Empire V

Балдур

Мехлемът, който ми остави Енлил Маратович, подейства неправдоподобно бързо — на следващата сутрин синините под очите ми изчезнаха, сякаш съм отмил от лицето си грим. Сега, ако не броим двата липсващи зъба, изглеждах точно както преди, от което настроението ми силно се подобри. Зъбите също растяха — през цялото време ми се искаше да ги почеша. Освен това пресилването изчезна — гласът ми си звучеше както преди. След като приех предписаното ми количество калций, реших да позвъня на майка ми.

Попита ме къде се губя. Това беше любимата й шега и означаваше, че си пийва коняче и се намира в благодушно настроение — след този въпрос винаги идваше друг: „Ти разбираш ли, че рано или късно наистина ще се погубиш?“.

След като й дадох възможност да го зададе, я излъгах за среща със съученици и вила без телефон, а после казах, че вече ще живея на квартира под наем и скоро ще намина през къщи за багажа си. Майка ми сухо предупреди, че наркоманите не живеят повече от трийсет години и затвори. Семейният въпрос беше уреден.

След това позвъни Митра.

— Спиш ли? — попита той.

— Не — отговорих. — Вече съм станал.

— Енлил Маратович те хареса — съобщи Митра. — Така че първия изпит може да го броиш за взет.

— Той каза, че днес ще дойдат някакви учители.

— Правилно. Учи и не мисли за нищо. Да станеш вампир може само тогава, когато всмучеш всичко най-добро, създадено от мислещото човечество. Разбра ли?

— Разбрах.

Веднага щом затворих слушалката, на вратата се позвъни. Погледнах през шпионката и видях двама души в черно. В ръце държаха тъмни лекарски чанти.

— Кой е? — попитах аз.

— Балдур — каза единият глас, гъст и нисък.

— Йехова — добави другият, по-тънък и по-висок.

Отворих вратата.

Застаналите на прага ми заприличаха на офицери в запас, отнякъде от ГРУ — румени спортни типове, които карат прилични вносни коли, имат хубави жилища в кварталите-спални и се събират от време на време на вилата в Подмосковието да си пийнат и да поиграят домино. Впрочем нещо в блясъка на очите им ме накара да разбера, че този простоват външен вид е просто камуфлаж.

В тази двойка присъстваше една странност, която усетих, щом ги видях. Но в какво именно се състои тя, разбрах едва когато Балдур и Йехова започнаха да идват сами. Те едновременно хем си приличаха помежду си, хем не. Когато ги видях заедно, между тях имаше малко общо. Но като ги срещах поотделно, нерядко ги бърках, макар и да бяха с различен ръст и не особено сходни лица.

Балдур беше учител по гламур. Йехова — учител по дискурс. Пълният курс по тези предмети продължаваше три седмици. По обема на усвояваната информация той се равняваше на университетско образование с последваща магистратура и получаване на степен Ph.D.

Трябва да си призная, че по онова време аз бях оправен, но невеж младеж и схващах невярно смисъла на много думи, които, както ми се струваше, знаех. Много пъти бях чувал термините „гламур“ и „дискурс“, но смътно си представях тяхното значение. Смятах, че „дискурс“ е нещо умно и неразбираемо, а „гламур“ — нещо шикозно и скъпо. Освен това тези думи ми приличаха на названията на затворнически игри с карти. Както се изясни, последното беше доста близо до истината.

Когато процедурата по запознанството завърши, Балдур каза:

— Гламур и дискурс са двете главни изкуства, в които трябва да се усъвършенства вампирът. Тяхна същност се явяват маскировката и контролът — и като следствие, властта. Умееш ли да се маскираш и да контролираш? Умееш ли да властваш?

Отрицателно поклатих глава.

— Ние ще те научим.

Балдур и Йехова се настаниха на столове в ъглите на кабинета. На мен ми наредиха да седна на червения диван. Това беше онзи същият диван, на който се беше застрелял Брама. Такова начало ми се стори страшничко.

— Днес ще те учим едновременно — каза Йехова. — Знаеш ли защо?

Поклатих отрицателно глава.

— Защото гламурът и дискурсът в действителност са едно и също — каза Балдур.

