Empire V

Войници на империята

Енлил Маратович ме подбутна към трима халдеи, обсъждащи нещо наблизо, и тръгна след мен. Когато наближихме, разговорът им секна и те се втренчиха в нас. Енлил Маратович успокоително вдигна пред себе си ръка с разперени пръсти. Аз изведнъж разбрах смисъла на този древен жест — да покаже на събеседника, че в ръцете на приближаващия няма нито нож, нито камък.

— Край — каза Енлил Маратович весело, — днес повече не хапем. Аз момъка го смъмрих за грубиянството.

— Нищо, нищо — отвърна крайният халдей, сгърбен невисок мъж в хламида от сива тъкан, обсипана с дребни цветчета. — Благодаря за увлекателното зрелище.

— Това е професор Калдавашкин — съобщи ми Енлил Маратович. — Началник на дискурса. Несъмнено най-отговорната длъжност в Дружеството на градинарите.

Той се обърна към Калдавашкин.

— А това, както вече знаете, е Рама Втори. Моля да го обичате и уважавате.

— Ще го обичаме, че как — присви към мен старческите си сини очи Калдавашкин, — не ни е за пръв път. Ти, както чух, си отличник по дИскурс?

По ударението на първата сричка разбрах, че пред мен стои професионалист.

— Не точно отличник — отвърнах, — но по дискурс определено бях по-добре, отколкото по гламур.

— Радвам се да чуя — каза Калдавашкин, — че такива неща още се случват в Петата империя. Обикновено е точно обратното.

— В Петата империя? — учудих се аз. — Това пък какво е?

— Нима Йехова не ти е обяснявал? — учуди се в отговор Калдавашкин.

Помислих си, че може просто да не си спомням, и свих рамене.

— Това е световният режим на анонимна диктатура, който наричат „пети“, за да не го бъркат с Третия райх на нацизма и с Четвъртия Рим на глобализма. Тази диктатура е анонимна, както сам разбирана, единствено за хората. А всъщност е хуманната епоха Vampire Rule, вселенска империя на вампирите, или както пишем в тайна символична форма Empire V. Нима в курса ви това го нямаше?

— Имаше нещо такова — казах аз неуверено. — Да бе, да… Балдур казваше още, че култура на анонимната диктатура се явява гламурът.

— Не култура — поправи ме Калдавашкин, вдигайки пръстче, — а идеология. Култура на анонимната диктатура се явява развитият постмодернизъм.

Това със сигурност не бяхме го минавали.

— А какво е това? — попитах.

— Развитият постмодернизъм е такъв етап в еволюцията на постмодернизма, когато той престава да се опира на предшестващите културни формации и се развива най-вече на своя собствена основа.

Дори и смътно не разбрах какво има предвид Калдавашкин.

— Какво означава това?

Калдавашкин няколко пъти премига с очите си метличини през прорезите на маската.

— Точно това, което ти днес ни демонстрира по време на своята реч — отвърна той. — Вашето поколение вече не познава класическите културни кодове. „Илиада“, „Одисея“ — всичко е забравено. Настъпи епохата на цитати от телевизионни предавания и филми, тоест предмет на цитиране стават предишните заимствания и цитати, които са откъснати от първоизточника и са изтъркани до абсолютна анонимност. Това е най-адекватната културна проекция на режима на анонимната диктатура — и едновременно най-ефективният принос на халдейската култура в създаването на Черния шум.

— Черен шум? — попитах. — Това пък какво е?

— Също ли не сте го минавали? — порази се Калдавашкин. — Че с какво сте се занимавали тогава? Черният шум е сумата от всички разновидности на дискурса. Иначе казано, това е бял шум, където всички слагаеми са обмислени и платени. Произволна и случайна съвкупност от сигнали, във всеки от които няма нищо случайно и произволно. Така се нарича информационната среда, обкръжаваща съвременния човек.

— А защо е нужна тя? За да мамим хората?

