Empire V

Митра

Висях на същата онази шведска стена. Ужасно ми се ходеше до тоалетна. Освен това нещо не беше наред с устата ми. Като я проинспектирах с език, разбрах, че горните ми кучешки зъби са изпаднали от венеца — сега на местата им имаше две дупки. Явно бях си изплюл зъбите, докато спях — в устата ми ги нямаше.

Изглежда, в стаята се бе появил някой жив — но аз не можех да фокусирам поглед и виждах пред себе си само мътно петно. Това петно се опитваше да привлече вниманието ми, като издаваше тихи звуци и извършваше еднообразни движения. Внезапно погледът ми се фокусира и видях пред себе си човек, облечен в черно. Размахваше ръка пред лицето ми — проверяваше дали реагирам на светлината. Щом видя, че съм дошъл на себе си, непознатият кимна с глава за поздрав и каза:

— Митра.

Досетих се, че това е име.

Митра беше сух млад човек, висок на ръст, с остър поглед, с испанска брадичка и едва наболи мустаци. В него имаше нещо мефистофелско, но с ъпгрейд — приличаше на напредничав дявол, който вместо архаично да служи на злото, беше тръгнал по пътя на прагматизма и не се гнуси от доброто, ако то е способно по-бързо да го доведе до целта му.

— Роман — пресипнало отговорих аз и отместих поглед към дивана до стената.

Трупът върху него вече го нямаше. Кръвта на пода — също.

— А къде…

— Изнесохме го — каза Митра. — Уви, това трагично събитие ни свари неподготвени.

— Той защо беше с маска?

— Покойният беше обезобразен вследствие на нещастен случай.

— Затова ли се застреля?

Митра сви рамене.

— Никой не знае. Покойният е оставил писмо, от което следва, че негов приемник ще бъдеш ти…

Той ме измери внимателно с поглед.

— Това, изглежда, е истина.

— Не искам — казах тихо аз.

— Не и-ис-каш? — произнесе провлечено Митра.

Поклатих отрицателно глава.

— Не разбирам — каза той. — Според мен трябва да си щастлив. Та ти си авангарден пич. Иначе Брама нямаше да те избере. А единствената перспектива за авангардния пич в тази страна е да работи като клоун при педерастите.

— На мен ми се струва — отговорих аз, — че има и други варианти.

— Има. Който не иска да работи като клоун за педерастите, ще работи като педераст за клоуните. За същите жалки кинти.

На това не се опитах да възразявам. Усещаше се, че Митра познава живота не от книгите.

— А сега си вампир — продължи той. — Просто още не си разбрал колко ти е провървяло. Забрави съмненията. Още повече че обратен път все едно няма… По-добре кажи как се чувстваш?

— Зле — казах аз. — Главата много ме боли. И ми се ходи до тоалетна.

— Друго какво? — попита той.

— Зъбите ми изпаднаха. Горните кучешки.

— Сега ще проверим всичко — каза Митра. — Една секунда.

В ръката му се появи късичка стъклена епруветка с черна запушалка. Беше наполовина пълна с прозрачна течност.

— В тази съдинка има воден разтвор на червената течност от вените на човек. Тя е разтворена едно към сто…

— А кой е този човек? — попитах аз.

— Узнай сам.

Не разбрах какво имаше предвид Митра.

— Отвори си устата — каза той.

— Не е ли опасно?

— Не. Вампирът има имунитет към всички болести, предаващи се посредством червената течност.

Подчиних се и Митра внимателно изля върху езика ми една-две капки от епруветката. Течността по нищо не се отличаваше от обикновена вода — даже и да имаше в нея нещо чуждо, на вкус не се усещаше.

— Сега потъркай езика си в горния венец. Ще видиш това-онова. Ние наричаме това маршрут на личността…

Докоснах с връхчето на езика си небцето. Там сега имаше нещо чуждородно. Но болка нямаше — усещаше се само леко пощипване, като от слаб ток. На няколко пъти прокарах език по венеца и изведнъж…

Ако не бях завързан за шведската стена, сигурно нямаше да успея да запазя равновесие. Внезапно изпитах ярко и силно преживяване, неприличащо на нищо известно ми преди. Видях — или по-точно почувствах — друг човек. Видях го отвътре, сякаш бях се превърнал в самия него, както понякога се случва насън.

