Empire V

Ум „Б“

В хамлета на Енлил Маратович нямаше никакви мебели, ако не броим сгъваемата стълба. Обстановката беше аскетична: възглавници в скучен сив цвят по пода, издържана в същата унила гама кръгова фреска, изобразяваща погребението на неизвестен рицар — по последния му път го придружаваха множество достойни господа с дантелени якички, а самият мъртвец беше в доспехи с разсечена гръдна пластина, над която във въздуха кръжеше син комар с размерите на едричка врана.

На височината на раменете ми висеше широк меден обръч, закрепен с три щанги към тавана — той заемаше почти цялата стая. Кой знае защо, още от пръв поглед ставаше ясно, че е много древна вещ.

Енлил Маратович висеше с главата надолу, закачил се за обръча с крака и скръстил ръце на гърдите си. Беше облечен в тренировъчен костюм от дебело черно трико. Увисналата качулка на горнището му приличаше на права яка с нелепа фантастична форма — сякаш от „Мосфилм“ се бяха опитали да го облекат като вампир.

— Вие сте направо като мобилен вампир — каза Хера.

— Какво? — учудено попита Енлил Маратович.

— Имаше такава реклама по телевизора. За вампирите, които говорят по мобилните си телефони нощем, за да икономисат от дневните тарифи. А денем спят надолу с главата като прилепи.

Енлил Маратович изхъмка.

— Доколкото зная — каза той, — вампирите не икономисват от тарифите. Вампирите икономисват от рекламата.

— Позволете да не повярвам, Енлил Маратович — каза Хера. — На мен ми се струва… Тоест не ми се струва, а съм напълно сигурна, че в света вече от много години върви пиар кампания за реабилитация на вампирите. Вземете, ако щете, тия мобилни вампири. Даже и за глупаците е ясно, че това е реклама на вампирите, а не реклама на тарифите… А за Холивуд въобще да не говорим.

Веднага разбрах, че е права. Дойдоха ми наум огромно количество примери, които потвърждаваха думите й. По някаква странна причина хората бяха склонни да идеализират вампирите. Нас ни изобразяваха като фини стилисти, мрачни романтици, замислени мечтатели — винаги с голяма доза симпатия. Вампирите ги играеха привлекателни актьори, поп звездите с голямо удоволствие ги изобразяваха в клиповете. На запад и изток селебритис не виждаха в ролята на вампир нищо срамно. Това наистина беше странно — развращаващите малолетни или осквернителите на гробове се намираха доста по-близо до средностатистическия човек, отколкото ние, но към тях човешкото изкуство не проявяваше никаква симпатия. А върху вампирите се изливаше просто фонтан от съчувствено разбиране и любов… Едва сега схванах каква е работата. Чудното беше как сам не съм се досетил.

— Така си е — каза Енлил Маратович. — Всички вампири по света редовно кихат кинти за поредния вампирски филм, за да не се замисля никой от хората кой и как им смуче в действителност червената течност. Но това, разбира се, няма да продължава вечно. Ще дойде ден, когато симфонията между човека и вампира ще престане да бъде тайна. И общественото мнение трябва предварително да бъде подготвено за този ден.

Реших, че е дошло времето да задам измъчващия ме въпрос.

— Кажете, Енлил Маратович, а нашият полет… Той ли беше Великото грехопадение?

— Не.

Това не го очаквах. Енлил Маратович се усмихна.

— Великото грехопадение е да разберете каквото ще ви разкажа днес. Желателно е главите ви да работят добре, затова настанявайте се…

И той посочи обръча.

Медният обръч беше загърнат в мека обвивка от прозрачна пластмаса, също като лост в спортна зала. Изчаках Хера да освободи сгъваемата стълба (аз исках да й помогна, но тя се справи много ловко), покатерих се горе и увиснах на обръча с главата надолу. Кръвта преля към главата ми, но намерих това за приятно и умиротворяващо.

Хера висеше точно срещу мене, затворила очи. Върху нея падаше ивица жълта светлина от лампата. Тениската й се беше смъкнала надолу и пъпът й се виждаше.