— Да — съгласи се Йехова. — Това са двата стълба на съвременната култура, които се събират в арка високо над главите ни.

Те замлъкнаха в очакване на моята реакция.

— Не схващам съвсем за какво говорите — честно казах аз. — Как така е едно и също, като думите са различни?

— Те са различни само на пръв поглед — каза Йехова. — „Glamour“ произлиза от шотландска дума, означаваща магьосничество. Тя е произлязла от „grammar“, a „grammar“ на свой ред произлиза от думата „grammatica“. С нея през средните векове са обозначавали различните прояви на учеността, включително и окултните практики, които се асоциирали с грамотността. А това е почти същото като, дискурс“.

На мен ми стана интересно.

— А от какво тогава произлиза думата „дискурс“? — попитах.

— В средновековния латински имало термин „discursus“ — „търчане насам-натам“, „бяг напред-назад“. Ако проследим произхода му съвсем точно, той идва от глагола „discurrere“. „Currere“ означава „бягам“, „dis“ е отрицателна частица. Дискурс е забрана за бягство.

— Бягство от какво? — попитах аз.

— Ако искаш да разбереш — каза Балдур, — то хайде да си почнем по реда.

Той се наведе към своята лекарска чанта и извади някакво лъскаво списание. Разтвори го по средата и го обърна към мен.

— Всичко, което виждаш на снимките, е гламур. А колонките от букви, които са между снимките, са дискурс. Схвана ли?

Кимнах.

— Може да се формулира и другояче — каза Балдур. — Всичко, което човекът казва, е дискурс…

— А как той изглежда при това, е гламур — добави Йехова.

— Но това обяснение е годно само в качеството си на отправна точка… — каза Балдур.

— … защото в действителност значението на тези понятия е много по-широко — завърши Йехова.

На мен започна да ми се струва, че седя пред стереоуредба, която вместо тонколони си има двама юначни вампира в черно. А слушах определено нещо психеделично, от шейсетте — тогава пионерите на рока обичали да режат звука на две, за да усети потребителят стереоефекта в пълен обем.

— Гламурът е секс, изразен чрез пари — каза лявата тонколона. — Или ако щеш, пари, изразени чрез секс.

— А дискурсът — отзова се дясната тонколона — е сублимация на гламура. Знаеш ли какво е сублимация?

Поклатих отрицателно глава.

— Тогава — продължи лявата тонколона — да го кажем така: дискурсът е секс, който не стига, изразен чрез пари, които ги няма.

— В краен случай сексът може да бъде изведен извън скобите на гламурното уравнение — каза дясната тонколона. — Парите, изразени чрез секс, могат да бъдат представени като пари, изразени чрез секс, изразен чрез пари — тоест нари, изразени чрез пари. Същото се отнася и до дискурса, само че с поправка за мнимост,

— Дискурсът е играта на проблясъци на безсъдържателни смисли, които се получават от гламура при дългото му задушаване на огъня на черната завист — каза лявата тонколона.

— А гламурът — каза дясната — е преливащата се игра на безпредметни образи, които се получават от дискурса при изпаряването му на огъня на сексуалната възбуда.

— Гламурът и дискурсът се съотнасят като ин и ян — каза лявата.

— Дискурсът обрамчва гламура и му служи за нещо като изискан калъф — поясни дясната.

— А гламурът вдъхва на дискурса жизнена сила и не му дава да изсъхне — добави лявата.

— Мисли го така — каза дясната. — Гламурът е дискурсът на тялото…

— А дискурсът — отзова се лявата — е гламурът на духа.

— В допирната точка на тези понятия възниква цялата съвременна култура — каза дясната.

— … която се явява диалектическо единство на гламурния дискурс и дискурсивния гламур — завърши лявата.

Балдур и Йехова произнасяха „глАмур“ и „дИскурс“ с ударение на първата сричка като стари вълци — спецове по експлоатация на производствени обекти, които например произнасят „мАзут“ вместо „мазут“. Това веднага предизвикваше доверие към техните знания и уважение към техния опит. Впрочем, независимо от доверието и уважението, аз скоро заспах.

