Дълбините

Двайсет и пета глава

Керълайн далеч не беше педантична по отношение на личните си вещи — според нея най-хубавите неща трябваше да бъдат носени, за да предизвикват възхищение и радост, а не да се прибират старателно в очакване на някой по-добър ден — но на светлината на новото утро дори тя забеляза, че два от гребените ѝ, украсени с рубини, са изчезнали. Разрови се на таблата, на която държеше по-обикновените си бижута. Там ги откри, но по този начин получи възможност да прегледа скъпоценностите си, и честно казано, остана разтревожена от видяното. Липсваха доста неща. Сигурно беше забравила едно или две, когато бяха потеглили, или ги беше опаковала заедно с домакинските вещи, които щяха да бъдат доставени в сандъци до бащината ѝ къща, но беше сигурна за няколко свои бижута, които беше приготвила за това пътуване, а сега ги нямаше. Няколко гривни, един пръстен… и златната брошка със сърце и стрела.

Сърцето ѝ заби по-бързо, когато забеляза липсата на последната: това бижу беше важно за нея. Лилиан се беше влюбила в тази брошка и се беше изказала ласкаво за нея в деня, когато беше дошла да направи пробата на Керълайн за онази синя рокля от модната къща на Лусил в Лондон. Двете си бъбриха цял следобед като истински приятелки. Керълайн, която пътуваше в траур след смъртта на съпруга си, не познаваше много хора в Лондон — само шепа от деловите контакти на баща ѝ, които да я представят, така че времето ѝ беше запълнено с покани за чай, посещения на музеи и няколко музикални салона, но не си беше създала истински приятелства. До този ден.

Тя прерови отделенията на малкото си сандъче за бижута с нарастващо раздразнение. Гневът беше придружен от безпокойство, все едно по цялото ѝ тяло бяха плъзнали паяци. Сякаш щеше да изскочи от кожата си. Каква катастрофа беше това пътуване само! Тя едва не запрати сандъчето по стената.

Керълайн не беше подозрителен човек. Беше свикнала с многобройна прислуга, която идва и си отива, и беше известна с това, че често оставя скъпоценностите си незаключени и на показ. И дори че оставя открехнати прозорците на първия етаж, когато не си е у дома. Искаше чистият въздух и слънчевата светлина да влизат в къщата, а отрицателната енергия да излиза. Сама беше такава: като отворен прозорец. И тъкмо затова се почувства още по-обидена — още по-наранена — когато откри, че някой се е възползвал от нея. Беше се облегнала на тоалетката, като преглъщаше сълзите си, когато чу вратата да се отваря зад нея, последвана от миризмата на застоял въздух и непрано спално бельо.

— Какъв беше този шум? — попита Марк, все още сънливо.

Явно очакваше извинение. Но не и днес.

— Добре че си станал. Трябва да обсъдим нещо.

Марк се скова, несвикнал на подобен тон от нейна страна. Но вместо да отговори на предизвикателството — За какво говориш? — той се озърна.

— Къде е бебето? Не е в люлката си.

— Ондин беше неспокойна, така че бавачката я изведе на разходка на панорамната палуба. Помислих си, че от чистия въздух може да се успокои — отвърна Керълайн.

Тя сплете пръсти пред тялото си, като се опитваше да контролира гласа си.

— Марк, някои от бижутата ми липсват.

Реакцията му беше необичайна комбинация от потрес и гняв, сякаш двете различни емоции се бореха за надмощие. Той залитна една крачка назад, а лицето му поаленя. След миг, в който сякаш не можеше да намери думи да отговори, той рече:

— Сигурна ли си?

— Дали съм сигурна? Разбира се — отвърна тя, като се пребори с желанието си да му се сопне в отговор.

— Не исках да кажа, че се съмнявам в теб. Просто това… изглежда толкова малко вероятно, не мислиш ли? Имам предвид, кой би откраднал бижутата ти на борда на този кораб?

— Моля ти се, Марк. Все пак не сме сами. Оттук по цял ден и по цяла нощ минават всякакви хора. И не се прави, че се държа неразумно.

— Виждам, че си разстроена, Керълайн, но нека да запазим хладнокръвие. Първо трябва да претърсим старателно цялата каюта…

Само не казвай, че може да съм забравила къде съм ги оставила, все едно съм малко дете.

— Сигурно просто си забравила къде си ги оставила, каквито и да са те.

Тя потисна желанието си да му изкрещи.

— Значи смяташ, че се държа неразумно, така ли? Смяташ, че съм нестабилна? Не казваше ли така и за нея? Не мислеше ли така и за Лилиан накрая?

— Керълайн.

Гласът му се прекърши, когато се спусна с цяла октава по-ниско. От болезнената му гримаса разбра, че е прекалила. Бяха си обещали никога повече да не произнасят нейното име.

Но Керълайн вече не можеше да се овладее. Гневът ѝ беше стигнал до мястото, откъдето нямаше връщане назад. Можеше само да смени посоката и да продължи.

— Къде беше снощи? Събудих се посред нощ и те нямаше. Чаках те с часове, но ти не се прибра.

Той я изгледа извънредно странно, все едно я виждаше за пръв път.

— Не можах да заспя, това е. Излязох да се разходя и се загубих.

Беше трудно да отрече това твърдение. Но и не го прие.

Ала вместо да обясни отсъствието си, той смени темата.

— Според мен състоянието на Ондин се влошава, не мислиш ли?

— За какво говориш?

Той пристъпи до празната люлка и скръбно се загледа в нея.

— Няма енергия, няма апетит…

Керълайн нямаше търпение за това.

— Нали не предлагаш да я заведем при корабния лекар? От него няма никаква полза. Ще я заведа на лекар, когато пристигнем в Ню Йорк.

— Да, да, добре… Но какъв е проблемът според теб? Тревожа се за нея. Налага се да призная, че след като говорих с мис Хебли…

Името на стюардесата я раздразни като стържене на нокти по черна дъска.

— Говорил си със стюардесата за нашето бебе?

— В това със сигурност няма нищо лошо. Все пак тя ни помага с грижите за Ондин и…

Керълайн не успя да отговори веднага, толкова беше бясна. Каквото и да се опиташе да каже в този момент, щеше да прозвучи като бръщолевене. Но Марк се взираше в нея, все едно си беше изгубила ума, така че тя се насили да каже:

— Искам да прекратим тази уговорка, Марк. Смятам, че в това момиче има нещо сбъркано, ако трябва да съм искрена. Не ми харесва как непрекъснато се навърта наоколо и идва във всякакви часове на денонощието. Все едно е развила някаква мания по нас. А може и да е повече от мания. Може би бижутата ми…

— Мания? Минали са само три дни. Не можеш да подозираш стюардесата в…

— А кой друг може да е?

И двамата хвърлиха поглед на стола, където обикновено седеше бавачката.

— Не знаем какви ги върши мис Хебли, когато е тук сама. Трябва да ти кажа, Марк, че никак не ми харесва как взимаш страната на стюардесата.

— Не е честно да го казваш. Не взимам страната на никого…

— За глупачка ли ме смяташ? Забелязах как те следва навсякъде като някакво влюбено пале. А ти не правиш нищо, за да сложиш край на това. Мисля, че вниманието ти харесва.

Ето, беше успяла да го стори: беше го ядосала. Все повече заприличваше на Лилиан, ако това изобщо беше възможно. Той рязко вдигна глава и за момент изглеждаше, че едва се сдържа да не ѝ се нахвърли. Вместо това остана на мястото си, като трепереше, стиснал с две ръце колана на халата си.

— Кажи ми къде беше снощи?

— Вече ти казах, не успях да заспя. Разхождах се по коридорите.

— Видя ли те някой?

— За да потвърди моята версия? Това ли изискваш от мен — свидетели?

Той глухо се засмя, преди да продължи:

— Беше късно. Повечето хора бяха заспали. Предполагам, че може и да съм се разминал с някого от екипажа на едно или друго място… А след това видях мис Хебли. Беше претърпяла премеждие. Беше прогизнала до кости и аз ѝ помогнах да се прибере в стаята си.

— Премеждие? Какво премеждие?

В думите му нямаше никакъв смисъл.

Той се скова.

— Съжалявам — тя ме помоли да не говоря за това.

Керълайн кресна:

— Това е толкова удобно, та чак е абсурдно, не смяташ ли? Господи, Марк. Честно, как очакваш да реагирам на подобно нещо?

— Очаквам, че като моя съпруга ще повярваш на това, което ти казвам.

Можеше и да е някой непознат, застанал пред нея. Пръстите я засърбяха от желанието да изрови още една доза от лекарството си — нервите ѝ сякаш горяха. Но не беше в настроение да дава повод на Марк да коментира.

Хрумна ѝ мисълта, че може би не той беше непознатият, а тя. Няколкото кратки дни на този кораб я бяха променили. Беше като обсебена. Може би наистина беше полудяла.

— Просто… имам нужда да остана сама. Можем да поговорим за това по-късно.

Тя го изостави да стои по халат, със зейнала уста, и усети студеното твърдо докосване на бравата под ръката си, когато затвори вратата след себе си.

Двайсет и шеста глава

Шумът от кавгите се чуваше чак от голямото стълбище.

Уилям Стед дълбоко си пое дъх, преди да влезе.

Нямаше търпение това пътуване да свърши. Причината не беше в кораба — беше прекрасна машина, конструирана толкова добре, истинска гордост за инженерната наука — а в злощастната му съдба да бъде натоварен с толкова неприятни хора. И в собствената му злощастна съдба да няма никакъв начин да избяга от тях. Беше се отправил към „Кафе Паризиен“ за закуска, а те вече бяха там: събрани около тръстиковата маса, семейство Астор и семейство Дъф-Гордън. И непоносимият развратник Гугенхайм, вонящ на любовни приключения с онази французойка, която беше довел със себе си и я държеше в отделна каюта, все едно никой не се досещаше за игричката му. А на мястото до него току-що се беше настанила Керълайн Флечър.

Докато Стед приближаваше масата, Астор махна на един стюард, който дойде незабавно. Сигурно си отваряха очите на четири за него всеки път, когато се появеше на общите палуби, така че да не му се налага да търпи и секунда забавяне, преди нуждите му да бъдат задоволени.

— Ще ни трябва още един стол — рече той, като посочи към Стед.

Стюардът хукна да му донесе стол, все едно Стед беше някакъв немощен старец. Той го зае неохотно.

Астор хвърли поглед на Стед, като се опитваше да прецени дали да го заговори.

— Обсъждахме събитието тази вечер. Смятате ли да присъствате?

— Събитие?

Стед за пръв път чуваше за това, но като цяло се опитваше да отбягва дребнавите им забавления. Имаше си работа: подготвяше уводна статия, която беше обещал на вестник „Пол Мол Газет“. И реч, която възнамеряваше да държи пред Теософското общество в Ню Йорк няколко седмици след пристигането си.

— Балът на капитана — обясни сър Козмо Дъф-Гордън.

— По-добре да го нарекат „Балът на Джоузеф Брус Исмей“ и да приключат с този въпрос. Не се съмнявам, че той стои зад него. Държи да направи впечатление на първото плаване на кораба — заяви лейди Дъф-Гордън.

— Но това е безплатна реклама за вас, не е ли така? Представям си, че вие ще поставите стандарта в облеклото за бала. Дамите ще се редят на опашка за следващата ви колекция — изтъкна Гугенхайм.

— Вечният капиталист! — разсмя се Луси. — Наистина ще сторя всичко по силите си, за да оставя зашеметяващо впечатление.

Стед удържа импулсивното си желание да изсумти надменно. Ненужно скъпите парцали за жени с прекалено много пари и недостатъчно благоприличие бяха само една от многобройните злини на обществото. Капитализъм, наистина. По-скоро алчност и фриволност.

Лейди Дъф-Гордън се обърна към Керълайн, която току-що се беше заела с една препечена филийка, останала в поставката на масата. Голямата чиния в центъра беше ометена до дъно, макар и да личеше, че бяха консумирали единствено хайвер и бъркани яйца. Сините шарки на порцелана бяха скрити от останалите пръски сметана.

— Сред нас вече има и още една манекенка. Планирахте ли какво ще облечете тази вечер?

Керълайн остави филийката и хладно се усмихна.

— Не се съмнявам, че ще измисля нещо. Пълният ми гардероб е в багажното отделение, така че възможностите ми са донякъде ограничени. И сякаш не мога да открия любимата си гривна — цяла сутрин я търсих.

Астор изведнъж наостри уши.

— Сигурна ли сте, че не е била открадната, мисис Флечър?

— Открадната?

— В първа класа върлува истинска епидемия от кражби, Керълайн — отвърна жена му, Мадлен. — Не сте ли чули за това?