— Харесва ли ти? — попита Енлил Маратович.

Говореше на мен. Аз бързо отклоних очи.

— Какво имате предвид?

— Да висиш така — харесва ли ти?

— Да — казах аз. — Дори не очаквах. Това е защото кр… червената течност се прелива към езика?

— Точно така. Когато вампирът трябва бързо да си възстанови силите и да се съсредоточи, това е най-добрият метод.

Беше прав — с всяка секунда аз се чувствах все по-добре. Връщаха ми се силите, изразходвани по време на полета, да се виси с главата надолу беше толкова уютно, колкото и да седиш в креслото край камината.

Няколко минути изминаха в тишина.

— Днес вие трябва да узнаете тайната — каза Енлил Маратович. — Но на вас, мисля, са ви се натрупали много въпроси. Може би да започнем с тях?

— Кажете, какво беше нашият полет? — попитах аз.

— Беше полет.

— Имам предвид, всичко това сънувах ли го? Това някакъв специален транс ли е? Или всичко е било истинско? Какво би видял страничният наблюдател?

— Главното условие за такова пътешествие е именно страничният наблюдател да не го види — отвърна Енлил Маратович.

— Точно това не мога да го разбера — казах аз. — Ние през цялото време летяхме покрай сградите, а в една от тях едва не се блъснах. Но Митра каза, че нас никой не ни вижда. Как е възможно?

— Известна ли ти е технологията „стелтс“? Това е нещо подобно. Само че вампирите поглъщат не радиовълни, а насоченото към тях внимание.

— А виждаме ли се в това време на радара?

— За кого?

— Изобщо.

— Въпросът няма смисъл. Даже ако ние се виждаме на радара, радара през това време не го вижда никой.

— Аз предлагам да сменим темата — каза Хера.

— Приема се — отвърна Енлил Маратович.

— Аз имам една догадка — продължи Хера. — На мен ми се струва, че знам къде е живял езикът, преди да се засели в човека.

— И къде?

— В този огромен прилеп, който аз бях току-що?

Енлил Маратович нададе одобрително възклицание.

— Ние го наричаме Великия прилеп — каза той. — На английски е „Mighty Bat“. Гледайте да не кажете „Mighty Mouse“[19], когато общувате с американски приятели. Нашите понякога казват така по погрешка, а онези се обиждат. Такава им е културата, какво да се прави.

— Отгатнах ли? — попита Хера.

— И да, и не.

— Как така — и да, и не?

— Не може да се каже, че езикът е живял във Великия прилеп. Той е бил този прилеп. Много отдавна, преди много десетки милиони години. Тогава наоколо са се разхождали динозаври и храна за Великия прилеп е била тяхната червена течност… Оттук идва и изразът „викът на Великия прилеп“… Помисли си колко удивително е това — като ухапеш човека, ти му задаваш същата команда, която някога е лишавала от воля огромна планина от месо. На мен това направо главата не ми го побира — прищява ми се да коленича и да се моля…

Поиска ми се да запитам на кого възнамерява да се моли Енлил Маратович, но не се реших.

— А тези огромни прилепи намират ли ги в изкопаемите пластове? — попитах вместо това аз. — Запазени ли са техни скелети?

— Не.

— Защо?

— Защото са били разумни прилепи. Те са изгаряли своите мъртви. Така, както днес го правят хората. Пък и не са били чак толкова много, понеже са били върхът на хранителната пирамида.

— А кога са станали такива? — попитах аз.

— Вампирите винаги са били върхът на хранителната пирамида. Това е била първата разумна цивилизация на Земята. Тя не е създавала материална култура — здания, промишленост. Но това не значи, че е била нискоразвита, тъкмо напротив. От днешна гледна точка можем да я наречем екологична.

— Какво е станало с тази цивилизация?