Те не ме събудиха. Насън, както ми обясниха след това, материалът се усвоява четири пъти по-бързо, защото се блокират страничните ментални процеси. Когато се събудих, бяха изминали няколко часа. Йехова и Балдур изглеждаха уморени, но доволни. Аз изобщо не помнех какво е ставало през цялото това време.

Следващите уроци обаче бяха съвсем други.

Ние почти не говорехме — само в редки случаи учителите ми диктуваха това, което трябваше да запиша. В началото на всяко занятие те поставяха на масата еднакви пластмасови стативи, на вид напомнящи оборудването на лаборатория за тестване на ДНК. На стативите бяха наредени къси епруветки с гумени запушалки. Във всяка епруветка имаше съвсем мъничко прозрачна течност, а на дългата черна запушалка беше залепена хартийка с надпис или номер.

Това бяха препарати.

Технологията на моето обучение беше проста. Аз капвах в устата си две-три капки течност от всяка епруветка и ги прокарвах с прозрачна нагарчаща течност, която се наричаше „закрепител“. В резултат на това в паметта ми избухваха цели масиви неизвестни ми по-рано сведения — сякаш осмислено северно сияние или фойерверките на информационен салют. Приличаше на първата ми дегустация. Разликата беше, че знанията оставаха в паметта ми и след като действието на препарата отминаваше. Това ставаше благодарение на закрепителя — сложно вещество, влияещо върху химията на мозъка. При продължително приемане той увреждаше здравето, затова обучението трябваше да е максимално кратко.

Течностите, които дегустирах, бяха коктейли — сложни препарати от червената течност на множество хора, чиито сенки в моите възприятия се наслагваха една върху друга и образуваха призрачен хор, пеещ по зададената тема. Заедно със знанията аз се натоварвах и с детайли от личния им живот, често неприятни и скучни. Никакъв интерес не изпитвах към откриващите ми се тайни, по-скоро обратното.

Не може да се каже, че усвоявах съдържащите се в препаратите знания така, както нормалният студент усвоява глава от учебника или лекция. Източникът, от който се захранвах, приличаше на безкрайна телевизионна програма, където учебните материали се сливаха с битови сериали, семейни фотоалбуми и жалко любителско порно. От друга страна, ако се замислиш, всеки студент усвоява полезната информация примерно със същата гарнитура — така че моето обучение можеше да се счита за съвсем пълноценно.

Сама по себе си погълнатата информация не ме правеше по-умен. Но когато започвах да мисля за нещо, новите сведения неочаквано изплуваха от паметта ми и ходът на мислите ми се променяше, довеждайки ме до такива места, които не можех и да си представя само ден преди това. Най-добре подобен опит предават думите на съветската песен, която бях чул в зората на дните си (мама се шегуваше, че това е за книгата със спомени на Брежнев „Малката земя“):

Отначало случващото се ми се струваше ужасяващо. Познатите ми от детството понятия разцъфваха с нови смисли, за които по-рано не знаех или не се бях замислял. Ставаше внезапно и напомняше онези верижни реакции в съзнанието, когато случайно впечатление възкресява в паметта забравен нощен сън, който изведнъж придава на всичко наоколо особено значение. Вече знаех, че примерно така изглеждат симптомите на шизофренията. Но светът с всеки изминал ден ставаше все по-интересен и скоро престанах да се боя. А после започнах да изпитвам удоволствие от ставащото.

Например, докато минавах с такси по Варшавско шосе, вдигах очи и виждах на стената на сградата две мечки под надписа „Единна Русия“. Изведнъж си спомнях, че „медведь“ не е истинското име на изобразеното животно, а дума-заместител, означаваща „този, който яде мед“. Древните славяни го наричали така, защото се бояли да не поканят случайно мечока на гости, произнасяйки истинското му име. А какво ли е това истинско име, питах се аз, и веднага си спомнях думата „бърлога“ — място, в което лежи… Ами да, бър. Почти така, както казват по-малко суеверните англичани и немци — „bear“, „bar“. Паметта мигновено свързваше съществителното с нужния глагол: бер — този, който бере…[7] Всичко ставаше толкова бързо, че в момента, когато истината проблясваше ослепително през емблемата на победилата бюрокрация, таксито все още се приближаваше към стената с мечките. Аз започвах да се смея, шофьорът решаваше, че ме е развеселила вървящата по радиото песен, и протягаше ръка към радиоприемника, за да усили звука…