— Е, чак толкова — намеси се Стед. — Епидемия? Това звучи донякъде крайно. Да не прибързваме с…

— Случи се и на мен! — обяви Луси. — Просто не знаех, че има такава тенденция! Но съм убедена, че някой ми е откраднал пръстена с опал и диаманти. Пръстенът е уникален. Незаменим. Носех го, когато се качихме на борда!

Стед си спомняше за това, разбира се: тя го беше размахвала пред очите на всички, така че на борда нямаше и един човек, който да не го е видял. Все едно специално си беше поръчала да я оберат.

— Мислех си, че съм само аз — рече Керълайн, като огледа присъстващите около масата. — Липсват ми няколко неща. Нито едно от тях не е толкова ценно, колкото вашия пръстен, но въпреки това имат сантиментална стойност за мен.

— Нали не подозирате обслужващия персонал? — попита Гугенхайм. — Би било налудничаво от тяхна страна, след като няма къде да избягат от този кораб и къде да скрият откраднатото.

— Престъпниците обикновено не мислят с няколко хода напред, не е ли така? — обади се Астор.

Сетне завъртя шампанското в чашата си, за да освободи аромата му. Стед се загледа във вихъра на златистата течност на светлината на утрото. Никога не беше разбирал как хората са в състояние да поглъщат толкова много отрови дори в този час. И да го правят с небивало наслаждение.

Стед се навъси строго, като си придаде онова изражение, с което се обръщаше към публиката на обществени събития в качеството си на „Прочутия редактор от вестниците“, живата легенда.

— На този кораб през няколкото кратки дни, откакто отплавахме, се случиха много необичайни неща. Може би има друг виновник за тях, който нито един от вас не взима предвид…

Керълайн остави чашата си.

— Да не искате да кажете, че не знам какво се случва в собствената ми каюта, Стед? Бижутата ми са изчезнали. Това е факт.

Обзе го неудобство. Не обичаше да влиза в пререкания с млади жени. Не беше забравил протестните митинги пред съдебната зала, в която се гледаше делото срещу него. Нито демонстрантите пред редакцията на вестника му.

Тя повдигна едната си вежда.

— Вие нямате много високо мнение за слабия пол, нали, мистър Стед?

Стед се прокашля, преди да отговори:

— Това не е истина. Вярвам, че биографията ми говори сама за себе си. Та аз съм прочут защитник на движението за еманципация на жените. Вие сте американка, така че няма как да знаете за това, но във Великобритания има закон на мое име…

— Законът на Стед. Всички знаем за това, както и за случая с Елиза Армстронг — намеси се Луси Дъф-Гордън.

В начина, по който произнесе името на Елиза, имаше нещо, което го разтревожи.

— Вие влязохте в затвора заради този закон, нали? — подхвърли Астор с лека насмешка.

Стед се почувства така, все едно на шията му се беше затегнала примка, макар че вече трябваше да е свикнал да хвърлят миналото в лицето му.

— Сега ще пледирате за невинност, но се съмнявам, че в английските затвори вкарват прочути личности, ако наистина са невинни — продължи Керълайн с острота, която го изненада. — Доколкото съм чела по тази тема, се е наложило друг вестник да открие истината, за да си признаете.

Ако не друго, беше запозната с подробностите по делото.

— Какво искате от мен, мисис Флечър? Да можех да върна времето, така че онази нощ да не се е случвала — в ретроспекция си давам сметка, че в някои отношения допуснах ужасна грешка. Но аз си платих за тази грешка, като прекарах три месеца в затвора „Колдбат“. А това е повече, отколкото могат да кажат развратниците, които редовно се възползват от млади жени като Елиза Армстронг.

Той се изпоти за момент под проницателния ѝ поглед. Но ако тя се канеше да повдигне друг аргумент, не успя да стигне до него, защото в този момент до масата се появи нейният съпруг. Нямаше нужда от детектив, за да се установи за броени секунди, че отношенията между тях тази сутрин са напрегнати.

— Изведнъж открих, че не съм гладна — заяви Керълайн, като се изправи от мястото си.

Стед беше виждал тази сцена да се разиграва много пъти пред очите му, но съпругът само я изгледа с отворена уста, докато тя се отдалечаваше.

— Виж ти — рече Стед.

Съжаляваше, че си е тръгнала. Марк не каза нищо, а само скръбно седна на мястото, освободено от нея.

Семейство Астор и семейство Дъф-Гордън вежливо се измъкнаха, когато сервитьорите дойдоха да раздигнат масата.

Останаха само Стед и Марк.

— Сигурно трябва да я последвате и да се извините.

— Може би след минута. Първо трябва да изпусне парата.

— Ако ми позволите да отбележа, тази сутрин изглеждате особено тъжен.

— Наистина ли? — отвърна Марк с печална усмивка.

Стед довърши кафето си.

— Разбрах, че съпругата ви е имала… неприятности? Невидима ръка е посегнала на вещите ѝ? Хрумвало ли ви е, че причината може да е духовна намеса?

Марк пребледня.

— Какво искате да кажете? Да не говорите за…

— Духове — рече просто Стед. — Някой от миналото ви. Някой починал наскоро. Сещате ли се за такъв човек, за когото сте мислили много в последно време?

Марк смръщи вежди.

— Керълайн явно ви е разказала за Лилиан.

Какъв обрат.

— Лилиан — повтори Стед. — Вашата…

Бивша съпруга? Първа любов?

— Да, Лилиан. Моята… бяхме много близки.

Стед се наведе по-близо до него.

— Какво се случи?

Марк се скова, но отговори:

— Просто един ужасен инцидент.

— Разбирам — рече тихо Стед. — Мистър Флечър. Живите често са като котва за мъртвите. Понякога, когато чувствата ни към починалите са много, много силни, това ги задържа при нас. И по този начин ги възпрепятства да продължат към отвъдното. Вашата любов към тази починала дама, която и да е тя, може би задържа нейния дух тук, при вас, на Земята. Може би дори на този кораб. Мислили ли сте за това?

Докато гледаше как думите му си пробиват път до съзнанието на Марк, Стед отново си спомни за Елиза Армстронг. Слабата млада фигура на леглото и неговото собствено невнимание продължаваха да го измъчват.

Но Марк със замах отвори салфетката си и я положи в скута си.

— Не, не съм мислил за това, защото не вярвам в такива глупости, и ще ви бъда благодарен, ако не повдигате повече този въпрос — заяви той, докато сервитьорът отново се приближаваше до масата.

Стед си прехапа езика. Не беше готов да изкаже на глас мисълта, която се въртеше в главата му в този момент: гневът на Керълайн Флечър към нейния съпруг му изглеждаше оправдан. Вместо това се изправи, като захвърли салфетката си.

— Може би трябва да се погледнете както трябва в огледалото. Нещо очевидно тормози съвестта ви и трябва да го признаете, преди да погълне целия ви живот — и брака ви.

С тези думи той си тръгна, без да поглежда назад, и продължи по коридорите, изпълнени с оживление и трескави приготовления. От всички страни го обграждаше забрава, помисли си той. Бяха в опасност и това щеше да бъде очевидно за всеки, който си направи труда да си отвори очите, но всички тези глупави, лекомислени хора не бяха в състояние да говорят за нищо друго освен за капитанския бал. Чуваше звънците от каютите на пасажерите в целия кораб, докато викаха стюардите си на помощ: звънът на суетата, писклив и палав, като милион камбанки, разлюлени от ураган.

Двайсет и седма глава

Двайсет и осма глава

— Харесваш ми в този костюм — прошепна Лес до ухото на Дей. — Макар че предпочитам да те видя без него.

Лес си даваше сметка за изтърканата реплика, но Дей сякаш нямаше нищо против.

Сетне отстъпи крачка назад и почисти една несъществуваща прашинка от ревера на костюма на Дей.

— Във всеки случай, не гледай толкова многострадално. Това ще бъде добра репетиция за после, когато пристигнем в Америка, и ще трябва да се срещаме с организатори на боксови мачове. Трябва да се погледнеш в огледалото, за да видиш колко си хубав.

Дей се обърна да се види, като оправяше стегнатата си папийонка, докато Лес мислено си повтаряше списъка на четирите жертви, които беше набелязал за удара тази вечер. Денят беше преминал вихрено, в срещи с Вайълет, за да се промъкват в първокласните каюти на непознати пасажери и да ровят в нещата им. Лес се боеше да не обърка жертвите си — имаше толкова много подробности, които трябваше да запомни — и си беше записал бележки на един лист хартия. Първо беше Хенри Харпър — заклет безделник, който се възползваше от щедростта на дядо си, за да обикаля по света. Двамата със съпругата му се връщаха от околосветска обиколка заедно с някакъв преводач, с когото се бяха запознали в Ориента — красив мъж на име Хасаб. Лес нямаше нужда да се вглежда особено внимателно в разхвърляната им каюта, за да се досети какви ги бяха вършили двамата мъже.

След това беше мис Хелън Нюсъм — дебютантката, която се страхуваше от майка си, и нейният любим, който се беше поболял от любов към нея — Карл Бер. Сребърният часовник беше толкова красив и толкова трогателен — точно такъв, какъвто би искал да може да подари на Дей някой ден, може би когато спечели първия си голям мач в Америка — че не се сдържа да не го отмъкне.

И накрая беше старият репортер от вестниците Уилям Т. Стед.

Дей отново се обърна към него.

— Какво се чудиш? — попита той, като погледна Лес право в очите.

Лес сви рамене.

— За мишените. Точно си мислех за стария Стед.

— Журналистът?

Лес кимна.

— Той не крие, че се страхува да не се удави на борда на някой голям кораб като този. Разправя на всички, че вестниците трябва да пишат за рисковете от корабоплаването с твърде малко на брой спасителни лодки, или нещо подобно. Може би ще успея да му предложа ясновидство, за да успокоя тревогите му, или…

— Да не си полудял? — възкликна Дей, като отстъпи крачка назад в тясната им каюта и се блъсна в една от койките. — Стед не е глупак, Лес. И не е човек, който ще си замълчи, ако се досети, че го мамиш. Той е истински кръстоносец в името на истината, не е ли така?

Нищо не караше Лес да упорства повече от думите, че нещо не бива да се прави.

— Старецът е наивен. Вярва в обсебване, духове и всякакви подобни глупости. Той е идеалната жертва, казвам ти.

— Не, Лес. Не и Стед.

— Тогава ми помогни да намеря друг — рече Лес, като се опитваше да завърже папийонката си и да потуши гнева си. — Това е единствената вечер, в която можем да направим удара. Трябва да се възползваме максимално от нея. Намери ми друг, докато аз обработвам тези.

Дей го погледна така, все едно предпочиташе да изпие чаша отрова.

— Накарай Вайълет да те вкара в някоя каюта, огледай се и ми докладвай. Нищо по-лесно. Аз ще се погрижа за останалото.

— Не искам да се промъквам като крадец в каютите на хората — отвърна Дей, като гледаше в обувките си — както всеки път, когато му беше трудно да вземе решение. — Може би знам за един подходящ… но не съм сигурен. Не знам как да…

— Кажи ми и аз ще реша — рече Лес, като се опитваше да не проявява нетърпение, за да не накара Дей да се затвори в себе си.

— Първо на първо, съвсем си объркал това — рече Дей, като се протегна да дръпне папийонката от ръцете на Лесли.

Сетне се зае да я стегне на яката на Лес и Лес изпита благодарност както за помощта му, така и за погледа на Дей — тежестта му въздействаше добре. На света нямаше нищо по-удовлетворително от това да знае, че Дей го гледа. Да знае, че е с него.

Докато се бореше с папийонката, Дей му разказа как беше видял Марк Флечър в салона за карти, където беше покривал своите дългове с бижутата на жена си. За тъжната му физиономия и за вината, която го беше измъчвала до такава степен, че се беше разтреперил. Лес беше принуден да признае, че остана малко шокиран да го чуе. Беше преценил Флечър като човек, който играе по правилата, защото се страхува да не го хванат. Но колкото повече мислеше за това, толкова по-ясно го виждаше: адвокат, който е свикнал да намира начин да заобикаля законите, за да помага на своите клиенти.

— Гледай ти, гледай ти — рече Лес. — Според мен това звучи обещаващо. Виновен мъж с богата жена.

— Но човекът се измъчва от това…

— Ако не искаше да разбирам за него, защо ми каза? Идеален е, Дей. Освен това ти се кълна, че почти няма да усети ужилването.

— Не биваше да ти казвам — рече Дей и се извърна.

