега накъде? — попитах аз Хера.

— Към къщи.

— Дай да слезем в центъра — казах аз. — Да се поразходим.

Хера си погледна часовника.

— Айде. Ама само за малко.

— Докарайте ни до „Пушкинска“ — казах аз на шофьора.

Той кимна.

През останалия път мълчахме — не ми се искаше да говоря пред шофьора, който от време на време ни поглеждаше в огледалото. Приличаше на условния американски президент от среднобюджетен апокалиптичен филм — строг тъмен костюм, червена вратовръзка дюс, волево уморено лице. Беше ласкателно, че зад волана седи такъв представителен мъж.

Слязохме от колата до казино „Шангри-Ла“.

— Къде отиваме? — попита Хера.

— Давай по булевард. Тверски“ — казах аз.

Вървейки покрай фонтана, подминахме изнемогващия сред бензиновата пушилка Пушкин и слязохме в подлеза.

Спомних си моето първо ухапване. Местопрестъплението беше съвсем наблизо — казват, че престъпника винаги го влече нататък. Може би затова и помолих шофьора да ни свали тук?

Но да се хапе Хера, не си струваше — най-вероятно така нашата разходка щеше да свърши. Този изпит трябваше да го взема без пищови, като всички — ето какво е възмездието… Обхвана ме неувереност в мен самия, граничеща с физическа слабост, и реших срочно да надвия това чувство, като кажа нещо ярко и точно, свидетелстващо за наблюдателността и острия ми ум.

— Интересно — казах аз. — Когато бях малък, в тоя подлез имаше отделно стоящи сергии. Постепенно ставаха все повече и повече и ето сега са се слели в един непрекъснат щанд…

И аз кимнах към стъклената стена на търговския павилион.

— Да — отвърна Хера равнодушно. — Концентратът тук е голям.

Качихме се на другата страна на улицата и стигнахме до булевард „Тверски“. Когато минавахме между каменните чаши по края на стълбището, ми се прииска да кажа, че вътре в тях винаги има някакъв боклук и празни бутилки — но реших повече да не демонстрирам своите наблюдателност и остър ум. Обаче трябваше да се говори за нещо — мълчанието ставаше неприлично.

— За какво си мислиш? — попитах.

— За Енлил — каза Хера. — По-точно за това как живее. Хамлет над пропастта. Патетично, разбира се. Но все пак много стилно. Малцина могат да си позволят такова нещо.

— Да — казах аз, — и висиш не на прът, а на обръч. Има в туй нещо философично…

За щастие, Хера не ме попита какво му е тук философичното — можех и да се затрудня с отговора. Тя се засмя — явно реши, че съм се пошегувал.

Спомних си, че снимката на Хера ми заприлича на авагар от Живия журнал. Може би съм я и виждал там и тя си има акаунт? Аз имах такъв и даже имах към петдесетина френда (с които, естествено, не споделях всички подробности от личния си живот). Това беше добра тема за разговор.

— Хера, кажи, не съм ли те виждал на юзърпик? — попитах аз.

— Къде?

— В Живия журнал.

— Няма как — каза тя. — Аз нямам Живогъза жужалка.

Този израз не го бях чувал.

— А защо си толкоз строга?

— Това не е строго — каза тя. — Това е трезво. Йехова нали обясняваше защо хората си правят блогове в интернет.

— Не си спомням такова нещо — отговорих учудено.

— А защо?

— Човешкият ум в наши дни се подлага на три главни въздействия. Това са гламурът, дискурсът и така наречените новини. Когато човек дълго го хранят с реклама, експертиза и събитията на деня, у него възниква желанието самият той да бъде бранд, експерт и новина. Ето затова и съществуват отходни места, тоест интернет блоговете. Воденето на блог е защитен рефлекс на осакатената психика, която безконечно драйфа гламур и дискурс. Не бива да се присмиваме на това. Но за вампира да пълзи по тази канализация, е унизително.

— Ти заради „цунките“ под писмото ли ме нареди така? — попитах аз. — Колко си злопаметна…

— Не бе — каза тя. — Какво говориш. Писмото ти ми хареса. Особено „иниф“. Аз също обичам да правя такива открития. Например ако напишеш на руската клавиатура „self“, се получава „муда“.

И тя пак се засмя. Не можах да разбера дали приведе този пример просто така, или беше намек за моето уж хипертрофирано его.

