Empire V

Дървото на живота

Планирах из тъмнината толкова дълго, че успях не само да се успокоя, но даже ми доскуча и замръзнах. Спомних си фразата на Данте — „лесно се слиза към Аверно“. Флорентинският поет е смятал, че низвергването в ада се удава на хората без мъки. Много е разбирал, помислих си аз. Кръговете, които описвах, се подреждаха в еднообразно изморително пътешествие, подобно на нощно спускане по стълбището на многоетажен блок, в който е спрял токът. Ужасяващо беше, че все още не чувствах дъното.

За да си намеря някакво занимание, взех да си припомням всички известни значения на израза „дърво на живота“. Първо, така се е наричало дървото, на което е висял скандинавският бог Один, стараейки се да получи посвещение в тайните на руните. Висял е, като се замислиш, с главата надолу… Второ, в гностичния „Апокриф на Йоан“, който влизаше в една от дегустациите по темата за „локалния култ“, имаше откъс в този смисъл.

„Тяхното наслаждение е измама — повтарях аз за себе си това, което помнех, — и плодовете им са смъртоносна отрова, и обещанието им е смърт. А дървото на своя живот те поставили в средата на рая… Но аз ще ви науча каква е тайната на живота им… Коренът на това дърво е горчив, и клоните му са смърт, и сянката му — ненавист… И измама обитава в листата му, и расте то в тъмнината…“

Дърво, което расте в тъмнината, бе красиво и мрачно. Плодовете му като че също бяха смърт — но не помнех точно. Натрупването на всякакви ужаси в това описание не ме плашеше силно — та нали древният човек е треперел от страх пред много неща, които отдавна вече са станали част от нашето ежедневие.

Пропастта се разширяваше. Взех да размишлявам по какъв начин би могло да възникне такова странно геоложко образувание. Домът на Енлил Маратович беше издигнат на хълм — може би това е било гърлото на древен вулкан. Макар че какви ти, по дяволите, вулкани край Москва… Или пък би могъл да е пробит от метеорит тунел. И разбира се, шахтата можеше да е изкуствена.

Най-накрая усетих дъното. Беше по-близо, отколкото очаквах — тесните стени на кладенеца многократно отразяваха лъча на моя локатор, изкривявайки пространството. Долу имаше вода — малко кръгло езерце. Беше топло — над него се вдигаше пара, която усещах като прекомерна гъстота на въздуха. Изплаших се, че ще се намокря или даже ще се удавя. Но като се спуснах още по-ниско, забелязах в каменната стена триъгълна вдлъбнатина. Беше вход на пещера над водната повърхност. Там можех да се приземя.

От първия път не се получи — драснах с криле по водата и едва не се пльоснах в езерото. Наложи се да набера височина и да повторя маневрата. Този път сгънах крилете си твърде високо над каменната издатина и кацането се оказа доста болезнено.

Както и миналия път, ударът с юмруци в студения камък отърси от мен съня — а заедно с него и прилеповото тяло. Изправих се на крака.

Околната тъма беше влажна, топла и малко задушна. Лъхаше на сяра и на още някаква особена минерална миризма, напомняща за кавказките водолечебници, в които бях ходил в ранното си детство. Подът на пещерата беше неравен, по него лежаха камъни и се налагаше да се върви внимателно, като избирам място за всяка стъпка. В дълбините на пещерата грееше светлина, но източникът й не се виждаше.

Това, което видях, щом свърнах зад ъгъла, ми се стори невероятно.

Отпред имаше огромна празна кухина — подземна зала, осветена с лъчите на прожектори (те впрочем не толкова осветяваха пещерата, колкото я маскираха, заслепявайки влезлия). Таванът на пещерата беше толкова далече, че едва го виждах.

В центъра на залата се извисяваше обемиста конструкция, към която водеше дълга метална платформа. Отначало си помислих, че е огромно растение, някакъв мъхнат кактус колкото голяма къща, обкръжен от скеле и опакован с гънки от тъмна тъкан. Също така приличаше и на бъчвообразна товарна ракета на стартовата площадка (така изглеждаше заради многобройните тръби и кабели, които се протягаха към нея от тъмното). На върха на тази конструкция имаше два огромни метални пръстена, врязващи се в тавана.

Тръгнах напред. Подметките ми звънко удряха метала и предупреждаваха за моето приближаване. Но никой не излезе насреща ми. Напротив, забелязах отпред няколко тъмни фигури, които отстъпиха при появата ми. Стори ми се, че са жени в напълно затворени облекла — като тия, които се носят на Изток. Не се опитах да ги извикам — ако искаха, щяха да ме заговорят сами. Може би, помислих си аз, ритуалът изисква самота.

