Empire V

Баш шефът на света

Локи ми звънна в осем сутринта да ми съобщи, че дуелът е определен за днес.

— Ще дойдем в единайсет — каза той. — Бъди готов. И не пий много течности.

Той веднага затвори и аз не успях нищо да уточня. Когато се опитах да го набера, телефонът му се оказа изключен.

През останалите ми три часа моето въображение работеше с бясно темпо.

Пистолети или остриета?

Представих си как ме убива куршум. Струваше ми се, че ще прилича на удар с нажежен прът. На вампирите им е забранено да се стрелят един друг в главата и Митра ще се цели в корема ми, като при Пушкин…

Или ще бъдат рапири? Какво чувства човек, когато го пронизват с рапира? Сигурно е като да се порежеш с ножа за хляб, само че дълбоко навътре — чак до самото сърце. На няколко пъти се опитвах да си го представя и всеки път ме полазваха тръпки.

Аз не се плашех с тези фантазии, а точно обратното, успокоявах се. Подобни варианти със сигурност не ме заплашваха — помнех за специалното оръжие, за което говореше Локи. От самия дуел можех да не се боя.

Заплахата произтичаше от дуелния ордер на Митра. Ето за какво беше страшно да се мисли — той действително би могъл да ми изпише билет за среща с Бога, за да си изясня сам прав ли е Озирис, или не. А даже и да не е това, мислех си аз. Митра все едно ще измисли някоя невероятна мерзост и по-добре нищо да не узная за нея. Ето как се кове волята за победа…

Когато до единайсет оставаше само половин час, аз съобразих, че още не съм решил как да се облека. Порових из гардероба и намерих черен костюм, който ми беше малко широк. Затова пък няма да ми стеснява движенията, помислих си аз. На краката си надянах обувки с твърдо бомбе — не че сериозно се готвех за бой, но за всеки случай. След това си намазах косата с гел, пийнах малко уиски за кураж, седнах в креслото и зачаках гостите.

В единайсет на вратата се позвъни.

Локи и Балдур бяха прясно избръснати, благоухаеха на одеколон и имаха тържествен и официален вид. Локи носеше в ръка обемист черен сак.

— Ние вероятно предизвикваме подозрения — весело съобщи той. — Един милиционер ни поиска документите. Точно пред входа.

— А очите му умни, умни — добави Балдур. — Всичко разбира, само дето не може да го каже.

Реших, че и аз следва да се държа весело и дръзко.

— Вероятно е решил, че сте агенти по недвижими имоти. Тука често обикалят и душат разни негодници. Тих център.

Балдур и Локи седнаха в креслата.

— Митра искаше дуелът да се проведе в цирка — каза Балдур.

— Защо? — попитах аз.

— За да се подчертае идиотизмът на ставащото.

— Идиотизъм? — попита Локи. — Рядък случай, когато в някого от нас се събужда достойнство и смелост като в древните времена. И това сега се нарича идиотизъм? Рама, ти трябва да се гордееш със себе си.

Балдур ми намигна.

— Той — кимна към Локи — си има винаги две версии за случващото се. За предизвикващия и за предизвикания.

Погледнах към Локи. Лицето му тук-там бе покрито с остатъци от пудра, а на левия му клепач бяха останали виолетови сенки със златист прашец — следи от набързо свален грим. Сигурно гумената жена е излязла в майчинство, помислих си аз, и той я заменя. Или просто е учил някого да работи с коляно.

— Значи какво, отиваме в цирка? — попитах.

— Не — каза Балдур. — Цирк не успяхме да организираме. Дуелът ще се проведе по нов начин. Напълно нетрадиционен.

Засмъдя ме под лъжичката.

— Как така?

— Отгатни от три пъти — ухили се Локи.

— Ако е нетрадиционен — казах, — значи е някакво необичайно оръжие?

Локи кимна.

— Отрова?

Локи поклати отрицателно глава.

