Empire V

Червената церемония

Трите последвали дни от моя живот изчезнаха безследно в хамлета — потънаха в сивата мъгла, както справедливо бе отбелязал граф Дракула. А сутринта на четвъртия ден ми позвъни Енлил Маратович.

— Е, Рама — каза той, — честито.

— А какво е станало? — попитах аз.

— Днес е Червената церемония. Ще ти дадат да опиташ баблос. Важен ден в твоя живот.

Аз мълчах.

— За теб трябваше да дойде Митра — продължи Енлил Маратович, — но него не могат да го намерят. Аз самият бих минал да те взема, но съм зает. Можеш ли да дойдеш на вилата на Ваал?

— Къде?

— При Ваал Петрович. Това е съседът ми. Твоят шофьор знае къде е.

— Сигурно мога — отвърнах. — Щом шофьорът знае. А кога трябва да съм там?

— Не си давай зор. Без тебе няма да започнат. Хера също ще бъде там.

— А как да се облека?

— Както си искаш. Само не яж нищо. Баблосът се взема напразен стомах. Е, хайде, стискам ти ръката.

След двайсет минути бях в колата.

— Ваал Петрович? — попита Иван. — Знам го. „Сосновка“ 38. Бързаме ли?

— Да — отговорих аз. — Много важна работа.

Бях толкова нервен, че изпаднах в транс. Шосето, по което пътувахме, ми се виждаше като река, която ме носи към пропаст. В главата ми цареше пълна бъркотия. Не знаех какво ми се иска повече — колкото се може по-бързо да стигна у Ваал Петрович или точно обратното — да отпраша към Домодедово, да си купя билет и да отлетя за някоя страна, за която не е нужна виза. Впрочем да отлетя не можех, тъй като не бях си взел документите.

Колите бяха малко и се добрахме до целта си бързо, което рядко се случва в Москва. Минахме през подобния на блокпост КПП и Иван спря на празния паркинг пред къщата.

Домът на Ваал Петрович напомняше на нещо средно между зародиш на Ленинската библиотека и недоносена Райхсканцелария. Самата сграда не беше чак толкова голяма, но широките стълбища и редовете квадратни колони от тъмножълт камък я правеха монументална и величествена. Беше подходящо място за инициация. Или за някаква зловеща магическа процедура.

— Ей й я новата — каза Иван.

— Кое е „новата й“?

— Колата на Хера Валентиновна. Която е бентли.

Огледах се наоколо, но нищо не видях.

— Къде?

— Ей я там под дървото.

Иван посочи с пръст по посока на храстите, растящи по краищата на паркинга, и аз забелязах голяма зелена кола, в която имаше нещо от буржоазен скрин, приел предизвикателството на времето. Скринът стоеше в тревата далече от края на асфалтираната площадка и беше наполовина затулен от храстите, затова не го забелязах веднага.

— Да бибипна ли? — попита Иван.

— Недей — отвърнах аз. — Ще ида да погледна.

Задната врата на колата беше открехната. Забелязах зад нея някакво движение, а после чух смях. Стори ми се, че се смее Хера. В мен възникна лошо предчувствие. Ускорих крачка и в този миг се разнесе звукът на автомобилен клаксон. Иван все пак бибипна.

В купето се появи главата на Хера. До нея се мярна още една, мъжка, която не познах.

— Хера — извиках аз. — Здравей!

Но вратата на купето, вместо да се разтвори напълно, изведнъж се затръшна. Ставаше нещо непонятно. Застинах на място, загледан как вятърът подмята привързаната за дръжката на вратата георгиевска лентичка. Не беше ясно накъде да вървя — напред или назад. Вече бях склонен да се върна назад, когато вратата се отвори и от колата излезе Митра.

Видът му беше раздърпан (косата разрошена, жълтата папийонка смъкната надолу) и крайно недружелюбен — такова изражение на лицето му не бях виждал никога преди. Стори ми се, че е готов да ме удари.

— Шпионираме, а? — попита той.

— Не — казах. — Аз просто… Видях колата.

— Струва ми се, че щом колата е спряна на такова място, даже глупакът ще разбере, че не трябва да доближава до нея.

— Глупакът може и да разбере, но аз не съм глупак. Пък и това не е твоята кола.

От колата слезе Хера. Тя ми кимна, усмихна се виновно и сви рамене.

— Рама — каза Митра, — ако те измъчва ъ-ъ… Как да го кажа, самотата… Дай да ти изпратя препаратите, които останаха от Брама. Ще ти стигнат за цяла година. Ще си решиш всички проблеми, без да тормозиш околните.

Хера го дръпна за ръкава.

— Престани.

Разбрах, че Митра съзнателно се опитва да ме оскърби, и това кой знае защо ме порази — вместо да се ядосам, аз се обърках. Вероятно съм изглеждал глупаво. Отърва ме автомобилният клаксон, прозвучал зад гърба ми — Иван сигнализира още веднъж.

— Шефе — извика той, — тука питат за вас!

Обърнах се и тръгнах към паркинга.

До моята кола стоеше непознат човек в черен костюм — дребен, пълен, със засукани мустаци, приличаше на пенсиониран мускетар.

— Ваал Петрович — представи се той и ми стисна ръката. — Ама вие май трябваше да сте двама? Къде е Хера?

— Сега ще дойде.

— Защо си толкова блед? — попита Ваал Петрович. — Страх ли те е?

— Не — отвърнах.