Щом изминах още десетина метра, се спрях.

Забелязах, че тази огромна бъчва, обкръжена със скеле и тръби, диша. Беше жива. И тук с възприятията ми стана едно от онези мънички чудеса, които се случват, когато умът внезапно сглобява от натрупването на неразбираеми по-рано линии осмислена картина.

Видях огромен прилеп, стегнат в нещо като бандажи и удържан от множество подпорки и крепежи. Неговите лапи, подобни на преобърнатите подпори на кулокран, се впиваха в двата циклопични медни пръстена на каменния таван, а крилете му бяха пристегнати към тялото с корабни въжета. Не виждах главата му — тя, съдейки по пропорциите на тялото, би трябвало да се намира в ямата, значително по-ниско от равнището на пода. Дишането му напомняше на работата на огромна помпа.

Беше древен. Толкова древен, че миризмата му като че бе по-скоро геологична, отколкото биологична (именно нея приех за серния аромат на минерална вода). Изглеждаше нереално, все едно обхванал се с плавниците си кит, когото са окачили над земята в корсет — нещо такова напълно би могъл да нарисува някой сюрреалист от миналия век под въздействието на хашиш…

Да се доближиш до прилепа, не бе възможно — обкръжаваше го ограда. Платформата, по която вървях, завършваше до изсечен в камъка тунел, водещ надолу. Внимателно слязох по хлъзгавите стъпала и се оказах в коридор, осветен с халогенни лампи. Коридорът напомняше въглищна мина, както ги показват по телевизията — беше укрепен с метални рамки, а по пода му се точеха някакви черни кабели. Лек ветрец облъхваше лицето ми — работеше вентилация.

Тръгнах напред.

Тунелът ме доведе в кръгла стая, изсечена в скалата. Стаята беше много стара — таванът й беше покрит със сажди, които се бяха враснали в камъка и вече не цапаха. По стените имаше рисунки с охра — руноподобни зигзаги, силуети на животни. В стената вдясно от входа тъмнееше подобна на прозорец вдлъбнатина. Пред вдлъбнатината стоеше примитивен олтар — каменна плоча с наредени върху нея артефакти. Там имаше теракотени дискове, груби чаши и многобройни еднообразни статуетки — фигура на тлъста жена с мъничка глава, огромни гърди и също толкова огромен задник. Някои бяха изрязани от кост, други бяха направени от изпечена глина.

Завъртях една от лампите така, че светлината да падне във вдлъбнатината над олтара. В него беше разстлано парче кожа. В центъра на кожата висеше смръщена човешка глава с дълги сиви коси. Беше изсъхнала, но без следи на разлагане.

Хвана ме страх. Бързо тръгнах напред по коридора. След няколко метра той ме изведе в подобна стая — в нейната стена също имаше ниша е мумифицирана глава, пришита към парче кожа. На олтара пред нея лежаха парчета планински кристал, някаква неразпознаваема вкаменена органика и бронзови върхове. Стените бяха украсени с прост геометричен орнамент.

По-нататък имаше още една такава стая. После още и още.

Бяха страшно много и заедно напомняха на експозицията на исторически музей — „от първобитния човек до наши дни“. Бронзови брадви и ножове, ръждиви петна на мястото на разложилото се желязо, шепи монети, рисунки по стените — аз сигурно бих разглеждал всичко това по-дълго, ако не бяха главите, подобни на огромни сухи вишни. Те ме хипнотизираха. Даже не бях напълно сигурен, че са мъртви.

— Аз съм вампир, аз съм вампир — тихичко си шепнех, стараейки се да прогоня обзелия ме страх. — Тук аз съм най-страшният, нищо по-страшно от мен няма тука…

Но аз самият не вярвах особено в това.

В стаите взеха да се появяват мебели — тъмни пейки, сандъци. По олтарните глави сега блестяха украшения, които с всяка поредна стая ставаха все по-засукани — обеци, мъниста, златни гребени. На една от главите имаше украшение от дребни монети. Спрях се, за да го разгледам. И тогава украсената с монети глава изведнъж кимна.

На мен вече на няколко пъти ми се беше сторило нещо подобно, но го сметнах за игри на светлината и сянката. Този път обаче по отчетливия звън на монетите разбрах, че светлината няма нищо общо тук.