— Унищожила я е глобална катастрофа. Преди шейсет и пет милиона години на Земята паднал астероид. Там, където сега е Мексиканският залив. Над сушата се надигнали огромни вълни цунами, отнесли всичко живо. Но Великият прилеп успял да преживее техния удар, издигайки се във въздуха. В Библията е останало ехото от онези дни — „А земята беше безвидна и пуста, и Дух Божий се носеше над водата…“.

— Яко — казах аз, за да кажа поне нещо.

— От прахоляка небето почерняло. Настъпили тъмнина и студ. За няколко години измрели почти всички хранителни вериги. Изчезнали динозаврите. Великият прилеп, който се хранел с червената им течност, също се оказал на косъм от гибел. Но вампирите успели да отделят от себе си своята същност — това, което ние наричаме „език“. Била един вид преносима флашкарта с личността, сърцевината на мозъка — своего рода червей, на деветдесет процента състоящ се от нервни клетки. Това вместилище на индивидуалността започнало да се заселва в черепите на други същества, по-добре приспособени към новите условия на живот, и да влиза с тях в симбиоза. Подробностите, смятам, няма нужда да ви обяснявам.

— Е, да — казах. — А що за същества са били това?

— Дълго време ние сме живели в едрите хищници. Например в саблезъбите тигри и в други големи котки. Нашата култура била в онези времена, бих казал, ъ-ъ-ъ… Доста плашеща. Героично-насилствена, така да се каже. Ние сме били страшни, прекрасни и жестоки. Но не може да си прекрасен и жесток. И примерно преди половин милион години в света на вампирите започнала революция на духа…

Изразът „революция на духа“ се използваше в съвременния дискурс доста многообразно и би могъл да означава какво ли не. Аз избрах последния запомнен от мен случай на употребата му.

— Това като в Киев на Майдана?

Енлил Маратович изхъмка.

— Не съвсем. Било е религиозно преображение. Както вече казах, вампирите си поставили задача да преминат от месно животновъдство към млечно. Те решили да си създадат дойно животно. В резултат на това се появил човекът.

— А как вампирите са го създали?

— Правилно е да се каже не „създали“, а „селектирали“. Примерно така, както кучето или овцата са били култивирани от човека.

— Изкуствен подбор?

— Да. Но отначало била проведена цяла последователност от генетични модификации. Това не бил първият подобен експеримент. Великият прилеп е отговорен за появата на топлокръвните животни, главният смисъл на чието съществуване е да подгряват червената течност до оптимална температура. Но човекът е бил качествено друго създание.

— От кого са култивирали човека? — попита Хера. — От маймуните?

— Да — отвърна Енлил Маратович.

— А къде? И кога?

— Продължило е доста дълго. Най-последната генетична модификация е била проведена преди сто и осемдесет хиляди години в Африка. Именно от тази точка произхожда съвременното човечество.

— А по каква методика се е провеждал изкуственият подбор? — попита Хера.

— Какво значи „по каква методика“?

— Когато хората селектират млечни крави, подбират тези, които дават много мляко — каза Хера. — Вследствие се появява крава, която дава мляко повече от всички. А каква задача се е решавала тук?

— Вампирите са селектирали животно с особен тип ум.

— А какви биват типовете ум?

— Това е сериозна тема — каза Енлил Маратович. — Няма ли да ви доскучае?

Хера погледна към мен.

— Не.

— Няма да ни доскучае — потвърдих аз.

— Добре — каза Енлил Маратович. — Само че ще се наложи да започнем отдалече…

Той се прозя и затвори очи.

Приблизително минута измина в тишина — явно Енлил Маратович беше решил да започне не просто отдалече, а от толкова далече, че на първо време въобще нищо не се забелязваше. Аз реших, че е заспал, и погледнах въпросително Хера. Хера сви рамене. Изведнъж Енлил Маратович отвори очи и заговори:

— Има една стара идея, която често се излага във фантастичните и окултните книги — на хората само им се струва, че ходят по повърхността на сфера и гледат в безкрайното пространство, а в действителност живеят вътре в куха сфера и космосът, който виждат, е просто оптическа илюзия.