— Не се бой — каза Ваал Петрович. — По време на Червената церемония вече много години не са се случвали изненади. Имаме отлично оборудване… Аха, вие сте Хера, нали? Много ми е приятно.

Хера беше сама — Митра бе останал до колата.

— Е, приятели — каза Ваал Петрович, — моля, последвайте ме.

Той се обърна и закрачи към своята Райхсканцелария. Ние го последвахме. Хера избягваше да гледа към мен.

— Какво става? — попитах.

— Нищо — каза тя. — За бога, хайде не сега, става ли? Поне този ден да не си разваляме.

— Повече не искаш да ме виждаш?

— Аз имам добро отношение към теб — каза тя. — Ако искаш да знаеш, много по-добро, отколкото към Митра. Честна дума. Само че не му казвай, става ли?

— Става — съгласих се аз. — Кажи, а него също ли го изрита по топките? Или само мен — заради доброто отношение?

— Не искам да обсъждам тази тема.

— След като се отнасяш толкова добре към мен, защо си прекарваш времето с Митра?

— Сега ми е такъв период от живота. До мен трябва да е той. Ти няма да го разбереш. Или ще го разбереш неправилно.

— Да разбера? Къде ти! — отвърнах аз. — А ще има ли друг период? Когато до теб ще съм аз?

— Възможно е.

— Сапунка някаква — казах аз. — Честна дума. Направо не мога да повярвам, че ми казваш това.

— По-късно всичко ще ти се изясни. И хайде да спрем дотук.

Отвътре обиталището на Ваал Петрович въобще не съответстваше на своя тоталитарно-нордически екстериор. Антрето беше обзаведено в духа на ранната олигархическа еклектика — с рицар мечоносец, разположен между немска музикална кутия и морско платно от Айвазовски. Отвилата на някакъв крадлив счетоводител интериорът се отличаваше само по това, че рицарските доспехи и Айвазовски бяха оригинали.

Минахме по коридора и се спряхме до висока двойна врата. Ваал Петрович се обърна към нас с Хера.

— Преди да влезем вътре — каза той, — ние трябва да се запознаем по-отблизо.

Той пристъпи към мен, приближи лицето си към моето и клъвна с брадичка, сякаш го караше на сън. Извадих от джоба си кърпичка, за да си почистя врата. Но ухапването беше високо професионално — на кърпичката не остана и следа.

Ваал Петрович притвори очи и замляска с устни. Така продължи около минута. Стана ми неловко — и ми се прииска сам да го ухапя, за да разбера какво точно разглежда толкова време. Най-накрая той отвори очи и ме погледна насмешливо.

— Толстоист ли ще ставаш?

— Какво имате предвид?

— Озирис. Смяташ да влезеш в неговата секта?

— Засега не — отвърнах аз с достойнство. — Просто ъ-ъ-ъ разширявам кръга си от запознанства. Само не казвайте на Енлил Маратович. Защо да разстройваме стареца.

— Няма да кажа, не бой се — отвърна Ваал Петрович. — Нищо, Рама. Ще ти дадем баблос и няма да ти се налага да ходиш при никакви сектанти.

Свих рамене. Ваал Петрович направи крачка към Хера, наведе се към ухото й и кимна, сякаш в отговор на някакъв неин тих въпрос. Не бях виждал преди вампир да ухапе двамина подред за такъв кратък срок — но Ваал Петрович явно беше опитен специалист. Той издаде няколко примляскващи звука и каза:

— Приятно ми е да се запозная с такава целеустремена особа.

С Хера той се държеше доста по-галантно. Пък и за нея му трябваше по-малко време.

— Кой знае защо всичките ми запознанства в последно време се свеждат до едно и също — промърмори Хера.

— Нищо лично — отвърна Ваал Петрович. — Тези ухапвания имат служебен характер. Аз трябва да знам как правилно да ви проведа инструктажа, а за целта трябва точно да си представям вашия вътрешен свят, приятели мои. И тъй, заповядайте…

И той разтвори вратите.

Зад тях имаше ярко осветена кръгла зала. В нея преобладаваха два цвята — златно и синьо. В синьо бяха боядисани стените, а златото блестеше по пиластрите, гипсовите орнаменти по тавана и рамките на картините. Самите картини бяха не особено интересни и приличаха по своето успокояващо еднообразие на тапети — романтични руини, конни аристократи на лов, галантни горски рандевута. Фреската на тавана изобразяваше небе с облаци, в чийто център блестеше със златото си огромно изпъкнало слънце, осветено със скрити лампи. Слънцето имаше очи, усмихната уста и уши — приличаше донякъде на Хрушчов, кротнал се на тавана. Неговото доволно кръгло лице се отразяваше в паркета.

Заслепен от цялото това великолепие, аз се замотах на прага. Хера също се спря.

— Влизайте — повтори Ваал Петрович. — Нямаме чак толкова много време.

Влязохме в залата. В нея нямаше мебели, ако не броим петте големи кресла, наредени в полукръг край камината в стената. Креслата бяха от някакъв високотехнологичен военномедицински вид, със сервомотори, стойки, полушлемове и множество сложни съчленения. Край тях стоеше плосък пулт за управление, вдигнат над пода на стоманено краче. В камината гореше огън, което ми се стори странно, тъй като работеше климатик. Край огъня се суетяха двама халдеи със златни маски.

— Интересно — казах аз, — тук у вас е точно като у Енлил Маратович. Той също има кръгла зала и също има камина в стената и кресла. Само че там, разбира се, всичко е по-скромно.

