Empire V

A 3,14-logue

Пристигналото по куриер писмо винаги е подарък от съдбата, защото те кара за кратко да излезеш от хамлета. А когато писмото в допълнение така красиво и фино ухае…

Пликът беше розов на цвят и благоухаеше на нещо леко, съвсем просто и недостижимо — не одеколон, а сякаш съставна част от одеколона, секретен вътрешнопарфюмен ингредиент, който никога не достига човешкия нос в самота. Аромат на тайна, на лостове на властта и дълбини на могъществото. Последното беше вярно в най-буквален смисъл — пакетът беше от Ищар.

Разкъсах хартията заедно със слоя мека подплата. Вътре лежеше черна кадифена торбичка, пристегната с шнур. Към нея бе приложен сгънат на две лист хартия с напечатан текст. Вече се досещах какво ще намеря в кадифеното калъфче, затова реших да започна с писмото.

Вместо подпис имаше червено факсимиле, подобно на написаната с размах дума „Иш“, по-надолу се разполагаше печат с древно изображение на крилато същество, донякъде напомнящо птицата Гаруда. Ако се имаше предвид Великия прилеп, художникът малко се беше подмазал.

Погледнах през прозореца. Стъмваше се, падаха бавни, редки снежинки. Не ми се искаше особено да летя нанякъде в зимната нощ. Но други варианти не се предвиждаха. Разбрах, че вече не мисля за нея като за Хера. Всичко вече бе различно.

Седнах на дивана и разхлабих връзките на кадифения калъф. Вътре, както и очаквах, имаше флакон. Но неговият дизайн силно се беше изменил. По-рано за пропуск към Ищар служеше мъничка тъмна съдинка във формата на свил крилете си прилеп, с череп вместо запушалка. Сега флаконът беше направен от бяло матово стъкло и имаше формата на женско тяло без глава — мъничката запушалка приличаше на високо прерязана шия. Това си беше доста ужасяващо и напомняше за онази велика жертва, която принасяше богинята. Явно Ищар беше настроена сериозно. Ще има много промени, помислих си аз, и на мен вероятно ми е провървяло, че се оказах от нужната страна на водораздела. Но в душата ми дращеха черни котки.

Излях единствената капка на езика си, седнах в креслото и зачаках. Вероятно ако оттатък стената отново беше зазвучал страховитият „Реквием“ на Верди, щеше да е уместно. Но сега цареше пълна тишина. Висящият на стената телевизор работеше — но без звук.

Впрочем от звук нямаше и нужда, всичко беше ясно и така. На екрана кипеше живот, святкаха проблясъците на фойерверки под южното небе, смееха се загорели лица. Размахал микрофона като сабя, танцуваше подобният на странна смесица между козел и гръцки бог международен певец Мирча Беслан в тениска със загадъчния надпис „ЗОст = 11 3/4 in“. За няколко минути аз се потопих в съзерцание. Мирча пееше в съпровода на оркестър, който започваше да свири, когато му се налагаше да си поеме дъх. В долната част на екрана пробягваше в линия преводът:

„Случва се, случва се — момиче прави на момче йо-йо-йо и се отвлича — струва й се навярно, че тя изглежда глупаво или на момчето му е скучно, защото от дълго време вече нищо не казва… Или й се струва, йо-йо-йо, че трябва да се отвлече за минутка и романтично да погледне през прозореца към луната… Момичета, не се отвличайте! Йо-йо-йо, мъжът преживява през това време най-хубавите моменти в живота си. И ако той мълчи, това е само от боязън да не подплаши прекрасния миг с непредпазлива дума… Йо-йо-йо-йо-йо!“.

Мирча Беслан направи пауза и се появи духовият оркестър — макар и да не се чуваше, за мощта на духането можеше да се съди по моравите от напрежение лица на тръбачите. Погледах в тъмнината оттатък прозореца и си помислих — какво пък, реквием като реквием, не по-лош от всеки друг…

Само че, ако това наистина е реквием? Може би на Ищар просто й трябва още един език?

Обхвана ме страховит и с нищо несравним ужас. Впрочем знаех, че в наши дни това е обичайно чувство и е глупаво да се привежда към рационален знаменател. Ще се наложи да свиквам и точка. В коридора започна да бие часовникът. А сега, разбрах аз, действително е време. Как пееха там, преди Беслан?

Умът ми нарисува обичайния нагъл маршрут — през комина към звездите. Станах от креслото на черните си мазолести юмруци, криво-ляво се затичах през пулсиращата стая, хвърлих се в гърлото на камината, пробих си път през комина към студеното небе и започнах с бавни кръгове да набирам височина.

Наоколо хвърчаха едри, но редки парцали сняг и през тяхната бяла пелена светлините на Москва проблясваха особено тайнствено и нежно. Градът беше толкова красив, че ми секна дъхът. И след няколко минути в моето настроение настъпи промяна. Ужасът изчезна, смениха го умиротворение и покой.