Главният проблем, който възникваше първоначално, беше загубата на ориентация сред думите. Докато паметта не въведеше ред във фокусирането, аз можех по най-смешен начин да се заблуждавам относно техния смисъл. Синоптикът ставаше за мен съставител на синопсиси, ксенофобът — човек, който мрази Ксения Собчак, патриархът — патриотичен олигарх. Примадоната се превръщаше във важна дама, вмирисана на цигари „Прима“, a noblesse oblige — в задължение на благородника да практикува кунилингус. Но най-дълбокото от моите прозрения беше следното: аз изтълкувах „Петро-“ не като името на Петър Първи, а като показателно за връзка с нефтения бизнес, от думата petrol. Според тази трактовка думата „петродворец“ подхождаше на всеки разкошен нефтен офис, а известният стих от времето на Първата световна „нашият Петербург Петроград стана в незабравимия този час“ беше гениална догадка на поета за последствията на петербургската среща на G8.

Тази смислова бъркотия се разпространяваше даже върху чуждестранните думи: например аз си мислех, че Gore Vidal не е истинското име на американския писател, а по горкиевски бездомен псевдоним, който идва от „Зор Видял“. Зор Видял, Лука Изял… Същото се случи и с израза „gay pride“. Помнех, че прайд се нарича нещо като социална единица при лъвовете, и преди думата да присветне в паметта ми със своя основен смисъл — „гордост“ — успях да си представя прайд от хомосексуалисти (явно бежанци от хомофобните краища на Европа) сред африканската савана: двама клепоухи самци лежаха в изгорялата трева край сухото дърво, оглеждаха простора и се заиграваха с издутите си мускули; по-млад самец помпаше трицепса си в сянката на баобаб, а около него се мотаеха няколко съвсем млади палета — пречеха, суетяха се, пищяха и от време на време по-възрастният им другар ги плашеше с тихо ръмжене…

Въобще излишъкът от информация създаваше проблеми, много подобни на тези, предизвиквани от невежеството. Но даже очевидни грешки понякога водеха до интересни догадки. Ето една от първите записки в моята учебна тетрадка:

„Думата „западнал“ се състои от думата „запад“ и словообразуващия суфикс „нал“. По същия модел се образуват думи като „изпаднал“ и „краднал“. Не е ли рано да се призовава склонен към такова словообразуване народ под знамената на демокрацията и прогреса?“.

Аз се развивах бързо и без особени усилия, но едновременно с това губех своята вътрешна незапълненост. Йехова ме предупреди, че тези занятия ще ме направят по-възрастен, тъй като реалната възраст на човека е обемът на преживяното. Крадейки чуждия опит, аз плащах за него със своята неопитност, а именно тя е младостта. Но в онези дни случващото се не предизвикваше у мен съжаления, защото запасите от тази валута ми се струваха безгранични. Разделяйки се с нея, аз се чувствах така, сякаш изхвърлям баласт и невидим въздушен балон ме издига в небето.

Обучението по дискурс, според уверенията на Балдур и Йехова, трябваше да разкрие пред мен тайната същност на съвременната обществена мисъл. Важно място в програмата заемаха въпросите, свързани с човешкия морал, с понятията за добро и зло. Но ние подхождахме към тях не отвън, чрез изучаване на това, което хората говорят и пишат, а отвътре, през интимното запознанство с онова, което те мислят и чувстват. Това, разбира се, силно разклати вярата ми в човечеството.