В подобния на полярно сияние облак, както си представих тази душа, можеше да се разграничат две зони — един вид на отблъскването и на привличането, на тъмнината и на светлината, на студа и на топлината. Те влизаха една в друга чрез множество петна и архипелази, тъй че пресичането им напомняше ту топли острови сред ледено море, ту студени езера сред сгряната земя. Зоната на отблъскване беше запълнена с неприятни и тягостни неща — онова, което този човек не обичаше. Зоната на привличането, обратното, съдържаше всичко, заради което той живееше.

Видях това, което Митра бе нарекъл „маршрут на личността“. През двете зони действително минаваше някакъв трудноописуем невидим маршрут, подобен на коловоз, в който вниманието се приплъзваше само. Това беше следа от навиците на ума, бразда, протъркана от повтарящи се мисли — размита траектория, по която ден след ден се движеше вниманието. Като се проследи маршрутът на личността, можеше за няколко секунди да се изчисли всичко най-важно за човека. Разбрах го без допълнителни обяснения от Митра — сякаш някога вече съм знаел всичко сам.

Човекът работеше като компютърен инженер в московска банка. Имаше много тайни от другите хора, имаше даже и срамни тайни. Но най-големият му проблем, позор и тайна беше това, че слабо разбираше от Windows. Той ненавиждаше тази операционна система както пандизчия — злобен надзирател. Стигаше се до смешни неща — например просто заради съществуването на Windows Vista на него му се разваляше настроението, когато чуваше по филмите испанския израз „hasta la vista“. Всичко, свързано с работата, се разполагаше в зоната на отблъскването. В самия център на тази зона се рееше флагът на Windows.

В центъра на зоната на привличането беше, както ми се стори отначало, сексът — не, като се вгледах, разбрах, че главната му наслада в живота беше все пак бирата. По-просто казано, човекът живееше, за да пие качествена немска бира веднага след полово сношение — и заради това понасяше всички ужаси на службата. Вероятно той самият не разбираше за себе си най-важното, но за мене бе очевидно.

Не мога да кажа, че чуждият живот ми се разкри напълно. Сякаш стоях до открехнатата врата на тъмна стая и движех по изрисуваната стена лъча на фенерче. Всяка от картинките, върху която задържах вниманието си, се приближаваше и раздробяваше на множество други — и така много, много пъти. Аз можех да се добера до всеки спомен, но те бяха твърде много. След това картинките потъмняха, сякаш на фенерчето му падна батерията, и всичко изчезна.

— Видя ли? — попита Митра.

Кимнах.

— Какво?

— Компютърен специалист.

— Опиши го.

— Като везни — казах аз. — От едната страна е бирата, а от другата — Windows.

Митра не се учуди на тази странна фраза. Той капна капка от течността в устата си и няколко секунди мърдаше с устни.

— Да — съгласи се той — Уиндоус х-р-р-р.

Аз също не се учудих, щом чух това — компютърният специалист изразяваше своята омраза към една от версиите на обслужвания от него продукт, като произнасяше „ХР“ на руски — получаваше се нещо като тихичко грухтене.

— Какво видях? — попитах аз. — Какво беше това?

— Първата ти дегустация — отвърна Митра. — В крайно олекотен вариант. Ако препаратът беше чист, щеше да престанеш да разбираш кой си в действителност. И всичко щеше да продължи много по-дълго. Като не си свикнал, може да получиш и психическа травма. Но така остро се усеща всичко само в началото. После ще свикнеш… Е, какво пък, поздравявам те. Сега си един от нас. Почти един от нас.

— Простете — казах аз, — а вие кой сте?

Митра се засмя.

— Предлагам веднага да минем на „ти“.

— Добре — казах аз, — кой си ти, Митра?

— Аз съм твой по-възрастен другар. Наистина не съм много по-голям. Такова същество, както и ти. Надявам се да станем приятели.

— След като трябва да станем приятели — казах аз, — мога ли да те помоля за една приятелска услуга в аванс?

Митра се усмихна.

— Разбира се.

— Не може ли да ме отвържат от тази стена? Трябва да ида до тоалетната.

— Разбира се — каза Митра. — Моля за извинение, но трябваше да се убедя, че всичко е минало нормално.

Когато вървите паднаха на пода, аз се опитах да направя крачка напред — и щях да падна, ако Митра не ме беше подхванал.

— Внимателно — каза той. — Възможни са проблеми с вестибуларния апарат. Трябва да минат няколко седмици, докато езикът се прихване напълно… Можеш ли да вървиш? Или да ти помогна?

— Мога — казах. — Накъде?

— Вляво по коридора. До кухнята.

