Empire V

Великото грехопадение

Следващият ден бе красив и страшен. Духаше силен вятър и във въздуха се усещаше някаква отрезвяваща студена свежест — вероятно предвестник на есента. Слънцето ту грейваше, ту се криеше зад облаците. Аз отворих прозорците в гостната, закрепих отделните крила за зазиданите в стената кукички и кой знае защо запалих свещи, макар че бе светло. Нахлуващото в стаята течение караше пламъчетата им да трептят, което много ми харесваше.

Надвечер звънна Митра и попита как я карам. Аз му разказах за вчерашния урок с Локи. Митра се развесели.

— Нали ти казах — тази тема за по-старото поколение е табу. Примерно като със солената думичка. Всички тия членовредителски методи, на които те учи Локи, не си струва да се вземат сериозно. Един джентълмен никога не ще започне да рита жената по време на полов акт.

— А какво прави джентълменът? — попитах аз.

— Това е индивидуално. Аз например слагам на нощното шкафче пистолет или бръснач.

Не можах да разбера дали се шегува, или не. Но следващата фраза на Митра ме накара да забравя за всичко.

— Знаеш ли за какво ти се обаждам? — каза той. — Довечера е Великото грехопадение…

По цялото ми тяло премина студена вълна. Тя възникна в района на слънчевия сплит и достигна до крайчеца на всеки един нерв — сякаш вътре в мен включиха леден душ.

— Как? Вече?

Митра се засмя.

— Не мога да те разбра. Ту нямаш търпение, ту е твърде рано… Не бой се бе. Няма нищо страшно.

— Какво трябва да правя?

— Нищо. Чакай, скоро ще дойде куриер и ще ти донесе пакет. В него ще има инструкции.

— Може ли да ти звънна? — попитах аз. — Ако възникнат въпроси?

— Въпроси няма да възникнат — отвърна Митра. — Освен ако, разбира се, не започнеш специално да си ги измисляш. Няма нужда да ми звъниш. Аз ще те посрещна.

— Къде?

— Ще видиш — каза Митра и затвори.

Затворих слушалката и седнах на дивана.

Знаех със сигурност, че не искам никакво грехопадение. Искаше ми се само едно — да си седя на тихо и да се успокоя.

Надявах се, че в главата ми ще се появи някаква спасителна мисъл, някакъв хитроумен изход от ситуацията. Той несъмнено съществуваше и просто бяха необходими няколко минути съсредоточаване, за да го открия. Затворих очи.

И тогава на вратата се позвъни.

Станах и обречено се помъкнах да отворя.

Но зад вратата нямаше никого — само на пода стоеше мъничка черна кутийка. Занесох я в гостната. Поставих кутийката на масата и се запътих към банята — кой знае защо ми се прииска още веднъж да си взема душ.

Изкъпах се щателно и се сресах, като намазах косата си с гел. След това отидох в спалнята и облякох най-хубавите си дрехи — комбинация от сако, риза и панталон, свалени от манекена на витрината на LovemarX.

Да се отлага повече моментът на истината беше невъзможно. Върнах се в гостната и отворих кутийката.

Вътре на червена бархетна подложка лежеше малка съдинка от тъмно стъкло във вид на сгънал крилете си прилеп. Вместо глава той имаше череп-запушалка. До него лежеше бележка.

Погледнах флакона. Явно по-нататъшните инструкции се съдържаха в препарата. Ще дойде черна кола и ще ме откарат нанякъде…

Спомних си, че Хартланд е нещо полумитично, геополитически фетиш, с който се плюнчат по кръглите маси в редакциите на националноосвободителните вестници, когато трябва да се покаже на спонсорите, че работата кипи с пълна сила. Значението на термина не го знаех. Участниците в тези кръгли маси най-вероятно също.

Какво се има предвид тук? Може би някакво съкровено място? От „heart“ — сърце? Вероятно това е метафора… Изобщо те метафорите биват различни, помислих си аз. Ще те затворят в стая с някакъв клошар и ще ти кажат: „Искаш ли да си вампир — изяж сърцето му…“. И ей ти го Хартланд. И какво ще правиш тогава?

— Скоро ще разберем — произнесе в стаята нечий рязък и решителен глас.

Разбрах, че съм го казал самият аз. Едновременно с това забелязах още едно странно нещо. На мен ми се струваше, че съм изпълнен със съмнения и страхове — а ръцете ми междувременно деловито отвориха флакона и извадиха от него кристалния череп… Някаква моя частичка умоляваше да не бързаме и да отложим процедурата — но езикът вече беше поел управлението в свои ръце.