— Не — отвърна Калдавашкин. — Целта на Черния шум се явява не пряката измама, а по-скоро създаването на такъв информационен фон, който прави невъзможно случайното разбиране на истината, доколкото…

Енлил Маратович вече ме буташе по посока на следващата група халдеи и аз не чух края на фразата — само виновно се усмихнах на Калдавашкин и разперих ръце. Пред мен се появи халдей със син хитон, дребен и женствен, с наманикюрени дълги нокти. Около него стоеше група почтителни спътници в златни маски, подобни на свита.

— Господин Шчепкин-Куперник — представи го Енлил Маратович. — Началник на гламура. Безусловно най-важната длъжност сред нашите приятели-градинари.

Аз вече бях разбрал, че колкото са халдеите, толкова ще са и най-важните длъжности.

Шчепкин-Куперник с достойнство приведе маската си.

— Кажете, Рама — с благозвучен глас произнесе той, — може би поне вас ще ми се удаде да ви излекувам от черната болест? Та вие сте толкова млад. Може би има шанс?

Наоколо се засмяха. Засмя се даже Енлил Маратович.

Обхвана ме паника. Току-що се бях издънил с дискурса, който по общо мнение познавах съвсем не зле. А с гламура винаги си бях имал проблеми. Сега, помислих си аз, ще се опозоря окончателно — какво е това, черна болест“, също не помнех. Налагаше се да го играя грубо.

— За един черна болест — изрекох строго аз, — а за друг черна смърт…

Смехът утихна.

— Да — отвърна Шчепкин-Куперник, — това е ясно, кой ли би спорил. Но защо вие, вампирите, даже най-младите и свежите, веднага се обличате в тези катраненочерни роби? Защо е толкова трудно да ви накараме да добавите към това пиршество на тотална чернота поне мъничък елемент с друг цвят и фактура? Знаете ли какви усилия ми струваше червената папийонка на вашия приятел Митра?

Най-накрая разбрах за какво говори той.

— Имате такъв забележителен, задълбочен курс по глАмур — продължи жално-милно Шчепкин-Куперник. — И въпреки това откак се помня с всички вампири се случва едно и също. На първо време те се обличат безупречно, както ни учи теорията. А после се започва. След месец, най-много след година — и всички лека-полека се плъзват в тази безнадеждно черна пропаст…

Щом произнесе тези думи, наоколо се сгъсти ледено напрежение, което се усещаше почти физически.

— Олеле — прошепна той изплашено. — Простете, ако казах нещо нередно…

Разбрах, че това е шанс да се проявя откъм най-добрата си страна.

— Нищо, нищо — казах аз любезно. — Вие сте много остроумен събеседник и сте доста осведомен. Но ако си говорим сериозно… У нас, смукачите, действително присъства определена тенденция към ноара. Първо, както вие сигурно знаете, това е нашият национален цвят. А второ… Нима не разбирате защо това се случва с нас?

— Кълна се в червената течност, не — отвърна Шчепкин-Куперник.

Изглежда, той изпитваше облекчение, че премина така успешно опасния завой.

— Помислете си още веднъж — казах. — Какво правят вампирите?

— Управляват хода на историята? — раболепно попита Шчепкин-Куперник.

— Не само — отвърнах. — Освен това вампирите виждат вашите тъмни души. Отначало, докато вампирът още се учи, той съхранява наследения от Великия прилеп заряд на божествена чистота, който го кара да вярва в хората, независимо от всичко, което узнава за тях от ден на ден. През този период вампирът често се облича лекомислено. Но от един момент нататък му става ясно, че проблясък в мрака няма и не се предвижда. И тогава вампирът облича вечен траур по хората и става черен като тези сърца, които ежедневно плават пред неговия мислен взор…

— Браво! — ревна до мен Мардук Семьонович. — Енлил, аз това бих го вкарал в дискурса.

Шчепкин-Куперник направи нещо от рода на реверанс, който трябваше да изрази неговите многообразни чувства, и отстъпи от пътя ни заедно със своята свита.

Следващата група, при която ме доведе Енлил Маратович, се състоеше само от двама халдеи, които си приличаха помежду си. И двамата бяха възрастни, не особено спретнати, тлъсти и брадати, само че на единия изпод маската му стърчеше рижа брада, а на другия — сивкавобяла. Белобрадият, както ми се стори, пребиваваше в някаква пол у дрямка.