Докато разглеждах различни човешки умове, забелязах една обща особеност. Във всеки човек съществуваше своего рода нравствена инстанция, към която умът честно се обръщаше всеки път, когато на човек му се налагаше да приеме съмнително решение. Тази морал на инстанция бе устроена по такъв начин, че редовно претърпяваше неизправности — и аз разбрах защо. Ето какво съм записал по този повод:

„Хората от дълбока древност са вярвали, че в света тържествува злото, а доброто се награждава след смъртта. Получавало се своего рода уравнение, свързващо земята и небето. В наше време уравнението се е превърнало в неравенство. Небесното възнаграждение днес изглежда като явен абсурд. Но тържеството на злото в земния свят никой не го е отменял. Затова всеки нормален човек, търсещ на земята позитиви, по най-естествен начин застава на страната на злото — това е толкова логично, както и да встъпиш в единствената управляваща партия. Злото, на чиято страна застава човек, се намира в главата му и никъде другаде. Но когато всички хора тайно застанат на страната на злото, което не съществува другаде освен в главите им, то необходима ли е на злото друга победа?“.

Понятието за добро и зло опираше до религията. А това, което узнах на уроците по религия („локален култ“, както се изразяваше Йехова), искрено ме порази. Както следваше от препаратите на статива „Гнозис+“, когато християнството едва-що било възникнало, богът от стария завет се смятал в новото учение за дявол. А след това, в първите векове на нашата ера, с цел укрепване на римската държавност и политкоректност бог и дявол били обединени в един молитвен обект, на когото трябвало да се покланя православният патриот от времето на залеза на империята. Изходните текстове били сортирани, пренаписани и щателно редактирани в новия дух, а всичко останало, както обикновено, било изгорено.

Ето какво съм записал в тетрадката:

„Всеки народ (или даже човек) задължително трябва да разработва своята религия сам, а не да износва парцали, бъкащи от чужди въшки — от тях са всички болести… Народите, които в наше време са в подем — Индия, Китай и т. н. — внасят само технологии и капитал, а религиите им са местно производство. Всеки член на тези общества може да бъде сигурен, че се моли на собствените си буболечки, а не на по-късни допълнения, грешки на преписвана или неточности в превода. А у нас… Да се направи фундамент на националния светоглед набор от текстове, писани неясно от кого, неясно къде и неясно кога, е все едно да инсталираш на стратегически компютър пиратска версия на Windows’95 на турски език — без възможности за ъпгрейд, с пробойни в защитата, с червеи и вируси, че и с прецакана от неизвестен умник динамична библиотека *.dll, поради което системата забива на всеки две минути. На хората им е нужна отворена архитектура на духа. open source. Но юдеохристияните са много хитри. Излиза, че всеки, който предложи на хората такава архитектура, е антихрист. Да оакаш далечното бъдеще от задник менте, останал в далечното минало — ето това е най-впечатляващото от чудесата на юдеохристианството“.

Разбира се, някои от тези сентенции биха могли да изглеждат твърде самоуверени за начинаещ вампир. В своя защита мога да кажа само това, че подобни понятия и идеи винаги са имали крайно малко значение за мен.

Дискурса го усвоявах лесно и бързо, макар и той да ме настройваше на мизантропска вълна. Но с гламура още от самото начало ми възникнаха затруднения. Разбирах почти всичко до момента, в който Балдур не каза:

— Някои експерти твърдят, че в съвременното общество няма идеология, доколкото тя не е открито формулирана. Но това е заблуда. Идеологията на анонимната диктатура се явява гламурът.

Внезапно ме обхвана някакво мъртвешко затъпяване.

— А кое тогава се явява гламурът на анонимната диктатура? — попитах аз.

— Рама — рече недоволно Балдур, — та нали с това започнахме първия урок. Гламурът на анонимната диктатура се явява нейният дискурс.

На теория думите на Балдур и Йехова звучаха ясно, но на мен ми беше трудно да разбера как така снимките на полуголи лелички с диаманти на силиконовите цици могат да бъдат идеологията на режима.

За щастие, съществуваше ефективен метод за изясняване на въпроси от този род. Ако не разбирах нещо, за което говореше Балдур, питах Йехова на следващия урок и получавах алтернативно обяснение. А ако нещо ми беше неясно в обясненията на Йехова, питах Балдур. В резултат на това се придвижвах нагоре като алпинист, опрял се с крака и гръб в стените на процепа.

— Защо Балдур казва, че гламурът е идеология? — попитах аз Йехова.

— Идеологията е описание на невидима цел, която оправдава видимите средства — отговори ми той. — Гламурът може да се смята за идеология, доколкото това е отговор на въпроса „в името на какво беше всичко това“.