Във флакона се оказа точно една капка течност. Аз я прелях в устата си и щателно я втрих в горния си венец.

Нищо не се случи.

Реших, че препаратът не действа веднага и седнах на дивана. Спомних си за приветствието, което ме молеше да науча Енлил Маратович, и взех тихо да си повтарям:

— Рама Втори се явява в Хартланд! Рама Втори се явява в Хартланд!

След минута в мен възникна увереност, че тези думи вече никога и при никакви обстоятелства не мога да ги забравя. Престанах да си ги мънкам под носа. И тогава се чу музиката.

Някъде свиреха „Реквием“ на Верди (сега често разпознавах класиката и всеки път се дивях на обширните си познания в тази област). Изглежда, музиката я слушаха един етаж по-нагоре… А може би и оттатък — трудно беше да се определи точно. Взе да ми се струва, че именно музиката, а не вятърът, кара пердетата да трептят.

Аз се отпуснах и се заслушах.

Дали заради страховитата музика, дали заради примигването на вечерната светлина зад развяващото се перде, взе да ми се струва, че със света се случват странни изменения.

Кой знае защо той заприлича на царството на сънищата. Това бе неразбираемо — никога не бях виждал царството на сънищата, само бях чел за него в приказките и не знаех как трябва да изглежда то. Но чувствах, че геометрията на старинните мебели, ромбовете по паркета и облицовката на камината идеално биха паснали да са нечий сън… В този момент разбрах, че мисля за царството на сънищата, защото мен самия ме кара на сън.

Само това ми липсваше — да проспя най-важното събитие в живота си. Станах и се заех да се разхождам напред-назад из стаята. Веднага ми хрумна, че може да съм заспал и просто да сънувам, че се разхождам из стаята.

А после започна страшното.

Разбрах, че във флакона може да е имало отрова. И аз можеше не да заспя, а да умирам и всичко случващо се с мен да е просто замиране на остатъчните разряди в електрическите контури на мозъка ми. Тази мисъл беше непоносимо ужасна. Помислих си, че ако спях, то от страх сигурно щях да се събудя. Но веднага ми се стори, че уплахата ми всъщност е твърде вяла, и именно това доказва, че спя.

Или съм умрял.

Защото смъртта, разбрах аз, е просто сън, който с всяка секунда става все по-дълбок, такъв сън, от който се събуждаш не там, където си бил по-рано, а в друго измерение. И кой да знае колко време може да го сънуваш?

Може би цялата ми вампирска кариера е просто смъртта, която се опитвам да скрия от себе си колкото се може по-дълго? А „важното събитие“, което очаквам, е именно моментът, когато ще ми се наложи да го призная окончателно пред самия себе си?

Опитах се да прогоня тази мисъл, но не можах. Точно обратното, намирах все повече потвърждения на своята ужасна догадка.

Спомних си, че вампирите във всички времена са смятани за живи мъртъвци — денем те лежали в ковчезите, посинели и студени, а по нощите ставали да се сгреят с глътка топла кръв… Може би за да се стане вампир окончателно, трябва да се умре? И тази прозрачна капка под кристалния череп е последният пропуск за новия свят?

Разбрах, че ако действително съм умрял, страхът може да нараства до безкрайност. Нещо повече, може да трае цяла вечност — та нали времето е субективно. Последните химически искри на съзнанието могат да изглеждат отвътре по всякакъв начин — нищо не им пречи да се разтегнат до много милиони години. Ами ако наистина всичко свършва така? Жълто-червеният проблясък на залеза, вятърът, камината, паркетът — и вечната смърт… И хората не знаят нищо за този ужас, защото никой не се е върнал да им разкаже.

„Libera me. Domine, de morte aeterna“ — пропя далечен глас. Действително ли горе свиреха Верди? Или моят загиващ мозък е превърнал в музика проумяването на своята съдба?

Разбрах, че ако не направя усилие и не се събудя, то така и ще пропадна завинаги в този черен кладенец и вече ще е все едно дали съм спял, или не, защото ужасът, който се разкри пред мен, бе по-дълбок от съня и от бодърстването, и въобще от всичко, което ми беше познато. Най-поразително бе, че входът за капана се намираше практически пред очите ми — натам водеше простата последователност от съвсем обичайни мисли и бе непонятно защо всички хора без изключение все още не са попаднали в тази мъртва примка на ума.