Направих усилие и се приближих към нишата. Главата пак помръдна и аз видях, че се мърда не само тя, а и кожата, на която виси. Тогава най-сетне разбрах какво е това.

Беше вратът на гигантския прилеп, който се виждаше през отвор в стената.

Спомних си, че в гностичните текстове се споменаваше за някакво високопоставено демонично същество, змия с лъвска глава — „князът на тоя свят“[27]. Тук всичко беше точно обратното. Огромният прилеп имаше змийски врат, който подобно на коренище навлизаше дълбоко в камъка. Може би имаше няколко такива шии. Аз вървях успоредно на една от тях но изсечената в скалата галерия. По местата, на които шията се оголваше, бяха разположени олтарните помещения.

Виждах в тях много забележителни и странни неща. Но хронологичният ред често се нарушаваше — например след колекция от драгоценна сбруя и оръжие, имаща, струва ми се, отношение към Златната орда, следваше стая с реликви от египетски произход — сякаш бях влязъл в погребална камера под пирамида (древните богове се оказаха втора ръка — техните лица бяха обезобразени от множество удари). Запомнил съм стая, облицована със златни пластинки, с надписи на църковнославянски — когато минавах през нея, у мен се появи чувството, че се намирам в старообреден сейф. В друга стая ме порази златен паун с изумрудени очи и прогнила опашка (аз знаех, че две подобни птици са стояли някога до византийския трон — може би това беше една от тях).

Разбирах защо в хронологията се получават такива прекъсвания — много от стаите имаха но два или три изхода. Зад тях също имаше анфилади от олтари, но там беше тъмно и самата мисъл за разходка по такъв коридор ме изпълваше със страх. Явно гирляндата от лампи беше прекарана по най-краткия маршрут към целта.

Олтарните стаи се различаваха по настроение. В някои имаше нещо мрачно — монашеско. Други, обратното, напомняха куртоазни будоари. Прическите на изсъхналите глави постепенно ставаха все по-сложни. По тях започнаха да се появяват перуки, а по сбръчканите лица — слоеве козметика. Забелязах, че за цялото това време сред главите не ми попадна нито една мъжка.

Колкото по-надълбоко се спусках в каменната галерия, толкова по-силно ми смъдеше под лъжичката — краят на пътешествието неотвратимо наближаваше, беше ясно по смяната на декора. Вече разбирах какво ме очаква в края на експозицията. Там несъмнено беше живата глава — онази същата „пропорционална на дължината на вълната антена“, за която говореше Енлил Маратович.

Олтарните стаи от осемнайсети и деветнайсети век приличаха на малки музейни зали. В тях имаше много картини, край стените стояха секретери, а върху олтарите лежаха някакви дебели томове със златни букви.

Стаята, която аз датирах към началото на двайсети век, ми се стори най-елегантна — беше подредена просто и с вкус, а на стените й висяха две големи картини, имитиращи прозорци към градина, в която цъфтяха вишни. Картините толкова успешно се вписваха в пространството, че илюзията беше пълна — особено откъм страната на олтара, където беше главата. Самата глава ми се стори неизразителна — украсяваше я само един наниз перли, а прическата й беше съвсем проста. На олтара пред нея стоеше бял емайлиран телефон, разбит от куршум. До него лежеше дълъг коралов мундщук. Като се вгледах, забелязах дупки от куршуми по мебелите и картините. На слепоочието на сухата глава също имаше някаква странна следа — но би могло да е и продълговата бенка.

В първата съветска стая функцията на олтара се изпълняваше от сложена върху две табуретки врата. На нея също стоеше телефон — черен и рогат, с подобна на автомобилна магнето манивела отстрани. Стаята беше почти празна — украсяваха я стоящи в ъгъла знамена и кръстосани саби на стената. Затова пък в олтарната ниша имаше едновременно две глави — едната висеше в центъра, а другата сиротно се гушеше в ъгъла. Край олтара стоеше обвит с алена лента траурен венец, също така изсъхнал, както и главата отгоре.

Олтарът в следващата стая се оказа масивно канцеларско бюро. На него лежеше купчина картонени папки с документи. Телефон имаше и тук — масивен апарат от черен ебонит, излъчващ с целия си вид спокойна надеждност. До стените стояха библиотечни шкафове с редове еднакви кафяви книги. Глава в олтарната ниша изобщо нямаше. Виждаха се само омотани с изолирбанд тръбички, стърчащи изпод кожата.

