Дълбините

Двайсет и четвърта глава

19 ноември 1916 година

„Британик“

Корабът се люлее под краката на Ани. Вълните навън вече се надигат на височина от трийсет фута. Толкова са високи, че повдигат плаващата болница във въздуха. В един миг носът на кораба сочи почти право към небето, а в следващия натам сочи кърмата. Останаха в Неапол още един ден, като се опитваха да избегнат бурята, но след като лошото време продължи без признаци за подобрение, капитанът нареди „Британик“ да продължи плаването си. Половината от пациентите са в безпомощно състояние от морската болест, лежат по гръб и повръщат в кофи, а от устата им се изтръгват само стонове и молби към малцината от екипажа, останали на крака. От палубата надолу се излива вода, процежда се под вратите и тече по подовете, така че е крайно рисковано да се върви по тях. Пациентите са инструктирани да остават колкото може повече по наровете си, за да избегнат допълнителни наранявания.

Миризмата на мокра вълна — един от стюардите е успял да направи така, че всички одеяла да се намокрят, а вълната задържа влагата като гъба — се смесва с тази от кофите с повръщано, така че в отделението се носи ужасна воня, едновременно на кисело и плесен. Стомахът се преобръща от нея, а миризмата тежи във въздуха като зловонно изпарение. Персоналът е в крайно ограничен състав, след като мнозина от медицинските сестри и санитарите са се предали на морската болест и са се затворили в каютите си. Останалите мърморят, че някои от мнимите болни се скатават, като използват бурното море за оправдание да си починат малко, преди да поемат основната част от пациентите в Мудрос, защото там ги чакат много ранени. Не че има значение: корабът е пълен само на една трета от капацитета си, така че на разположение има повече доктори и медицински сестри, отколкото трябват за наличните пациенти.

Ани е останала на работа; няма нищо против. Предпочита да бъде заета. Така може да наглежда Марк, докато наоколо има по-малко хора, които да се питат защо се занимава толкова много с този определен пациент. Чула е, че отново е дошъл в съзнание, и гърдите ѝ се стягат, когато си спомня колко объркан беше преди, колко… изплашен. Но сега би трябвало да е по-добре. Тя ще успее да го успокои. Всичко ще бъде така, както би трябвало да бъде.

По пътя спира до количката от столовата, за да му занесе чаша чай и крутони. Докато чака на опашка, чува как няколко медицински сестри по-напред си говорят за хубавия лейтенант, ранен в главата, който току-що е дошъл в съзнание. Сигурно е Марк. Явно е помолил старшата сестра Мерик да го премести в друго отделение. Казал е нещо за това, че иска друга медицинска сестра да се грижи за него.

Двете сестри продължават да си бъбрят — Откога пациентите имат право да избират кой ще се грижи за тях? Някои мъже са толкова нагли; естествено, нали е офицер — те си мислят, че могат да заповядват на всички — но Ани остава като зашеметена. За миг едва не забравя къде се намира. Марк е в нейното отделение. Тя е неговата медицинска сестра. Явно е станало някакво недоразумение. Може би причината е някое момиче от другата смяна. Той несъмнено нямаше да помоли да го преместят, ако си беше дал сметка, че по този начин ще я изгуби.

От друга страна, това означава, че вече може да говори! Мисълта за това изведнъж е повече, отколкото може да понесе; едва си поема дъх, когато осъзнава какво означава.

Но когато влиза в отделението, вижда неговия нар празен. За един несдържан миг я разкъсва ярост: Не и сега, когато се събрахме отново. Не и сега, когато сме толкова близо един до друг.

След двайсет минути, в които посещава последователно всички отделения, Ани най-сетне стига до едно малко усамотено място с половин дузина нарове за пациенти, от които са заети само два. Не се виждат медицински сестри. Всъщност не се вижда никакво движение. Атмосферата е натежала от тягостно усещане и Ани се пита дали това не е някакво специално отделение за по-тежки случаи: и двамата пациенти са с превързани глави; и двамата лежат неестествено неподвижно, ако не се смята лекото повдигане и отпускане на гърдите им под еднаквите одеяла.

Ани остава за момент на прага, като едва ли не се бои да влезе — бои се от мисълта, че това може да е той. Поглежда разписанието на вратата и разпознава имената на медицинските сестри, зачислени към това отделение — мис Дженингс и мис Хоули. И двете са с богат медицински опит. И двете държат на реда и правилата, така че сигурно ще я смъмрят, ако се върнат и я открият тук.

В ъгъла лежи Марк.

Докато го доближава, той се обръща към нея. Не може да сбърка лицето му с никое друго, дори с превръзките на челюстта и грозната рана, обезобразила дясната му страна. Очите му са отворени.

И в този миг стомахът ѝ се свива. Защото тя разбира от начина, по който се променя атмосферата в помещението — а тялото му се сковава — че той не се радва да я види.

Значи слуховете са верни. Той наистина е пожелал да го преместят по-далеч от нея. Но защо?

— Разбрах, че си се събудил — казва му тя, престорено жизнерадостно.