— Нищо чудно — каза Ваал Петрович. — Всички помещения, изпълняващи една и съща функция, имат нещо общо помежду си. Както всички цигулки имат еднаква форма. Сядайте.

Той с жест нареди на халдеите да се оттеглят. Единият от тях се задържа, за да изсипе в камината въглища от хартиен пакет с надпис „BBQ Charcoal“.

— По време на Червената церемония — поясни Ваал Петрович — е прието да се горят банкноти. Това няма никакъв практически смисъл, просто една от нашите национални традиции, отразени във фолклора. Ние не сме притеснени откъм средства. Но все пак предпочитаме да горим стари банкноти от Госзнак — от уважение към човешкия труд…

Той погледна часовника си.

— А сега трябва да се преоблека. Моля, не пипайте нищо засега.

И като ни сгря с ободряваща усмивка, Ваал Петрович излезе подир халдеите.

— Странни кресла — каза Хера. — Като зъболекарски.

Вгледах се в тях по-внимателно. На мен ми заприличаха повече на декор от снимките на космическа одисея.

— Да, странни са — съгласих се аз. — Особено този нагръдник.

На всяко кресло имаше приспособление като във филмите за звездните рейнджъри — такива джаджи се спускаха на гърдите на космонавтите, за да ги удържат на място при кацане и излитане.

— Това е за да не се изтърсим на пода, ако почнем да се гърчим в конвулсии — предположих аз.

— Сигурно — съгласи се Хера.

— Не те ли е страх?

Тя врътна глава отрицателно.

— Митра каза, че е много приятно преживяване. Отначало мъничко ще боли, а после…

— Може ли повече да не говориш пред мен за Митра? — попитах. — Ако обичаш.

— Добре — отвърна Хера. — Тогава нека помълчим.

До завръщането на Ваал Петрович ние повече не разговаряхме — аз с преувеличен интерес разглеждах картините по стените, а тя седеше на края на креслото, взряна в пода.

Когато Ваал Петрович влезе в залата, не можах да го позная. Беше успял да се преоблече в дълга роба от тъмночервена коприна, а в ръката си държеше инкасаторска чанта. Спомних си къде съм виждал същата роба.

— Ваал Петрович, вие били ли сте в кабинета на Енлил Маратович?

Ваал Петрович дойде при камината и постави чантата си на пода до решетката.

— Нееднократно — отвърна той.

— Там на стената има картина — продължих аз. — Някакви странни хора с цилиндри стоят край огъня. Привързани към креслата. А в устата имат нещо като запушалки. И до тях — още един човек в червена роба, точно като вашата. Това ли е Червената церемония?

— Да — каза Ваал Петрович. — По-точно така е изглеждала преди двеста години. Тогава се е съпровождала със значителен риск за здравето. Но сега е напълно безопасна процедура.

— А те как са гълтали баблоса? — попитах. — Имам предвид онези на картината. Нали имат в устите си запушалки.

— Това не са запушалки — отговори Ваал Петрович, докато отиваше към пулта за управление. — Това са специални приспособления, към които се закрепва капсулата с баблос, направена от рибешки мехур. Едновременно с това защитавали от травми езика и устните. Сега използваме съвсем друга технология.

Той натисна копче на пулта и нагръдниците с бръмчене се вдигнаха над креслата.

— Можете да сядате.

Аз седнах в крайното кресло. Хера се намести през две кресла от мен.

— Да пристъпим — казах аз. — Ние сме готови.

Ваал Петрович ме погледна неодобрително.

— Виж, лекомислието не го обичам. Ти откъде знаеш дали сте готови, или не, като даже не ти е известно какво ще се случи сега?

Свих рамене.

— Тогава обяснете.

— Слушайте много внимателно — каза Ваал Петрович. — Понеже знам с какви глупости са ви натъпкани главите, искам веднага да ви кажа, че опитът, който сега ще преживеете, ще бъде неочакван за вас. Изобщо не е това, което предполагате. За да разберете какво ще се случи в действителност, трябва от самото начало да усвоите едно доста обидно за самолюбието ви нещо. Баблосът го смучем не ние. Смуче го езикът.

— Нима не сме едно цяло? — попита Хера.

— До определена граница. Тя преминава именно тук.

— Но ние ще усетим нещо, нали?

— О, да — отвърна Ваал Петрович. — И то в изобилие. Но то съвсем няма да е онова, което изпитва езикът.

— А какво изпитва езикът? — попитах.

— Не зная — отговори Ваал Петрович. — Това никой не го знае.

Не очаквах такова нещо.

— Ама как така? — попитах объркано.

Ваал Петрович се разсмя.

— Помниш ли картината, която виси в твоя кабинет? — попита той. — Където е картотеката? Наполеон на кон?

— Честно да си кажа — рекох, — на мен отдавна вече ми писна това постоянно сравнение на вампира с кон.

— За последен път е, кълна се. Как смяташ, конят знае ли какво мисли Наполеон?

— Мисля, че не.

— И на мен така ми се струва. Но когато Наполеон препуска из полето пред своята армия, той и конят изглеждат като едно същество. В някакъв смисъл те и се явяват такова… И когато Наполеон потупва с ръка верния си кон по врата…

— Можете да не продължавате — казах аз. — Не разбирам защо въобще трябва да се обяснява нещо на коня. Наполеон със сигурност не би го направил.