— Отрова не може — каза той. — Сам би трябвало да го разбираш.

— Да — съгласих се аз. — Тогава може би… какво още има там… Електричество?

— Не уцели. Последен опит.

— Ще се душим един друг на дъното на река Москва?

— Нищо не позна — каза Локи.

— Тогава какво? — попитах.

Локи придърпа към себе си своя сак и го отвори. Видях някакво устройство с жици. Освен това вътре имаше лаптоп.

— Какво е това?

— Делото получи разгласа — каза Локи. — За него знаят Енлил и Мардук. Доколкото разбирам, вашият дуел се случва заради известна трета особа. Ние заедно избрахме начин, по който би могъл да се реши вашият глупав спор с минимален риск. Бе решено дуелът да се проведе дистанционно.

— Какво ще правим? — попитах аз.

— Ще пишете стихове.

— Стихове?

— Да — каза Локи. — Това го измисли Енлил. Според мен е забележителна идея. Романтичният спор е редно да бъде разрешен по романтичен начин. На първи план излиза не бруталното мъжко Бонбонче на смъртта, а фината душевна организация и дълбочината на чувствата.

— А в какво тогава ще се състои дуелът? — попитах. — Имам предвид, как ще се определи победителят?

— За това — каза Локи — ние решихме да привлечем тази същата трета особа, заради която се е разгорял спорът. Награда за победителя ще бъде незабавна среща с нея. Страхотно, нали?

На мен ми беше трудно да споделя този ентусиазъм. Аз бих предпочел каквото и да е — ако ще руска рулетка, ако ще да се бием с шахматни дъски — само не и стихове. Стихосложението и аз бяхме две несъвместими неща — това го бях проверявал на практика нееднократно.

Балдур реши да се намеси в разговора.

— Какво измъчваш момъка — каза той. — Разкажи му всичко подред.

— Бива — съгласи се Локи. — И така, според условията на двубоя ти и твоят съперник сте длъжни да напишете по едно стихотворение. Формата на стихотворението е вампиричен сонет.

— Това пък какво е? — попитах.

Локи погледна въпросително Балдур.

— Нима не сме ти го разказвали? — опечали се Балдур. — Пропуск, пропуск. Вампиричен сонет се нарича стихотворение, състоящо се от дванайсет стиха. Размерът, римата или нейното отсъствие — са произволни. Важното е последната строфа един вид да изсмуква от стихотворението целия смисъл и да го изразява в максимално кратка форма. Тя трябва да съдържа квинтесенцията на стихотворението. Това символизира дестилирането на баблос от червената течност, който ти после ритуално предлагаш на музата, която играе с тебе на комар. Разбра ли?

— Примерно — казах аз.

— Но това е лирическо правило — продължи Балдур. — То не е строго. Всеки сам решава как именно да предаде смисъла на стихотворението в един ред. Така де, само авторът знае за какво е то в действителност, нали?

Локи кимна важно.

— Още едно правило на вампиричния сонет — той се пише като обратна стълбица. Получава се един вид стълба от смисли, символизираща възхода на вампира към висшата същина. Но това общо взето също не е задължително.

— Обратна стълбица — това какво е?

— Като Маяковски — каза Балдур. — Само че наопаки.

Не разбрах какво има предвид той, но не взех да уточнявам, тъй като правилото не беше задължително.

Локи си погледна часовника.

— Време е да започваме. Аз ще взема да приготвя всичко. А ти иди до тоалетната. Ако не ти провърви, в следващите четиресет часа ще бъдеш парализиран.

Той постави сака на масата. Аз излязох от стаята и тръгнах към тоалетната.

Някъде бях чел, че много от великите вдъхновението ги е осенявало именно в тоалетната. Това като че е истина, защото именно там ми хрумна една не напълно порядъчна, но затова пък многообещаваща идея.

Дотолкова обещаваща, че не се поколебах нито секунда и преминах към претворяването й в живота точно така неотложно, както клошарят в метрото се навежда, за да вдигне забелязаното на пода портмоне.