Беше вдигнал ръка, все едно му се искаше — не, все едно имаше нужда — да удари нещо. В тясната им, претъпкана каюта не липсваха неща за удряне, но той някак си успя да се сдържи.

— Лес, дойде ми до гуша от всички тези схеми, лъжи и измами. Трябва да има някаква граница.

— А на мен ми дойде до гуша да се правиш на добрия самарянин.

Думите излязоха от устата му, преди да се усети.

— Израснахме в един и същ квартал, Дей. Знаеш какво се случва с добрите самаряни.

— Да, знам: мамят ги хората като теб.

От това го заболя повече от всеки удар, който беше понасял от Дей.

— Не ти харесва какво правя — но аз го правя заради нас.

Той отново пристъпи близо до Дей.

— Всичко, което съм правил, е било, за да можем да се задържим на повърхността. Няма да можем да се боксираме цял живот. Рано или късно вече няма да носим на бой, за да се издържаме. Поне аз не възнамерявам да умра на ринга, като някаква стара кранта, която издъхва впрегната за каруцата.

— Всички тези лъжи, измами и мошеничества… Понякога имам чувството… че не те познавам, че не мога да ти имам доверие.

Думите сякаш простреляха Лес като с оръдие в гърдите.

— Как можеш да ми кажеш подобно нещо? На мен? След всичко, което съм направил…

Но Дей вече затръшваше вратата след себе си, а Лес остана сам с аромата на потта и помадата му във въздуха, сам в миниатюрната каюта, отрупана с прокъсани дрехи и потънала във вонята на херинга: като символ за това колко нищожен и безнадежден е животът им. Това беше същността му, с две думи: непрекъснато да започва отначало, да губи спечеленото, колкото и да се бори. А борбата беше толкова тежка, че беше изтощен. Бореше се толкова упорито, че му се струваше как това никога няма да свърши, докато не умре — точно като онази кранта, за която говореше.

Но истината беше, че го правеше заради тях. Заради двамата. Нямаше ли да е горчива ирония на съдбата, ако по тази причина в крайна сметка изгубеше Дей Боуен? Защото това беше най-големият му страх. Боеше се, че някой ден Дей ще осъзнае истината: Лесли Уилямс никога не е бил достоен за него.

Двайсет и девета глава

Мади не спираше да кърши ръце, докато наситенокремавата коприна на роклята ѝ — обсипана с продълговати мъниста и кристали — се спускаше по издутото ѝ тяло като нежен поток. Ръцете ѝ се бяха напукали през нощта след… онова нещо, което беше направила — бяха изпръхнали въпреки крема с аромат на иглика, който многократно бе втривала в тях. За щастие, имаше перфектните вечерни ръкавици за тази рокля: в бледоорехово, с подходяща диамантена огърлица.

Тя се загледа изучаващо в лицето си в огледалото, гримът прикриваше тъмните кръгове под очите ѝ. Беше си легнала много късно. Нощницата ѝ — подгизнала и воняща на соли от басейна — трябваше да бъде унищожена, естествено. Никой не биваше да разбира какво се е случило миналата нощ. А това означаваше, че след като успя да се покатери обратно по задното стълбище за прислугата, докато от нея капеше вода, тихо се беше върнала в каютата си, беше съблякла прогизналата нощница, беше я увила в калъфка за възглавница и облякла сухо палто (от обикновена кафява вълна, така че представляваше добра маскировка), беше се промъкнала обратно навън, за да изхвърли уличаващото доказателство през парапета и да проследи вързопа с поглед, докато не потъна в мрака на нощта и морето. Отне ѝ доста сили да го стори и вятърът беше бурен, но успя. Всички следи от нейната моментна лудост бяха заличени. Само да беше толкова лесно да ги изличи и от съзнанието си.

Докато най-сетне се върне в леглото си, слънцето вече надничаше зад хоризонта. Беше си сложила копринената маска за сън и беше потънала в накъсани, мъчителни кошмари — за тъмни солени вълни, които я оставят без дъх, за призрачното сияние на светлините в басейна, което плува около нея, за светещи сфери, които се превръщаха в бледи лица, когато ги погледнеше по-отблизо, и зовяха помогни ни… или може би ела при нас? Защото тя несъмнено беше увлечена за кратко от някаква обща лудост. Обвиняваше кораба за това: ограниченото пространство, невъзможността да се избяга от множеството. Все едно живееха в кошер.

Беше се събудила едва когато прислужницата дойде да отнесе подноса с обяда на съпруга ѝ по някое време следобед. След това се чувстваше изтощена и объркана — и почти нямаше време да се подготви за вечерния бал.

И дума не можеше да става да не отиде на него, като се оправдае с главоболие и остане в каютата си. Семейство Астор бяха на самия връх на обществената пирамида; Джак щеше да настоява да присъства, а нямаше да рискува да предизвика скандал, като отиде без нея. Щеше да ѝ се наложи да бъде там дори само за да демонстрира, че не се бои от висшето дамско общество в Ню Йорк, защото вече беше мисис Дж. Дж. Астор и щеше да настоява за дължимото уважение.

Мади яростно се зае да втрива крем по ръцете си. Какво я беше обзело снощи? В нейното съзнание причините бяха съвсем ясни, но щеше да бъде непосилно да ги обясни на някого другиго. Беше станала жертва на Ейва и нейните злонамерени сподвижници точно както бяха планирали — и ако вестниците научеха за това, скандалът можеше да я съсипе напълно. Джак щеше да побеснее и може би щеше да се види принуден да вземе мерки — независимо от бебето.

Тя успя да се справи сама с най-горните копчета на роклята си. Мис Бидоа беше открила в трета класа някаква шивачка, която цяла нощ я бе преправяла, за да я подготви за бала. Беше неприятно, че се наложи да я отпусне на кръста и хълбоците, но винаги можеше да я стесни отново, след като се роди бебето. Отбеляза си наум да отиде при лейди Дъф-Гордън, след като отвори ателието си. Трябваше да си поръча няколко рокли специално за бременността. Не се съмняваше, че англичанката ще успее да измисли нещо шикозно. Повечето рокли за бременни бяха прекалено старомодни; не искаше да заприлича на чувал с брашно. Беше от значение да поддържа външността си — независимо от всичко.

— Готов ли си? — подвикна тя на съпруга си, който се обличаше в съседното помещение.

Ако трябваше да промени само едно нещо у него, щеше да бъде суетата му по отношение на облеклото. Отнемаше му повече време да се облече, отколкото на нея. Притежаваше повече дрехи от всяка дама от висшето общество, която познаваше Мади; това се дължеше на театралната му жилка. Обичаше да се костюмира.

В отговор долетя неясно мърморене. Тя знаеше какво означава това.

— Аз ще слизам. Обещах на няколко приятелки да се срещнем в девет часа и не искам да закъснявам.

Излезе, без да чака отговор.

Мади откри Хелън Нюсъм до голямото стълбище, както се бяха уговорили. Двете се познаваха от тенис клубовете в Бар Харбър. Чудесно момиче; жалко, че имаше толкова покровителствена майка. Вдовиците понякога бяха такива (въпреки че майката на Хелън се беше омъжила повторно, по сметка): бяха готови на всичко, за да осигурят добър брак на дъщерите си, така че да не се тревожат в живота. Майката беше уловила на въдицата добър кандидат в Щатите, но Хелън се беше влюбила в един американски тенисист, докато бяха обикаляли Европа. Горкият глупак, Карл Бер, дори беше на този кораб — като се опитваше да спечели симпатиите на безмилостната матрона. Хелън беше от сравнително скромен произход и Мади ѝ съчувстваше напълно. Кой не искаше да се ожени по любов? Понякога се чувстваше като кобила за разплод; породиста и старателно отгледана с една-единствена цел. И ако изпълнеше тази цел, ако се подчинеше на съдбата си, щеше да си осигури сравнително лек живот до края на дните си. Да се омъжи по любов, ѝ се струваше невероятно дръзко и бунтарско. Не беше съвсем сигурна, че го одобрява по принцип — все пак самата тя си беше постлала както трябва, нали така? — но беше забавно да наблюдава как някой друг се опитва да го постигне.

Двете се поздравиха с целувки по бузите — като французойки. Мади се възхити на лилавата рокля на Хелън. Това момиче имаше толкова съвършена фигура, че щеше да изглежда добре дори да облечеше стар чувал. И как успяваше да си направи косата без помощта на камериерка — Мади трябваше да я разпита за тайните ѝ.

Към двете скоро се присъедини Мейбъл Форчън. Мади не познаваше добре семейство Форчън, но Мейбъл беше започнала да придружава Хелън навсякъде, все едно беше отдавна изгубената ѝ любима братовчедка, и явно нямаше начин да се отърве от нея. Мади беше почти сигурна, че Мейбъл е развила тази склонност, след като е забелязала нейното приятелство с Хелън. Нямаше склонност да проявява подобна подозрителност към хората, но в този случай беше наистина невъзможно да не го забележи.

— Къде е мистър Астор? — попита Хелън, като се озърна.

— Ще дойде по-късно. Забави се по работа — отвърна тя и небрежно махна с ръка. — Да слезем ли долу?

Макар и корабът да си оставаше клаустрофобичен както винаги, компанията на нейните приятелки го правеше по-поносимо място. Тревогите ѝ започнаха да се разсейват; в тази вихрушка от оживление — красиви рокли, мъже в черно, жизнерадостно бърборене — се чувстваше като стар боен кон, възроден от гърмежа на оръдията и миризмата на барут. Беше създадена за това, родена и обучена за това. Банкетната зала бе нейният полеви щаб, балната зала — нейното бойно поле.

Салонът беше сравнително удачно преобразен в бална зала. Тапицираните с дамаска кушетки и кресла бяха отнесени, макар и килимът от Аксминстър да беше останал. Полилеите хвърляха красива искряща светлина. От другия край, където обикновено стоеше пианото, долиташе музика — с радост беше установила, че на кораба има добър подбор от музиканти. Залата вече бе изпълнена с пасажери, издокарани в най-хубавите си облекла. Повечето от мъжете носеха фракове с черни жилетки и бели папийонки, ала тя остана очарована от по-модерните бели жилетки, а неколцина безстрашни представители на силния пол, които наистина бяха в крак с модата, се бяха появили с черни папийонки и бели жилетки. Доста носеха смокинги вместо фракове; все пак това беше само капитански бал, така че изискванията за облеклото не бяха толкова строги. Забеляза Гугенхайм, спретнат с фрак и бяла жилетка, а реверите му бяха остри, според последните тенденции, след като облите ревери бързо бяха започнали да излизат от мода.

— Какво ще кажете да потърсим лейди Дъф-Гордън?

При обичайни обстоятелства Мади нямаше да се занимава с модистката от Лондон, колкото и да твърдеше, че облича аристокрацията, прочутите певици и модерните актриси, но след като сама видя нейните дрехи отблизо и се убеди в майсторската им изработка и качеството на материите, беше заинтригувана от нея. Освен това сигурно не беше лоша идея да си осигури благоволението на по-възрастната дама: от нея можеше да излезе страховита съюзница, ако случайно се разчуеше за случката със стюардесата. За онова, което стана в басейна.

Когато откри лейди Дъф-Гордън, видяното я остави без дъх. Мади никога не беше виждала рокля, подобна на нейната. По форма и конструкция наподобяваше най-вече японско кимоно; като издължена колона от най-фина пурпурна коприна. Материята за корсажа беше с великолепен десен от плочки, избродирани в златно, а ръкавите бяха в същия нюанс на пурпурното. Имаше два шарфа, един в бледозлатно и още един в цвят слонова кост, които подчертаваха талията и се спускаха до хълбока. Роклята изглеждаше едновременно като нещо, което се носи без никакво усилие, и като произведение на модното изкуство — беше зашеметяващо красива.

Мади едва успяваше да си поеме дъх, когато се обърна към лейди Дъф-Гордън:

— Трябва да отбележа, че роклята ви е изключителна.

— От най-новата ми колекция. Вдъхновена от японската култура.

Очите на лейди Дъф-Гордън блестяха като на палава ученичка.

— С радост ще ушия такава и за вас, скъпа моя.

Ах, колко беше хитра. Възползваше се от трансатлантическото плаване, за да си спечели нови клиенти. Корабът предлагаше заможна публика, която нямаше къде другаде да отиде.

С периферното си зрение Мади забеляза своя съпруг да слиза по голямото стълбище. Мади стисна Хелън за ръката и се извърна.

— Да тръгваме, момичета. Имам нужда от питие.

Бяха поели навътре в залата, когато някой ги бутна отзад. Един мъжки глас каза:

— Ужасно съжалявам, уважаеми дами — моля за извинение.

Мади се обърна и с радост видя боксьора, който беше свалил Теди от парапета.