— Ето това е много интересна професия — каза ми Енлил Маратович, сочейки към рижобрадия. — Може би най-важната за днешния ден. Направо като в италианска драма. Господин Самарцев — нашият главен провокатор.

— Главен провокатор? — попитах аз с почуда. — А какво точно правите вие?

— Въобще това е абсолютно издевателско наименование — басово издудна Самарцев. — Но нали вие, вампирите, обичате да издевателствате над беззащитните хора. Както ти току-що напомни на всички в пределно нагла форма…

От тези думи се стъписах. Самарцев изчака няколко секунди, а после ме бодна с пръст в корема и каза:

— Така показвам какво точно правя. Провокирам. Получава ли се?

И всички наоколо весело зацвилиха. Аз също се разсмях. Както и се полага на един провокатор, Самарцев беше обаятелен.

— Всъщност аз съм мениджър на бъдещето — каза той. — Така да се каже, дизайнер на утрешния ден. А длъжността се нарича така, защото провокацията в наши дни престана да бъде метод за отчитане и стана главен принцип на организацията.

— Не разбирам. Как така провокацията може да бъде метод за отчитане?

— Много просто — отвърна Самарцев. — Това е, когато край самовара седят петима есери и пеят „вихри враждебни над нас са завили“. А сред тях има един внедрен провокатор, който пише за останалите подробни досиета.

— Аха. Разбрах. А как провокацията може да бъде метод на организация?

— Когато провокаторът започва да пее „вихри враждебни“ пръв — отвърна Самарцев. — За да може регистрацията на всички, които припяват, да се води от самото начало. В идеалния случай даже и текста на революционната песен ще го съчинят нашите криейтъри, за да няма никаква самодейност.

— Ясно — казах.

Самарцев отново се опита да ме бодне с пръст в корема, но този път му попречих с длан.

— Това, естествено, се отнася не само за революционните песни — продължи той, — а за всички нови тенденции въобще. Днес никой няма да чака, докато кълновете на новото сами пробият през асфалта.

— Защо? — попитах.

— Защото по асфалта карат сериозни хора. Кълнове по специализираното трасе не са нужни никому. Свободолюбивите кълнове, които разбиват всичко по пътя си, в наши дни е прието да се садят на специално определени за целта места. Мениджърът на този процес по естествен начин става провокатор, а провокацията — мениджмънт…

— А вашият другар с какво се занимава? — попитах аз.

— Младежка субкултура — изрече с прозявка побелелият.

— Виж ти — отвърнах аз. — Е, какво, стиска ли ви да ме замъкнете на майдана?

— С вас няма да стане — отговори побелелият. — Казвам ви го с цялата си младежка прямота.

— Вие май не сте особено млад — отбелязах.

— Правилно — съгласи се той. — Но аз не казвам, че съм млад. Точно обратното, доста съм стар и затова също говоря с цялата си младежка прямота.

— Слушайте — казах, — а можете ли да ми кажете на кого от нашите млади политици може да се вярва? Защото нали не съм само вампир. Аз съм и гражданин на своята страна.

Побелелият халдей и Самарцев се спогледаха.

— Ей — рече Самарцев, — ти, като те гледам, си не по-лош провокатор от мене… Знаеш ли какво е това „параграф 22“?

Това го помнех от дискурса.

— Примерно, да — отвърнах. — Това е ситуация, която, ако може така да се изразя, изключва самата себе си. Мъртва логическа примка, от която няма излизане. От романа на Джоузеф Хелър.

— Правилно — каза Самарцев. — Та значи, „параграф 22“ се състои в следното: каквито и думи да се произнасят на политическата сцена, самият факт, че на тази сцена се появява човек, доказва, че пред нас е курва и провокатор. Защото, ако човекът не е бил курва и провокатор, никой няма да го пусне на политическата сцена — там има три кръга обсада с картечници. Елементарно, Уотсън — ако една жена лапа хуя в публичен дом, от това с висока степен на вероятност следва, че пред нас е проститутка.