Щом излязох в коридора, аз бързо отидох на пръсти до кабинета, отворих тихичко вратата, изтърчах до секретера, отворих го (за разлика от чекмеджетата на картотеката, той не скърцаше) и взех напосоки първата попаднала ми епруветка, като се стараех да не издрънча със стъклото. Това се оказа „Тютчев + олбанск. source code“. Баш каквото ми трябва, помислих си аз и излях съдържанието в устата си.

— Рама, къде си? — повика ме Локи от гостната.

— Идвам — отвърнах. — Затварям тук прозорците. За всеки случай.

— Много правилно — отвърна Локи.

След няколко секунди влязох в гостната.

— Вълнуваш ли се? — попита Балдур. — Нещо си пребледнял.

Замълчах си. Не исках да говоря, защото приех твърде голяма доза препарат и можех да изтърся нещо, което не трябва.

— Ето — каза Локи. — Всичко е готово.

Погледнах към масата.

На нея беше сглобен агрегат със странен вид — лаптоп, съединен с мобилен телефон и същата тази кутия, която видях в сака. Сега кутията мигаше с червен индикатор, а до нея беше поставена широка текстилна лента с ластици и кукички. На нея беше закрепена спринцовка с обемист електрически механизъм. От механизма към мигащата кутия вървяха две жици. Освен това на масата лежеше опаковка еднократни игли със зелени муфички.

— Какво е това? — попитах.

— Значи — каза Локи. — Виждаш ли спринцовката? В нея има транквилизатор. Както вече казах, той предизвиква почти пълен паралич на цялото тяло примерно за четиресет часа. Спринцовката се управлява дистанционно чрез сервомеханизъм, свързан с компютъра. Вашите стихове ще бъдат изпратени начаса на известната ти особа, при това тя няма да знае кое стихотворение е написано от теб, а кое — от Митра. Когато ги прочете и избере победителя, решението ще бъде също тъй начаса предадено назад. Тогава ще се включи един от съединените със спринцовката сервомотори — на твоята ръка или на ръката на Митра. След инжекцията ще последва огласяване на дуелния ордер и неговото незабавно изпълнение. Въпроси?

— Всичко е ясно — отвърнах аз.

— Тогава сядай на компютъра, ако обичаш.

Подчиних се.

— Навий си ръкава…

Щом го направих, Локи намокри памуче със спирт и се зае да ми разтрива лакътната свивка.

— На мен ей сега ще ми призлее — изрекох отмаляло аз.

Не кокетничех. Вярно, работата не беше в манипулацията на Локи, а в приетия препарат.

— Ти сам го поиска — каза Локи. — По-рано трябваше да мислиш. Сега малко ще те заболи — ще вкарам игличката.

— Уй! — потръпнах аз.

— Край, край. Сега не си мърдай ръката, дай да ти закрепя превръзката… Ето така…

— Как ще пиша с тая ръка? — попитах.

— Внимателно и бавно, ето как. Времето е предостатъчно, може да набираш и с един пръст… Я погледни екрана.

Погледнах към екрана.

— В горния ъгъл има часовник. Отброяването на времето ще започне от момента, в който на теб и на Митра ви бъдат обявени темите за стихосложение.

— А те да не би да са различни? — попитах.

— Ще видим. Всеки от вас има точно половин час време. Който не представи своето стихотворение за този срок, автоматично се смята за загубил. Готов ли си?

Свих рамене.

— Значи си готов.

Локи извади мобилния си телефон и го поднесе към ухото си.

— При вас всичко ли работи? — попита той. — Отлично. Тогава започваме.

Сгъна телефона си и се обърна към мен.

— Времето потече.

На екрана на лаптопа се появиха два правоъгълника. Над левия беше изписана думата „Митра“, над десния — „Рама“. После вътре в правоъгълниците взеха една по една да се появяват букви, сякаш някой пише на машина. На Митра му се падна темата „Комарче“. Моята звучеше така: „Князът на тоя свят“.