— Рама, аз разбирам твоите чувства — отвърна Ваал Петрович. — Но животът е доста по-простичък, отколкото е прието да се мисли. И в него има два пътя. Ако на човек му провърви, ако му провърви невероятно — ето, както ви провървя на вас с Хера — той може да стане кон, който носи Наполеон. Или пък може да стане кон, който цял живот извозва неизвестно чий боклук.

— Стига коневъдство — каза Хера. — Карайте по същество.

— С удоволствие — отвърна Ваал Петрович. — И тъй, Червената церемония се състои от две части. Отначало езикът смуче баблос. Това е най-висшето тайнство в света на вампирите. Но както вече казах, то не се случва с нас и ние знаем малко за неговата същност. През това време вашите преживявания ще бъдат твърде разнообразни, но доста неприятни. Даже болезнени. Ще се наложи да ги изтърпите. Ясно ли е?

Кимнах.

— После болката отминава и настъпва втората част на опита — продължи Ваал Петрович. — Ако трябва да говорим за физиологичната страна, случва се следното: като се насмуче с баблос, езикът изхвърля направо в мозъка на вампира доза допамен — мощен невротрансмитер, който компенсира всички неприятни преживявания, свързани с първата част на опита.

— А защо трябва да ги компенсират? — попитах аз. — Нали болката вече е минала.

— Вярно — рече Ваал Петрович. — Но от нея са останали неприятни спомени. А невротрансмитерът, отделян от езика, е дотолкова силен, че променя съдържанието на паметта. По-точно не самото съдържание, а така да се каже, свързания с него емоционален баланс. И окончателното впечатление, което остава у вампира от Червената церемония, е крайно позитивно. Дотолкова позитивно, че у мнозина възниква психологическа зависимост от баблоса, която ние наричаме жажда. Това, разбира се, е парадоксално чувство, защото само по себе си приемането на баблоса е порядъчно болезнена процедура.

— Какво е „невротрансмитер“? — попитах.

— В нашия случай — агент, който предизвиква в мозъка последователност от електрохимични процеси, субективно преживявани като щастие. При обикновения човек за подобни процеси отговаря допаминът. Неговото химическо наименование е 3,4-дихидрокси-Р-фенилетиламин. Допаменът е твърде близко до него вещество, ако ги сравняваме по формула — отдясно в молекулата е същият азотен двуокис, само че цифрите за въглерода и водорода са други. Наименованието от химична гледна точка е неточно. Измислили са го през шейсетте, на майтап — „dope amen“, „наркотик“ и „амин“. Пише се почти като „dopamine“. Вампирите тогава изучавали интензивно химията на мозъка си. Но после работите били прекратени. Но пък, наименованието се утвърдило.

— А защо са били прекратени работите? — попитах.

— Великият прилеп се изплашил, че вампирите ще се научат сами да синтезират баблос. Тогава вековният ред би могъл да се наруши. Ако ти е интересно, можем да се задълбочим по темата. Да напиша ли формулата на допамена?

Завъртях отрицателно глава.

— Допаменът е близък до допамина по механизъм на действие — продължи Ваал Петрович, — но значително го превъзхожда по сила, примерно както крекът превъзхожда кокаина. Той се впръсква от езика направо в мозъка и мигновено създава свои собствени невронни връзки, отличаващи се от стандартните контури на човешкото щастие. Затова може напълно научно да се каже, че в течение на няколко минути след приемането на баблос вампирът изпитва нечовешко щастие.

— Нечовешко щастие — мечтателно повторих аз.

— Но то не е каквото си представяш — рече Ваал Петрович. — По-добре е да нямаш никакви очаквания. Тогава няма да ти се налага да се разочароваш… Е, с обясненията май приключихме. Можем да започваме.

Ние с Хера се спогледахме.

— Вдигнете си краката и разперете ръце встрани — нареди Ваал Петрович.

Внимателно заех изискваната поза, поставяйки краката си върху подалата се изпод креслото поставка. Креслото беше много удобно — тялото в него практически не се усещаше.

Ваал Петрович натисна копчето, нагръдникът се спусна и притисна меко гърдите ми. Ваал Петрович пристегна ръцете и краката ми към креслото с фиксатори, подобни на окови от дебела пластмаса. После направи същото и с Хера.

— Брадичката нагоре…

Когато изпълних командата, той постави на тила ми нещо като мотоциклетна каска. Сега можех да помръдна само пръстите си.

— По време на церемонията — поясни Ваал Петрович — може да ви се стори, че тялото се премества в пространството. Това е илюзия. Вие през цялото време си оставате на същото място. Помнете го и от нищо не се бойте.

— А защо тогава ме привързвате? — попитах.

— Защото илюзията е много силна — отвърна Ваал Петрович — и тялото започва да извършва неконтролируеми движения, за да компенсира въображаемото преместване в пространството. В резултат на това може да се получи сериозна травма. Преди такива неща са се случвали доста често… Е, готово. Някой иска ли да попита още нещо?

— Не — отвърнах аз.

— Имайте предвид, че след началото на процедурата няма път назад — каза Ваал Петрович. — Може само да изтърпите докрай. Така че не се опитвайте да свалите фиксаторите или да станете от креслата. Все едно няма да стане. Ясно?

— Ясно — отзова се Хера.

Ваал Петрович още веднъж внимателно ни огледа с Хера и явно остана доволен от резултата.

— Е, какво пък, напред? — попита той.

— В тъмнината, назад и надолу — казах.

— Късмет!