— О, мистър Боуен, колко се радвам да ви видя тази вечер — рече тя.

Той държеше отстрани до тялото си чаша, от която капеше течност.

— Боя се, че не внимавах накъде вървя и явно съм разлял малко пунш по роклята на тази млада дама — обясни той, като се обърна към Мейбъл Форчън.

Мейбъл сведе поглед към ръба на роклята си и се намръщи.

— О, няма нищо, мистър Боуен. Не се съмнявам, че тя сама ще си причини много повече, преди да е дошъл краят на вечерта — отвърна Мади, без да обръща внимание на обидения поглед на Мейбъл.

Боксьорът изведнъж стана много сериозен. Поклони се, но въпреки това продължаваше да се извисява над нея с внушителния си ръст.

— Мисис Астор, бих желал да ви изкажа съболезнованията си. Чух за това, че вашето момченце се е споминало. Съжалявам, че не успях да ви го кажа по-рано.

— Да, горкото малко момче. Но то беше от прислугата — изтърси Мейбъл. — Все пак не ѝ беше син.

— Въпреки това е много тъжно — рече Хелън Нюсъм.

— Благодаря ви — каза Мади.

Не ѝ се говореше за това. Не искаше да чува и една дума повече от устата на Мейбъл Форчън. Започваше да се чувства неудобно на това място. Хората гледаха корема ѝ, несъмнено заети да си припомняш клюките от вестниците. В кой месец е бременна? А кога беше сватбата?

— Жалко е такива прекрасни дами като вас да бъдат сами тази вечер — продължи боксьорът, а усмивката не слизаше от устните му. — Лейди Дъф-Гордън спомена за това, че на борда няма достатъчно достойни представители на силния пол, но досега не ѝ вярвах.

— Нямаме нужда от такива — отвърна Мади. — Аз съм омъжена, както добре знаете, а мис Нюсъм си има любим. Засега просто сме без придружители.

— В такъв случай трябва да ви намерим. Чаровни жени като вас имат нужда някой да ги предпазва от нежелано внимание.

Той протегна ръка и улови за ръкава един друг мъж, докато минаваше покрай него. Беше хубав блондин на възрастта на Дейвид Боуен, но далеч не можеше да се мери с неговия ръст. Ала докато Боуен беше мил, в този имаше нещо отблъскващо, забеляза тя сега, когато се озоваха близо един срещу друг. От него едва ли не струеше лукавост.

— Позволете ми да ви представя моя приятел, Лесли Уилямс — рече Боуен. — Мисля, че не се познавате.

— Познаваме мистър Уилямс! — отвърна Мейбъл и свойски отпусна ръка на лакътя на Лес. — Той гледа на сестра ми! Истински брамин!

Мади го погледна с възобновен интерес. Може би все пак нямаше нужда да чака да се прибере в Ню Йорк, за да ангажира някого да ѝ помогне.

— Вярно ли е това, мистър Уилямс?

Той сведе глава, с театрална скромност.

— Казвали са ми, че притежавам известен талант в тази област.

— Може би ще успеете да ми помогнете — рече Хелън и на свой ред доближи Лесли Уилямс. — Изгубих нещо от голяма важност за мен.

Русият мъж пристъпи срещу нея. От него веднага започна да струи близост, все едно беше хвърлил мрежа, за да я улови.

— Разбира се, ако мога да ви окажа съдействие.

— Става дума за един часовник, мъжки часовник. Сребърен.

Тя се изчерви, когато Мейбъл я изгледа вторачено.

Мъжът я улови за ръката, без да я попита за позволение.

— Докосвали ли сте го скоро? Може би часовникът е задържал следи от вашата аура — и това може да ми помогне да установя местонахождението му.

— Беше при бижутата ми.

— Значи е бил в непосредствена близост до вашите вещи.

Мъжът говореше с хипнотична мекота. В същото време галеше ръката ѝ като котка. Очите му се затвориха.

— Аз… долавям нещо. Някакво присъствие, но много слабо. Но вече знам каква трябва да бъде аурата му. Ще задържа това чувство — и кой знае? Може би то ще ме отведе до вашия часовник.

Хелън стисна ръката му.

— О, мистър Уилямс, ако успеете да го откриете, ще ви бъда толкова благодарна. И ще ви възнаградя, разбира се.

— Няма нужда от награда… искам да кажа, че евентуалната компенсация зависи само от вашето желание — отвърна той с широка усмивка.

Мади беше наясно, че трябва да внимава с този мъж, но нуждата да получи отговори на своите въпроси, надви безпокойството. Преди да осъзнае какво прави, вече го беше уловила под ръка и го водеше на няколко крачки встрани от останалите. Не искаше да чуят онова, което имаше да му каже.

— Разбрах, че сте гледали на Етел Форчън.

От мисълта за Етел за момент я обзе парещ гняв. Беше чула за нейното невъздържано пазаруване в Париж и за роклите, които си беше купила за чеиз от модната къща „Уърт“. Мади не беше успяла да направи нищо подобно преди сватбата си с Джак. Наложи се да свършат всичко скришно, за да не позволят на приятелското обкръжение на първата му съпруга да им съсипе живота с клюките си. Имаше малка церемония в къщата на майката на Джон Джейкъб в провинцията, проведена съвсем набързо. И точно по същата причина бяха избягали на това шестмесечно пътуване в чужбина, но въпреки това трябваше да бъде внимателна и да стои далеч от вестниците…

— Имам нужда от помощта ви по един много сериозен въпрос — каза тя, като сплете пръсти пред тялото си.

Русият мъж пребледня.

— Скъпа мисис Астор, вие определено нямате нужда от моята помощ. Не мога да си представя…

Все едно не беше достатъчно неприятно, че беше принудена да се обърне за консултация към него по време на това събитие, пред очите на Хелън и Мейбъл и кой знае още колко хора — нима сега трябваше и да се пазари? При това Джак можеше да се появи всеки миг — нямаше никакво време за губене в спорове. Този мъж започваше да я гневи.

— Напротив, мистър Уилямс, имам нужда от услугите ви. Нима не работите това? За пари? Мога да ви платя, разбира се. Парите не са проблем.

Тя винаги носеше в себе си немного пари за харчене. Посегна в малката си вечерна чантичка с мъниста, извади една банкнота от сто долара и я бутна в ръката му.

— Ето, виждате ли? Вече взехте парите ми. Настоявам да ми гледате.

Той се засуети, като се обърна да погледне през рамо кой ги наблюдава. Сетне я улови за лакътя и я придружи до един коридор за екипажа, който водеше към някакъв склад.

— Не исках да ви разстройвам, мисис Астор. Просто нямах представа, че вярвате толкова в… безплътното.

Така ли беше наистина?

— Всъщност не знам… но наистина имам отчаяна нужда от помощта ви.

Той потърка ъгълчетата на устата си.

— Добре, какво се е случило?

Колко можеше да му каже? Не трябваше ли да се досети сам, след като е прорицател? Тя сви устни, като се опитваше да формулира въпроса си по най-подходящия начин.

— Колкото и глупаво да звучи, според мен съм станала жертва на проклятие. Чух… от сигурен източник… че една личност е получила заплащане, за да хвърли проклятие върху мен. Давам си сметка как звучи. Самата аз не бях склонна да повярвам — отначало. Но откакто разбрах за това, започнаха да ми се случват лоши неща… Ужасни неща.

Той притихна. Вече я слушаше внимателно. Най-сетне някой я слушаше внимателно.

— Казаха ми, че всеки, когото обичам, ще умре. Това беше преди няколко месеца. — Брадичката ѝ потрепери. — И сега Теди…

— Злощастно събитие, мисис Астор, но… децата умират. Те са слаби и уязвими същества. Там, откъдето съм родом, почти половината деца умират, преди да навършат дванайсет години.

Беше убедена, че е вярно, но освен това знаеше, че Теди бе здрав. През цялото това дълго пътуване беше в отлична форма. Да, беше започнал да подсмърча, преди да се качат на борда в Саутхемптън, но това бе някаква съвсем лека настинка. Децата непрекъснато се разболяваха от настинка.

— Обстоятелствата около смъртта му са… необясними. Случва се нещо много лошо… сигурна съм в това. Във всеки случай, не мога да си позволя да поема този риск. Имам и друго дете, за което трябва да мисля.

Ръката ѝ се отпусна на корема. Изражението на мъжа стана мрачно, много мрачно. Той продължително потърка брадичката си, преди най-сетне да отговори.

— Склонен съм да се съглася с вас по този въпрос. Имам лоши предчувствия от мига, в който стъпих на борда на този кораб. Тук има нещо зло. Дали носи отговорност за смъртта на момчето от прислугата ви? Не твърдя, че знам отговора на този въпрос. Все пак има обстоятелство, с което може би ще успея да ви помогна… но то е доста опасно. Мога да се опитам да установя контакт с този злонамерен дух. Но за да поема подобен риск, ще трябва да получа съответната компенсация, ако ме разбирате.

— Разбирам ви.

— А сега имам един сериозен въпрос към вас.

Той наведе глава и я погледна изпод вежди.

— Ако нямате нищо против да ви попитам, мисис Астор, вашият съпруг споделя ли вашето отношение? Искам да кажа, и той ли вярва в безплътието?

Съпругът ми вярва в доброто прекарване и в почти нищо друго.

— Не точно, не.

— Тогава… не искам да бъда недискретен, но за да не губя времето на никого — нито вашето, нито моето — ще трябва да ви попитам: има ли голяма вероятност той да се съгласи на допълнителната компенсация, която бих изисквал за подобно рисково начинание? Струва ми се, че не.

Наистина ли се пазари за пари, когато на карта са заложени безопасността ми и безопасността на нероденото ми дете? Искаше ѝ се да го сграбчи за раменете и да го разтърси.

— Не се тревожете. Разполагам с повече от достатъчно, за да ви платя — тук, на този кораб. Колко ще поискате? Хиляда? Две? Веднага мога да ви намеря толкова. Съпругът ми никога не пътува с по-малко от двайсет и пет хиляди долара в брой.

Това най-сетне го накара да се замисли.

— Но той със сигурност ще разбере, ако се възползвате от тях… Ще открие, че липсват.

— Той няма да разбере! Държи ги в багажното отделение. Дори няма да погледне тези пари, преди да пристигнем в Ню Йорк, а тогава ще отидат направо в сейфа в къщата ни.

Мъжът отново потърка брадичката си.

— Ще ви кажа какво, мисис Астор — нека да помисля по вашия въпрос. Искам да бъда абсолютно сигурен, че ще мога да ви помогна, преди да предприемем нещо. Дайте ми малко време, за да го обмисля.

— Но детето ми…

— Няма да отнеме дълго, уверявам ви. И мога да ви кажа, че засега сте в безопасност. В настоящия момент не усещам никакво зло да е надвиснало над вас.

Беше я уловил за лакътя и я водеше обратно към бала, все едно в такъв момент можеше да мисли за танци.

— Но, мистър Уилямс…

Тя се опита да го накара да спре, да говори с нея, но не успя. Всичко се завъртя като лудешка въртележка около нея, като калейдоскоп от цветове и светлина. Искряща вихрушка от скъпоценни камъни и отражения на светлината по коприна и сатен, и дълбокото черно на фраковете на мъжете. И ароматите. Уханието на парфюми и помади, розите от цветните аранжировки, скариди и омари в сос от шампанско, първокласни печени ребра. И сладката мелодия на цигулките; и фоновият шум като в кошер; дълбоките мъжки гласове, които се спускаха и издигаха; и високият, жизнерадостен звън на женския смях, който пронизваше всичко това като острие.

Джак. Тя почти се блъсна в него, когато гръдният му кош в зелено кадифе внезапно се извиси пред нея като стена от избродиран мъх. Усети как боксьорът рязко пусна лакътя ѝ, все едно ги бяха хванали да правят нещо нередно заедно. Може би наистина беше така.

Съпругът ѝ беше намръщен. Защо беше недоволен от нея? Дали заради чуждата ръка върху нейната? Или защото знаеше кой е този мъж? Разбира се, че знаеше; почти всеки ден ходеше да го гледа в гимнастическия салон.

— Ела, Мадлен — рече студено той, като на свой ред я улови под ръка.

Докато се отдалечаваше на пръсти, тя се опита да погледне назад през рамо. Ще говорим пак, опита се да излъчи тя с изражението си. Не забравяйте.

Трийсета глава

От паметта на Марк никога нямаше да изчезне първият път, когато се беше срещнал с Керълайн. Беше станало скоро след ужасния пожар във фабриката, където работеше Лилиан. Единствената причина Лилиан също да не загине в пожара беше, че я бяха изпратили да се погрижи за една клиентка: Керълайн.