Извадих късмет, защото Тютчев, връзката с когото вече усещах, можеше да каже много по този повод.

Проблемът се състоеше в това, че словесните обвивки на всичките ми мисли станаха удивително жалки и еднообразни — олбанският беше съвсем млад, но вече мъртъв език. Впрочем проблемът с формата предстоеше да се реши по-късно — първо трябваше да се оправя със съдържанието и аз се потопих в съзерцание на открилите ми се хоризонти на духа.

Не научих нищо интересно за живота през деветнайсети век. Затова пък веднага разбрах какво означаваше известното тютчевско четиристишие „Русия с ум не ще прозреш, не ще я вместиш в обща мяра, Русия за да разбереш, единствено е нужна вяра“[39]. Както се оказа, поетът имаше предвид почти същото, което и създателите на моята любима кинотрилогия „Пришълецът“.

Във филма ефективна форма на живот се зараждаше вътре в чужд организъм и след известно време известяваше за себе си по оригинален и неочакван начин. В руската история се случваше същото, само че този процес беше не еднократен, а циклично рутинен и всяко поредно чудовище узряваше в корема на предишното. Съвременниците усещаха това, но невинаги го разбираха ясно, което се отразяваше в сентенции като: „през разпадащата се имперска рутина прозираха огнените контури на новия свят“, „от седемдесетте години на двайсети век Русия беше бременна с перестройка“ и тям подобни.

„Невместването в обща мяра“ се състоеше в непредсказуемата анатомия на новороденото. Ако Европа беше компания от едни и същи персонажи, опитващи се да приспособят своите повяхващи телеса към новите изисквания на момента, Русия беше вечно млада — но тази младост се достигаше с цената на пълен отказ от идентичност, защото всяко ново чудовище разкъсваше предишното на парчета при своето раждане (и в пълно съответствие със законите на физиката отначало беше с малък размер, но бързо набираше тегло). Това беше алтернативен механизъм на еволюция — експлозивно-скокообразен, което беше ясно на внимателния наблюдател още през деветнайсети век. Никакви обнадеждаващи знаци за насочения към лично оцеляване картезиански разум нямаше в това, разбира се — ето защо и поетът казваше, че за да разбереш Русия, „единствено е нужна вяра“.

В резултат на това прозрение аз за пореден път разбрах какви мъжество и воля се изискват, за да бъдеш вампир в нашата страна. А практическото следствие беше допълнителният градус на презрение към халдейския елит — тия крадливи трупояди, плюскащи остатъците от последния разкъсан труп и смятащи поради това, че те „контролират“ и „управляват“ нещичко тук. Впрочем на тях все още им предстоеше среща с новороденото, което засега събираше сили, докато се криеше някъде между преградите на товарния отсек.

Всички тези мисли преминаха през ума ми само за минута-две. А после аз почувствах, че от мен се изтръгва навън страховит мистичен стих-предупреждение — и то точно по зададената тема.

Записах каквото можах. Беше трудно, защото в олбанския имаше малко подходящи конструкции за фиксация на най-фините духовни образи, открили се пред мисления ми взор, а всички останали речеви парадигми бяха блокирани и трябваше дълго да откъртвам всяка дума от дъното на ума. Налагаше ми се да подбирам много приблизителни подобия, силно губещи, в сравнение с рафинираната образност на деветнайсети век. Но затова пък стихът спечели откъм експресия. Когато го завърших, ми оставаха още цели пет минути, за да прочета внимателно написаното.

Получи се ето какво:

СТАС АРХОНТОФФ

Прочетох това мрачно пророчество три пъти, проверявах и поправях грешките. Като поправих „твои“ на „твой“, с гордост усетих, че сам не разбирам написаното докрай. Ясен беше само произходът на заглавието — съществуваше гностичен текст „Ипостас Архонтов“, който бяхме минавали на урока по дискурс. Спомням си как тогава си помислих, че това е хубаво име за московски ресторантьор (любимецът на московската бохема Ипостас Архонтов открива нов гламурен вертеп „Сред хълмовете на Венера“…). А сега бойната муза бе напипала Ипостас в моята памет.