Спомних си, че Ханс Улрих Рудел беше изпитал нещо подобно в коледното небе над Сталинград — когато мисълта за войната и смъртта изведнъж се сменила със свръхестественото чувство за безметежен мир. И прелитайки над димящите в снега танкове, той запял: „Тиха нощ, свята нощ…“.

Беше твърде студено, за да пея. Навън беше друго хилядолетие и под моето крило димяха не танкове, а вносни коли, бързащи към града на халдеите. Пък и нощта наоколо, честно казано, не се отличаваше със святост. Но все пак светът бе прекрасен и аз си дадох дума, че задължително ще документирам тази секунда, с всичко, което чувствам и мисля — ще направя, така да се каже, мигновен отпечатък от своята душа, за да не забравя никога този миг. Ще напиша за този сняг, мислех аз, за този сумрак и за тайнствените светлини долу.

Също така непременно ще напиша, че станах друг.

По-рано се държах много глупаво, Локи беше прав. Но оттогава поумнях и разбрах много. Разбрах за живота, за себе си, за датския принц и за Ханс Улрих Рудел. И направих своя избор.

Аз обичам нашият ампир. Обичам неговия изстрадан в нищета гламур и изкования в боевете дискурс. Обичам хората му. Не за бонусите и преференциите, а просто задето сме от една червена течност — макар и, разбира се, под различен ъгъл. Гледам могъществените кули, смучещи черна течност от артериите на планетата — и разбирам, че съм намерил свойто място в строя.

Превед, комарю!

Само че строят ще трябва да се държи здраво — предстоят ни тежки дни. Защото нито червената, нито черната течност в света стига за всички. И значи скоро при нас на гости ще дойдат други вампири — да баламосват ума „Б“ на наш Ванка, ще поглеждат изкосо с хитро око и ще съобразяват как по-хитро да изсмучат нашия баблос. И тогава фронтовата линия отново ще премине през всеки двор и през всяко сърце.

Но за това как да съхраним нашата уникална обединителна цивилизация с нейната висока свърхетническа мисия, ще мислим по-късно. А сега наоколо цари покой и се шири простор, и насреща ми се носят огромни като пеперуди звезди от сняг. И с всеки мах на крилете аз съм все по-близо и по-близо до своята странна приятелка — и какво да се лъжем, до баблоса също. Който сега целият е наш.

Целият е наш.

Целият е наш.

Целият е наш.

Целият е наш.

Целият е наш.

Колко пъти трябва да се повторят тези думи, за да се разбере смисълът им докрай? А той, между другото, е прост — алпинистът Рама Втори рапортува за покоряването на Фуджи.

Впрочем тук има един сериозен нюанс. И за това трябва задължително да кажем няколко думи.

Върхът на Фуджи съвсем не е каквото си мислиш за него като дете. Не е вълшебен слънчев свят, където сред огромните стъбла на тревата седят скакалци и се усмихват охлювчета. На върха на Фуджи е тъмно и студено, и самотно, и пустинно. И това е хубаво, тъй като в пустотата и в прохладата душата си отдъхва, а този, на когото му се случи да се добере до самия връх, непоносимо се изморява от пътя. И вече не прилича на онзи, който е започнал пътя.

Аз даже не помня какъв бях. Това, което изплува в моето съзнание, повече прилича на ехо от изгледаните филми, отколкото на отпечатък от моята собствена история. Виждам долу пунктири от светлина и си спомням, че там са улиците, по които съвсем неотдавна карах скейтборд. Тогава моите придвижвания в пространството нямаха никаква цел. После ме возеха из този град в черна кола, но аз още не знаех докрай накъде пътувам и защо. А сега зная всичко — и летя високо в нощното небе на еластично скърцащи черни криле. Ето така, постепенно и незабележимо за себе си, ние се превръщаме във възрастни. Пристигат покоят и яснотата — но ние плащаме за тях с нашата наивна вяра в чудото.

Някога звездите в небето ми изглеждаха като други светове, към които ще полетят космическите кораби от Слънчевия град. Сега знам, че техните остри точки са дупчици в бронята, закриваща ни от океана безжалостна светлина. На върха на Фуджи чувстваш силата на натиска, който тази светлина оказва върху нашия свят. И в главата ти, кой знае защо, прииждат мисли за древните.

„Каквото ще вършиш, върши го по-скоро…“[42]

Какъв е смисълът на тези думи? Ами най-простият, приятели. Бързайте да живеете. Тъй, щото ще дойде денят, когато небето ще се спука по шевовете си и светлина, чиято ярост ние даже не можем да си представим, ще нахлуе в нашия тих дом и ще ни забрави завинаги.

Писа Рама Втори, приятел на Ищар, началник на гламура и дискурса, пич, който си играе на комар с живота и бог на парите с дъбови криле.

Върхът на Фуджи, зимно време.