Керълайн го привика в лондонския си дом, което му се стори доста високомерно от нейна страна, но се съгласи да го направи, защото в някакъв смисъл беше спасила живота на любимата му. Освен това беше започнал да изпитва подозрения към тази жена, която толкова бързо се беше сближила като сестра с Лилиан. Искаше да види с очите си за какво става дума.

Но веднага разбра причината. Керълайн беше пряма, но същевременно очарователна — слънчева по онзи характерен за американците начин. И беше очевидно, че съвсем искрено обожава Лилиан — точно като него самия.

Не мина много време, преди да започне да цени Керълайн, както я ценеше Лилиан. Обичаше и нея, защото тя обичаше Лилиан. Двете жени се сляха в съзнанието му. Почти не успяваше да мисли за едната, без да се сети за другата. Но след известно време нещата започнаха да се променят — отначало недоловимо, а сетне с неочаквана бързина. Лилиан започна да се държи бурно, ревниво, яростно. Керълайн се превърна в утеха за него — както и той за нея. Балансът на този съюз се беше променил с неизбежност, която му се струваше невъзможно да контролира.

Към края понякога се питаше дали не мрази Лилиан едва ли не също толкова силно, колкото я беше обичал. И дали Керълайн не се беше молила Лилиан да изчезне от живота им — както го беше правил той.

Или не се беше случило нещо далеч по-лошо. Дали Керълайн не беше направила така, че тя да изчезне. Дали не се беше заблудил да ѝ се довери и да се влюби в нея. Тя винаги му се беше струвала толкова бляскава и силна — в нейно присъствие всичките му страхове и съмнения се стопяваха. Но когато не беше наблизо, въпросите се връщаха — мрачни и заплашителни. Упорити и безмилостни.

И тъй, Марк изпита необичайно и завладяващо усещане за облекчение — дори щастие — когато откри, че да види Керълайн, все още може да го остави без дъх, да го спаси от мрачното му настроение, докато я гледаше как пристига тази вечер на капитанския бал. Не беше сигурен защо самият той беше дошъл на бала, но след сутрешния скандал за мис Хебли и последвалия смущаващ разговор със Стед за Лилиан — Какво точно знаеше възрастният мъж? — Марк не искаше да остава сам. Не можеше да понесе мислите, които се виеха като змии в главата му.

Полицията беше отсъдила, че смъртта на Лилиан е самоубийство, макар и да нямаше никакви доказателства.

Женската ревност беше могъща сила. Можеше да придобие всякакви форми. Той сам се беше убедил в това.

Но сега Керълайн беше тук, прекосяваше салона и множеството сякаш се разделяше пред нея, все едно беше кралица. И неговото съзнание също се раздели с досегашните си мрачни мисли. Тя беше твърде ослепителна, за да не е истинска, твърде сърдечна, за да е измамна. Вината беше само негова, а прехвърляше върху нея недействителни страхове, невъзможни подозрения.

Беше облечена с вечерна рокля от златен сатен — рокля, в която приличаше на жезъл от най-скъпоценен метал, на кралски скиптър. Тъмната ѝ коса беше вдигната с шноли от топаз, които проблясваха в прекрасно дълбоко оранжево и примигваха като пламъчета. Видът ѝ припомни на Марк какъв щастливец е, женен за тази красива, интелигентна жена, особено след като всичко в живота му се беше превърнало в пепел точно преди тя да се появи.

Появата ѝ беше като божествена намеса.

Тя го забеляза сред тълпата и тръгна към него. Колко елегантна беше само. Той пое изящната ѝ ръка, лека като пеперуда в неговата.

— Музиката звучи прекрасно. Искам да танцувам, Марк.

— Разбира се.

Не си направи труда да обясни, че също се е канил да я покани на танц, но е останал без думи, когато я е видял. Не искаше да казва нищо, което може да развали вълшебството, да я накара отново да се ядоса и да охладнее към него както тази сутрин.

Тя беше великолепна танцьорка. Уверена. Отзивчива. Далеч по-грациозна от Лилиан, която беше подскачала твърде въодушевено и винаги по-скоро го беше водила, отколкото да следва стъпките му.

Допирът на сатена на роклята на Керълайн под дланта му на кръста ѝ беше толкова нежен, по-интимен от докосването на кожата ѝ. Главата му се завъртя от това усещане — ако не щастие, то нещо много близко до него. Облекчение и благоговение, а най-вече — благодарност. Това прекрасно създание е моя жена.

Въпреки всичко.

Ала сетне дойде и мисълта, която винаги следваше — че ще загуби и нея.

Но не: сега беше в прегръдките му, нали? Всичко друго избледня в сравнение с този факт. Яростта от скандала им по-рано, подозренията му, тревогите за Ондин. Всичко се стопи във въздуха. Той я завъртя без усилие сред множеството от танцьори. И двамата пристъпваха толкова леко. Все едно бяха листа, понесени от вятъра. Все едно можеха да полетят — но само когато бяха двамата заедно. От устата му се отрони смях и тя се засмя в отговор. Колко добре си пасваха двамата — нейното тяло и неговото.

Те щяха да бъдат заедно. Дори целият останал свят да изчезнеше.

Да заминат за Америка, беше добра идея — и беше на Керълайн, разбира се. В Америка Марк нямаше да има повод непрекъснато да си спомня за Лилиан. Там нямаше да има роднини или приятели, които да задават неудобни въпроси. Миналото му щеше да избледнее, защото нямаше да има никакво значение за хората, които щяха да го познават единствено като съпруга на Керълайн. Щеше да бъде мъж без досегашен живот — мъж, който съществува единствено във връзка с Керълайн. Щеше да бъде принизяващо, но необходимо. Хазартните му провинения скоро щяха да бъдат забравени. Колкото и да не му се искаше да се сбогува с Англия, беше принуден да признае, че така щеше да бъде най-добре.

Щеше да бъде най-добре и за Ондин. Щяха да започнат наново — тримата заедно.

— Хубаво е — рече замечтано Керълайн. — Трябва по-често да ходим на танци.

— Така и ще правим, в бъдеще. Очаква ни изцяло нов живот, пълен с чисто нови неща.

Тя наведе глава в другата посока, като го последва в танца, предусетила движенията му.

— Извинявай, че се забавих толкова. Изтормозих се с мис Флетли. Честно ти казвам, нямам търпение да си отиде.

Той отговори с неангажиращо възклицание, но нещо се загнезди в дъното на съзнанието му. Да си отиде. Беше забравил да направи нещо… нещо важно. Мислите му бяха прекалено заети с друго…

Спомни си в същата част от секундата, в която Керълайн продължи:

— Говори ли вече със стюардесата, мис Хебли? Успя ли да ѝ кажеш, че вече няма да се нуждаем от нейните услуги?

Стомахът му се сви с такава сила, че той залитна и едва не повлече и двама им на пода на балната зала.

Керълайн спря; за щастие, бяха във външния край на залата, където не бяха на пътя на останалите танцьори. Сякаш целият свят продължи във вихъра на танца без тях, като ги изостави. Усещането беше поразително.

— Не си го направил, нали? — попита го тихо тя.

Вече знаеше, че да излъже, щеше само да влоши нещата.

— Боя се, че не. Не съм я виждал и ми изскочи от ума…

— Как можа? Тя може по всяко време да се отбие да нагледа бебето — дори тази вечер, докато не сме в каютата. Не искам да си представям какво би могла да направи, докато сме далеч оттам.

— О, тревожиш се излишно.

Струваше му се, че ще я накара да види колко глупаво се държи; преди думите да излязат от устата му, дори не си беше дал сметка, че това е най-неподходящото нещо, което можеше да каже.

Грейналата златиста топлина изчезна без следа — ако някога изобщо я беше имало.

Керълайн замръзна.

— Това е детето ни. Мислех, че сме на едно мнение по въпроса, че в мис Хебли има нещо нередно, и не искаме тя да се доближава до Ондин.

— Не мисля, че съм се съгласявал с това, че в нея има нещо нередно…

Тя се отдръпна от него, така че ръцете му и онази страна от лицето, която досега беше притисната в нейното, изведнъж останаха празни и студени.

— Как можа, Марк? Ти се съгласи! Чувствам се предадена.

Думите ѝ го пронизаха като кинжал. Остана зашеметен на мястото си, докато тя забързано се отдалечи, като си пробиваше път сред множеството.

И попадна на Гугенхайм. Марк едва я различаваше сред морето от хора. Жена му, която не можеше да достигне. Главата ѝ яростно подскачаше, докато говореше нещо. Ръката на Гугенхайм се отпусна на рамото ѝ. Хайде, хайде. В докосването на тази ръка имаше нещо собственическо. Все едно двамата вече бяха близки. Дали не беше познавала Гугенхайм, преди да се оженят?

Чувствам се предадена.

Проклет да е, ако хукне след нея. Той се обърна, за да потърси бара. Пред него се беше струпало множество от мъже, за които пуншът с шампанско, поднасян от таблите на сервитьорите в цялата бална зала, не беше нищо повече от лимонада. Той реши да се присъедини към тях. Избра си едно място, където тълпата не изглеждаше толкова гъста, и зачака да дойде неговият ред. Не познаваше никого сред мъжете с кисели, нещастни физиономии около себе си. Беше виждал неколцина на масите за карти, но не се беше запознавал с тях. Никой не изглеждаше склонен да заговори човека до себе си, а някои дори си поглеждаха часовниците. Нима тук нямаше и един мъж, който да е дошъл по желание тази вечер?

На рамото му се отпусна нечия ръка, тежка и решителна. Марк се обърна, готов да се изправи срещу всекиго, и се озова очи в очи с усмихнат рус мъж, когото беше виждал с Дей Боуен.

— Познаваме ли се? — попита Марк.

Уилямс се изкикоти.

— Лесли Уилямс — отвърна той. — Трябва да дойдеш с мен, мистър Флечър. Повярвай ми, това е за твое добро.

Идеята не му се струваше блестяща, но се подчини, докато шампанското, което беше изгълтал, започна да бълбука в стомаха му от любопитство. От безпокойство. Какво искаше този човек?

Уилямс го поведе настрани от множеството, по коридор, който сякаш се използваше само от сервитьорите. Откри малко помещение, където нямаше никого, и двамата влязоха вътре.

— За какво става въпрос? — попита Марк.

Неволно беше започнал да се държи войнствено — не му допадаше да стои в тъмния килер заедно с този мъж, да вдъхва миризмата на помадата му и на дъха му, вонящ на алкохол.

— Дейвид Боуен ми е приятел и ми разказа всичко за теб. Всичко. По-добре да внимаваш двамата с теб да бъдем приятели, ако не искаш жена ти да разбере с какво плащаш за своя малък порок.

Мъжът замълча за миг, за да даде възможност на Марк да изпита потреса от осъзнаването на истината. Сетне продължи:

— Имам едно предложение за теб.

Марк си помисли да му възрази. Знам как изглежда отстрани, но истината не е такава, каквато си мислиш. Просто нямах достатъчно пари в брой на кораба… Твоят приятел се е объркал. Керълайн знае какво правя… Но един поглед към лицето на мъжа му беше достатъчен, за да разбере, че няма смисъл да си хаби думите.

— Не гледай толкова унило — работата не е толкова страшна, колкото си мислиш. Ще трябва да направиш само едно нещо за мен и след това си свободен.

Марк беше принуден да си признае, че предложението не е толкова зле. Тази вечер имаше нужда да чуе нещо, което звучи добре. За един налудничав миг Марк си помисли, че може би не беше сполетян от ужасно злощастие, а от невероятен късмет — винаги се проваляше заради собствените си грешки, но всеки път се случваше чудо, което да го изправи обратно на крака.

Уилямс явно разтълкува мълчанието му като знак за съгласие.

— Искам да изнесеш едно нещо от багажното отделение вместо мен. Това е всичко. И ще можеш да задържиш половината. Половината за теб, половината за мен.

Уилямс искаше от него да открадне нещо. Значи все пак не беше благословен. Нещата отиваха от лошо към по-лошо.

— Не съм крадец — рече той.

— Не съм съгласен.

Имаше време, когато щеше да влезе в бой с всекиго, дръзнал да каже подобно нещо за него, но тези думи вече не бяха мръсна лъжа.

Лицето на Уилямс изглеждаше сурово и мрачно.

— Ако не го направиш, жена ти ще разбере всичко. Повярвай ми, няма по-лесна работа. И ще изкараш добри пари — достатъчно да купиш нови дрънкулки на жена си.

На света нямаше такова нещо като лесна работа. Нима не беше представлявал достатъчно престъпници, за да го знае?