Особено ми харесваше дванайсетият ред — „зъмя“ на стандартен руски можеше да се разбира и като „змията“, а това, че е наторена — да се тълкува като смърт. И тогава страховитият смисъл на стиха, предричащ гибелта на княза на тоя свят — онази същата гностична змия с лъвска глава, се концентрираше в една точка, както и се изискваше. Впрочем тук би могло да иде реч и за самата Ищар — заради нейните дълги змиеподобни шии. Ноара обаче го разкарах.

Освен това беше трудно да не се обърне внимание на тези куполи, които един от моите предишни поетични визитьори бе сравнил с мигащи „буркани“. Ето така в душата на обикновения руски вампир се срещат великите епохи на нашата история — и тихо си стискат ръцете…

Кликнах бутона „Send“ двайсет секунди преди почервенялата секундна стрелка на моя екран да пресече финалната черта. Успях.

Екранът премигна и угасна. Когато светна отново, вертикална ивица го разделяше на две. Моето стихотворение се появи отдясно. А отляво възникна стихът, написан през това време от Митра. Той изглеждаше така:

COME RЯ

Митра беше направил гарантиращ победата ход.

Това несъмнено беше най-подлият способ за водене на бой — грамотното и политически коректно стихотворение на безкрил кариерист, наподобяващо някакви размисли за младия Ленин от седемдесетте години на миналия век. Комарът във всички времена е бил за вампирите същото като сакурата за японците — символ на красотата, съвършена в своята мимолетност. И още, струва ми се, в това имаше мистичен подтекст — на фреската в хамлета на Енлил Маратович беше изобразена смъртта на граф Дракула, благороден рицар в доспехи, от чиито разкъсани гърди към сивото небе отлиташе смиреното комарче на душата.

Митра беше написал своето стихотворение в обратната стълбица, за която говореше Балдур — сега най-накрая разбрах какво е това.

Само дето не се беше справил дотам изящно с дванайсетия ред. Комарът, разбира се, е герой, кой би го оспорил. Дето се вика, живял е, жив е и ще живее. Но беше много префърцунено да използва тази остаряла форма на думата.

И в този миг изведнъж стоплих. Той не просто наричаше комара герой, той още и го сравняваше с Хера. Това, разбира се, беше бронебоен комплимент — независимо от дългия кръгъл торс и неголямата глава. Все едно да наречеш по-обикновено момиче ангел.

Затова пък аз писах за най-важното, мислех си жално, и в моето стихотворение диша истинната поетична сила. В него са засегнати най-важни мирогледни пластове и се вижда драмата на човешкия дух. А най-важното е, че в него са отразени напълно всички културни и същностни проблеми на съвременната цивилизация…

Но в дълбините на душата си разбирах, че съм загубил. Стихотворението на Митра беше по-добро, това би го потвърдил всеки вампир. Оставаше само надеждата, че Хера ще ме разпознае по особеностите на стила. Тогава, ако тя поиска…

Екранът отново замига и аз разбрах, че сега ще се реши съдбата ми. Тази му половина, на която беше стихотворението на Митра, потъмня и в нея се появи надпис — по диагонал, върху стихотворните редове, сякаш някой пишеше с маркер направо върху екрана:

„Цункам те“.

Това още нищо не значи, помислих си аз упорито. След секунда потъмня и моята половинка на екрана. А по нея пробяга разтегнат тлъст ред:

„Оди се скрий бе, животно!“.

Усетих лека болка в областта на лакътната свивка, където иглата влизаше под кожата, и реших, че съм изместил превръзката с неловко движение. Опитах се да протегна към нея свободната си ръка, за да я поправя — но ръката не ми се подчини. А след това вълна от някаква принудителна умора премина през ума ми и загубих интерес към ставащото.