Тя се смееше по интересен начин — гръмогласно, но кратко, сякаш веселието се изтръгваше навън от нея само за секунда и клапанът веднага се затваряше — тя, може да се каже, изкихваше смях. А когато се усмихваше, на бузите й се появяваха продълговати трапчинки. Даже не просто трапчинки, а две канавки.

— Абе, аз въобще — съобщих, — в мойто жеже почти нищо не пиша. Просто не чета вестници и не гледам телевизор. Аз там научавам новините. В жежето винаги можеш да си изясниш какво мислят професионалистите — всеки експерт сега си има блог.

— Да четеш вместо вестници блоговете на експертите — отвърна Хера, — е все едно да не ядеш месо, а вместо това да се храниш с екскрементите на месарите.

Прокашлях се.

— Интересно, откъде си се нагълтала с това?

— Не съм се нагълтала. Аз самата смятам така.

— В Живия журнал — казах аз — след такава фраза се полага да сложиш смайлче.

— А смайлчето е визуален дезодорант. Обикновено го слагат, когато на юзъра му се струва, че мирише лошо. И той иска с гаранция да мирише на хубаво.

Изведнъж ми се прииска да се дръпна настрани и да проверя не мириша ли на пот. До края на булеварда вървяхме в мълчание.

За това време успях да се разсърдя. Но не ми идваше наум достоен отговор. Вдъхновението ме осени, когато погледнах паметника на Тимирязев.

— Да — казах аз, — с дискурса всичко ти е наред. Ама с гламура… Или съм изостанал? Сега такава ли в модата — да се обличаш като Том Сойер?

— Какво значи като Том Сойер?

Погледнах праната й черна тениска. После тъмните й панталони — някога явно също са били черни. После маратонките й.

— Все едно се каниш да боядисваш ограда.

Това, разбира се, беше удар под кръста — така на момичетата не се говори. Във всеки случай искрено се надявах, че е удар под кръста.

— Смяташ, че съм зле облечена? — попита тя.

— Ама защо зле. Работно облекло, нормално. Даже ти ходи. Просто в съвременната градска стилистика…

— Чакай малко — каза тя. — Ти наистина ли смяташ, че точно аз съм в работно облекло? А не ти?

Сакото ми беше разкъсано и изцапано със сажди на няколко места, но и в такъв вид бях уверен в безупречността на своето облекло. Цялата комбинация — сако, панталон, риза и обувки — бях купил в LoveinarX. Напълно я заимствах от манекена, изложен на витрината — освен чорапите, които купих отделно. Чрез придобиването на готови комплекти от манекените се научих да маскирам своята гламурна несъстоятелност. Методът работеше — Балдур лично одобри този костюм и каза, че съм облечен като гренландски педал по време на разгонване.

— Да кажем така — отговорих. — За работа в градината бих се облякъл другояче. Облеклото все пак е ритуал, а ритуалите трябва да се уважават. Това е демонстрация на статуса. Всеки трябва да се облича в съответствие с положението си в обществото. Такъв е социалният кодекс. На мен ми се струва, че вампир е много висок статус. Не просто много висок, а най-високият. И нашето облекло трябва да му съответства.

— А как облеклото отразява социалния статус?

Дойде време да покажа, че аз също владея дискурса.

— Ами като цяло във всички епохи действа един и същ прост принцип — казах, — който се нарича „industrial exemption“. Облеклото демонстрира, че човекът е освободен от тежък унизителен труд. Например дългите ръкави, слизащи до под пръстите. Като на Lady Greensleeves — знаеш ли я песента?

Тя кимна.

— Ясно е, че дамата, която носи такива одежди, няма да мие тенджери или да храни свинете. Тук се отнасят и дантелите около китките на ръцете, най-фините обуща на токове или с извит нагоре нос, както и различните подчертано нефункционални детайли на костюма — панталоните буфан, декоративният дюкян, всякакви излишества. Е, а в наши дни е просто, ъ-ъ… скъпо облекло, подбрано с вкус. Такова, по което си личи, че човекът не се занимава с боядисване на огради.

— На теория е правилно — каза Хера. — Грешката е с практиката. Твоята офисна униформа въобще не показва, че си освободен от унизителния труд по боядисване на огради. Напротив. Тя съобщава на околните, че в десет сутринта ти трябва да си се явил в офиса, да си представиш кофа с боя и до седем вечерта да боядисваш въображаема ограда вътре в главата си. С кратко прекъсване за обяд. И твоят старши мениджър трябва да е доволен от хода на работата, за който той ще съди по изражението на оптимизъм на лицето ти и по руменината на бузите ти…

— Защо задължително… — започнах аз.