„Та значи това е вечната смърт? — помислих си аз. — Ето за какво пеят те… Не, не може да бъде. Аз ще се измъкна оттук, каквото и да ми струва!“

Трябваше да се отърся от вцепенението. Обхванах се с ръце и се опитах да откъсна от себе си ципата на кошмара — направо с ръце, сякаш беше нещо физическо.

И изведнъж разбрах, че това вече не са ръце.

Вместо тях видях някакви черни дрипи, покрити с къса блестяща козина, подобна на къртича. Пръстите ми бяха свити в тъмни, мазолести юмруци с неправдоподобно големи вроговени кокалчета, каквито имат фанатичните каратисти. Опитах се да ги разтворя, но не можах — нещо пречеше, сякаш пръстите ми бяха стегнати с бинт. Удвоих усилията си и изведнъж юмруците ми се разтвориха, но не като обикновени човешки длани, а като два черни чадъра. Погледнах пръстите си и разбрах, че пръсти вече нямам.

На тяхно място имаше дълги кости, съединени с кожени ципи. Запазил се беше само палецът, стърчащ от крилото като цевта на авиационно оръдие. Той завършваше с крив, остър нокът с размерите на хубав щик. Обърнах се към огледалото, вече досещайки се какво ще видя.

Лицето ми беше станало на сбръчкана муцуна — невъобразима смес от свиня и булдог, раздвоена долна устна и нос, подобен на нагъната като хармоника зурла. Имах огромни конусовидни уши с множество сложни преградки вътре и ниско чело, обрасло с черна вълна. Над главата ми се извисяваше дълъг рог, завит рязко назад. Бях нисък на ръст, с бъчвоподобен мъхнат торс и с малки криви крака. Но най-ужасяващи бяха очите — мънички, хитри, безжалостни и цинично умни като на милиционер от Москворецкия пазар.

Вече бях виждал тази муцуна на снимката на прилепа-вампир desmodus rotundus — само че прилепът нямаше рог. Аз всъщност бях станал именно такъв прилеп, само че голям.

А съвсем честно казано, силно наподобявах дявол. Когато ми хрумна тази идея, си помислих, че все пак още не съм станал дявол докрай, тъй като ставащото не ми харесва. И разбрах, че това нищо не значи — възможно е на дяволите също да не им харесва да са дяволи.

Разперените криле се закачаха за мебелите и аз ги сгънах. За целта се наложи с усилие да свия пръстите си — тогава крилете като два чадъра се свиваха в черни цилиндри, завършващи с корави като копита юмруци.

Опитах се да направя крачка, но не можах. И разбрах, че трябва да ходя по специален начин. За да се придвижвам, трябваше да се подпра с юмруци на пода и да изнеса леките си задни лапи към нова опорна точка. Струва ми се, примерно така се придвижваха горилите.

Забелязах, че съм престанал да мисля. Мозъкът ми повече не генерираше несвързани мисли — вътрешното пространство, където те се кълбяха по-рано, сега сякаш беше минато с прахосмукачка — в него бе останало само острото и точно осъзнаване какво се случва наоколо. Но освен това изострено присъствие се бе появило и нещо напълно непознато ми преди.

Намирах се не само в настоящето. Върху реалността сякаш се наслагваха множество трепкащи образи на бъдещето, които се обновяваха с всяко мое вдишване и издишване. Можех да избирам между различните варианти на това, което ще се случи. Не знам с какво мога да го сравня — освен с течнокристалния прицел, през който летецът изтребител вижда света, едновременно четейки необходимата му информация. Този прицел беше самото ми съзнание.

Усещах присъствието на хора. В апартамента над мен те бяха двама. Трима души имаше на моя етаж и още двама отдолу. Можех да се добера до всеки един от тях с няколко скока и замаха, но изобщо не ми трябваше. Искаше ми се да изляза на чист въздух. Можех да напусна апартамента през прозореца, през вратата и…

Не можех да повярвам, че такава възможност е реална. Но инстинктът ме уверяваше в това.

Умът ми нарисува нещо като зелен пунктир, гмуркащ се в камината и отиващ нагоре и към бъдещето — и аз си позволих да съвпадна с този пунктир. Пред лицето ми се мярна решетката на камината, после тухли, после сажди и някаква стоманена скоба, а сетне съзрях тенекиените ивици на покрива и вечерното небе.

Разбира се, осъзнах аз, това е просто сън — с такава лекота може да се движиш само насън. Знаех, че трябва да летя на запад, където трябваше да ме посрещнат. Придвижването се оказа просто — достатъчно бе да се облакътя на въздуха и да набележа посоката.