— Знам — казах аз. — Това е езотеричната космогония на нацистите — те даже възнамерявали да строят ракети, които да полетят вертикално нагоре, да минат през зоната на централния лед и да поразят Америка.

Моята ерудиция не направи на Енлил Маратович никакво впечатление.

— Всъщност — продължи той — това е изключително древна метафора, която е била известна още в Атлантида. Тя съдържа прозрение, което хората в онези времена не са могли да изразят по друг начин освен иносказателно. Прозрението е в следното: ние живеем не сред предмети, а сред усещания, доставяни от нашите сетивни органи. Това, което възприемаме като звезди, огради и репеи, е просто набор от нервни стимули. Ние сме затворени в тялото, а това, което ни се струва реалност, е просто интерпретация на електрическите сигнали, пристигащи в мозъка. Ние получаваме снимки на външния свят от сетивните органи. А самите ние седим вътре в кухата сфера, чиито стени са облепени с тези снимки. Точно кухата сфера е нашият свят, от който ние никъде не можем да излезем при цялото ни желание. Всички снимки заедно образуват картина на света, който, както ние вярваме, се намира отвън. Разбрахте ли?

— Да — казах аз.

— Най-простият ум прилича на огледало вътре в тази куха сфера. То отразява света и приема решение. Ако отражението е тъмно, трябва да се спи. Ако е светло, трябва да се търси храна. Ако отражението е горещо, трябва да се пълзи настрани, докато не стане прохладно, и обратното. Всички действия се управляват от рефлексите и инстинктите. Да назовем този тип ум „А“. Той работи само с отражението на света. Ясно ли е?

— Разбира се — казах аз.

— А сега се опитайте да си представите живо същество, което има два ума. Освен ума „А“ то има и ум „Б“, който по никакъв начин не е свързан със снимките по стените на сферата и произвежда фантазми от самия себе си. В неговите дълбини възниква едно такова… полярно сияние от абстрактни понятия. Представихте ли си го?

— Да.

— Сега започва най-важното. Представете си, че умът „Б“ се явява един от обектите на ума „А“. И тези фантазми, които той произвежда, се възприемат от ума „А“ в един порядък със снимките от външния свят. Това, което умът „Б“ изработва в тайнствените си дълбини, изглежда на ума „А“ като част от отчета за външния свят.

— Не разбирам — казах.

— Само изглежда така. Вие и двамата се сблъсквате с това по много пъти на ден.

— Може ли пример? — попита Хера.

— Може — отвърна Енлил Маратович. — Представи си, да кажем… Че стоиш на Нови Арбат и гледаш две паркирани пред казиното коли. На вид те са почти еднакви — черни и дълги. Е, може и едната да е мъничко по-ниска и дълга. Представи ли си го?

— Да — каза Хера.

— Когато забелязваш разликата във формата на каросериите и фаровете, в звука на мотора и рисунъка на гумите — тук работи умът „А“. А когато виждаш два „мерджана“, единият от които е гламурен, защото е суперскъп модел от миналата година, а другият е посран боклук, защото с такъв още Березовски е ходел на баня при генерал Лебед и в наши дни може да го вземеш за петнайсет бона — тук работи умът „Б“. Това именно е полярното сияние, което той произвежда. Но за тебе то се наслагва върху две черни коли, стоящи една до друга. И на теб ти се струва, че продуктът на ум „Б“ е отражение на нещо, което действително съществува отвън.

— Добре обяснявате — казах аз. — А нима то не съществува наистина отвън?

— Не. Това се доказва лесно. Всички разлики, които забелязва умът „А“, могат да бъдат измерени с помощта на физически прибори. Те ще си останат същите и след сто години. А виж, тези разлики, които приписва на външния свят умът „Б“, не се поддават на никаква обективна оценка или измерване. И след сто години никой даже няма и да разбере в какво именно са се състояли те. Ясно ли е?

— А защо тогава различните хора, като виждат тези две коли, ще си помислят едно и също? Относно това, че едната е гламурна, а другата — не? — попита Хера.

— Защото умът „Б“ на тези хора е настроен на една и съща вълна. Той ги кара да виждат еднаква халюцинация.