Следващите час или два ги помня само откъслечно. Пред мен на няколко пъти изникваха лицата на Балдур и Локи. Локи извади иглата от ръката ми, а Балдур със служебен глас ми прочете дуелния ордер на Митра. Съдържанието му беше следното:

Ядосах се даже в своя мътен транс — но цялата ми злоба не беше достатъчна да помръдна дори с пръст.

Локи и Балдур ме откъснаха от стола и ме понесоха към кабинета. Двамата Набоковци ме гледаха в упор — пределно погнусено, сякаш не можеха да ми простят поражението.

После ме завързаха за шведската стена. Почти не чувствах докосването на Балдур и Локи. Само когато твърде силно ми извиха ръката, усетих тъпа, сякаш обвита в памук болка. След това Балдур излезе и аз останах насаме с Локи.

Локи се спря пред мен и известно време изучава окото ми, като придърпа с пръст клепача. После силно ме ощипа по корема. Оказа се доста болезнено — коремът, както излезе, беше запазил чувствителността си. Опитах се да изстена, но не можех. Локи ме ощипа още веднъж, доста по-силно. Болката стана непоносима, но аз по никакъв начин не можех да й реагирам.

— Глупак! — рече Локи. — Глупак! Ти на какъв се правиш бе? Какво общо има тук „Ипостас Архонтов“? Ти въобще какъв си ни тука — пич, който играе на комар с живота или ляв мислител? „Князът на тоя свят“ и „Комарче“ е една и съща тема! Една и съща! Само формулировката е различна. Толкова ли не е ясно?

Той отново ме ощипа, и то така, че ми причерня пред очите.

— Ние всички бяхме сигурни, че ще победиш — продължи той. — Всички! Даже ти дадохме време да отидеш до кабинета и да си избереш какъвто щеш препарат. Аз заложих на тебе всичкия си свободен баблос, цели пет грама! Толкова ти за цял живот не можеш спести! Копелдак си ти, ето какво си!

Очаквах да ме ощипе още веднъж, но вместо това той изведнъж се разплака — със старчески, слаб и безсилен плач. После избърса с ръкав сълзите си заедно с размития филм и каза почти дружелюбно:

— Знаеш ли, Рама, какво казват — в хамлета си всеки има свой принц датски. То е ясно, разбира се. Но твоят нещо е съвсем изнаглял — в него вече всички наоколо взеха да се спъват. Време ти е да зарежеш тия левашки номера. Трябва да пораснеш. Защото този път доникъде няма да те доведе — казвам ти го като по-голям другар. Знаеш ли песента — „земя, небе, между земята и небето — война…“[40]. Не си ли мислил за какво е тя? Аз ще ти кажа. Войната е, защото никой не знае къде е небето и къде — земята. Има две небеса. Два противоположни върха. И всеки от тях иска да направи другия връх дъно. Чак след това той ще се нарича земя, когато въпросът се реши. Но в каква посока ще се реши, никой не е наясно. И ти в тая война си полеви командир, ясно? Князът на тоя свят си ти. А ако не можеш — иди в крайния окоп и се застреляй. Само че първо предай езика по щафета. И се застреляй не в глупаво стихче, а в реално време. Та така…

Аз вдишах дълбоко и в този момент той с невероятна сила ме ощипа направо по пъпа. За няколко секунди загубих съзнание от болка — Локи, изглежда, беше на Бонбон на смъртта. Когато дойдох на себе си, той вече се беше успокоил.

— Извинявай — каза. — Това е заради баблоса. Сам трябва да разбираш…

Разбирах. Затова, когато в стаята влезе Балдур, изпитах голямо облекчение.

След като примъкна масата до мен, Балдур постави на нея лаптопа, от който към коридора се точеха преплитащи се кабели. Завъртя екрана така, че да ми е удобно да гледам, и попита:

— Виждаш ли всичко? А?