Затова пък последната стая беше истински музей на късносъветския бит. В нея се съхраняваха страшно много вещи. Безвкусни кристални вази и чашки в бюфетите, килими по стените, палта от норка на закачалките, огромен чешки полилей на тавана… В ъгъла стоеше прашен цветен телевизор, подобен на сандък. А в центъра на олтарната маса, сред стари вестници и албуми със снимки, пак имаше телефон — този път от бяла пластмаса, със златен герб на СССР на диска. В тази олтарна ниша имаше глава — обикновена, с нищо отличаваща се суха глава с къносан кръгъл кок и големи рубинени обеци на ушите.

По-нататък път нямаше. Залата на развития социализъм, както нарекох за себе си тази олтарна стая, завършваше със стоманена врата. На нея висеше позеленяла от древност табелка с причудливо гравирани букви:

Видях на стената копче на звънец. Попристъпвах от крак на крак и позвъних.

Измина около половин минута. Бравата щракна и вратата се открехна на няколко милиметра. Повече не я отвориха. Изчаках още малко и доближих ухо до пролуката.

— Момичета, момичета — долетя до мен хриплив женски глас. — Я се скрийте бързо! Зад паравана, на кого говоря!

Позвъних още веднъж.

— Да, да! — отзова се гласът. — Влез!

Влязох и деликатно придърпах вратата след себе си.

Олтарната стая беше със същите размери като предишните, но изглеждаше по-голяма заради евроремонта (да се подбере друга дума беше трудно). Стените й бяха боядисани в бял цвят, а подът беше застлан с едри пясъчни плочки. Цялостно тя приличаше на московско жилище средна ръка — само мебелите изглеждаха твърде скъпи, дизайнерски. Но те бяха малко — ален диван и две сини кресла. На стената срещу олтара (никак не можех да се принудя да погледна на тази страна) висеше плазмен телевизор. До него стоеше бамбуков параван с изображението на нощно френско небе ала Ван Гог — сякаш с многобройни преобърнати малолитражни автомобили, пламтящи в бездънната горна бездна. Явно зад този параван наредиха да се скрият на момичетата.

— Здравей — каза ласкав глас. — Какво се извръщаш. Погледни ме, не бой се… Не приличам на Ксения Собчак, хе-хе-хе. Приличам на Гайдар с цици… Майтап бе, майтап! Може би ще вдигнеш очички, а?

Вдигнах очи.

Олтарната ниша също носеше следите на евроремонт. Имаше ги даже по кожата на прилепа — покрай стената тя беше покрита с петна от бял латекс.

От центъра на нишата с усмивка ме гледаше женско лице — както казват, със следи от някогашна красота. Главата на вид беше около петдесетгодишна, а реално със сигурност на повече, защото дори и аз, не особено наблюдателен за такива неща, забелязвах следите от многобройните козметични процедури и подмладяващи инжекции. Усмихваше се само устата, а обградените с неподвижна кожа очи гледаха със съмнение и тревога.

Главата имаше крайно сложна прическа — комбинация от растаманското „дай да палнем“ със студения гламур на Снежната кралица. Отдолу се люлееха сноп пъстри расти, в които бяха вплетени разнокалибрени мъниста и плетени шнурчета, а нагоре косите бяха сякаш вдигнати на ветрило от четири паунови пера, оформени в конструкция със златни верижки и конци. Този ажурен блестящ многоъгълник приличаше на корона. Прическата беше впечатляваща — помислих си, че би изглеждала добре във филма „Пришълецът срещу Хищникът“ над главата на някаква зъбата космическа свиня майка. Но над умореното и подпухнало женско лице тя изглеждаше донякъде нелепо.

— Я ела, ела при мама — измърка главата. — Дай да ти се налюбувам.

Отидох до нея и се целунахме три пъти по руския обичай — деликатно улучвайки с устни встрани от устните, по бузите до устата.

Порази ме способността на главата да маневрира — стори ми се, че тя отначало долетя при мен от едната страна, след това мигновено изникна от другата и веднага се пренесе назад в изходната точка. Аз едва успявах да завъртя очи.

— Ищар Борисовна — каза главата. — За тебе — просто Ищар. Имай предвид, аз не на всички говоря така. А само на най-хубавките, хе-хе…

— Рама Втори — представих се.

— Знам — каза Ищар. — Сядай. Не, почакай. Да ударим по едно коняче за срещата.

— Ищар Борисовна, за днес не бива повече — произнесе строг девически глас иззад завесата.