— А какво създава тази халюцинация? — попитах.

— Умът „Б“ я създава. По-точно — множество такива умове, поддържащи се един друг. По това хората се различават от животните. Умът „А“ го има и при маймуните, и при човека. А виж, ум „Б“ има само човекът. Това е резултат на селекцията, проведена от вампирите в древността.

— А защо му е на дойното животно този ум „Б“?

— Още ли не ти е ясно?

— Не — казах аз.

Енлил Маратович погледна Хера.

— Също не — каза тя. — Точно обратното, само още повече се обърках.

— А причината е една. Вие все още мислите като хора.

Щом чух за пореден път тази присъда, аз рефлекторно прибрах глава между раменете. Хера измърмори:

— Научете ни да мислим поновому.

Енлил Маратович се засмя.

— Миличка — каза той, — на вас пет хиляди маркетолози десет години са ви срали в главите, а вие искате аз да разчистя там за пет минути… Само не се обиждайте. Та аз вас не ви виня. Самият аз бях такъв. Смятате, че не знам за какво си мислите нощем? Отлично знам. Не можете да разберете откъде и как вампирите се сдобиват с човешка червена течност. Мислите си за донорски пунктове, за изтезавани бебета, за подземни лаборатории и тям подобни простотии. Не е ли така?

— Примерно — съгласих се аз.

— Поне едно изключение да имаше за четиресет години — каза Енлил Маратович. — Ей това, ако искате да знаете, е най-поразителното нещо, което съм видял през живота си. Тази всеобща слепота. Когато разберете за какво става въпрос, тя също ще ви се стори удивителна.

— А какво трябва да разберем? — попита Хера.

— Хайде да разсъждаваме логично. Ако човекът е дойно животно, неговото главно занятие трябва да бъде производството на храна за вампирите. Нали така?

— Така.

— Сега кажете: кое занятие е основното за хората?

— Раждането на деца? — предположи Хера.

— Това в цивилизования свят става все по-рядко. И абсолютно със сигурност не е основното занятие на човека. Кое за човека е най-важно от всичко?

— Парите? — попитах аз.

— Е, най-накрая. А какво са парите?

— Та вие не знаете ли? — свих рамене аз.

При тяло, увиснало с главата надолу, това беше доста странно движение.

— Аз лично може и да го знам. А вие дали го знаете?

— Има към пет… Не, седем научни определения — казах.

— Аз знам какво имаш предвид. Но всичките ти определения имат един фундаментален недостатък. Те са измислени с една-единствена цел — да се спечелят пари. А това е все едно да се опитваш да измериш дължината на линийката със самата линийка…

— Искате да кажете, че тези определения са неверни?

— Не точно неверни. Ако се замислиш, те всичките казват едно: парите са си пари. Тоест не казват нищо. Но същевременно… — Енлил Маратович вдигна пръст, по-точно го спусна към пода — същевременно хората подсъзнателно разбират истината. Спомни си как представителите на социалните низини наричат стопаните?

— Експлоататори?

— Кръвопийци? — каза Хера.

Помислих си, че Енлил Маратович ще я нахока, но той, тъкмо напротив, доволно плесна с ръце.

— Ето! Умничката ми! Именно смукачи на червена течност. Макар и червената течност никой от тях да не я пие в прекия смисъл. Разбирате ли?

— Искате да кажете… — започна Хера, но Енлил Маратович не й даде да завърши.

— Да. Точно така. Вампирите отдавна вече използват не биологическа червена течност, а много по-съвършен медиум на жизнената енергия на човека. Това са парите.

— Вие сериозно ли?

— Повече от сериозно. Помисли сам. Какво е човешката цивилизация? Не е нищо друго освен огромно производство на пари. Човешките градове са просто фабрики за пари и само по тази причина в тях живее такова гъмжило от хора.