Почувствах обида за своето поколение.

— Защо пък непременно проститутка — казах. — Може пък да е шивачка на бельо. Която едва вчера е пристигала от село. И се е влюбила във водопроводчика, ремонтиращ душа в публичния дом. А водопроводчикът я е взел със себе си на работа, защото тя временно няма къде да живее. И там им се е паднала свободна минута.

Самарцев вдигна пръст:

— Ето на това неизказано предположение се държи целият крехък механизъм на нашето младо народовластие…

— Значи у нас все пак има народовластие?

— В перспектива — несъмнено.

— А защо в перспектива?

Самарцев сви рамене.

— Та нали с вас сме интелигентни хора. Значи, като се хванем всички заедно за ръце, ще излижем до смърт гъза на всяка диктатура. Ако, разбира се, не пукнем преди това от глад.

Специалистът по младежка култура тихо добави:

— Ще излижем всяка освен анонимната.

Самарцев го ръгна с лакът в хълбока.

— Их, че ни изтормози с тая твоя младежка прямота.

Явно ударът с лакътя окончателно събуди младежкия специалист.

— А що се отнася до младите политици — каза той, — кадърни момчета има. Нека никой да не се съмнява. И не просто кадърни. Талантища. Нови Гоголевци просто.

— Е, то при тебе всеки ден се раждат Гоголевци — измърмори Самарцев.

— Не бе, честно. Един наскоро прокара петстотин мъртви души по ведомост, аз разказах ли ти? Три пъти поред. Отначало като фашисти, после като педали, а после като православни еколози. Изобщо има на кого да оставим страната.

Енлил Маратович ме помъкна нататък.

— Именувам те Коловрат! — извика Самарцев след мен. — Зиг Хайл!

Представиха ме на облечения като вампир началник на зрелищата — невисок, кльощав човек в черна хламида. Маската му беше толкова голяма, че изглеждаше като шлема на космонавт. Очите в прорезите бяха големи и печални. Кой знае защо на мен ми заприлича на замонашил се Ам-гъл.

— Господин Модестович — каза Енлил Маратович — направи страшно много за нашата култура — изведе я, тъй да се каже, в световния фарватер. Сега у нас също редовно излизат колоритни блокбастъри за борбата на доброто със злото, с непременна победа на добрите сили в края на втората серия.

Модестович имаше по-скромно мнение за себе си.

— Шегуваме се неумело със светлината и мрака — каза той, като чатна приветствено с токове — и от това живеем…

— Радвам се да се запознаем — казах. — Знаете ли, аз отдавна исках да запитам професионалист — защо във всички постижения на нашето киноразпространение задължително побеждава доброто? Нали в реалния живот такова нещо се случва крайно рядко. Каква е работата?

Модестович се прокашля.

— Хубав въпрос — каза той. — На обикновен човек това би било трудно да се обясни без лукавство, но с вас може да се говори прямо. Ако позволите, ще приведа пример от селското стопанство. В съветско време са правени опити — изучавали са влиянието на различните видове музика върху растежа на доматите и краставиците, а също така върху млеконадоя. И било забелязано, че мажорната тоналност благоприятства зеленчуците да се наливат със сок, а млеконадоят расте. А виж, минорната тоналност на музиката, тъкмо напротив, правела зеленчука сух и дребен и намалявала млеконадоя. Човек, разбира се, не е зеленчук и не е крава. Туй чудо е доста по-сложно. Но същата закономерност се проследява и тук. Хората изначално са устроени така, че тържеството на злото за тях е непоносимо…

— А защо хората са устроени така?

— А за това аз трябва да ви питам вас с Енлил Маратович — рече Модестович. — Такива сте ни създали вие. Фактът си е факт — да поставите човек лице в лице с победата на злото е като да накарате крава да слуша „Лунната соната“. Последствията ще бъдат най-обезкуражаващи — и по обем, и по гъстота, и по масленост, и по всички останали параметри. С хората е съвсем същото. Когато наоколо побеждава злото, те губят желание да живеят и измират цели народи. Науката е доказала, че за оптимизация на млеконадоя на кравите трябва да им се пуска ранният Моцарт. Също така и човекът трябва до самата си смърт да се държи в състояние на светла надежда и добродушен хумор. Съществува набор от позитивно-конструктивни ценности, които масовото изкуство трябва да утвърждава. И нашата задача е да следим да няма сериозни отстъпления от този принцип.