— Е, за срещата, за срещата — каза главата. — По пет грама. Стой си на мястото, на мен младежът ще ми помогне.

Тя кимна към олтарната маса.

Там цареше пълен безпорядък — мраморната плоча беше затрупана с лъскави списания, сред които стояха флакони с козметика и бутилки скъп алкохол. В самия център на този хаос се извисяваше масивен тежък лаптоп — една от онези скъпи играчки, които се правят за замяна на настолните компютри. Забелязах, че печатната продукция на масата не се свеждаше само до чистия гламур — тук имаше и издания от типа на „Вашата градина“ и „Ремонт в Москва“.

— Ето го коняка — каза Ищар. — И чашлета. Няма нищо, чисти са…

Взех от масата бутилка Hennessy ХО, напомняща по форма каменните идоли от най-първия олтар, и разлях коняка по големите кристални чаши, които главата нарече „чашлета“. Според мен те повече приличаха на вази, отколкото на чаши — в тях се събра почти цялата бутилка. Но възражения не последваха.

— Така — каза Ищар. — Чукни се сам със себе си… И помогни на мамчето…

Дръннах чашите една в друга и протегнах едната напред, без да разбирам какво да правя по-нататък.

— Обръщай, не бой се…

Наклоних чашата, главата ловко се гмурна под нея и улови жълто-кафявата струя — на пода не капна и капка. Аз кой знае защо си помислих за дозареждане във въздуха. Вместо шия Ищар имаше мускулесто краче, дълго над метър, което я караше да прилича на оживяла дървесна гъба.

— Сядай — каза тя и кимна към синьото кресло до масата. Приседнах на крайчеца му, отпих малко коняк и оставих чашата на плота.

Главата попримляска с устни и замислено притвори очи. Аз имах достатъчен опит от общуването си с вампири, за да разбера какво значи това. Прокарах ръка по врата си и си погледнах пръстите — и наистина по тях имаше мъничко червено петънце. Явно бе успяла да ме ухапе, докато се целувахме. Главата отвори очи и се втренчи в мен.

— Не обичам да ме…

— А аз обичам — прекъсна ме главата. — С коняче, хе-хе. На мен ми е позволено… Е, какво… Здравей, Рама, който си Рома. Тежко детство си имал. Клетото ми момче.

— Защо да е тежко — смутено отвърнах аз. — Детство като детство.

— Правилно, детство като детство — съгласи се Ищар. „Затова е и тежко. То в нашата страна всички имаме тежко детство. За да подготви човека за живота на възрастен. Който що му о толкова тежък, че направо да се шашнеш…

Ищар въздъхна и отново примлясна. Не можех да разбера на какво се наслаждава тя — на моята червена течност, на коняка или на всичко заедно.

— Не ти харесва на тебе да си вампир. Рама — заключи тя.

— Защо пък — възразих аз. — Хич не е зле даже.

— Когато ти харесва, не се живее така — каза Ищар. — Стараеш се всеки ден да прекараш тъй, че това да бъде веселият празник Хелоуин. Ей като твоя приятел Митра. А ти… Ти оня ден през нощта пак си размишлявал за душата?

— Размишлявах — признах си аз.

— А какво е душата?

— Не знам — отвърнах аз. — Мен нашите вече ме питаха.

— Е, тогава как можеш да мислиш за нея, като не знаеш какво е?

— Сама виждате — казах.

— Наистина… Слушай, ти и за смисъла на живота ли размишляваш?

— Случва се — отговорих смутено.

— За това откъде се е взел светът? И за Бог?

— И това се е случвало.

Ищар се намръщи, все едно решаваше какво да ме прави. На гладкото й чело се появи тънка бръчица. После бръчицата се изглади.

— Аз като цяло те разбирам — каза тя. — То и аз размишлявам. Особено в последно време… Но аз поне имам повод. Конкретен. А ти? Та ти си съвсем млад, трябва да живееш и да се радваш! Вместо нас, пенсионерите!

Помислих си, че такъв е маниерът на говорене на възрастните жени, родени по времето на Сталин и опазили в себе си заряда от казионен оптимизъм, набит в изплашената дута още от училище. Някога аз погрешно възприемах плюската от такова изгаряне за следа от свещения огън. Но след курса по дегустации ми мина.

Ищар погледна чашата ми, после мен, направи злобна физиономия и кимна към паравана, сетне ми намигна и разтегли устата си в усмивка. Пантомимата отне не повече от секунда — гримасите й бяха много бързи и приличаха на нервен тик.