— Какъв ужас! — прекъсна ме тя. — И това го говори вампир? Рама, ти си облечен като чиновник преди интервю с работодател. Изглеждаш така, сякаш във вътрешния ти джоб лежи сгънат на четири лист с кратката ти автобиография и ти не се решаваш да го вземеш в ръце, за да го препрочетеш, защото дланите ти се потят от отговорността и те е страх, че буквите ще се размажат. И ми правиш забележка на мен? И то в деня, когато заради тържествения случай съм облякла нашата национална носия?

— Каква национална носия? — попитах ошашкано.

— Националната носия на вампирите е черният цвят. А стилът „industrial exemption“ в двадесет и първи век е, когато не те интересува какво ще си помисли за сакото ти капитанът на галерата, където си прикован към веслото. Всичко останало е производствено облекло. Даже ако носиш „Ролекс“. Впрочем, особено ако носиш „Ролекс“.

На ръката ми действително имаше „Ролекс“ — ненатрапващ се, но истински. Той изведнъж ми се стори непоносимо тежък и прибрах длан в ръкава си. Чувствах се така, сякаш ме бяха пуснали в бъчва по Ниагарския водопад.

Пресякохме Стария Арбат. Хера се спря пред една витрина, внимателно се огледа, извади от джоба си гилза с яркоалено червило и си начерви устните. След тази процедура тя вече напомняше момиче-вампир от комиксите.

— Красиво е — казах аз угоднически.

— Благодаря.

Тя скри червилото в джоба си.

— Кажи, ти вярваш ли, че вампирите са селектирали човека? — попитах.

Тя сви рамене.

— Защо пък не. Нали хората са селектирали свинята. И кравата.

— Но това са различни неща — казах аз. — Нали хората не са просто добитък. Те са създали потресаваща култура и цивилизация. Трудно ми е да повярвам, че всичко сее появило само за да могат вампирите безпроблемно да си осигуряват храната. Огледай се наоколо…

Хера реагира буквално. Спря се и с комично внимание огледа всичко наоколо — отрязъка от Новия Арбат, Кинотеатъра на игралния филм. Министерството на отбраната и метростанция „Арбатска“, подобна на монголски мавзолей сред степта.

— Погледни сам — каза тя и посочи рекламния билборд отпред. На билборда имаше реклама за тоалетна чиния — огромни цифри „9999 рубли“ и надпис: „Елдорадо — територия на ниските цени“.

— Аз бих им предложил да турят такъв слоган: „Златото на Фройд“ — казах аз. — Не, по-добре да се снима такъв екшън…

Тоалетната чиния изведнъж се размърда и се разпадна на вертикални ивици. Разбрах, че билбордът се състои от триъгълни планки. Когато се завъртяха, се появи друга реклама — на телефонна тарифа. Беше издържана в жизнерадостни жълти и сини цветове: „$10 не са излишни! Включи се и вземи 10 долара!“. Минаха още две секунди, планките отново се завъртяха и се появи последното изображение — строг черен надпис на бял фон:

— Потресаваща култура и цивилизация — повтори Хера.

— Е, и какво — казах аз. — Голяма работа. Някакви протестанти са наели билборда и рекламират своя счетоводен тефтер. В смисъл Библията. Наоколо има много смехории, спор няма. Но все едно, не мога да повярвам, че човешките езици и религии — само изброяването им заема цяла енциклопедия — са страничен ефект от продоволствената програма на вампирите.

— А какво те смущава? — попита Хера.

— Несъразмерността на цел и резултат. Това е като да строиш огромен металургичен комбинат, за да произвеждаш… Не знам… Кламери.

— Ако вампирите сами си измисляха всичките тия култури и религии, тогава наистина щеше да е обременително — отвърна тя. — Само че нали това го правят хората. Както сам каза, страничен ефект.

— Но ако единствената задача на хората е да хранят вампирите — казах аз, — то излиза, че човешката цивилизация има много нисък коефициент на полезно действие.

— А защо трябва да е висок? На нас какво ни пука? Какво, трябва да се отчитаме пред някого ли?

— Така е, но… Все едно не вярвам. В природата няма нищо излишно. А тук излишно е почти всичко.

Хера се намръщи. Изглеждаше сякаш е ядосана, но аз вече знаех, че изражението на лицето й е такова, когато мисли съсредоточено за нещо.

— Знаеш ли какво са термитите? — попита тя.

— Да — отвърнах. — Слепи бели мравки. Те изяждат отвътре дървените неща. За тях е писал още оня, как беше… Мракес.

— Маркес? — попита Хера.