Ваал Петрович мина зад креслото и изчезна от полезрението ми. Чух тихо бръмчене. Отнякъде вдясно от шлема се подаде малка прозрачна тръбичка и спря точно над устата ми. Едновременно с това бузите ми от двете страни бяха притиснати от меки гумени ролки. Устата ми се отвори и в същата секунда от крайчеца на тръбичката се откъсна яркомалинова капка и падна в устата ми.

Тя капна точно върху езика ми и аз с рефлекторно движение я притиснах към небцето. Течността беше гъста и лепкава, кисело-сладка на вкус — сякаш някой беше смесил сироп и ябълков оцет. Стори ми се, че тя мигновено попи в небцето, сякаш там се бе отворила мъничка уста, която я погълна.

Зави ми се свят. Главозамайването нарастваше за няколко секунди и завърши с пълна пространствена дезориентация — даже се зарадвах, че тялото ми е надеждно закрепено и не може да падне. А после креслото тръгна нагоре.

Беше много странно. Продължавах да виждам всичко наоколо — Хера, камината, стените, слънцето на тавана, Ваал Петрович в тъмночервената мантия. И едновременно с това имах ясното усещане, че креслото с моето тяло се издига. И то с такава скорост, че чувствах претоварване — като космонавт в стартираща ракета.

Претоварването нарастваше, докато не стана толкова силно, че ми беше трудно да дишам. Изплаших се, че сега ще се задуша, и се опитах да го кажа на Ваал Петрович. Но устата не ми се подчиняваше. Можех само да мръдна с пръсти.

Постепенно стана по-леко да се диша. Чувствах, че се движа все по-бавно и по-бавно — сякаш приближавах невидим връх. Беше ясно, че всеки момент ще го прехвърля и тогава…

Успях само да стисна пръсти в юмруци и тялото ми рухна във весела и ужасна безтегловност. Усетих студено гъделичкане под лъжичката и със страшна скорост се понесох надолу — все така седнал на мястото си в неподвижното кресло.

— Затвори очи — нареди Ваал Петрович.

Погледнах към Хера. Очите й бяха затворени. Тогава аз също зажумях. Хвана ме страх, защото усещането за полет стана всепоглъщащо и абсолютно реално, а наоколо вече я нямаше неподвижната стая, за да ме убеждава всеки миг, че случващото се е просто вестибуларна халюцинация. Опитах се да отворя очи и разбрах, че не мога. Изглежда, измучах от страх — и чух тихото подсмиване на Ваал Петрович.

Сега към моите халюцинации се добавиха и зрителни. Имах пълната илюзия за полет, пронизващ нощното небе, закрито с облаци — наоколо бе тъмно, но все пак в тази тъмнина присъстваха облаци от още по-плътен мрак, подобни на кълбета пара, и аз се понасях през тях с невероятна скорост. Струваше ми се, че около мен се образува някаква пространствена гънка, поемаща върху себе си триенето на въздуха. От време на време нещо вътре в главата ми се свиваше и посоката на полета се променяше, заради което изпитвах крайно неприятно чувство.

Постепенно започнах да различавам в облаците дълги гирлянди от светлини. Отначало бяха слаби и едва различими, но постепенно ставаха по-ярки. Знаех, че тези светлини по някакъв начин са свързани с хората — бяха или човешки души, или просто чужди мисли, или пък нечии мечти, или нещо средно между всичко това…

Най-накрая разбрах какво е.

Беше онази част от човешкото съзнание, която Енлил Маратович наричаше ум „Б“. Приличаше на сфера, в която мъждукаше нежно седефено излъчване, „полярно сияние“, както той каза някога. Сферите бяха нанизани на невидими нишки и образуваха дълги гирлянди. Тези гирлянди — те бяха безкрайно много — се събираха на спирали към мъничко петънце чернилка. Там се намираше Ищар — аз не я виждах, но беше толкова ясно, както в горещ ден е ясно, че над главата ти сияе слънцето.

Внезапно тялото ми извърши рязка и много болезнена маневра (стори ми се, че всичките ми кости с пращене се събраха на една страна) и аз се намерих на една от тези нишки. После се понесох право по нея, пронизвайки един след друг тези умствени мехури.

С тях, доколкото можех да съдя, не се случваше нищо — и не би могло да се случи, защото те бяха нереални. Целта на езика бяха не самите мехури, а яркочервената капчица надежда и смисъл, която зрееше във всеки от тях. Езикът алчно поглъщаше тези капчици една след друга и набъбваше с някаква злокобна електрическа радост, от която на мен ми ставаше все по-страшно и по-страшно.

Чувствах се като сянка, летяща през хиляди сънища, която се храни с тях. Чуждите души ми се виждаха като разтворена книга — разбирах всичко за тях. Моята храна бяха същите тези сънища наяве, в които човек незабележимо пропада по много пъти на ден, когато погледът му се движи по гланцирана страница, по екран или по чуждо лице. Във всеки човек разцъфваше аленото цвете на надеждата — и макар самата тази надежда най-често да беше безсмислена като прощалното „кукуригу“ на петел бройлер, нейното цвете беше истинско и невидимият жътвар, който се носеше на запенения ми гръб, го срязваше със своята коса. В хората трептеше червената спирала на енергията, тлеещ разряд между онова, което те приемаха за действителност, и онова, което се съгласяваха да приемат за мечта. Полюсите бяха фалшиви, но искрата между тях — истинска. Езикът поглъщаше тези искри, раздуваше се и разкъсваше клетия ми череп.