Разбрах какво се иска от мен. Станах, взех от масата своята чаша и ние повторихме процедурата на дозареждане във въздуха. Ищар не издаде нито звук, по който седящите зад паравана биха могли да се досетят за ставащото. Отново седнах на мястото си. Ищар страдалчески се намръщи и беззвучно издиша въздух.

— Така значи — каза тя. — Аз, разбира се, съм богиня — но на тези ти въпроси нищо умно не мога да отговоря. Защото съм богиня в много тясна област. Направи ето какво — намери вампира на име Озирис. Той е пазител на преданието. Кажи, че аз те пращам. Той ще ти обясни всичко.

— А как да го намеря? — попитах.

— Питай някого — отвърна Ищар. — Само с Енлил не говори за него. Той му е брат и те от много години са скарани… С мен Озирис също е скаран, може да се каже.

— А защо се скарахте? — попитах.

— Абе, не че точно сме се карали. Просто той загуби връзка с мен. Той е толстоист.

— Толстоист? — повторих.

— Да. Знаеш ли за тях?

— Не. За пръв път чувам.

— Вампирите толстоисти са се появили в началото на двайсети век — каза Ищар. — Тогава на мода бил пътят на граф Толстой. Опрощение. Страданията на народа, назад към естеството и тъй нататък. Някои наши също се увлекли и взели да се опрощават. А какво е за един вампир да се опрости? Решили да не смучат баблос, а натурална червена течност. Но без заколение, защото все пак са толстоисти. Такива сега са останали малко, но Озирис е един от тях.

— А той как е стигнал до това? — попитах.

Ищар се намръщи.

— Него наркотиците го докараха дотам, ето какво мисля, честно да си кажа. Наркотиците и разни глупави книги. С него ще си поприказваш до насита. Той умее да ти засере мозъка не по-зле от Енлил, само че от другата страна…

Тя се засмя. Стори ми се, че изпитият коняк вече й действа.

— Какво е това „баблос“? — попитах.

— На тебе Енлил нищо ли не ти каза?

— Той започнала ми разказва. За жизнената сила, която човек излъчва в пространството, когато мисли за парите. Агрегат „М5“. Но каза, че останалото ще ми го разкажат… Тук. Ако ме сметнат за достоен.

— Ох, не мога — изхъмка Ищар. — Да те сметнат за достоен. Двойни проверки, тройни проверки. Аз от никого нямам тайни. Искаш ли да знаеш, питай.

— „Баблос“ от оная дума за кинти ли идва?[28] — попитах аз.

Ищар се разкикоти. Чух как зад паравана момичетата тихо се смеят.

— Не — каза тя. — „Баблос“ е много древна дума. Може би най-древната, достигнала до наши дни. Тя е от един корен с думата „Вавилон“. И произлиза от акадската дума „бабилу“ — „вратите на бога“. Баблос е свещената напитка, която прави вампирите богове.

— Затова ли имаме такива имена?

— Да. Понякога червената течност я наричат баблос. А Енлил се изразява понаучному — „агрегат ем шест“, или окончателно състояние на парите. Кондензат от жизнената сила на човека.

— Баблосът се пие?

— Конякът се пие. А баблосът се смуче. Той е малко.

— Я чакайте малко — казах. — Тука има нещо замотано, струва ми се. Енлил Маратович казваше, че „червена течност“ е коректното наименование на човешката…

— Кръв — прекъсна ме Ищар. — Пред мен може.

Но на мен самия вече ми беше трудно да произнасям тази дума.

— Той казваше, че вампирите са престанали да пият червената течност, когато са култивирали човека и са го накарали да произвежда пари.

— Всичко е правилно — каза Ищар. — Но ние все пак сме вампири. Затова не можем да зарежем напълно кръвта. Иначе ще загубим своята идентичност и корените си. Какво са парите? Те са символичната кръв на света. На нея се крепи всичко и при хората, и при нас. Само че се крепи по различен начин, защото ние живеем в реалността, а хората — в света на илюзиите.

— А защо? — попитах. — Нима те всички са толкова глупави?

— Не са глупави. Просто така е устроен човешкият живот. Човек се ражда на света, за да произвежда баблос от гламурния концентрат. През различните епохи това се е наричало по различен начин, но формулата на човешката съдба не се променя от хилядолетия.

— Що за формула е тя? — попитах.

— „Илюзия-пари-илюзия“. Знаеш ли в какво е главната особеност на хората като биологичен вид?

— В какво?