Чувствах насекомите и птиците, висящи в пространството. Те се появяваха след свистящото издишване, което, естествено, се изтръгваше от дробовете ми при всеки замах на крилете. Всяко такова издишване опресняваше картината ми на света — сякаш автомобилна чистачка минаваше по замътненото от дъжда предно стъкло. Виждах долу къщите, колите, хората. Но мен, сигурен бях, не ме забелязва никой. Вече не се боях, че съм умрял — сега този страх ми изглеждаше смешен. От друга страна, наяве би било невъзможно да напусна дома през комина. Следователно спях.

Но на света имаше най-малко още едно същество, което сънуваше абсолютно същото. Разбрах го по далечния вик, който беше досущ като моя — той веднага направи света по-отчетлив и ярък, сякаш го огряха с второ слънце. Към мен се приближаваше някой, подобен на мен. Аз полетях насреща му и скоро се оказахме един до друг.

Най-много от всичко летящият вампир наподобяваше обрасла с черна козина свиня с ципести криле. Те не израстваха от гърба, както ги рисуват в църквите на дяволите и ангелите, а бяха опънати между предните и задните лапи. Покрай тялото ги покриваше къса черна вълна. Предните лапи бяха дълги и огромните им пръсти, разперени в безмерно нагло ветрило, бяха съединени е черни кожени ципи, образуващи по-голямата част от крилото.

„Добре дошъл“ — каза съществото.

„Добър вечер“ — отвърнах аз.

„Познаваш ли ме? — попита съществото. — Аз съм Митра.“

Ние можехме да говорим — но не на глас, а иначе. Не беше телепатия, защото си нямах понятие за какво мисли Митра. Обменяхме си фрази, състоящи се от думи, но не издавахме никакви звуци. Това по-скоро приличаше на субтитри, изникващи направо в ума.

„Как долетя?“ — попита Митра, поглеждайки от косматата очница с подобно на маслина око.

„Нормално. Нас не ни ли виждат през прозорците?“

„Не.“

„Защо?“

„Внимавай!“

Митра свърна надясно, за да заобиколи ъгъла на сградата на „Газпром“. Аз едва успях да повторя маневрата му. След като се убедих, че пред нас няма препятствия, повторих въпроса:

„Защо не ни виждат?“

„Питай Енлил — отговори Митра. — Той ще ти обясни.“

Разбрах накъде летим.

Вече се стъмняваше. Градът бързо се оттегляше назад — отдолу заплуваха черните петна на гората, след това се снишихме и край нас мъглата взе да се сгъстява. Скоро съвсем престанах да виждам каквото и да е наоколо. Даже Митра, който летеше на няколко метра пред мен, стана невидим. Но аз не изпитвах никакви трудности с ориентацията.

Подминахме шосето, по което се движеха автомобили. След това дълго време под нас имаше само дървета — главно борове. После започнаха огради и постройки с най-различен вид. Впрочем, ако трябва да съм точен, не можех да кажа от какъв вид, защото ги възприемах не със зрението, а сякаш с напипване — само че ги опипвах с вик. Същите викове издаваше летящият до мен Митра, което придаваше на възприятията ми стереоскопична надеждност. Чувствах всяка керемида на покрива, всеки лист на дървото, всяко камъче по земята. Но не знаех какво е на цвят всичко това и как го вижда окото, заради което светът ми изглеждаше като някакъв сив компютърен макет, триизмерна симулация на самия себе си.

„Къде сме?“ — попитах аз Митра.

„До Рубльовка“ — отговори той.

„Ясно — казах аз. — Че къде другаде… А защо е тая мъгла наоколо? Никога не съм виждал такава.“

Митра не отговори. И изведнъж за втори път през деня изпитах пристъп на остър ужас.

Усетих дупка в земята. Тя беше напред по курса ни.

Ако гледах света с нормални човешки очи, аз най-вероятно нищо нямаше да забележа — около дупката растяха дървета, тя бе обкръжена от всички страни с ограда, а отгоре я закриваше маскировъчна мрежа с гъсто налепени пластмасови листенца (чувствах, че това са изкуствени листа, защото всички те бяха с еднаква форма и размер). Даже да бях различил земния склон, бих го приел за овраг. И със сигурност не бих намерил в това нищо странно — малко ли са из близкото Подмосковие овразите, прикрити с маскировъчни мрежи.

Но аз виждах дупката не с очи, а със своя локатор. И тя ми изглеждаше като пролука в мирозданието, защото моят вик отлиташе в нея и не се връщаше. Изглежда, надолу пропастта се разширяваше, макар и да не можех да кажа със сигурност — беше твърде дълбоко. Толкова дълбоко, че ти призляваше. Или може би работата беше не в дълбочината, а в нещо друго… С една дума казано, на мен ужасно не ми се искаше да доближавам това място, но Митра летеше именно нататък.