— Що за набор е това? — попитах аз.

Модестович вдигна очи, припомняйки си явно някакъв запечатан в паметта му циркуляр.

— Там има много позиции — каза той, — но има основен смислов стожер. Халдеят е длъжен, така да се каже, да подлага живота на безстрашно непредубедено изследване и след мъчителни колебания и съмнения да достига до извода, че основа на съществуващото обществено устройство се явява доброто, което, независимо от всичко, възтържествува. А проявите на злото, колкото и мрачни да изглеждат те, носят временен характер и винаги са насочени срещу съществуващия ред на нещата. По такъв начин в съзнанието на реципиента възниква знак на равенство между понятията „добро“ и „съществуващ ред“. От което следва изводът, че службата на доброто, за което в дъното надутата си мечтае всеки човек, е именно всекидневното производство на баблос.

— Нима такова примитивно промиване на мозъка действа? — попитах.

— Е-е, младежо, не е чак пък толкова примитивно. Човекът, както вече казах, е по-сложен от домата. Но това по парадоксален начин опростява задачата. А на човека е достатъчно да му се обясни, че точно музиката, която той чува, е мажор. Който наистина е изкривен от несъвършенството на изпълнителите — но не докрай и само временно. А каква музика ще се свири в действителност, изобщо не е важно…

Енлил Маратович, явно поуморен от тази беседа, се възползва от момента, дръпна ме за ръкава и каза:

— А ето го впрочем и началника на фолклора.

Той се оказа намирисващ на пот дебелак — приличаше на провокатора Самарцев, само че без брада и харизма. Не ми съобщиха фамилията му и го представиха само по име — „Едик“ (щом зърнах в прорезите на маската виолетовите торбички под изпълнените му с болка очи, аз кой знае защо си помислих, че това е умалително от „Едип“).

— Какво ново във фолклора? — попитах. — Вицове има ли?

— Основно за лабрадора Кони.[29]

— А защо за лабрадора?

— Мислите, че това е страхливост? — усмихна се Едик. — Точно обратното. Сред нашия елит е разпространено убеждението, че реалният управник на Русия е древният пес Балос Имамата, с чието пробуждане в нашата страна е започнала нова епоха. В различните култури него го наричат различно — Гарм, Ктхулу и тъй нататък. Твърдят, че точно той е бил представен на нашето общество като „лабрадора Кони“. Името „Кони“ е думата „инок“ наобратно, което посочва висша степен на демонично „освещаване. А думата „лабрадор“ е образувана от „лаброс“ и „д’Ор“, което означава „Златна брадва“, една от титлите на архиетратега на мрака. Появата на Лабрадора е предрекъл още Хлебников в своите палиндроми — помните ли това смътно предчувствие за затисната уста: „Кон и Toil, от инок — та не реч, а черен ат…“. Президентската форма на управление у нас съществува главно защото статутът на президентско куче е много удобен. Както се казва, президентите идват и си отиват, а остава ’бало си мамата…

Едик срещна погледа на Енлил Маратович и побърза да добави:

— Но все пак, съгласете се, приятно е, когато това „’бало си мамата“ е с човешко лице!

— Това малко излиза извън рамките на устното народно творчество — процеди Енлил Маратович. — По-скоро е устно антинародно творчество…

И ме помъкна по-нататък.

После ме представиха на началника на спорта, бодро културистче със същата пухкава овча поличка, каквато носеше моят съперник в двубоя. Вероятно заради това неприятно съвпадение, на което и двамата не можехме да не обърнем внимание, нашият разговор се оказа кратък и напрегнат.

— Как се отнасяш към футбола? — попита началникът на спорта, като ме обгърна с преценяващ поглед.

На мен ми се стори, че той с някакъв рентген замери обема на мускулите ми направо под дрехите. Усетих остро, че действието на Бонбона на смъртта е отминало.