— Кое „всичко това“?

— Вземи учебника по история и прочети отново съдържанието.

До този момент аз вече бях погълнал достатъчно концепции и термини, за да продължа разговора на достойно ниво.

— А как тогава ще се формулира централната идеологема на гламура?

— Много просто — каза Йехова. — Преобличане.

— Преобличане?

— Само че трябва да го разбираме по-широко. Преобличането включва преместване от Каширка в Рубльовка и от Рубльовка в Лондон, присаждане на кожа от задника на лицето, смяна на пола и тям подобни. Целият съвременен дискурс също се свежда до преобличането — или нова опаковка на тези няколко теми, които са разрешени за публично обсъждане. Затова ние казваме, че дИскурсът е разновидност на глАмура, а глАмурът е разновидността на дИскурса. Ясно?

— Някак си не е твърде романтично — казах аз.

— А ти какво очакваше?

— На мен ми се струва, че гламурът обещава чудо. Нали вие самият казахте, че първоначалният смисъл на тази дума е „магьосничество“. Нима не го ценят за това?

— Вярно е, гламурът обещава чудо — каза Йехова. — Но обещанието за чудо маскира пълното отсъствие на чудеса в живота. Преобличането и маскировката са не само технология, но и единственото реално съдържание на гламура. И на дискурса също.

— Излиза, че гламурът не може да доведе до чудо при никакви обстоятелства? — попитах аз.

Йехова се позамисли.

— Абе, по принцип може — каза той.

— Къде?

— Например в литературата.

Това ми се стори странно — литературата беше най-далечната от гламура област, която можех да си представя. Пък и чудеса там, доколкото знаех, не се бяха случвали вече от много години.

— Съвременният писател — обясни Йехова, — като завърши роман, прекарва няколко дни над купчина лъскави списания, пренасяйки в текста названията на скъпи коли, вратовръзки и ресторанти — и в резултат на това неговият текст придобива някакво отразено подобие на високобюджетност.

Преразказах този разговор на Балдур и попитах:

— Йехова казва, че това е пример за гламурно чудо. Но защо пък да е чудо? Та това си е обичайна маскировка.

— Не си разбрал — отговори Балдур. — Чудото се случва не с текста, а с писателя. Вместо инженер на човешките души ние получаваме безплатен рекламен агент.

Чрез метода на двойното запитване можех да се справя почти с всеки въпрос. Вярно, понякога той водеше до още по-голяма бъркотия. Веднъж помолих Йехова да ми обясни смисъла на думата „експертиза“, която всеки ден срещах в интернет, четейки за някаква си „експертна общност“.

— Експертизата е невролингвистично програмиране в служба на анонимната диктатура — отсече Йехова.

— Брей, брей — промърмори Балдур, когато се обърнах към него за коментар. — Звънко казано. Само че в реалния живот не е особено ясно кой на кого служи — експертизата на диктатурата или диктатурата на експертизата.

— Как така? — попитах.

— Диктатурата, макар и анонимна, плаща конкретни пари. А единственият реален резултат, който дава невролингвистичното програмиране, е заплатата на водещия курсове за невролингвиегично програмиране.

На следващия ден аз горчиво съжалявах, че зададох въпроса за „експертизата“ — Йехова донесе на урока цял статив с наименование „експерт, общ. № 1-18“. Наложи ми се да гълтам всички препарати. Ето какво си записах в кратката почивка между дегустациите:

„Всеки съвременен интелектуалец, продаващ на пазара своята „експертиза“, прави две неща — изпраща знаци и проституира смисли. На практика това са аспекти на един и същи волеви акт, без който в дейността на съвременния философ, културолог и експерт няма нищо — изпращаните знаци съобщават за готовността да се проституират смисли, а проституирането на смисли се явява начин за изпращане на тези знаци. Интелектуалецът от новото поколение често даже не познава своя бъдещ клиент. Той прилича на растящо на десктопа цвете, чиито корени се хранят с неведоми сокове, а прашецът му отлита извън монитора. Разликата е, че цветето за нищо не мисли, а интелектуалецът от новото поколение смята, че соковете достигат до него в замяна на прашеца, и води сложни шизофренични калкулации, които трябва да определят тяхното правилно взаимозаплащане. Тези именно калкулации се явяват истинските корени на дискурса — мъхнати, сиви и влажни, лежащи сред зловоние и мрак“.