Ставаше ми все по-трудно да участвам в тази надпревара. Скоростта, с която възприемах случващото се, бе непоносима. По някакъв начин се изхитрявах да надникна във всеки човек, през чийто ум прелитах, и ми беше физически болно да поддържам такова темпо. Да се отвлека, можех само по един начин — нарочно да мисля бавни човешки мисли, направени от тежки и надеждни човешки думи. Това мъничко отместваше бясно въртящия се абразив от моя мозък.

„Някъде спят деца — мислех си аз, — мечтаят за нещо уж детско, но в действителност вече произвеждат баблос като възрастни… Всички работят от деца… Нали и с мен беше така, аз си спомням как… Спомням си как узрява тази яркочервена капка надежда… Изглежда така, сякаш ние всеки момент ще разберем нещо, ще довършим, ще измислим и тогава започва друг живот, правилен и истински. Но това никога не се случва, защото червената капка през цялото време изчезва някъде и ние започваме да я трупаме отново. А после тя отново изчезва и така продължава цял живот, докато не се изморим. И тогава ни остава само да легнем на леглото, да се обърнем към стената и да умрем…“

Тресеше ме, сякаш бях на електрически стол — стана ми толкова зле, че сам бях готов да умра. Сега знаех къде изчезва тази червена капка. Аз падах през чуждите животи все по-бързо и моят ездач чевръсто събираше последните плодове смисъл, поглъщаше ги и насищаше непостижим за мен глад. Виждах, че много хора почти разбират случващото се — досещат се за всичко, но не успяват да се замислят за това. Всичко се заглушава от вика на Великия прилеп и у човека остава смътният спомен, че в главата му е дошла много важна мисъл, но веднага е била забравена и сега със сигурност не може да бъде върната…

Приближавахме към крайната точка на пътешествието — огромната невидима маса на Ищар. Аз знаех, че в момента на удара всичко ще свърши. И в последната секунда на пътешествието си спомних, че като дете знаех за всичко това. Виждах вампирите, прелитащи през моите сънища, и разбирах, че те отнемат най-важното в живота. Но на човека беше забранено да го помни наяве — и затова, щом се събудех, приемах за причина на своя страх висящото над леглото ми ветрило, подобно на голям прилеп…

След това имаше удар. Разбрах, че езикът е дал на Ищар цялата събрана реколта, а после се случи такова нещо, че аз просто не мога да го предам с думи. Впрочем то нямаше връзка с мен и беше свързано само с езика. Аз пропаднах в забрава.

Умът ми утихна като повърхността на езеро по време на пълно безветрие — не се случваше съвсем нищо. Трудно е да се каже колко време мина. А после на повърхността на това нищо падна капка.

Не зная в какво точно се блъсна тя. Но за миг вечният невидим фон, на който се случваше всичко останало, изведнъж се раздвижи. Така се случва, когато гледаш към небето и клоните на дърветата, а после по тях минават вълнички и ти разбираш, че е бил не светът, а неговото отражение във водата. По-рано не знаех, че такъв фон съществува. А когато го видях, се изясни, че по-рано съм разбирал неправилно всичко случващо се. И на мен веднага ми стана леко и весело.

По-рано мислех, че животът се състои от събития, които се случват с мен и с другите. И тези събития биват добри и лоши и лошите кой знае защо са много повече. И всичките тези събития се случват на повърхността на масивно кълбо, към което сме притиснати от силата на тежестта, а самото кълбо лети нанякъде в космическата пустота.

А сега разбрах, че и аз, и тези събития, и въобще всичко във вселената — Ищар, вампирите, хората, залепените за стените ветрила и притиснатите към планетата джипове, кометите, астероидите и звездите и даже самата космическа пустота, през която те летят, са просто вълни, носещи се по този невидим фон. Точно такива вълни като тази, която току-що мина през съзнанието ми след удара на капката. Всичко на света беше направено от една и съща субстанция. И тази субстанция бях самият аз.

Страховете, които се трупаха в душата ми с години, мигновено се разтвориха в това, което разбрах. Мен не ме заплашваше нищо на света. Аз също нищо и никого не заплашвах. Нито с мен, нито с другите можеше да се случи нещо лошо. Светът беше устроен така, че това бе невъзможно. И да го разбереш, беше най-голямото щастие от всичко възможно. Знаех го твърдо, защото щастието запълни цялата ми душа и нищо от изпитваното от мен преди не можеше да се сравнява по никакъв начин с него.

Но защо никога преди не съм го виждал, запитах се аз с изумление. И веднага разбрах защо. Да се види, може само това, което има някаква форма, цвят, обем или размер. А тази субстанция не притежаваше нищо подобно. Всичко съществуваше като нейни завихряния и вълни — но за нея самата даже не можеше да се каже, че действително съществува, защото нямаше начин да убедим в това сетивните органи.

Освен тази незнайно откъде паднала капка. Която за секунда ме изтръгна от измисления свят (сега аз със сигурност знаех, че той е измислен, независимо че в него вярваха всички наоколо). Аз с тихо тържество разбрах, че всичко в живота ми сега ще бъде другояче и никога няма да забравя това, което току-що разбрах.

И разбрах, че вече съм забравил.