— За какво става дума?

— Знам от сигурен източник, че Астор държи сандък с пари в багажното отделение.

— Това е абсурдно. Защо да не ги държи в сейфа на кораба, заедно с всички останали скъпоценности?

Уилямс сви рамене.

— Кой знае защо богаташите като него правят каквото и да било? Може да има още толкова в сейфа — не знам нищо повече от това, което ми казаха. А именно че той държи големи суми пари подръка. Ти ще трябва да ги намериш. Само не повреждай сандъка — трябва да изглежда така, все едно не е пипан, така че никой да не си помисли да погледне вътре.

Марк го изгледа озадачено.

— И това е всичко?

— Багажът на семейство Астор е в багажното отделение на палуба „Г“, до игрището за скуош. Ще ти трябва това — рече мъжът, като му подаде един месингов ключ.

Марк го вдигна в ръката си, за да го разгледа на светлината. Беше обикновен месингов ключ като онези, които беше виждал да използват хората от екипажа.

— Откъде го взе?

— Няма значение. Трябва само да ми го върнеш тази вечер.

— Искаш да го направя сега?

— Няма да има по-подходящо време за това. Цял ден внасят и изнасят багаж от багажното отделение заради това абсурдно събитие — много от дамите искат да им донесат от роклите, които са си запазили за Америка. В багажното отделение влизат и излизат толкова много хора, че не могат да ги следят всичките. А точно в момента всички са горе и се забавляват. На игрището за скуош или в сауната няма да има никакви желаещи. Ще бъде съвсем пусто.

Боксьорът очевидно беше премислил всичко. Марк завъртя ключа между пръстите си. Беше тежък. Работата изглеждаше сигурна.

— За колко пари говорим?

Марк се опита да забрави за всичко друго. За Керълайн, за скандала, за уволняването на мис Хебли. Първата му работа беше да се върне до каютата си, за да вземе един празен куфар. Движеше се разсеяно и автоматично, както вече беше свикнал от сутрините след тежка хазартна нощ. Когато се прибираше със залитане у дома и съзнанието му едва успяваше да се съсредоточи, а тялото му се бореше с опиянението. Когато беше прикривал миризмата на алкохол с парещ одеколон и чист костюм; когато беше преминавал през работния ден с единствената мисъл за усещането от картите в ръцете си и за това, че на следващата вечер играта ще потръгне по друг начин. Беше му съвсем познато да остави на тялото си да се справи с всекидневните задачи, докато мислите му следват задимените, сумрачни фантазии в главата му — надеждите му за бъдещето или спомените за едно по-щастливо минало.

Мис Флетли беше в каютата при спящата Ондин, но не беше трудно да я измами с една невинна малка лъжа. Оттам се отправи надолу към палуба „Г“, като мина по едно от задните стълбища. Уилямс се оказа прав: долу беше тихо като в гробница, така че стъпките му ехтяха по пустите коридори.

Беше успокояващо усещане да се отдалечи от множеството на горната палуба. Тук долу царяха мир и покой.

Зачуди се дали нямаше да срещне някои от стюардите в багажното отделение, заети да се опитват да възстановят реда след днешния хаос. Ако се стигнеше дотам, можеше да се престори, че е слязъл да вземе нещо от багажа си, и с това играта да приключи. Но в действителност беше възнаграден с гледката на помещението, притихнало като крипта. И наистина цареше безпорядък — по пътеките бяха разхвърляни куфари и пътнически сандъци с размерите на каручки за понита. Безредните купчини багаж стигаха чак до тавана. От ъглите на помещението се разнасяше цвърчене на плъхове и той се опита да не мисли за това как пълзят зад стените или се промъкват в куфарите, готови да се нахвърлят върху него.

Зае се да обикаля нагоре-надолу по тесните пътеки, като се опитваше да се ориентира как беше подреден багажът в помещението. Оказа се, че е по номерата на каютите. От това логично следваше, че багажът на семейство Астор би трябвало да е някъде близо до неговия собствен багаж. Претърсваше просторното помещение от трийсетина минути, когато попадна на багажа на семейство Дъф-Гордън, достатъчен за цял керван. А това означаваше, че и багажът на семейство Астор нямаше да е далеч.

И не беше. Заемаше цели три отделения — истинска планина от кашони и куфари. Бяха най-хубавите куфари, които Марк беше виждал през живота си: от кожа в бургундско червено с поръбени кантове и монограм с инициалите „Дж. Дж. А.“. Куфарите на Мадлен сякаш бяха от шагренова кожа, боядисана в деликатен нюанс на плодовозелено, и бяха с всякакви необичайни форми и размери — вероятно за шапки, корсети и други дамски аксесоари. Към тях имаше съответни комплекти пътнически сандъци и за съпруга, и за съпругата. Чудно защо, повечето бяха отключени. Може би прислугата на Астор смяташе, че багажът е на сигурно място зад заключените врати на багажното отделение.

Беше прекалено лесно, нали? Всички тези хора бяха еднакви. Бяха като собствената му съпруга — открити и уязвими; само защото бяха убедени, че целият свят е в краката им и всичко им се получава лесно, за всички трябва да е така. Лекота. Свобода. Отворени прозорци. Отключени врати.

Марк застина над месинговите ключалки. В това ли се превърнах — в крадец? Ала не искаше да лъже сам себе си: беше крадец отдавна, точно както беше казал Лесли Уилямс, при това от страхливите. Крадец, който имаше кураж да краде само от жени, изпълнени с доверие към него — жертви, които никога нямаше да повдигнат обвинения, ако научеха истината. Но след като откраднеше от семейство Астор, щеше да се издигне до ранга на професионален крадец и нямаше никакво съмнение, че щеше да бъде подложен на цялата строгост на закона, ако бъдеше разкрит.

Нали сам беше адвокат. Би трябвало да знае как стоят нещата.

Той се зае със задачата си, като се опитваше да се съсредоточи с всички сили, за да не забрави как са били подредени куфарите, така че да ги върне обратно по местата им, без да събуди подозрения. Много от тях бяха пълни с дрехи — толкова много дрехи, особено на Джак — но също толкова съдържаха сувенири, събирани от семейство Астор по време на пътуванията им. Минута по-късно Марк си даде сметка, че това вероятно съвсем не са обикновени сувенири, а скъпи произведения на изкуството и антики. Провери само толкова от опакованите предмети, колкото да се увери, че парите не са скрити там. Когато попаднеше на заключен багаж, го разтърсваше в ръцете си като опакован коледен подарък, за да придобие представа какво може да има вътре. Мислеше си, че ако открие такъв, в който би могло да има пари, сигурно ще може да разбие ключалката или дори да разреже кожата на куфара.

В крайна сметка намери онова, което търсеше, на дъното на един сандък — скрито под някаква старинна керамика, опакована в амбалажна хартия. Беше обикновена дървена кутия. Под капака имаше плитко дъно, на което бяха струпани документи (вероятно важни, но ги отмина), а под него бяха подредени американски банкноти с различни стойности, натрупани на купчини по осем инча височина.

Докато пълнеше празния си куфар, се опита да пресметне размера на плячката. Двайсет хиляди долара? Като нищо бяха повече. От устата му едва не се изтръгна опиянен кикот. Никога не се беше чувствал по този начин, все едно можеше да полети във въздуха. Все едно вече не беше смъртен. Беше недосегаем. Никога повече нямаше да бъде нещастен. Не беше заслужил тези пари, нито ги беше спечелил, така че да ги докосва, беше някак нереално, все едно не бяха истински.

Но реални или въображаеми, те го изпълваха с опиянение. Искаше му се да се смее, докато не се разплаче, макар и в същото време от тази мисъл да го обземаше страх. Страхуваше се да разбере какво ще го очаква в другия край на дългия тунел смях.

Беше на половината път обратно към каютата си, а мислите му през цялото време не бяха спрели лудешкия си танц в главата му, като го изпълваха поравно с въодушевление и с паника, преди да си даде сметка къде се намира и какво прави. Само след няколко минути щеше да се прибере в каютата си в първа класа, където трябваше да скрие този куфар от съпругата си. Хрумна му мисълта за това, че всъщност не беше длъжен да каже истината на Уилямс. Можеше първо да извади половината пари, преди да раздели останалите с боксьора. Или да даде на боксьора само някакви си хиляда долара и да му каже, че не е намерил повече — как щеше да разбере Уилямс, че това не е истина? От усещането, че контролира ситуацията — поне веднъж в живота си — главата му се завъртя.

Така разсъждаваше един професионален крадец.

По-добре да започне да свиква.

Е, тогава трябваше да мисли като такъв. Един професионалист нямаше да остави доказателството за кражбата у себе си, в собствената си каюта, където всеки можеше да го открие, особено Керълайн. Не можеше и да го носи със себе си, докато търси боксьора; ами ако открият куфара в ръцете му? Не, трябваше да го скрие, както хората закопават съкровища под стените и на скришни места в гората, така че нищо да не води към извършителя, ако някой случайно попаднеше на него; на място, известно само нему, едновременно сигурно и такова, че да може да отрече.

На този необятен кораб сигурно беше пълно със скривалища, но за съжаление, те не му бяха известни. Просто не беше отделил време да разгледа. Нямаше ли да е ужасно някой случайно да открие куфара — например някое дете от трета класа, докато се крие от родителите си? Не искаше да си представи каква врява щеше да се вдигне тогава. Не, трябваше да измисли някое сигурно място. Някъде недалеч от каютата му, така че да може да го вземе бързо, без да предизвика подозрения.

Мислите му се върнаха към камината в салона за пушачи. Помещаваше се в чудновата неголяма ниша, несъмнено пригодена според особената архитектура на кораба, но в онази вечер в салона нямаше никого — все пак никой дори не беше разбрал, че е станал пожар, за бога. Може би и сега беше пуст.

Той едва не се затича по коридора, като се придвижваше толкова бързо, колкото можеше, без да привлича внимание. Но когато влезе в салона за пушачи през страничния вход, с изненада видя Ани Хебли да седи на един от столовете.

Това беше необичайно. Никога не беше виждал хората от екипажа седнали — никога. Сега, като се замисли за това, може би дори имаше някакво правило. Пасажерите не биваше да виждат как членовете на екипажа си почиват.

Позата ѝ беше доста странна, все едно беше будна, като в същото време очевидно беше заспала. Горката. Сигурно беше останала без сили, за да помогне на поверените ѝ пасажери да се приготвят за бала. Неволно беше чул един стюард да казва точно същото на мис Флетли. „Най-тежкият ми работен ден, откакто съм по корабите“, беше споделил, навел глава към нея, така че никой от пасажерите да не ги чуе. Може би беше по-прието да се оплачат на някого от прислугата.

Канеше се да я остави да спи, за да се погрижи за куфара, когато тя внезапно се размърда.

Клепките ѝ потрепнаха.

— Марк, ти ли си?

Думите ѝ накараха ледена тръпка да пропълзи надолу по гърба му. Никога не се беше обръщала към него на малко име. Ала в този момент всичко у нея беше различно: тонът на гласа ѝ, поведението ѝ. Държеше се далеч по-спокойно, като с равнопоставен. С близък приятел.

А в същото време нещо очевидно не беше наред. Думите излязоха от устата ѝ завалени и неясни. Когато се изправи, го стори несигурно, все едно беше пила твърде много. Дали беше възможно да е пияна? Пияна или не, можеше да види куфара. Ако се стигнеше до разпит по-късно, тя щеше да свидетелства, че го е видяла с него. Гърдите му започнаха да се изпълват с паническо усещане, което преля в ръцете и краката му. Бягай. Бягай. По-добре да зареже всичко и да остави някой друг да се оправя с бъркотията.

Но не, трябваше да запази самообладание.

Той остави куфара на пода и пристъпи към нея.

— Добре ли си, мис Хебли? Имаш ли нужда от помощ?

Когато я доближи с протегнати ръце, тя политна напред. Едва успя да я улови, преди да падне по лице. Задържа я близо до себе си, като се опитваше да я отнесе обратно към стола, главите им се наведоха една към друга и той неволно долови уханието на косата ѝ — беше точно като на Лилиан. Лосион, който смесваше сама, за да се сресва по-лесно, и от него косата ѝ ухаеше на лавандула и портокали. Никога не беше усещал този аромат у друга жена и определено не си спомняше да го е долавял у мис Хебли до тази вечер.

И усещането за нея в прегръдките му, точно в този момент. Същото тегло. Същата топлина. Мекотата на плътта ѝ. Гладката ѝ кожа. Лилиан.

На външен вид изобщо не приличаше. Но при все това в този миг толкова му напомняше Лилиан, че ако затвореше очи, можеше да се закълне, че е тук заедно с него.