Тоалетната, издържана в един стил с апартамента, приличаше на музей за санитарна готика. Седнах върху подобие на черен гностически трон с дупка по средата и се опитах да си събера мислите. Но това не ми се удаваше — мислите изобщо не искаха да се събират една с друга. Въобще се бяха изгубили някъде. Не усещах нито страх, нито възбуда, нито грижа за това какво ще се случи по-нататък.

На излизане от тоалетната открих, че никой не ме варди. В коридора нямаше никого. В кухнята — също. Вратата на задния вход, през който влязох в апартамента, беше само на няколко крачки от кухнята. Но не мислех за бягство — и това беше най-странното. Знаех, че сега ще се върна в стаята и ще продължа своя разговор с Митра.

„Защо не искам да избягам?“, помислих си.

Отнякъде знаех, че не си струва да го правя. Опитах се да разбера откъде — и забелязах нещо изключително странно. В ума ми сякаш се бе появил център на тежестта, някакво черно кълбо, толкова непоколебимо устойчиво, че нищо не заплашваше равновесието на снабдената с него душа. Именно там сега се преценяваха всички възможни варианти на действие — приемаха се или се отхвърляха. Мисълта за бягство бе премерена на тези везни и намерена за твърде лека.

Кълбото искаше да се върна обратно. А тъй като това го искаше кълбото, исках го и аз. Кълбото не ми съобщаваше какво иска. То по-скоро се търкаляше в посоката на нужното решение, а заедно с него натам се търкалях и аз. „Значи ето защо Митра ме пусна от стаята — разбрах аз. — Той е знаел, че няма да избягам.“ Досещах се откъде Митра знаеше това. Вътре в него имаше точно такова кълбо.

— Какво е това? — попитах, след като се върнах в стаята.

— За какво говориш?

— Вътре в мен сега има някакво ядро. И всичко, което се опитвам да мисля, минава през него. Сякаш… съм загубил душата си.

— Загубил душата си? — попита Митра. — А тя за какво ти е на теб?

Явно по лицето ми се отрази объркване — Митра се засмя.

— Душата — това ти ли си, или не си ти? — попита той.

— В какъв смисъл?

— В пряк. Какво наричаш душа — себе си или нещо друго?

— Сигурно себе си… Или не, по-скоро все пак нещо друго…

— Хайде да разсъждаваме логично. Ако душата не си ти, а нещо друго, защо ти е да се притесняваш за нея? А ако си ти, как би могъл да я загубиш, ако теб самия — ето те на`?

— Да — казах аз, — бива си те по навивките, гледам.

— И тебе ще те научим. Знам защо се стягаш.

— Защо?

— Културен шок. В човешката митология се смята, че този, който става вампир, губи душата си. Това са глупости. Нищо не си загубил. Само придоби. Но придоби толкова много, че всичко известно ти отпреди се е свило до пълно нищожество. Оттук идва и чувството за загуба.

Седнах на дивана, където съвсем неотдавна лежеше трупът на човека с маската. Сигурно бих се ужасил да седя на това място, но на студеното тежко кълбо вътре в мен му беше все едно.

— В мен няма чувство на загуба — казах аз. — В мен даже го няма чувството, че аз съм си аз.

— Правилно — отвърна Митра. — Ти сега си друг. Това, което ти се струва, че е ядро, е езикът. По-рано той живееше в Брама. Сега живее в теб.

— Помня — казах аз. — Брама каза, че езикът му ще премине в мен…

— Само не си мисли, моля те, че това е езикът на Брама. Всъщност Брама е бил тялото на езика, а не обратното.

— А чий е езикът тогава?

— Не може да се каже, че той е нечий. Той е свой собствен. Личността на вампира се дели на глава и език. Главата е човешкият аспект на вампира. Социалната личност с целия свой багаж и джунджурии. А езикът е вторият център на личността, главният. Той и те прави вампир.

— А какво представлява езикът?

— Друго живо същество. С висша природа. Езикът е безсмъртен и преминава от един вампир в друг — по-точно се прехвърля от един човек на друг като ездач. Но той е способен да съществува само в симбиоза с тялото на човек. Ето, погледни!

Митра посочи картината с конника Наполеон. Наполеон приличаше на пингвин и при желание на картината можеше да се види цирков номер — пингвин язди кон по време на фойерверк…

— Аз чувствам езика не с тялото си — казах аз, — а някак иначе.

— Всичко е правилно. Фокусът е в това, че съзнанието на езика се слива със съзнанието на човека, в когото се заселва. Аз сравних вампира с ездач, но по-точното сравнение е кентавърът. Някои казват, че езикът подчинява човешкия ум. Но по-правилно е да се смята, че езикът издига човешкия ум до собствените си висини.