Всичко свърши вече. Около мен отново се сгъстяваше плътният безизходен живот — с камините, с креслата, с ухиленото златно слънце на тавана, с картините по стените и с Ваал Петрович в дългата червена мантия. Всичко току-що разбрано не можеше да ми помогне, защото мигът, в който разбрах, остана в миналото. Сега наоколо бе настоящето. И в него всичко беше реално и конкретно. И нямаше значение от каква субстанция са направени шиповете и бодлите на този свят. Имаше значение само доколко дълбоко влизат в тялото. А те с всяка секунда се забиваха в него все по-дълбоко — докато светът не стана същият, какъвто си е бил винаги.

— Е, как е? — попита Ваал Петрович, изникнал в моето полезрение. — Как се чувстваш?

Исках да отговоря, че всичко е нормално, но вместо това попитах:

— А може ли още веднъж?

— Да — каза Хера. — Аз също искам. Може ли?

Ваал Петрович се засмя.

— Ето. Вие вече знаете какво е жажда.

— Та може ли, или не? — повтори Хера.

— Не бива — рече Ваал Петрович. — Изчакайте до следващия път.

— И ще бъде точно същото? — попитах аз.

Ваал Петрович кимна.

— Винаги е като първия път. Цялото преживяване е точно толкова свежо. Точно толкова ярко. И точно толкова неуловимо. Ще ви влече да изпитате това чувство отново и отново. И неудобствата от първата част на церемонията няма да имат никакво значение.

— А мога ли сама да почувствам същото? — попита Хера. — Без баблос?

— Това е сложен въпрос — отвърна Ваал Петрович. — Честно казано, не знам. Например толстоистите вярват, че може — ако достатъчно се опростиш. Но доколкото аз мога да съдя, на никого от тях не му се е удало.

— А Озирис? — попитах.

— Озирис? — Ваал Петрович се навъси. — За него се носят разни слухове. Казват, че през шейсетте си е бил баблос венозно. Удрял си помпи, както са казвали тогава. Какво се случвало при това в главата му, не мога да си представя. Него сега даже всички ги е страх да го ухапят. Никой не знае какво му е на акъла и какъв толстоист е той в действителност. Накратко, Озирис е тера инкогнита. Но съществува такава гледна точка, че подобни преживявания са достъпни за светците. Казват още, че нещо подобно може да се изпита във висшите степени от практиката на йога.

— Що за степени са това? — попита Хера.

— Не мога да ти кажа. На никого от вампирите не му се е удавало да ухапе някой толкова далеч напреднал йога. Да не говорим за светците, каквито вече отдавна няма. За по-просто най-добре е да се мисли така: единственият път към утоляване на жаждата на вампира е да смуче баблос. Жаждата и баблосът са биологичен механизъм, подсигуряващ оцеляването на Великия прилеп. Примерно така, както сексуалното удоволствие осигурява оцеляването на рода.

Той боцна тук-там по пулта за управление и чух тихото електрическо бръмчене. Нагръдната пластина се издигна нагоре, после се разкопчаха фиксаторите на ръцете и краката ми.

Изправих се на крака. Още ми се виеше свят и за всеки случай се хванах за облегалката на кресло.

До камината стоеше инкасаторската чанта — разтворена и празна. В пепелта зад решетката можеха да се различат фрагменти от недогорели банкноти от по хиляда рубли. Ваал Петрович се отнасяше към работата си с пълна отговорност. Може би за него това беше религиозен ритуал, където той беше първосвещеник.

Хера стана от креслото. Лицето й беше бледо и сериозно. Когато вдигна ръка, за да оправи косите си, забелязах, че пръстите й треперят. Ваал Петрович се обърна към нея.

— Сега една малка формалност — каза той. — Вежливостта изисква да започнем с дамите.

В ръката му се появи блестящ кръгъл предмет, подобен на голяма монета. Той внимателно я прикрепи към черната тениска на Хера. Тениската веднага провисна — брошката беше тежка.

— Какво е това? — попита Хера.

— Паметен знак „Бог на парите“ — отвърна Ваал Петрович. — Сега знаете защо носим имена на богове.

Той се обърна към мен.

— Някога бях бижутер — поясни той. — И правя тези ордени сам, припомняйки си старите времена. Всички те са различни. За теб направих специален знак — с дъбови криле.

— Защо? — попитах аз подозрително.

— Никакви уловки няма. Просто така се получи. Започнах да правя крилете, а те се получиха по форма като дъбови листа. Но ние, слава богу, не сме фашисти. Ние сме вампири. Това не са дъбови листа, а именно дъбови криле. Виж. Според мен е красиво.

Видях на дланта му матов платинен диск, иззад който стърчаха две златни крила, действително подобни на дъбови листа. На диска със ситни диамантчета бяха изписани думите „R II“.

— Харесва ли ти? — попита Ваал Петрович.

Кимнах — не толкова защото наистина ми харесваше, колкото от учтивост.

— От другата страна има девиз — каза Ваал Петрович. — По традиция също го гравирам аз.

Обърнах знака. На обратната му страна имаше безопасна игла и гравиран в кръг надпис:

„Смуча го не аз, смучат го всички останали. Граф Дракула“.

Както и всички изречения на граф Дракула, мисълта не беше точно най-свежата, но пък и нямаше какво да й се възрази по същество. Ваал Петрович взе изделието си от мен и го закачи на гърдите ми, като ме одраска с иглата.

— Сега вие сте истински вампири — каза той.

— Къде трябва да го нося? — попитах.

— Окачи го в хамлета — каза Ваал Петрович. — Обикновено правят така.

— А кога е следващата церемония? — попита Хера.

Ваал Петрович разпери ръце.