— Може — отвърнах аз. — Не съм го чел, зная го чисто по дискурс. Както и за термитите. Живи не съм виждал.

— Аз също — каза Хера. — Но съм гледала филми за тях. Термитите си имат цар и царица, които се охраняват от обикновените термити. Царят и царицата си седят в килиите, откъдето не може да се излезе, а термитите работници постоянно ги облизват и хранят. Термитите си имат свой архитектурен стил — такава, един вид, асид готика. Имат сложна социална йерархия. Много различни професии — работници, войници, инженери. Най-много от всичко ме порази това, че новият термитник възниква, когато младите цар и царица отлитат от стария да строят друго царство. Щом долетят на мястото, те за начало си отгризват един другиму крилете…

— Искаш да сравниш цивилизацията на хората с термитник? — прекъснах я аз.

Тя кимна.

— Дори само това, че го правиш — казах, — показва колко хората и термитите са далече един от друг.

— Защо?

— Защото два термита никога няма да си говорят, че техният термитник прилича на готична катедрала.

— Първо на първо — каза Хера, — не е готична, а готическа. Второ, никой не знае какво си обсъждат термитите. Трето, не съм се доизказала. Във филма се разказваше, че има две разновидности на термитите-войници. Има обикновени войници — те имат на главите си нещо като клещи. А освен това има носати термити — те имат на главата си такъв един дълъг израстък. Този израстък се мокри от химически дразнител, екстракт от челната им жлеза. Когато се изяснило, че екстрактът от челната жлеза на термита помага за лекуването на болести, термитите започнали да ги развъждат изкуствено, за да получават това вещество. Ако на носатия термит от такъв изкуствено построен термитник му бяха казали, че цялата тяхна огромна сложна монархия, цялата им уникална архитектура и хармоничния социален строй са странични последствия на това, че на някакви маймуни им трябва екстракт от челната жлеза, термитът не би повярвал. А ако беше повярвал, то щеше да го види като чудовищна и оскърбителна несъразмерност.

— Екстракт от челната жлеза на мениджър от низшето звено — повторих аз. — Красиво сравнение…

— Да — каза Хера. — Направо по Енлил Маратович. Само че дай да не се заяждаме с офисния пролетариат, това е пошло. Пичовете в офиса с нищо не са по-лоши от нас, просто на нас ни е провървяло, а на тях не.

— Добре де — казах миролюбиво аз, — нека да е мениджър от средното звено.

Наближавахме храма на Христос Спасителя. Хера посочи една от пейките. Видях на облегалката й изписан с жълт спрей надпис:

В руската култура от последните години всичко така се смеси, че беше невъзможно да се разбере дали това е хула срещу Спасителя, или точно обратното — негова възхвала… Кой знае защо си спомних скъсаната банкнота, която ми даде Енлил Маратович, извадих я от джоба си и прочетох надписа около пирамидата с окото:

— „Novus Ordo Seclorum“ и „Annuit Caeptis“. Как се превежда това?

— „Нов световен ред“ — каза Хера — и нещо като „нашите усилия се приемат с приязън“.

— И какъв му е смисълът на това?

— Просто масонски простотии. Не търсиш където трябва.

— Сигурно — казах аз. — Важен беше самият му жест, нали? Това, че скъса банкнотата? Може би съществува някаква специална технология по унищожаването на парите. Нещо като анихилация, при която се отделя затворената в тях енергия.

— Как например?

Замислих се.

— Ами да допуснем, превеждат се пари на специална сметка. А после по някакъв особен начин ги унищожават. Когато парите изчезват, се отделя жизнена сила и вампирите я попиват…

— Неправдоподобно е — каза Хера. — Къде се отделя жизнената сила? Нали сметката е само в банковата компютърна система. Невъзможно е да се каже къде именно се намира тя.

— Може би вампирите се събират около лаптоп, от който изпращат команда някъде на Каймановите острови. А към тоя лаптоп чрез USB е вързан специален вампирски номер.

Хера се засмя.

— Какво? — попитах аз.

— Представям си как нашите купонясват по време на дефолт.

— А, та това е ценна мисъл — казах аз. — Може пък всичко да го правят централизирано. Един вид, свалят курса на долара с десет процента и се друсат половин година.

Хера изведнъж се спря.

— Стоп — каза тя. — Струва ми се…

— Какво?

— Че току-що разбрах всичко.

— Какво си разбрала?

— Най-вероятно вампирите пият не човешката червена течност, а специална напитка. Тя се нарича „баблос“. Нравят я от стари банкноти, подлежащи на унищожаване. Затова и Енлил скъса банкнотата.