— Но нали там се произвеждат не само пари — казах аз. — Там…

— Там през цялото време върви бурен растеж — прекъсна ме Енлил Маратович, — макар да не е съвсем ясно какво точно расте и накъде. Но това неясно какво расте ли, расте и всички ги вълнува по-бързо ли расте, отколкото при другите, или по-бавно. После изведнъж всичко се прецаква и в страната обявяват национален траур. А после то започва отново да расте. При това никой — въобще никой от тези, които живеят в града — това непонятно нещо никога не го е виждал…

Той направи широк жест, сякаш посочваше към панорамата на невидимия град зад стените.

— Хората произвеждат продукт, от който си нямат никакво понятие — продължи той. — Независимо от това, че всекидневно мислят само за него. Както и да се нарича една човешка професия, тя е просто участък в кариерата за добив на пари. Човек работи в нея цял живот. Че и също се нарича „кариера“, хе-хе… Не си мислете, че злорадствам, но съвременното работно място в офиса — cubicle — даже външно прилича на обор за едър рогат добитък. Само дето вместо лента с храна пред муцуната на офисния пролетарий стои монитор, по който тази храна я показват в дигитален вид. Какво се произвежда в обора? Отговорът е толкова очевиден, че е влязъл в идиоматиката на най-различни езици. Човекът прави пари. He or she makes money.

Прииска ми се да възразя.

— Парите не са производим продукт — казах аз. — Те са просто едно от изобретенията, които улесняват живота. Една от последиците на еволюцията, която е издигнала човека над животните…

Енлил Маратович ме изгледа насмешливо.

— Ти наистина ли мислиш, че в резултат на еволюцията човек се е издигнал над животните?

— Разбира се — отвърнах аз. — Та не е ли така?

— Не — каза той. — Паднал е много по-ниско. Сега само оттеглил се от делата си милионер може да си позволи начина на живот на животното — да живее сред природата в най-подходящите за организма климатични условия, да се движи много, да се храни с екологично чиста храна и при това съвсем никога за нищо да не се притеснява. Помислете си — та нали никое от животните не работи.

— Ами катеричките? — попита Хера. — Те нали събират орехи.

— Милинка, това не е работа. Виж, ако катеричките от сутрин до вечер си пробутваха една на друга прокиснали мечешки говна, тогава би било работа. А да се събират орехи, е безплатен шопинг. Работи само добитъкът, който човек е селектирал по свой образ и подобие. И самият човек. Ако, както казваш ти, задачата на парите е да улеснят живота, то защо хората ги добиват цял живот, докато не се превърнат в старчески боклук? Вие сериозно ли смятате, че човек върши всичко това за себе си? Моля ви се! Човек даже не знае какво в действителност представляват парите.

Той обходи с поглед двама ни с Хера.

— Същевременно — продължи той — да се разбере това въобще не е сложно. Достатъчно е да се зададе елементарният въпрос — от какво ги добиват?

Стори ми се, че въпросът е зададен към мен.

— С две думи е трудно да се формулира — казах аз. — Икономистите и досега спорят на тази тема…

— И нека си спорят и по-нататък. Но за всеки кариерен работник това е еднозначно. Парите се добиват от неговите време и сила. В тях се превръща неговата жизнена енергия, която той получава от въздуха, слънчевата светлина, храната и другите впечатления от живота.

— Имате предвид в преносен смисъл?

— В най-пряк. Човек си мисли, че добива парите за себе си. Но в действителност той ги добива от себе си. Животът е устроен така, че той може да получи малко пари за лично ползване само тогава, когато произведе значително повече за някого другиго. А всичко, което той добива за себе си, има свойството по странен начин да му се процежда между пръстите… Нима не си го забелязал? Когато работеше като хамалин в универмага?

Хера ме погледна с любопитство. На мен ми се прииска да убия Енлил Маратович на място.

— Забелязах — промърморих аз.

— Причината, поради която хората не разбират природата на парите, е проста — продължи Енлил Маратович. — За тях е разрешено да се говори само в рамките на карго-дискурса. Става въпрос не за това, че животът на човека се преработва в непонятна субстанция, а за това коя валута е по-перспективна — еврото или юанът. И може ли тогава да се вярва на йената. Сериозните хора за друго не говорят и не мислят.