— Това не го решавам аз. Графикът го съставя Енлил, а го утвърждава Примадонага.

Загрях, че има предвид Ищар Борисовна.

— А каква е средната честота? — попитах.

— Честота? — попита Ваал Петрович. — Хм… Интересно, даже не съм се замислял никога. Момент.

Той извади от джоба на хламидата си мобилен телефон и се захвана да натиска копчетата.

— Честотата — каза той след дълга пауза — е следната: три цяло осемдесет и шест стотни да се умножат на десет на минус седма степен херца.

— Тоест?

— Честотата е колко пъти в секунда, нали? Ето колко. Следващият път е някъде след около месец.

— Веднъж месечно е твърде рядко — каза Хера. — Твърде рядко. Така не бива.

— Говорете с началството — отвърна Ваал Петрович. — Ние все пак също си имаме йерархия. Имаш крава, пиеш мляко. Ето, Енлил си има своя домашна станция. Те с Примадоната могат всеки ден да смучат баблос, ако щат. А в самото начало на творческия път, деца, по-често от веднъж в месеца няма да ви огрее.

Той си погледна часовника.

— Е, има ли още въпроси? Защото трябва да вървя.

Повече въпроси нямаше.

След като се сбогувахме с Ваал Петрович, ние с Хера излязохме в коридора. Аз я хванах за ръката. Така стигнахме до изхода, но току пред самата врата тя си дръпна дланта.

— Дай да се видим? — предложих.

— Не сега — отвърна тя. — И не ми звъни за момента. Сама ще се обадя.

Щом ни видя, Митра се запъти към нас.

— Хера — започна той, примижал срещу слънцето, — днес имаш празник. И аз искам да ти направя малко подаръче…

Той замълча и ме погледна.

— Какво? — попитах.

— Рама — каза той, — аз имам добро отношение към теб. Но тук си малко излишен.

— Аз също имам празник — казах аз. — Не забравяй.

— Вярно — съгласи се Митра. — Просто не знам какво да правя… Ето ти още две предложения ЗА борба със самотата. Първо — имаш си Иван. Аз го ухапах, докато чаках Хера — ти като цяло му харесваш, не се съмнявай. Другият вариант е да позвъниш на Локи. Той самият, разбира се, е дъртичък, но ако поискаш да забиеш неговата приятелка, няма да възразява. За разлика от мен…

Хера се подсмихна. Аз пак не намерих какво да кажа — навярно още ми се маеше главата след церемонията. Митра подхвана Хера под ръка и я поведе. Тя даже не се огледа. С Хера ставаше нещо много странно. Не се държеше както трябва. Съвсем не. И аз не разбирах каква е работата.

Те се качиха в колата.

Да позвъня на Локи, помислих си аз — а защо пък не? Може би това е изход. Изход е, разбира се. Друг все едно няма.

Стигнах до колата, настаних се на задната седалка и затръшнах вратата.

— Къде отиваме, шефе? — попита Иван.

— Вкъщи — казах.

Иван потегли, но му се наложи да намали, за да пропусне излязлата иззад храстите кола на Хера. Зад нейните тонирани стъкла нищо не се виждаше — и тази непрозрачност подейства на въображението ми по най-разпалващ начин. Дотолкова разпалващ, че и последните съмнения, останали у мен, отпаднаха.

Набрах номера на Локи. Той вдигна веднага.

— Рама? Здравей. С какво мога да ти бъда полезен?

— Спомняте ли си, вие ми разказвахте за дуелите между вампирите?

— Разбира се, че помня — отвърна Локи. — А защо питаш? Искаш да предизвикаш някого?

По веселия му тон личеше, че той не разглежда сериозно този вариант.

— Да — казах. — Искам.

— Ти шегуваш ли се? — попита Локи.

— Не. Как да го направя?

— Достатъчно е да ми кажеш — отвърна Локи. — Аз ще организирам всичко, това влиза в кръга на задълженията ми. Но трябва да съм сигурен, че говориш напълно сериозно.

— Говоря напълно сериозно — отвърнах.

— Кого искаш да предизвикаш?

— Митра.

Локи за известно време се умълча.

— Мога ли да попитам — каза той най-накрая — каква е причината?

— Лична е — отговорих аз.

— Това никак ли не е свързано с неговата роля в твоята съдба? Имам предвид гибелта на Брама?

— Не.

— Ти добре ли обмисли всичко?

— Да — отговорих.

— Рама — каза Локи, — искам да те предупредя, че това не е шега работа. Ако действително искаш да предизвикаш Митра, аз ще задвижа нещата. Но ако размислиш, ще се получи неудобна ситуация.

— Аз. Действително. Искам. Да. Предизвикам. Митра — повторих. — И няма да размисля.

— Е, какво пък — отвърна Локи. — Какво оръжие предпочиташ?

— Изцяло по ваше усмотрение.

— Добре — каза Локи. — Тогава, моля те, метни ми на пощата дуелния ордер. Но не сега. Ще го напишеш утре сутринта, на бодра глава. Когато обмислиш всичко още веднъж. Тогава ще се задействам.

— Добре. А в каква форма да ви пиша?

— Ще ти изпратя образец. Формата като цяло е произволна, но последният ред трябва да бъде такъв: „Готов съм за това да срещна Бога“.

— Шегувате ли се?

— Ни най-малко. Какви ти тук шеги? Дуелът е сериозна работа. Ти трябва ясно да разбираш с какъв немислим ужас може да завърши всичко…