— Знаете ли — казах предпазливо, — ако трябва да сме честни докрай, главната цел на тази игра — да се вкара топката във вратата — ми се струва фалшива и измислена.

— Е па, тогава си играй шах.

За шаха можех да кажа същото — но реших да не се вкарвам в беседа. Запознанствата продължиха дълго. Аз, доколкото можех, любезничех с маските, те любезничеха с мен, но по предпазливите припламвания на очите в златните очници разбирах, че всичко в тази зала се крепи само на страха и на взаимната омраза — която впрочем също тъй здраво скрепяваше събралите се, както можеше да ги скрепява християнската любов или съвместното владение на волатилни акции.

Понякога ми се струваше, че край нас минават известни хора — разпознавах ту позната прическа, ту маниер на прегърбване, ту глас. Но пълна увереност нямах никога. Веднъж наистина бях готов да си заложа главата, че на метър от мен стои академик Церетели — доказателство беше особената хитроумна умелост, с която беше окачил геройската звезда на своята хламида — накривенко, височко и сякаш мъничко нелепо, така че отдалече да се вижда трогателно неприспособеният към живота аскет на духа (бях виждал по телевизора, че той по същия начин я лепваше на ревера на сакото си).

Но Енлил Маратович ме преведе покрай него и аз така и не разбрах вярна ли е догадката ми, или не.

Най-сетне ме представиха на всички, на които трябваше, и Енлил Маратович ме остави сам. Очаквах, че върху мен ще се изсипе буря от внимание, но към мен почти не гледаха. Забравиха ме веднага — халдеите равнодушно ме подминаваха, без даже да ме удостоят с поглед. Взех си от банкетната маса чаша с червена на цвят течност с пластмасова сламка.

— Какво има тук? — попитах аз оказалия се до мен маскиран.

— Комарче — измърмори презрително той.

— Кой е комарче? — обидих се аз.

— Коктейл „Комарче“, водка със сок от клюква. В някои чаши има просто сок, а на коктейла сламката е заострена — като игла на спринцовка.

Щом го каза, той награби два коктейла и ги понесе към другия край на залата.

Изпих си коктейла. После и втори. След това се разходих напред-назад из залата. Никой не ми обръщаше внимание. Sic transit glamuria rnundi[30], мислех си аз, докато се вслушвах в ромолящите наоколо светски разговори. Беседваха за разни неща — за политика, за кино, за литература.

— Тоя писател кърти, да — казваше един халдей на друг. — Но не смърти. Писатели трепач от моя гледна точка днес в Русия няма. Тия, дето къртят, от друга страна, с всеки изминал ден стават все повече. Но от тях винаги сме си имали доста. Разбирате ли какво имам предвид?

— Разбира се — отговаряше вторият и клепачът му тънко играеше в прореза на маската. — Но от друга страна, вие самият сега от друга страна заговорихте за тези, дето къртят. Щом кърти, от друга страна — ако той действително е от другата страна — нима и само по силата на това, той вече не смърти?

Сред тълпата имаше и западни халдеи, пристигнали явно за обмяна на опит. Чувах откъси от английска реч:

— Do Russians support gay marriage?

— Well, this is not an easy question — дипломатично отговаряше глас със силен руски акцент. — We are strongly pro-sodomy, but very anti-ritual…[31] И освен това, струва ми се, имаше няколко души от нефтения отрасъл — до този извод стигнах по долетелия до мен израз „черна течност“. Върнах се при масата и изпих трети коктейл. Скоро ми поолекна.

На сцената с пълна сила течеше представлението. Вампирите показваха нещо като програма на художествената самодейност, която явно трябваше да придаде на взаимните отношения сърдечна топлота. Но не им се получаваше особено добре. При това по репликите наоколо разбрах, че тази програма всички са я гледали вече много пъти.

Отначало Локи танцува танго със своята гумена жена, която водещият, висок халдей с червена роба, кой знае защо нарече култова. Веднага след номера група халдеи се качи на сцената и връчи на Локи подарък за неговата мълчалива спътничка — кутия, обвита с няколко слоя златна хартия и вързана с алена панделка. Дълго отваряха кутията.