Изминаха само няколко дни, а вече знаех думата „културолог“. Вярно е, нея също я разбирах неправилно — това е, мислех си аз, уролог, който така подробно е изучил човешката пикочно-полова система, че се е сдобил с култов статус и е получил правото да се изказва по духовни въпроси. Това не ми се струваше странно — та нали академик Сахаров, измислил водородната бомба, успя да стане хуманитарен авторитет.

С една дума, в главата ми цареше пълна каша. Но аз не го правех на трагедия — та нали по-рано там нямаше нищичко.

Скоро нещата с гламура тръгнаха съвсем на зле (горе-долу по същия начин бях в училище с органичната химия). Понякога ми се струваше, че съм абсолютен тъпак. Например дълго не схващах какво е това „вампосексуален“, което беше ключово понятие от курса. Балдур ме посъветва да го разбирам по аналогия с думата „метросексуален“ и аз преживях лек потрес, когато се изясни, че това въобще не е човек, който обича секса в метрото.

Балдур ми обясни смисъла на думата „метросексуален“ така:

— Това е персонаж, който е облечен като педал, но всъщност не е педал. Тоест може и да е педал, но съвсем не е задължително…

Беше малко нещо омотано и аз се обърнах към Йехова за разяснения.

— Метросексуалността — рече Йехова — е просто поредната опаковка на „conspicuous consumption“.

— К’во, к’во? — попитах аз и тутакси си припомних информацията от неотдавна погълнатия препарат. — А, знам го. Демонстративно потребление. Терминът е въведен от Торнстейн Веблен в началото на миналия век…

Дочаках урока по гламур и го повторих на Балдур.

— Какво те баламосва Йехова — промърмори той недоволно. — „Conspicuous consumption“. То на Запад е конспикюъс кънсампшън. А у нас всичко трябва да се казва на руски. Вече ти обясних що е то метросексуален.

— Помня — казах аз. — А защо метросексуалният се конти като педал?

— Как защо? За да сигнализира на околните, че покрай него минава тръба с кинти.

— А какво е тогава вампосексуален?

— Това, което ти трябва да станеш — отговори Балдур. — Точна дефиниция тук няма, всичко се крепи на усет.

— А защо трябва да стана такъв?

— За да настигнеш пулса на времето.

— А ако се изясни, че пулсът на времето в действителност не е такъв?

— Какъв е всъщност пулсът на времето, никой не може да знае — отговори Балдур, — защото времето няма пулс. Има само редакторски колонки за пулса на времето. Но ако няколко такива колонки кажат, че пулсът на времето е такъв и такъв, всички ще започнат да го повтарят, за да са в крак с времето. Макар че времето няма и крака.

— Та нима нормалният човек вярва на това, което пишат в редакторските колонки? — попитах.

— Че къде си виждал нормални хора? От тях може би са останали стотина души в цялата страна и всичките са под наблюдение на ФСБ. Нещата не са толкова прости. От една страна, времето няма нито пулс, нито крака. Но от друга страна, всички се стараят да си държат ръката върху пулса на времето и да вървят в крак с него, защото корпоративният модел на света редовно се обновява. В резултат на това хората си пускат готинки брадички и си слагат копринени вратовръзки, за да не ги изгонят от офиса, а на вампирите им се налага да участват в подобен процес, за да се слеят със средата.

— И все пак не разбирам какво е вампосексуален — признах си аз.

Балдур взе от масата епруветка, останала от урока по дискурс (на тапата имаше стикер с надпис „немска класическа философия, тип Филф. МГУ“) и изтръска в устата си останалата в нея прозрачна капка. Поразмърда устни, намръщи се и попита:

— Помниш ли единайсетия „Тезис за Фойербах“?

— Чий? — попитах аз.

— Как чий. На Карл Маркс.

Напрегнах си паметта.

— Ей сега… „Философите само са обяснявали по различен начин света, но работата се състои в това да го измениш“.