— Естествено — казах аз. — Човек се стреми към парите, защото иначе ще умре от глад. Така е устроен животът.

— Думите са правилни — съгласи се Енлил Маратович. — Но аз бих променил мъничко реда им. Тогава ще се измени акцентът.

— А как трябва?

— Животът е устроен така, че човек да умре от глад, ако започне да се стреми към нещо друго освен пари. Аз тъкмо обяснявам от кого е устроен така и защо.

— Да допуснем — каза Хера. — Но как точно човекът изработва пари? Кравата има виме. А човекът няма нищо подобно.

Енлил Маратович се усмихна.

— Кой ти каза?

Хера, както ми се стори, се смути.

— Искате да кажете, че човек има виме като кравата? — попита тя.

— Именно.

— Но къде е то? — попита Хера съвсем тихо.

Не се сдържах и погледнах към гърдите й. Това не остана незабелязано от страна на Енлил Маратович.

— В главата — каза той и като гледаше към мен, изразително потропа с пръст по черепа си.

— Къде именно в главата? — попитах аз.

— Аз току-що го обяснявах — отвърна Енлил Маратович. — Умът „Б“ е именно органът, който произвежда парите. Той е парична жлеза, която от всички животни съществува само при човека…

— Почакайте — прекъснах го аз. — Говорехме, че умът „Б“ произвежда различието между два мерцедеса. Това е ясно. А какво общо имат парите?

— Различието между двата мерцедеса, утаено в чист вид, са точно парите. А културната среда, която се състои от такива различия, е кариерата, в която се добиват парите. Тази кариера, както разбирате, не е някъде навън, а в главата. Затова и казвам, че хората добиват пари от самите себе си.

— А как човек може да работи в кариерата, ако тази кариера е в главата му? — попитах аз.

— Много просто. В ума „Б“ протича непрекъснато абстрактно мислене, което се изварява в паричен концентрат. Прилича на ферментацията в бъчвата за вино.

— А какво е паричен концентрат?

— Разликата между двата мерцедеса е точно паричният концентрат. Той се съотнася към парите примерно както листата на коката към кокаина. Може да се каже, че парите са пречистен и рафиниран продукт на ума „Б“.

— Кажете, а този паричен концентрат не е ли случайно същото като гламура? — попита Хера.

— Вярно разсъждаваш — отговори Енлил Маратович. — Но паричният концентрат не е само гламурът. В пари се преработва практически всяко възприятие, което съществува в съвременния град. Просто някои видове възприятия довеждат до изработването на по-голям обем парична маса за единица информация. Гламурът тук е без конкуренция. Именно затова около човека винаги има толкова гланц и реклама. Същото е като детелината за кравата.

— А нима гламур има навсякъде? — попитах аз.

— Разбира се. Само че навсякъде е различен. В Ню Йорк е ферари и тоалет от някоя си Дона Каран. А в азиатското село е мобилен телефон с голям екран и тениска с надпис „Mickey Mouse USA Famous Brand“. Но субстанцията е една и съща.

Хера погледна към краката ми. Забелязах, че крачолите ми са се смъкнали надолу и са открили чорапите, чиито ластици бяха украсени с лейбъли във вид на британското знаме.

— А в какво се състои ролята на дискурса? — попитах аз с угрижен тон.

— Пасището трябва да има ограда — отговори Енлил Маратович. — За да не се разбяга стадото.

— А кой е зад тази ограда?

— Как кой! Ние.

Спомних си, че абсолютно същото, почти дума по дума, ми беше казал навремето Йехова. Хера въздъхна. Енлил Маратович се засмя.

— Очакваше от живота нещо по-голямо? — попита той. — Не чакай.

— А какво става с хората, които отказват да нагъват концентрат и да създават пари? — попита Хера.

— Аз съм добър пастир — отвърна Енлил Маратович. — Няма да ги ругая. Но помисли сама, как може кравата да се откаже да изработва мляко? Ще й се наложи да спре да яде.