— Хората постоянно преследват видения, които възникват вътре в главите им. Но по някаква причина те ги преследват не вътре в главите си, където тези видения възникват, а из реалния физически свят, върху който се наслагват тези видения. А после, когато виденията се разсейват, човек се спира и си казва — майчице, това пък какво беше? Къде съм и защо аз, и сега какво? И това редовно се случва не само с хората, но и с цели цивилизации. Да живее сред илюзии, за човека с така естествено, както за скакалеца да седи в тревата. Защото именно от човешките илюзии се изработва нашият баблос…

Абе, какво са се хванали за тоя скакалец, помислих си аз. Все пак имаше нещо много изморително в постоянните опити на по-възрастните вампири да общуват с мен на понятен за мен език.

— А какво означава да живееш в реалността? — попитах.

— Това добре го е формулирал граф Дракула — отвърна Ищар. — Той е казал така: „Имиджът е нищо, жаждата е всичко“.

— Вампирите също имат формула на съдбата?

— Да — каза Ищар. — „Червена течност-пари-червена течност“. Ако забравим за политкоректността, това означава „кръв-пари-баблос“. Червената течност във формулата е човешка, а баблосът не.

— А защо „червена течност“ наричат и баблоса, и човешката… Е, нали ме разбрахте?

— Ами защото — отвърна Ищар — това е едно и също по различните кръгове на диалектичната спирала. Не само по цвят, но и по съдържателната си същност. Както например бирата и конякът…

Щом произнесе думата „коняк“, тя погледна към масата, после към мен и ми намигна. Разбрах какво се иска от мен. Като се стараех да не дрънна стъкло в стъклото, аз изсипах остатъка от Hennessy ХО в чашата и го прелях в устата на главата. Тя отново ловко се гмурна под чашата и на пода не се разля нито капка.

Не се знаеше къде отива изпитият коняк. Явно в шията на Ищар имаше някакво подобие на гуша. Алкохолът вече действаше с пълна сила. Лицето й почервеня и забелязах около ушите невидимите по-рано нишки на пластичните белези.

Зад паравана изразително се прокашля невидима девойка. Реших, че повече няма да дам на Ищар алкохол.

— Но разликата се състои в концентрацията на тази същност — продължи Ищар. — В човека има пет литра червена течност. А за цял живот от нея може да се получи не повече от грам баблос. Разбираш ли?

Кимнах.

— И то белият протестант в Америка дава грам. А нашите русначета — доста по-малко… Трябва да те почерпя. Ей, момичета, имаме ли баблос?

— Няма — долетя иззад паравана момичешки глас.

— Тъй значи — каза Ищар. — Обущарят си няма обувки. Самата аз го правя и нямам.

— А как го правите?

— Целият технологичен цикъл ли искаш да знаеш? — попита Ищар. — Искаш да ми се навреш под поличката? Баблосът е моето млечице…

Явно отново не ми се удаде да прикрия напълно чувствата си. Ищар се засмя. Аз се ухапах по устната и придадох на лицето си сериозно и почтително изражение. Това я развесели още повече.

— На тебе Енлил нали ти даде рисунката от долара — каза тя. — Там, където е пирамидата с окото. Ето това именно е технологията на производството. И едновременно — мой алегоричен портрет. Е, не лично мой, а на всяка Ищар във всяка страна…

— Вие сте по-симпатична — вметнах аз.

— Благодаря. Пирамидата е тялото на богинята, в което се кондензира баблосът. А окото в триъгълника е обозначение на сменяемата глава, която позволява да се възобновява връзката с хората и да ги виждат след всяка катастрофа или промяна в техния свят. След всяко „да сринем старий, гнилий строй“. Окото е отделено от пирамидата, затова за вампирите е все едно в какво ще вярват хората след сто години и какви хартийки ще бъдат в обращение в техния свят — долари или динари. Ние сме като дълбоководни риби — за нас не е страшен никакъв ураган на повърхността. Той няма да ни засегне.

— Разбирам — казах.

— А що се отнася до това, че съм по-симпатична… Е, не умееш ти да се преструваш. Смешен си, все пак… Впрочем благодаря за мнението ти относно прическата ми. Ще го имам предвид…

Нищо не й бях казал за прическата, но разбрах, че първото впечатление е успяло да се запечата в моята червена течност.

— Извинете, моля — казах смутено.