— Как ти хрумна?

— Спомних си един разговор, който случайно чух. Един вампир пред мен попита Енлил готово ли е всичко, за да пият „баблос“. А Енлил му отговори, че още не е дошла партидата стари пари от Госзнак. Тогава въобще не разбрах за какво си говорят. Едва сега всичко си дойде на мястото.

— Партида стари пари от Госзнак? — попитах недоверчиво.

— Помисли сам. Хората постоянно премятат пари в ръцете си, броят ги, крият ги, надписват ги, съхраняват ги. Това за тях е най-важният материален обект. В резултат на което банкнотите са пропити с жизнената им сила. Колкото по-дълго банкнотата се намира в обръщение, толкова по-силно се зарежда. А когато съвсем овехтее и буквално е пропита с човешка енергия, нея я изземат от обращение. И вампирите си приготвят от нея своя дринк.

Замислих се. Звучеше, разбира се, странно и не особено апетитно — но по-правдоподобно, отколкото моята версия за сметките на Каймановите острови.

— Интересно — казах аз. — А кой е този друг вампир, с когото е говорил Енлил Маратович?

— Казва се Митра.

— Ти познаваш Митра? — учудих се аз. — Макар че, да, разбира се… Нали той ми предаде твоето писмо.

— Той много смешно разказваше за теб — съобщи ми Хера. — Казваше, че…

Тя изохка и прикри устата си с длан, сякаш е издрънкала нещо излишно.

— Какво е казвал той?

— Нищо. Да забравим.

— Ама не, като си почнала, кажи.

— Не помня — отвърна Хера. — Да не си мислиш, че само за теб си приказваме? Имаме си достатъчно други теми.

— А що за теми са това, ако не е тайна?

Хера се усмихна.

— Той ми прави комплименти.

— Какви?

— Няма да кажа — отвърна Хера. — Не искам да ти сковавам въображението с примери. Току-виж на теб самия ти се прииска да ми направиш комплимент.

— А на теб трябват ли ти комплименти?

— На момичетата винаги им трябват комплименти.

— Та нима ти си момиче? Ти си вампирка. Нали сама си го написа в писмото.

Щом казах това, разбрах, че съм направил грешка. Но вече беше късно. Хера се намръщи. Пресякохме улицата и тръгнахме мълчаливо по „Волхонка“. След минута-две тя каза:

— Спомних си какво казваше Митра. Той разказа, че в твоя дом е останала картотеката на покойния Брама. Целият съмнителен материал бил прибран оттам, останала само една епруветка с препарат от Втората световна война. Нещо за нордически секс в зоопарка, така ми се струва. Той каза, че си я излизал до сухо.

— Ама той лъже бе! — възмутих се аз. — Аз… да, опитах я. Е, може би два пъти. И това е. Там има още. Или поне имаше във всеки случай, ако не е изтекло… А той самият Митра, между другото…

Хера се засмя.

— Ти защо се оправдаваш?

— Не се оправдавам — казах. — Просто не обичам, когато за хората говорят лошо зад гърба им.

— Че какво му е пък лошото? Ако това беше лошо, ти едва ли щеше да излижеш тая епруветка до сухо, нали?

Не намерих какво да отговоря. Хера отиде до края на тротоара, спря и вдигна ръка.

— Ти какво така? — попитах аз.

— Край — каза тя. — Време ми е. Ще продължа с такси. — Толкова ли те изморих?

— Не бе, моля ти се. Тъкмо напротив. Просто трябва да вървя.

— Може би да стигнем до парка, Горки“?

— Друг път — усмихна се тя. — Запиши си мобилния ми телефон.

Веднага щом набрах номера й на клавиатурата, до нас спря жълто такси. Протегнах й ръка. Тя ме хвана за палеца.

— Ти не си лошо момче — каза. — И си симпатичен. Само не носи повече това сако. И не си мажи косата с гел.

Тя се изви и ме целуна по бузата, бодна ме очарователно с глава по врата и каза:

— Цунки.

— Цунки — повторих аз. — Радвам се, че се запознахме.

Когато таксито се отдалечи, почувствах на врата си нещо влажно, прокарах ръка на това място и видях на дланта си мъничко червена течност. Не повече, отколкото когато плеснеш комар.

Прииска ми се да догоня таксито и да тресна с все сила с юмрук по задното стъкло. Или даже не с юмрук, а с крак. Така, че стъклото да изхвърчи. Но колата беше вече твърде далеч.