Вътре имаше огромен вибратор — „членът на цар Соломон“, както го нарекоха участниците в представлението. Отстрани на тази греда от розова гума се виждаше надпис „И тУИ ще мине!“. Помислих си, че е отговор на безсмъртното тристишие на бедрото на учебното пособие. От коментарите на околните стана ясно, че този майтап също се повтаря от година на година (миналата година, каза някой, членът бил черен — опасна дързост в нашето тъй сложно време).

След това на сцената излязоха Енлил Маратович и Митра. Те разиграха пиеска от китайския живот, в която фигурираха император Цинлун и случайно комарче. Комарчето беше Енлил Маратович, а императорът — Митра. Същността на пиеската се свеждаше до следното: императорът забеляза, че го е ухапал комар, възнегодува и започна да изрежда на комара всичките свои земни и небесни звания — и при всяка нова титла потресеното комарче все по-ниско и по-ниско склоняваше глава и едновременно все по-дълбоко забиваше жилото си (сгъваема антена от старо радио, която Енлил Маратович притискаше с ръце към челото си) в императорския крак. Когато императорът изброи най-сетне всичките си титли и се накани да шляпне комара, той вече си беше свършил работата и благополучно отлетя.

На този гег искрено му ръкопляскаха — от което аз заключих, че в залата има много представители на бизнеса.

После имаше смесени гегове, в които участваха вампири и халдеи. Представляваше последователност от кратки сценки и диалози:

— Сега ще имаме, както се изразяват французите, минет-а-троа — казваше халдеят.

— Не е минет, а е менаж — поправяше го вампирът. — Menage a trois.

— Менаж? — опулваше се халдеят. — Това пък какво е?

Някои диалози отпращаха към филми, които бях гледан (сега знаех, че това се нарича „развит постмодернизъм“):

— Желаете ли гейша? — питаше вампирът.

— Това оная, дето може да погледне така, че човек пада от велосипеда ли беше?

— Точно така — потвърждаваше вампирът.

— Не, благодаря — отвръщаше халдеят. — Ние искаме малко ебън, а не да падаме от колела.

После от сцената четоха гражданствени стихове в духа на Евтушенко:

„Не се точи на митницата, прокуроре — че пак пред цялата Русия ще загазиш…“ И тъй нататък.

Като се изморих да стоя прав, приседнах на една табуретка до стената. Бях напълно изцеден.

Очите ми залепваха. Последното, което видях в подробности, беше танцът на старшите аниматори — четирима халдеи, на които така и не ме представиха. Те изпълниха някакъв дивашки краковяк (не знам защо, но наум ми дойде именно тази дума). Трудно е да се опише танца им — приличаше на ускорените движения на класическата четворка лебеди, само че тези лебеди като че знаеха, че работата няма да се ограничи само до Чайковски и в края на краищата всичките ще заминат за краковска кървавица. Пикантност на номера прибавяше това, че аниматорите бяха облечени като телетъбис — над маските им стърчаха дебели златни антени в съответните форми.

После на сцената започнаха вокални номера и сега можеше задълго да си държа очите затворени, като продължавам да следя ставащото. Пред микрофона се изправи Йехова с китара, прекара два пъти пръсти през струните и запя с неочаквано красив глас:

С концентрата всичко беше ясно — аз също знаех едно-две места, където той цъфти, да го кажем тъй. Представих си роза и нейното отражение в безкрайния коридор на две огледала, а после зелените колони на Independence Hall от обратната страна на стодоларовата банкнота скочиха в двора и започнаха да танцуват една с друга танго, като имитираха движенията на Локи и неговата покорна спътница. Аз, разбира се, вече спях.

Най-накрая, вярно, ми просветна от какви точно „купони“ е произлязла думата „купон“. Същите, дето ги наричаха и „зелено“. Насън мисълта беше по-многоизмерна, отколкото наяве — този свят, мислех си аз, си намира децата сред зеленото зеле, за да намери после „зелено“ в децата.