— Но нали хората сигурно могат да изработват вместо пари нещо друго? Например като в Съветския съюз?

Енлил Маратович вдигна вежди.

— Добър въпрос… Накратко, може да се каже така: животновъдството бива месно и млечно. Когато престане да бъде млечно, веднага става месно. А когато престане да бъде месно, става млечно. В преходните епохи то бива комбинирано. Нищо друго засега не е измислено.

— А какво означава „месно животновъдство“? — попитах аз.

— Точно това и означава — каза Енлил Маратович. — Може да се пие мляко, а може да се яде месо. Има ресурс, който хората произвеждат, докато са живи; има и ресурс, който произвеждат, докато трае смъртта… За щастие, тези ужасни технологии отдавна са осъдени и са останали в миналото, така че няма да се спираме на тях.

— Войните? — попита Хера.

— И не само — отвърна Енлил Маратович. — Впрочем войните също се нареждат тук. Те биват с различна природа. Понякога вампирите от различни страни просто си играят помежду си като деца. Само че вместо войничета си имат хора. Случва се даже вампирите от един и същи клан да си играят на войничета на собствената си територия. Вярно, обикновено се стараем да делим ресурсите мирно. Но това невинаги се получава.

— Може би на хората им трябва да се докопат до тези месни и млечни животновъди? — попита Хера.

— Да се разруши оградата? — подкрепих я аз. — Да се върнат в естествената среда?

— Младежи, не забравяйте, че вие самите сега сте животновъди — каза Енлил Маратович. — Иначе нямаше да висите тука. Ценя вашия порив, аз самият по природа съм състрадателен и добър. Но разберете веднъж завинаги — кравите, свинете и хората не могат да бъдат пуснати на воля. При това ако за кравите и свинете все още може да се измисли нещо, то за хората е невъзможно по принцип, доколкото те всъщност са изнесена навън част от нашата перисталтика. Особеното на тези същества е, че те нямат естествена среда на обитаване. Само неестествена, тъй като те самите са дълбоко неестествени. Човекът просто няма какво да прави на воля. Той е селектиран точно за да живее така, както живее. Но не трябва да се леят горчиви сълзи по този повод — не му е чак толкова зле на човека. Вместо воля той има свобода. Това е нещо абсолютно потресаващо. Ние му казваме — паси, където щеш! Колкото повече свобода имаш, толкова повече пари ще произведеш. Нима е лошо?

И Енлил Маратович доволно се засмя.

— На мен не ми е ясно най-важното — казах аз. — Всички парични потоци от началото до края се контролират от хората. По какъв начин вампирите събират и използват парите?

— Това вече е друга тема — отговори Енлил Маратович. — Ще разберете по-късно. А сега да помълчим…

Настана тишина.

Затворих очи. Харесваше ми просто така да си вися с главата надолу и за нищо да не мисля. Скоро изпаднах в блажено вцепенение, подобно на сън, но не беше сън, а по-скоро някакво кристално безмислие. Сигурно за нещо подобно пееше Иги Поп — „the fish doesn’t think, because the fish knows everything“…[20] Може би в това състояние аз също знаех всичко, но да се провери, създаваше затруднения, защото за проверката би се наложило да мисля, което би означавало да изляза от това състояние. Не знам колко време мина. Рязко плясване с ръце ме накара да дойда на себе си. Отворих очи.

— Стани! — бодро произнесе Енлил Маратович.

Той се хвана с ръце за обръча и с ловко за солидното си тяло движение слезе на пода. Разбрах, че аудиенцията е приключила. Ние с Хера също слязохме долу.

— И все пак — казах. — Относно това как вампирите използват парите. Може ли поне някакъв намек?

Енлил Маратович се усмихна. Извади от джоба си портфейл, измъкна от него банкнота от един долар, разкъса я на две и ми подаде половинката.

— Отговорът е тук — каза той. — А сега марш оттука.

— Къде? — попита Хера.

— Тук има асансьор — отговори Енлил Маратович. — Той ще ви качи до гаража на дома ми.