И той наистина притвори клепачи, за да попречи на сълзите си да прокапят по лицето на стюардесата. Халюцинираше, нямаше друго обяснение. Този проклет кораб и това проклето пътуване. Напрежението от обира. Скандалът с Керълайн. Всичко това го беше докарало до лудост. Лилиан вече я нямаше — и всички копнежи на света нямаше да я върнат.

Но в този миг, само в този миг, когато бяха само двамата и наоколо нямаше друга жива душа, той можеше да я има отново.

Трийсет и първа глава

Дей Боуен крачеше сковано по коридора, боейки се, че бие на очи, докато звуците от импровизираната бална зала утихваха все по-далеч зад гърба му. Вече беше на три палуби по-високо от онази, където му беше мястото — шумната, претъпкана палуба за пасажерите от трета класа. Тук горе, сред първокласните каюти, всичко беше тихо и умиротворено. Долу стените бяха боядисани в бяло, а подовете бяха от едва лакирани дъски, обилно зацапани с разпиляна храна и бира само няколко дни след началото на първото плаване на кораба. Тук стените бяха от полиран махагон, а подът в коридора беше застлан с килим. Всичко наоколо беше толкова тежко и луксозно, че не му беше трудно да си представи как може да го смаже под себе си, ако океанът реши да си отмъсти на тези проклети богаташи, да го притисне под лавина от луксозни вещи и да го завлече, безпомощен, под студените безмилостни вълни.

Всяка клетка в тялото му крещеше, че не бива да е тук. Махай се, преди да те открие някой.

Паниката му не беше оправдана; познаваше достатъчно пасажери от първа класа, за да измисли оправдание за присъствието си, а освен това всички продължаваха да се забавляват на луксозното си празненство; но не можеше да се отърве от усещането, че не трябва да е тук и тази малка екскурзия може да му докара неприятности.

Когато се качиха в първа класа онази вечер заедно с Лес и Вайълет, това му изглеждаше като някакво фриволно, дори вълнуващо приключение. И тогава беше притеснен, естествено. Но сега беше друго. Вече знаеше колко неконтролируем е станал Лес.

Вече знаеше, че трябва да го спре, преди да е продължил по този път.

Проблемът беше в това, че бе изгубил дирите му. И точно това беше причина за паниката.

Единственото обяснение, което хрумваше на Дей, беше как Лес е тръгнал на лов за друга жертва. Несъмнено беше зад някоя от тези врати, но зад всичките цареше тишина. Не можеше да почука, като се надява той да му отвори. Как да го намери? Ала не можеше и да чака; трябваше да говори с него. Притеснението го разяждаше като киселина. Ако продължаваше така, нямаше да издържи до края на пътуването; щеше да се покатери през парапета и сам да се хвърли в океана.

Започна да тананика на уелски — една приспивна песничка, която майка му беше пяла в люлката.

Лесли щеше да го чуе и да разбере, че е Дей.

Но вместо да открие Лес зад някоя от тези врати, Дей с изненада го видя да завива зад следващия ъгъл, като си подсвиркваше с ръце в джобовете.

— Какво правиш, просто се разхождаш тук? — попита го Дей разтревожено.

Лес изглеждаше също толкова изненадан да го види.

— Всъщност чакам някого. А ти какво правиш тук?

— Опитвах се да те открия. Исках още веднъж да говоря с теб, за да те откажа от този налудничав план.

Дей стисна Лес за раменете. Трябва да спреш с това. Веднага. Преди да те разкрият и да те арестуват.

Лес вдигна пръст към устните си, в знак за мълчание, и се обърна, като задърпа Дей за ръкава след себе си. Сетне го бутна на тъмната площадка на едно стълбище, където щяха да бъдат насаме.

— Да не си полудял? Това е най-доходоносната измама, която съм правил някога, и никога повече няма да имаме подобна възможност. Остават още само няколко дни, Дей. След това ще слезем от този кораб и никога повече няма да срещнем никого от тези хора. Къде ти е куражът?

— Какво те е прихванало, Лес? Нямаме нужда от тези пари. Имаме достатъчно, за да стигнем до Ню Йорк…

Лес мрачно се разсмя.

— Имаме достатъчно пари? Заблуждаваш се, Дей. Огледай се. Тук ли сме отседнали, в първа класа при богаташите? Не — натъпкани сме по четирима в каюта, на дъното на трета класа. Тези хора ни гледат отвисоко, Дей, все едно имат право на това. По-добри ли са от нас?

Разбира се, че не. Но никога няма да можеш да ги убедиш в противното.

— Те са жертви на измамата ти. Значи наистина са по-добри от нас.

— Не бъди такъв глупак. Да не мислиш, че са стигнали дотам, където се намират, без да мамят всички останали?

— Тези хора не са ти направили нищо лошо. Не заслужават онова, което им причиняваш.

— О, заслужават го, и още как. Може и да не са ни направили нищо лошо, Дей, но на някой друг като нас — със сигурност.

— Ами ако те хванат? Ще влезеш в затвора, в чужда страна, където нямаме представа какво ще се случи с теб. Станал си твърде безразсъден. Не издържам вече. Трябва да ми отговориш и заслужавам да го направиш. Нима не се отказах от всичко заради теб? Нима не изоставих и семейството си, и кариерата си? Нима не бях готов да рискувам всичко заради теб…

— Не го казвай — прекъсна го Лес. — Няма нужда да го казваш.

Гърлото на Дей се сви от болка.

— Защото не изпитваш същото към мен?

— Не говори такива глупости. Нали съм тук, с теб.

Дей усети как го пронизва маларична тръпка. Беше трескав и пламнал, сякаш всеки миг щеше да повърне.

— Така ли е наистина? Тук ли си, с мен? Тук си за една минута, а на следващата вече те няма. Нищо не е изключено. Може да ме зарежеш заради онази стюардеса или заради първата богата стара дама, която ти направи мили очи…

От гърдите на Лес се изтръгна стон. Той се завъртя на пета, за да се обърне към Дей.

— Държиш се глупаво! Нали сме заедно? Нали съм тук с теб? Защо нещо друго да има значение?

Защото имаше. Винаги имаше значение. Искаше му се да вярва на Лес, но…

— С теб всичко е измама. Казваш едно, а правиш друго. Тази вечер ми каза какво смяташ да правиш — но вместо това те намирам да се разхождаш в първа класа и да си подсвиркваш! Какво е това, а? Кого мамиш, Лес? И аз ли съм поредната ти жертва?

На Лес му се искаше да избухне и да му се разкрещи в лицето — Дей го познаваше достатъчно добре, за да го забележи, да го види в начина, по който се стегнаха мускулите на тялото му под чисто новия му костюм — но някак успя да сдържи гнева си.

— Открих по-добра възможност за измама. По-голяма. И ударът се случва точно в този момент. Това правя тук, Дейвид Боуен. Трябва да се научиш да ми вярваш. Казваш, че те е грижа за мен, но как може да е вярно, след като дори не можеш да ми се довериш?

— Наистина ли мислиш, че трябва да ти се доверя, Лес? — попита го Дей, а гласът му потрепери.

Въпросът беше зададен съвсем искрено и той не знаеше отговора.

— Не мога да ти кажа какво трябва да направиш, Дей. Сигурно трябва да избягаш някъде много далеч от мен. Мога да ти отговоря само какво искам.

Дей затаи дъх.

— И какво искаш тогава?

Думите излязоха от устата му със задавен шепот. Ръцете на Лес бяха на раменете му.

Лес меко го бутна назад, докато гърбът му не опря в стената на вестибюла. Устата му беше до ухото на Дей.

— Теб.

Тази дума го погали по челюстта, лека като перце — и ледена като снежинка. Устните на Лес откриха онова място на ръба на челюстта му, където веднъж го бяха ударили толкова силно, че в продължение на три седмици след това се хранеше само с бульон. А сетне откриха пътя до устните на Дей.

Гладът за това беше почти непоносим. Телата и на двамата се разтърсваха от него. Беше като напрегната схватка — тегленето на проклетите задушаващи папийонки, копчетата. Дей го завъртя, така че Лес да се опре в стената. Все пак Дей беше по-силният от двамата. И винаги беше така, дори понякога да не го знаеше.

Точно както Лес невинаги показваше онова, което показваше в момента — разголената си душа. Безумната връзка помежду им; начинът, по който в тези мигове насаме сякаш боготвореше Дей, боготвореше тялото му, жадуваше за него, сливаше се в едно с него. Начинът, по който от очите му бликваха сълзи. Дей знаеше, че никой друг не вижда Лес по този начин. Никой друг освен него. Това беше истинският Лесли Уилямс и той беше негов — поне докато траеха тези трескави, нажежени мигове на стълбището. Мой е, помисли си Дей, като дърпаше ръцете и дрехите на Лес, а зъбите му стържеха по неговия език.

Сърцето си искаше своето. И никой не можеше да му възрази.

След това се облегна на стената, останал без дъх, докато Лес оправяше дрехите си и отново си придаваше представителен вид. Дей прибра краищата на ризата си в панталона, като дишаше тежко, целият пламнал. Навличаше сакото си, когато чу потракването на женски обувки по металните стъпала, и вдигна поглед точно навреме, за да открие, че са ги хванали на местопрестъплението.

Трийсет и втора глава

Лейди Дъф-Гордън си беше тръгнала по-рано от бала. Беше сравнително приятно, но какво можеше да се очаква на борда на кораб, дори да бе хубав като „Титаник“? Салонът беше красиво аранжиран — наистина — но все пак не беше истинска бална зала. Килимът на пода не беше подходящ за танци. Таванът, макар и висок като за кораб, си оставаше прекалено нисък, за да създава необходимата акустика, а оркестърът не беше в пълен състав. Храната беше добра, канапетата бяха чудесни, а шампанското беше приемливо, макар и разредено на пунш. Не искаше да бъде критична, но ѝ се получаваше естествено — все пак беше делова жена, която винаги беше нащрек за различни начини да подобри съществуващото положение. Нямаше да каже и дума за това на Джоузеф Брус Исмей, директора на транспортната компания „Уайт Стар“, който бе надзиравал приготовленията за бала, но се беше чувствала по-скоро като на танцово увеселение в дома на някой провинциален викарий, отколкото като на истински бал.

Козмо обаче се забавляваше страхотно, така че не си беше направила труда да се опита да го откъсне от празненството. Все пак не всеки ден имаше възможност да си побъбри с личности като Джон Джейкъб Астор и Бенджамин Гугенхайм. Колкото до нея, вятърничавата компания на тези представители на висшето американско общество я подлудяваше. Дори Астор — беше странен тип. Винаги се обличаше толкова фантастично, толкова демонстративно. И беше женен за онова момиче, което на практика беше на възрастта на собствените му деца. Този човек нямаше никакъв срам. Дразнеше я фактът, че съпругът ѝ е запален по него — но от друга страна, той се занимаваше с всякакви неща, в които самата тя не откриваше никакъв смисъл.

Всекиму своето. Това беше негласното споразумение помежду им.

Луси се качи бавно по стъпалата — предпочиташе задните стълби пред голямото централно стълбище. По него винаги се чувстваше като забързана за някъде и се притесняваше да не закачи токчето си в килима и да се изтърколи по стъпалата. Но по задните стълби можеше да се качва толкова бавно, колкото си иска. Никой не я гледаше.

Нямаше търпение да се прибере в каютата си, да се отърве от обувките си и да си вдигне краката. Вече знаеше какво се случва, след като се беше натъкнала на онези двама боксьори на стълбищната площадка, а тя винаги се радваше да знае нещо, за което никой друг не подозираше. Не беше имало обири. Едрият боксьор, с почервенялото лице, беше признал всичко пред нея. Беше абсурдно безпомощен като за толкова едър мъж, и думите едва излизаха от устата му. Обясни, че двамата се занимават с измама, но не и с кражба — само няколко дребни удара с предсказване на бъдещето. Не искаха да направят нищо лошо на никого, а само се опитваха да изкарат малко повече пари, за да започнат нов живот в Ню Йорк.

Остана разочарована, че той все пак не беше такъв герой, след като се беше похвалила с него пред останалите. Нямаше да има нищо против да разкрие измамата пред своите спътници. Да хвърли истината право в лицата им. Всички бяха толкова притеснени за скъпоценностите си, въпреки че никой не беше успял да докаже, че нещо наистина е било откраднато. Гугенхайм беше особено демонстративен в това отношение, но нейният съпруг подозираше, че той просто се бои на какво могат да попаднат „крадците“ в каютата му. А сега този боксьор беше потвърдил, че двамата не са изнесли от каютите нищо друго освен тайни.