Сложи ръка до ухото си, почака моя отговор и след като не го дочака, продължи:

— Мълчанието е знак на съгласие, ха-ха… Условията на ордера са изпълнени. Трябва да ти кажа, Рама, че много ти провървя. До този момент ти можеше много пъти да се разделиш с живота. А си жив и здрав. И ще се отървеш, изглежда, само със синина на лакътя. Поздравления, друже.

Виждах екрана добре. По него се разливаше сивкаво потрепване, в което не можеше да се различи нищо.

— Митра ще включи транслацията сам — каза Балдур. — Приятно прекарване.

Предполагах, че Локи ще ме ощипе още веднъж на прощаване, но това не се случи. Вратата хлопна и аз останах сам.

Дълго време екранът на стоящия пред мен лаптоп показваше сиви снежинки, каквито се виждат, ако включиш телевизора на ненастроен канал. После го преряза ярка хоризонтална черта. Тя се разтегна на цял екран и аз видях Митра. По-точно неговото отражение — стоеше пред огледалото и се сресваше.

— Пети, пети, аз съм седми — каза той и се усмихна. — Как ме чувате?

Той посочи към блестящата игла на своята вратовръзка, а след това я потърка с пръст. Чух звук, наподобяващ далечен гръм.

— Просто поразително е до какви висини достигна техниката. Но все пак прогресът си има граници. Мен винаги ме е интересувало може ли да се заснеме с камера нашият полет? Днес ще разберем. Хера ми определи среща в Хартланд, на самото дъно. Момичето има стил. Сам разбираш, трябва да стигна дотам не с кола, а на крилете на любовта. Интересно, на теб дали щеше да ти стигне ентусиазмът?

Той се обърна и аз престанах да го виждам в огледалото. Сега пред мен имаше просторно помещение с наклонени прозорци — явно голямо таванско помещение. Мебели почти нямаше, затова пък покрай стените бяха изправени статуи на известни хора — Мик Джагър, Шамил Басаев, Бил Гейтс, Мадона. Те бяха сякаш замразени в блокове черен лед, а на лицата им бяха застинали гримаси на страдание. Аз знаех, че това е московска мода, провокирана от „Хрониките на Нарния“ — съществуваше дизайнерска фирма, специализирана в такова оформление на интериора и не беше особено скъпо.

После видях ръцете на Митра. Държаха флакон във вид на сгънал крилете си прилеп — Митра специално го поднесе към гърдите си, където беше камерата, за да го разгледам. Флаконът изчезна от моето полезрение и аз чух звън на пръскащо се стъкло — Митра го беше треснал в пода като чашка след изпит тост.

Видях бяло кожено кресло. То се приближи, излезе извън края на екрана и изчезна. Пред мен се оказа решетката на камината. Решетката дълго не помръдна — явно не помръдваше и седящият в креслото Митра. А после картината се изгуби и по екрана плъзнаха сивите ивици на смущенията. Звукът също изчезна.

Паузата продължи много дълго — не по-малко от два часа. Аз задрямах. Когато на екрана отново се появи картина, тя беше без звук. Възможно е да съм пропуснал нещо.

Към мен плаваше тесен коридор, изсечен в скалата. Това беше Хартланд. Щом влезеше в поредната олтарна стая, Митра всеки път се кланяше на сухата глава над олтара. Аз даже не знаех, че е прието да се прави така — никой не ми беше казал.

В една от стаите до олтара стоеше Хера. Разпознах я веднага, независимо от необичайното за нея облекло — дълга рокля, простичка и скромна, която я правеше да изглежда като ученичка. Много й отиваше. Ако можех да изключа компютъра, щях да го направя. Но не можах да се накарам да замижа.

Хера не тръгна към Митра, а се обърна и изчезна в страничния коридор — там, където беше тъмно. Митра тръгна след нея.