— Висини? — попитах. — Аз пък имам обратното чувство, сякаш съм пропаднал в някаква яма. Ако това са висини, то защо ми е така… така тъмно?

Митра изхъмка.

— Случва се да е тъмно и под земята, и високо в небесата. Знам какво ти е сега. Труден период е и за теб, и за езика. Може да се брои за второ раждане. За тебе — в преносен смисъл, а за езика — в най-пряк. За него това е нова инкарнация, защото цялата човешка памет и опитът, натрупани от вампира, изчезват, когато езикът преминава в ново тяло. Ти си като чист лист хартия. Новороден вампир, който трябва да се учи, да учи и да учи.

— Да учи какво?

— Предстои ти за кратко време да станеш висококултурна и изтънчена личност. Значително превъзхождаща по интелектуални и физически възможности мнозинството.

— А как ще мога да постигна това за кратко време? — попитах.

— Имаме специални методи, много ефективни и бързи. Но на най-важното ще те научи езикът. Ще престанеш да го усещаш като нещо чуждо. Ще се слеете в едно цяло.

— Езикът какво, да не изяжда някаква част от мозъка?

— Не — каза Митра. — Той замества сливиците и влиза в контакт с префронталния кортекс. Фактически към твоя мозък се добавя допълнителен.

— А аз ще си остана ли аз?

— В какъв смисъл?

— Ами ако изведнъж престана да съм аз?

— Във всеки случай ти-утрешният вече няма да си ти-днешният. А вдругиден — още по-малко. Ако едно нещо все едно е съдено да стане, то нека поне да има някаква полза. Не е ли тъй?

Станах от дивана и направих няколко крачки из стаята. Всяка крачка ми се удаваше с усилие и това ми пречеше да мисля. Чувствах, че Митра малко увърта в разговора — или може би просто ми се надсмива. Но в сегашното си състояние не можех да споря с него.

— Какво да правя сега? — попитах аз. — Да се връщам у дома?

Митра поклати отрицателно глава.

— В никакъв случай. Сега ще живееш в този апартамент. Личните вещи на покойния вече ги откараха. Всичко останало е твое по наследство. Занимавай се.

— С какво?

— При теб ще идват учители. Свиквай с новото си качество. И с новото си име.

— Какво ново име?

Митра ме хвана за рамото и ме обърна с лице към огледалния гардероб. Изглеждах страшно. Митра посочи с пръст към челото ми. Видях там засъхнал кафяв надпис и си спомних как преди смъртта си Брама написа с кръв нещо на челото ми.

— А-М-А-Т — прочетох буква по буква. — Не, А-М-А-Ч…

— Рама — поправи ме Митра. — Вампирите носят имена на богове, такъв е древният обичай. Но всички богове са различни. Замисли се над смисъла на новото си име. То е лампа, която ще осветява твоя път.

Той замълча — явно очакваше въпрос. Но аз нямах въпроси.

— То така е прието да се казва — за лампата — поясни Митра. — Също традиция. Но честно, ти и без лампа няма да се заблудиш. Защото пътят на вампирите е един. И по него може да се върви само в една посока, със или без лампа.

И той се засмя.

— Време ми е да тръгвам — каза той. — Ще се видим по време на Великото грехопадение.

Реших, че Митра се майтапи.

— Това пък какво е?

— Нещо като изпит за правото да бъдеш вампир.

— Не се оправям добре с изпитите — казах аз. — Провалям се на тях.

— Никога не обвинявай себе си за нещо, в което можеш да обвиниш системата. Ти написа много добро съчинение, искрено и свежо. То даже свидетелства за твоя литературен талант. Просто на върха на Фуджи очакваха други охлюви.

— Ухапал си ме? — досетих се аз.

Той кимна, пъхна ръка в джоба си и извади тясна, голяма колкото цигара стъклена тръбичка, затворена от двете страни с пластмасови тапи. В нея имаше няколко капки кръв.

— Това е личното ти досие. С него ще се запознаят и други. Началниците ни.

И той изразително погледна някъде нагоре.

— Сега, за битовите проблеми. В секретера има пари, които може да ти потрябват. Храна ще ти носят от ресторанта долу. Чистачката ще оправя тука два пъти седмично. Ако ти трябва нещо, купи си го.

— Къде да ходя с такава мутра? — попитах аз и кимнах към отражението си.

— Скоро ще мине. А аз ще се разпоредя да ти докарат всичко необходимо. Дрехи и обувки.

— Да ти кажа ли размерите?

— Няма нужда — отговори той и примлясна с език. — Аз ги знам.