Напълно скрита от мрежата, дупката напомняше по форма приплеснато човешко сърце — както го рисуват по комиксите. Или, разбрах обречено аз, на палмовото ветрило над моето детско креватче… Дупката от всички страни бе обкръжена с висока сляпа ограда, която аз забелязах още отдалече. Но сега ми стана ясно, че това са оградите на различни участъци, прилепени един до друг. Оградите бяха с различна височина, от различен материал — но се събираха една с друга така, че се получаваше непрекъсната ограда без най-малка пролука. Да отидеш до дупката по земната повърхност, не беше възможно.

„Внимание — изкомандва Митра, — прави като мен!“

Той огъна криле и се спусна към края на мрежата, като забави ход почти до пълно спиране, изящно се престрои във въздуха и се гмурна под нейния край. Аз го последвах и прелитайки на косъм от обраслия с трева склон, рухнах в пропастта.

Там беше прохладно. По скалистите стени тук-там растяха трева и храсти. Миришеше на хвойнов дим или на нещо подобно. Чувствах множество отвори и процепи в камъка, но не ги виждах. Виждаше се единствено самотна светлинка на стената на склона.

Виждаш ли лампата? — попита Митра. — Ти си нататък.“

„А ще мога ли да се добера сам?“

Дук е трудно да се заблудиш. Пък и не си сам…“

Исках да го попитам какво има предвид, но той вече летеше нагоре. И тогава забелязах, че в шахтата се е появил още един вампир. Той се размина с Митра покрай ръба на пропастта и сега се снишаваше.

Съобразих, че трябва по-бързо да кацна, защото щеше да бъде неудобно двама да летят в тясното пространство. То и за един беше неудобно. Движех се като плувец в басейн — щом долетя до единия край, се преобръщах и политах към другия, снишавайки се постепенно.

Скоро се спуснах към източника на светлината. Той беше скрит от полукръгла арка. Пред нея имаше неголяма площадка над пропастта, върху която падаше жълтият електрически лъч. Тук, изглежда, трябваше да се приземя.

На няколко пъти прелетях от единия край на пролома до другия, докато преценявах как да го направя. Крилете на втория вампир шумоляха само на няколко метра над мен и започнах сериозно да се опасявам, че ще се сблъскаме. Трябваше да побързаме и реших да се доверя на инстинкта.

Щом се намерих точно над площадката, аз забавих ход до пълно спиране във въздуха, свих крилете си в юмруци и паднах на роговите им кокалчета. Движението се получи много ловко, но леко патетично — оказах се в някаква патетична поза, сякаш съм преклонил колене пред олтар. Почти веднага и вторият вампир с шумолене се приземи до мен. Завъртях глава, но видях само черния му силует.

Наоколо беше тъмно, тихо и влажно. Отпред имаше арка, изсечена в камъка. Зад нея в плитка каменна ниша гореше слаба електрическа лампа в плафон от жълто стъкло с формата на срязан напреки портокал — тя не толкова разсейваше тъмнината, колкото я подчертаваше. Под лампата имаше врата. Сливаше се по цвят със скалата и аз я забелязах едва тогава, когато започна бавно да се завърта навътре.

Тя се разтвори, но в черния правоъгълен отвор не се появи никой. Няколко секунди се колебах и не знаех какво да правя — дали да чакам покана, дали да вляза. После си спомних за приветствието, което трябваше да произнеса. Изглежда, тъкмо това беше моментът да го направя. Повтаряйки го наум, за да не сбъркам, аз шумно изрекох:

— Рама Втори се явява в Хартланд!

Разбрах, че съм произнесъл фразата с нормалния си човешки глас. Погледнах към ръцете си и видях обикновени човешки юмруци, опрени в камъните на пода. Шикозното ми сако беше с разкъсан ръкав и измацано със сажди по лактите. Освен това на лявата ми китка имаше прясна драскотина. Изправих се на крака.

— Хера Осма се явява в Хартланд!

Извърнах глава. До мен стоеше онова същото момиче от снимката. Беше по-висока, отколкото си мислех, кльощава, с тъмни панталони и също такава тениска. На главата й се мъдреше вече познатата ми взривоподобна купа коси.

— Е какво пък — произнесе от тъмното гласът на Енлил Маратович, — добре дошли в моя скромен хамлет, деца. След като вече сте дошли.

И в стаята пред нас се запали светлина.