Само някой много глупав човек би проявил нехайството да пази тайните си някъде, където лесно можеха да ги намерят — в някоя пътна чанта, кутия за шапки или скрити сред копринените дамски аксесоари, за които не се говори. От всеки камериер или камериерка можеше да излезе не по-лош изнудвач, отколкото от един крадец. Луси беше наясно с това, след като бе прекарала по-голямата част от живота си в старание да скрие както трябва собствените си тайни.

В очите на боксьора се четеше истински страх, когато я попита дали ще ги предаде. Но тя не беше способна да го стори — не и с две момчета, които споделяха същата слабост като нейната. Мъжът не ѝ го беше признал, но тя го прочете по лицето му. В начина, по който омекваше погледът му всеки път, когато се обърнеше към другия боксьор.

— Играете опасна игра — каза му тя, преди да ги остави, макар и да не уточни точно коя имаше предвид.

Усещаше болката от положението му, все едно се беше изляла от него върху нея, докато го подминаваше на стълбището. Усещаше я, защото това беше и нейната болка. Още си спомняше за първата жена, която беше разбила сърцето ѝ. Още си спомняше ужасяващата настойчивост, с която се бяха целували, потайността на всяко докосване, на всяка мисъл.

Беше нереално жестоко — или поне можеше да бъде такова, понякога. Човек трябваше да се научи да навигира през това положение. Да се носи малко над него. Да използва мъжете — съпрузи, собственици на делови предприятия, истинските господари на обществото — за собствения си напредък, така че да се издигне достатъчно, за да стане недосегаем. Човек беше на сигурно място едва когато бе достатъчно високо в обществото. Едва тогава можеше да си позволи спокойно да се тревожи за собствените си секрети.

Но сега имаше и други тайни, които трябваше да опази — такива, в сравнение с които някогашните ѝ сърдечни премеждия изглеждаха детински и невинни. Безвредни. Не — онова, което трябваше да крие сега, беше черно като беззвездна нощ в града, а в дъха му се носеше миризмата на пепел.

Веднага щом се прибереше в каютата си, реши тя, щеше да прегледа писмата, които очакваха нейното внимание — писмата от адвоката, който се беше заел да ѝ помогне да си намери нова фабрика. Трябваше да се срещне с него в хотела на следващия ден, след като пристигнат в Ню Йорк, за да започне да я развежда по недвижими имоти.

Беше избрала да гледа на пожара, който бе унищожил нейния бизнес в Лондон, като на поличба. Вместо да позволи на тази трагедия да я съсипе — беше изгубила не само материалите и готовата си продукция, но и всички шивачки и кроячки, които бяха останали в горящата сграда — беше решила да постави начало на нещо ново. Знак от съдбата да погледне към Америка. Тамошният пазар определено беше по-голям от този в Англия. Говореше се, че има излишък от талантливи шивачки — имигранти, които прииждаха в страната не само от Ирландия и Англия, но и от Италия и Полша. Всяка седмица пристигаха още. Работна ръка, която да замени онези, които бе изгубила.

Освен това така можеше да остави зад гърба си всички обвинения в пресата. Да остави адвокатите и застрахователите да се оправят. Името на компанията ѝ щеше да се свързва с показност и самоувереност в Ню Йорк вместо със скандал.

Не че някой в Лондон я обвиняваше за пожара. По време на разследването дори не беше намекнато подобно нещо. Сградата на фабриката бе стара, но не и порутена. Не беше от онези, готови да лумнат от една кибритена клечка. Работещите в нея не бяха някакви роби.

Фабриката беше мястото, където се извършваше самото шиене. Когато изобщо ходеше на работа, лейди Дъф-Гордън отиваше в салона на Хановър Скуеър, където се срещаше с клиентелата си — с богатите си аристократични приятелки. Там си бъбреше с тях, докато наоколо обикаляха манекенки, облечени с настоящата колекция. Почти не можеше да си спомни кога е стъпвала във фабриката, макар и да беше сигурна, че в някакъв момент го е правила.

Точно затова инцидентът продължаваше да я тормози. Беше обсебена от чувство за вина. Дали не беше проявила престъпна небрежност? Трябваше да ходи по-често там. Ако беше посещавала фабриката, кой знае… може би щеше да забележи нещо. Не че обвиняваше управителя: никой на неговата длъжност нямаше да каже на собственичката, че трябва да похарчи сериозни средства, за да ремонтира сградата. Ако беше взимала повече лично участие, може би нямаше да се стигне дотам.

И тогава всички онези мили момичета нямаше да загинат.

Вестниците дни наред бяха писали за погребенията им, а след това се заеха да публикуват разгневени писма за недостойното отношение към бедната работническа класа. Анархисти държаха речи срещу висшите класи и експлоатацията на масите, покачени на дървените си сандъци по площадите. Хората по улиците носеха черни ленти на ръкавите си в знак на солидарност с опечалените семейства.

Тя отблъсна тези мисли.

Едно момиче беше оцеляло — единственото. Лилиан Нотинг. Тя също щеше да загине в онзи ден, ако лейди Дъф-Гордън лично не я беше изпратила да занесе рокля на клиентка. Обичаше жените, които се занимаваха с последните проби с клиентите, да бъдат красиви. Така създаваха подходящо впечатление. За тази работа бяха избирани само най-хубавите жени. Един ден лейди Дъф-Гордън беше забелязала Лилиан в салона, след като от фабриката я бяха изпратили с рокля за проба на една особено придирчива клиентка. Момичето беше пристигнало там, притиснало кутията с роклята към гърдите си, останало без дъх, с разрошена черна коса, която се посипваше под шапката ѝ, а бузите ѝ бяха станали червени като ябълки, и лейди Дъф-Гордън веднага разбра, че талантът му ще бъде пропилян във фабриката, колкото и умела шивачка да беше. Спомняше си и за леката болка от желанието, което бе изпитала към него. Може би някой ден можеше да я покани на чай у дома си, за да я попита към какво се стреми. Лейди Дъф-Гордън го правеше, за да отправи невинно предложение. Ела да работиш по-близо до мен. Може би ще ти потръгне в живота. Понякога това водеше до хубави неща — както за Луси, така и за момичето. А Козмо никога нямаше нищо против.

Всекиму своето.

Лейди Дъф-Гордън изпита внезапен потрес, когато си спомни, че в онзи ден Лилиан Нотинг беше доставяла рокля на Керълайн Флечър — същата Керълайн Флечър, която беше на борда на този кораб. Тя не се укоряваше за този пропуск в паметта си: името ѝ тогава беше Керълайн Синклер, защото младата вдовица още не се беше омъжила повторно. Дори си спомняше въпросната рокля: копринена, в един особено характерен нюанс на синьото, подобен на цвят от зюмбюл, за който беше настоявала Керълайн. Защо не си беше спомнила по-рано за нея? Керълайн не беше споменала нищо за това — може би не знаеше, че лейди Дъф-Гордън е собственичката на модната компания. Прониза я тръпка, все едно някой пристъпваше по гроба ѝ. Това не беше хубаво, благоприятно съвпадение. Онзи стар глупак Стед беше прав за едно: духовете на мъртвите наистина съществуваха и бяха навсякъде. Витаеха около всичко като невидим пушек.

Въздушно течение полази по раменете ѝ, през коприната на роклята. Беше се вледенила от собствените си мисли. Веднага щом се усамоти в каютата си, щеше да поръча да ѝ донесат чай от лайка, за да се стопли — и да се успокои.

Корабът внезапно се люшна под краката ѝ и тя едва не се подхлъзна. След първия ден беше свикнала с тромавия ритъм на движението на плавателния съд и вече почти не го забелязваше. Само когато морето беше малко по-бурно, както тази вечер.

Лейди Дъф-Гордън с изненада различи очертанията на силует в илюминатора на вратата в дъното на коридора — вратата, която водеше към панорамната палуба. Явно навън имаше някаква жена. Ала в този нощен час това беше невъзможно. Освен това навън цареше смразяващ студ, след като температурите бяха падали през целия ден.

Лейди Дъф-Гордън подмина каютата си и продължи натам. Може би вратата беше заяла и горката жена не можеше да влезе… Може би беше изпаднала в паника и не можеше да се сети да потърси друга врата. Навън щеше да замръзне от студ за нула време. Лейди Дъф-Гордън не можеше да понесе мисълта за още една жена, която ще умре — не и когато можеше да направи нещо по въпроса, поне този път. Тя се затича натам, като повдигна роклята си над пода, за да не се препъне в нея.

Стигна до вратата, посегна към бравата — и застина.

Беше тъмно, а осветлението в коридора беше оскъдно, но сега, отблизо, Луси видя жената както трябва — и тази жена не изглеждаше така, все едно мястото ѝ беше в първа класа. Беше обезобразена. Представляваше страховита гледка. Сякаш се беше опитала да разкъса с нокти собственото си лице. Зловеща рана като от нож или бръснач прекосяваше по диагонал едната ѝ вежда и носа и стигаше до бузата. С нарастващ ужас лейди Дъф-Гордън си даде сметка, че жената прилича на избягала от приют за душевноболни. Главата ѝ беше остригана, грубо и неравно. Очите ѝ горяха като разпалени въглени.

А най-смущаващото беше, че ѝ се струваше донякъде позната.

Лейди Дъф-Гордън отдръпна ръката си. Не биваше да пуска една луда — ако беше такава — да обикаля в първа класа. Може би горкото създание по погрешка се беше качило тук от трета класа — какво друго обяснение би могло да има? — но това не означаваше, че лейди Дъф-Гордън следва да ѝ осигури достъп до първокласните каюти.

При все това… луда или не, тази жена щеше да замръзне от студ, ако не я пуснеше да влезе.

Прииска ѝ се в коридора да имаше някой друг, към когото да се обърне за помощ, но беше сама.

Не — не можеше да позволи жената да загине така. Съвестта ѝ туптеше като отворена рана.

След още миг колебание лейди Дъф-Гордън бутна вратата (като не забеляза и най-малкия признак, че може да е заяла) и пристъпи навън на палубата.

Но къде беше изчезнала тя? Жената вече я нямаше. Лейди Дъф-Гордън погледна първо наляво, а сетне надясно, макар и да не виждаше надалеч в мрака. Дъхът ѝ се кълбеше на призрачни бели форми пред лицето ѝ.

Без никакво предупреждение една ръка затисна устата ѝ.

Тя се стресна, но в същия миг друга ръка я сграбчи над лакътя.

— Шшт — прошепна в ухото ѝ мъжки глас. — Не мърдайте. Ще я изплашите.

Беше мистър Стед — възрастният чудак, който се занимаваше с окултизъм. Тя кимна и Стед отмести ръката си от устата ѝ. Пръстите му бяха изцапани с мастило, все едно с часове беше драскал нещо с писалката си.

— И вие ли я видяхте?

— Това е духът.

Луси усети, че трепери.

— Хм, вече я няма — рече той, като изглеждаше разочарован и разтревожен — може би дори натъжен.

Тя се огледа, но не видя нищо друго освен мрака, вихрения вятър и нощта, която обгръщаше техния голям кораб, и острите точки на звездите, далеч над всичко останало, примигващи и студени.

Водата беше разпенена над главата ѝ, като вихър от мехурчета, които летяха и я обгръщаха от всички страни. Водата я притискаше отвсякъде. Водата никога не оставаше неподвижна, никога не заспиваше, никога не беше доволна от положението си. Водата винаги се носеше нанякъде и навсякъде.

А с водата се носеха гласовете, нашир и надлъж.

Ти явно не разбираш, скъпа: той е изгубил целия си бизнес. Казва, че са го смачкали от конкуренцията — онези ужасни типове от компанията „Стандарт Ойл“. Как може да не си чувала за това? Пишеше го във всички вестници…

Ясно, позволила е да забременее. Съсипала си е живота, и за какво? Всеки може да види, че намеренията му не са били почтени. Не знам какво ще правим, ако съседите разберат…

Казва, че ще има по-добри шансове в Америка. Тук няма работа. Ще ни изпрати пари да отидем при него, когато се установи. Не, това не ми харесва, но какво мога да направя…

Мехурчетата галеха страните ѝ, повдигаха косата ѝ, носеха я с прилива — дълга, черна и вълниста, като водорасли. Тя извърна глава настрани, но продължаваше да ги чува. От гласовете не можеше да се избяга.

Не искам да прекарам остатъка от живота си като камериерка…

Заблуждаваш се, ако си мислиш, че ще стане по-добре…

Явно никога не се научаваха. Никога не се променяха. Не можеше да ги спаси от тях самите. Най-доброто, на което можеше да се надява, беше да спаси неколцина — младите и готовите да бъдат спасени. Невинните.