— Именно. Твоята задача не е да разбереш що е то вампосексуален, Рама. Твоята задача е да станеш такъв.

Балдур, разбира се, беше прав — теорията значеше малко в тази област. Но курсът по гламур не се свеждаше само до теория. Предоставиха ми „начален капитал“ — тежък блок запоени в пластмаса хилядорублеви банкноти и карта „Виза“, на която имаше зашеметяваща за мен сума — сто хиляди долара. Отчет за разходите не ми изискваха.

— Практикувай — каза Балдур. — Като свършат, кажи ми.

Мисля, че именно след това у мен се затвърди мисълта, че да бъдеш вампир е сериозна и надеждна работа.

На вампира се полагаше да се облича и да купува необходимото на две места — в магазин LovemarX на площад „Въстание“ и в комплекса Archetypique boutique на улица „Пожарска“.

Аз, между другото, отдавна бях обърнал внимание на най-пошлия белег на нашето време — навика да даваме чуждестранни имена на магазините, ресторантите и даже на написаните на руски романи, сякаш желаехме да кажем: ние не сме такива, ние сме напредничави, офшорни, евроремонтирани. Това отдавна не предизвикваше у мен нищо освен гадене. Но названията LovemarX и Archetypique boutique ги виждах толкова често, че по неволя престанах да се дразня и ги подложих на анализ.

От теоретичния курс знаех, че с думата „lovemarks“ в гламура се обозначават търговските марки, в които човек се встрастява с цялото си сърце и вижда в тях вече не просто външни по отношение на себе си предмети, а скелета на своята личност. Очевидно „Х“-икса в края беше данък на младежкия правопис — или на комсомолските корени (в търговската зала на видно място стоеше мраморен бюст на Маркс).

„Архетипик бутик“ се оказа цял комплекс от бутици, в които лесно можеше да се загубиш.

Изборът беше по-голям, отколкото в „Лавмаркс“, но аз не обичах това място. Носеха се слухове, че по-рано тук се е разполагала една от инспекциите на ГУЛАГ — дали геодезичното управление, или кадровата служба. Като разбрах за това, разбрах и защо Балдур и Митра наричат този обект „архипелаг гламур“ или просто „архипелагът“.

По стените на „Архетипик бутик“ в големи количества висяха снимки на скъпи спортни коли с майтапчийски надписи от рода на „таратайка № 51 „таратайка № 89“ и тъй нататък. На касовата бележка присъстваше един от тези номера и купувачът, назовал правилно марката на съответната кола, получаваше десет процента отстъпка.

Разбирах, че е обикновен рекламен трик — купувачът броди из архипелага в търсене на таратайката и се натъква на нови стоки, които след време ще може да сложи във въпросната таратайка. Но все пак взаимният магнетизъм на тези думи ми се струваше ужасяващ.

Имаше още един търговски обект, откъдето следваше да си купуваш джунджурии от рода на скъпи часовници и лули за пушене. Той се казваше Height Reason, бутик за мислещия елит (така беше позициониран в брошурата). На руски името се изписваше с една — и то странна — дума, „ХайТризон“.

Лулите не ми трябваха — аз не пушех. А що се отнася до скъпите часовници, то мен завинаги ме отблъсна от тях рекламата на Patek Philippe, от същата брошура. Там се казваше: „You never actually own a Patek Philippe. You merely look after it for the next generation“.[8]

От „Криминале“ на Тарантино помнех как изглежда технологията за предаване на ценни хронометри на следващото поколение — във филма фигурираше часовник, който бащата на героя криел в правото си черво, докато лежал в японски лагер. Историята на бизнесмена Ходорковски правеше този сюжет напълно актуален и в нашите автономии. Впрочем именно оттогава многобройните снимки на Ходорковски зад решетките почнаха да ми се струват реклами на „Патек Филип“ — голите китки на държащия се за решетката предприемач правеха месиджа пределно достъпен. За моя вкус хронометърът „Патек Филип“ беше прекалено голям. Самият той може би щеше да мине, но виж, металната гривна…

Общо взето не ми се удаде да вляза в мислещия елит на нашата страна. Разбира се, като всички лузъри аз се утешавах с това, че сам не съм го поискал.