Отначало екранът оставаше черен. После на него грейна светло петно. То се превърна в белия правоъгълник на врата. Отново видях Хера. Тя стоеше подпряна на стената и склонила глава — сякаш тъгуваше за нещо. И приличаше на фиданка, на някаква начинаеща ива, трогателно стараеща се да пусне коренчета на брега на древна река. Дърво на живота, което още не знае, че е Дърво на живота. Или вече знае… Митра спря и аз почувствах — видяното го развълнува също така, както и мен.

После Хера отново изчезна.

Митра влезе в стаята. В нея имаше хора. Но аз не успях да ги разгледам — нещо се случи. На екрана взеха да се сменят черти и зигзаги, мярна се нечие лице, закрито с марля и очила, и камерата се опря в стената. Сега виждах от близко разстояние издутинките на боя.

Гледах ги няколко минути. После камерата се завъртя и аз видях таван с ярки лампи. Таванът запълзя накъде вляво — явно Митра го влачеха нанякъде. В кадъра се мярна желязна маса и стоящи около нея хора в хирургическо облекло — наистина металните предмети, които държаха в ръце, повече приличаха на магически инструменти, отколкото на нещо медицинско. После всичко бе закрито от бял параван, който скри от мен масата и хирурзите, но само секунда преди това по екрана проплава ръка, която държеше кръгъл предмет с размерите на топка. Държеше го някак странно. Аз не се досетих веднага как, а после съобразих — за косите. И едва когато кръглият предмет изчезна от кадър, разбрах какво е това.

Беше отрязаната глава на Митра.

Дълго време екранът показваше само потрепващата от подземното течение тъкан на паравана. Понякога ми се струваше, че до мен долитат гласове, но не разбирах откъде идват те — от говорителите на лаптопа или от съседния апартамент, където телевизорът гърми. Няколко пъти изпадах в забрава. Не зная колко часа минаха. Транквилизаторът постепенно прекратяваше действието си — пръстите ми взеха малко по малко да се раздвижват. После успях веднъж-дваж да си вдигна и спусна брадичката.

През това време ме посетиха много мисли. Най-любопитната беше такава: Митра в действителност въобще не ме е отвързвал от шведската стена и всичко случило се оттогава е просто халюцинация, която в реално време е заела само няколко минути. Тази догадка ме изплаши сериозно, защото изглеждаше много правдоподобна на телесно ниво — позата ми беше абсолютно същата, както в онзи далечен ден, когато дойдох на себе си и видях седящия на дивана Брама. Но после съобразих, че стоящият пред мен лаптоп все пак доказва реалността на всичко случило се оттогава насетне. И сякаш за да ми даде допълнително доказателство, закриващият обектива параван изчезна.

Отново видях помещението, облято в ярка светлина. Сега желязната маса и хирурзите ги нямаше — и стана ясно, че това е обикновена олтарна стая. Само че съвсем нова, с някакъв технически боклук по пода, и празна — още без олтар. Вместо него пред нишата в стената беше струпана сложна медицинска апаратура, прикрепена към перфорирана алуминиева рама. Освен приборите рамата поддържаше висящата пред стената глава, увита в руло снежнобели бинтове.

Очите на главата бяха затворени. Под тях чернееха широки синини. Под носа имаше полуизтрита потекла кръв. Още малко кръв беше засъхнала в крайчеца на устните. Главата дишаше тежко през поставените в носа й прозрачни тръбички, отиващи към някакъв медицински сандък. Помислих си, че някой е успял да избръсне козята брадичка на Митра. И разбрах, че това не е Митра.

Беше Хера.

И точно в момента, когато я разпознах, тя отвори очи и погледна към мен — по-точно натам, където беше камерата. Подпухналото й лице едва ли можеше да отразява емоции, но на мен ми се стори, че по него се мярна уплаха и жалост. После бинтованата й глава тръгна встрани, изчезна от екрана и настъпи тъмнина.