— Аз не се обиждам, не съм глупачка. Всичко е правилно. Просто и на мен ми става скучно. Аз нали и телевизор трябва да гледам, и списания да чета, а сега пък на това отгоре и интернета. Там толкова всякакви, най-различни неща рекламират! И ти обясняват — ти, значи, си достойна! Не се съмнявай…

Ищар се засмя и разбрах, че вече е съвсем пияна.

— А аз не се и съмнявам — продължи тя. — Много ясно, че съм достойна, след като цялата далавера на мене се крепи. Но нали не мога да си купя самолет. Или яхта… Тоест мога, разбира се, ама какво да ги правя? И каква яхта… Аз тука наскоро гледах една реклама. В списанието, ей там, погледни…

Тя кимна към масата.

Лежащото на края й гланцирано списание беше отворено на голяма цветна снимка. Булка, цялата в бяло, стоеше до сватбената лимузина, потопила лицето си в букет от люляци. Кавалкадата от съпровождащи коли търпеливо чакаше, замисленият младоженец сучеше мустак до отворената врата. Фотографът майсторски бе уловил завистлив женски поглед от движещата се в отсрещното платно малолитражна кола. Под снимката имаше надпис: „Превръзки „ОКсиня“. Победа в парКура!“.

Едва сега до мен окончателно достигна смисълът на думите на Енлил Маратович за bush, който го няма. Шегата ми се видя безобразно жестока.

— Аз даже и такава победа не мога да си купя — каза Ищар. — Знаеш ли, като в песента — „и значи нужна е на нас победа — една за всички, и цената ще платим!“. Фронтоваците казват: „Смисълът тук не е в това, че парите са много, а в това, че краката ги няма“. Та и аз така. Мога само да си направя фризура. И грим. И обеци да си сложа. И това е. Не се надсмивай над старата глупачка.

Обзе ме срам. И освен това ми стана жал за нея. Слава богу, че забелязах белезите от лифтинга чак след ухапването. Нека си мисли, че поне това са й направили както трябва.

Разнесе се пиукането на мобилен телефон.

— Да — отговори Ищар.

От слушалката в ухото й се дочу тихото квакане на мъжки глас.

— При мен е — каза Ищар. — Говорим си, да… Добро момче е, добро. Като израсне, ще го назнача вместо тебе, дърт шопар такъв, разбра ли? Какво, хвана ли те шубето? Ха-ха-ха…

Слушалката в ухото й заквака отново.

— Е, добре — съгласи се тя. — Нека да тръгва, щом е тъй.

Тя вдигна очи към мен.

— Енлил. Казва, че ти е време да се качваш.

— А как да се кача? — попитах.

— С асансьора.

— А къде е асансьорът?

Ищар кимна към стената.

Едва сега разбрах, че стаята няма втори изход — ние бяхме в последната стая на галерията. Там, накъдето сочеше Ищар, се намираше не входът към следващата олтарна стая, а вратата на асансьора.

— По-добре да бях слязъл с него — казах. — Че без малко да се удавя.

„Тук не може да се слиза. Може само да се качваш. И ако ти провърви. Край, сбогувам се с тебе. Сега ще ми призлее.

— Ама какво става? — попитах изплашено.

— Баблосът ще тръгне. А аз съм толкова пияна… Ще се замотая в крилете… Махай се оттука. Тоест не, я ми ела…

Помислих си, че пак се гласи да ме ухапе.

— Вие искате…?

— Не — каза тя. — Ела де, не бой се…

Приближих се плътно до нея.

— Наведи се и затвори очи.

Щом изпълних молбата й, нещо мокро ме шляпна в средата на челото, сякаш удариха там пощенски печат.

— Сега вече край.

— Довиждане — казах аз и тръгнах към асансьора.

Щом влязох вътре, се обърнах към Ищар.

— И още нещо — произнесе тя, гледайки ме втренчено. — За Хера. По-полека с нея. Преди много години Енлил си имаше една приятелка, подобна на нея. Въртяха там някакви джиджи-биджи, хапваха бурито и лапаха мухите. Но до леглото не стигнаха. Аз го попитах веднъж защо. И знаеш ли какво ми каза? „Ако не молиш черната мамба да те ухапе, може дълги години да се наслаждаваш на нейната топлина…“ Тогава си помислих, че той е студен и равнодушен циник, хе-хе-хе… А сега разбирам — точно затова е още жив…

Искаше ми се да попитам какво общо има Хера, но не успях — вратата се затвори и асансьорът тръгна нагоре. Погледнах към отражението си в полираната стоманена врата и видях на челото си подобен на алена роза отпечатък от устни.