Той неловко се размърдва под одеялото. Като уловен в капан. Ако не знаеше истината, едва ли не щеше да си помисли, че отново изглежда изплашен. Внезапно ѝ хрумва, че може би просто е травмиран от преживяването. От самата мисъл за това, че е повален на друг голям кораб — след всичко, което е преживял, което са преживели и двамата. Опасенията ѝ се разтварят в съчувствие към него.

— Ани — казва той.

— Значи все пак ме познаваш — отвръща тя, а гласът ѝ внезапно се изпълва с облекчение и радост.

— Успя да ме откриеш.

— По-скоро съдбата ни събра — отговаря тя, като усеща как страните ѝ пламват.

— Отдавна не вярвам в съдбата.

Горкият човек. Тя пристъпва до него и се опитва да вземе ръката му в своята, но той я отдръпва.

— Както виждаш — казва той, — преместиха ме в друго отделение. Значи вече сигурно няма да бъда твой пациент.

— Можем да оправим това. Ще кажа на мис Дженингс да…

— Не — моля те.

Той облизва устните си, обзет от колебание. На челото му пада един непокорен кичур; косата му е прошарена.

— Така е по-добре, не мислиш ли? Това не е хубаво за нито един от нас двамата. Спомените.

Той потреперва.

— По-добре да оставим миналото да си отиде.

Завладява я чужд спомен — не от онези, за които говори той. Не от „Титаник“, за всички онези хора, които пропадаха с писъци в ледените дълбини. А по-ранен спомен. Нещо от… необятната сива мъгла на миналото. Тя пази толкова малко връзки с онова време, че може би просто е сън. Спомня си: лай на пушки призори. Баща ѝ, заедно с братята ѝ, влачи у дома една сърна; тя гледа, докато я дерат и отцеждат кръвта, и я почистват от вътрешностите — целия епичен процес. Спомня си думите на един мъж, за когото си мислеше, че завинаги е заличила от паметта си — и тези думи отекват обратно до нея. Изречени са с мекия глас на млад свещеник, докато тя беше коленичила пред него и ридаеше. Толкова е жестоко, беше му казала тя — за лова. За убитата сърна. Не, беше отвърнал успокоително той. Топло докосване на ръка по косата ѝ. Не, Ани. Остави мъртвите.

Но, Дез…

— Но, Марк…

— Моля те — казва той и гласът му пресеква, преди да продължи. — Остави го. Остави ме.

— Но аз трябва да ти кажа толкова много.

Той повдига вежда. Любопитно му е, но не иска да си докара още грижи, като попита.

— И двамата знаем какво се случи между нас на „Титаник“.

Думите се изливат като порой. Тя не иска да говори толкова направо, особено когато друг пациент може да я чуе, но няма време. Марк е преместен далеч от нейните грижи, а дежурната сестра всеки момент може да се върне.

— За какво говориш?

— Не може да си забравил. За начина — начина, по който ме докосваше. И ме прегръщаше. Онази нощ. Когато се открихме. В дима от огъня.

Думите ѝ са разбъркани, заедно с картините, които образуват. Хаос от докосване и усещане, желание и объркване, заровен толкова дълбоко в нея, че вече няма никакъв смисъл, ако някога изобщо е имал.

— В салона за пушачи. Онази нощ. Онези неща, които направи с мен — продължава тя, останала без дъх. — Онези неща, които направихме заедно.

Тя вече шепне, пламнала, като се бори да преглътне сълзите си и да удържи пороя на спомените. Топлината на устата му. Как главата ѝ се беше замаяла от докосването му, как беше проплакала името му в кожата на шията му. Огънят в нея е толкова жив, че се изненадва как не е избил през кожата ѝ, за да я възпламени от копнеж.

Но той я гледа втренчено, сякаш е заговорила на непознат език, все едно е паднала от небето. Сякаш я вижда за пръв път.

— Не знам за какво говориш. Между нас не се е случило нищо, Ани. Може да е имало малък флирт. Разбирам защо може да си останала с такова впечатление. Но нямаше нищо повече.

Нямаше да я нарани по-силно, ако я беше ударил. Тя не може да повярва, че го е казал в лицето ѝ. Невярващото му изражение е искрено. Изглежда озадачен и разгневен.

Тя инстинктивно посяга към шията си за разпятието. Но то не е там, разбира се. Изгуби го на „Титаник“ преди четири години.

— Марк…

Тя се взира в строго сключените челюсти на Марк, в стегнатата превръзка на главата му, и се надява той да се усмихне, за да ѝ спести болката от отричането си. А сетне осъзнава: раната на главата. Сигурно е заради това. Каквото и да го е пратило в несвяст и да го е ранило в челюстта, трябва да е увредило и паметта му. Това е причината да не си спомня какво бяха един за друг.

Не си спомня, това е всичко. Но с времето ще си спомни! И все пак — този срам, който изпитва, когато я гледа така, все едно е лъжкиня, я оставя без дъх.

Точно в този момент зад нея се прокрадват стъпки. Върнала се е мис Дженингс — слаба руса жена с малко носле и близо разположени очи.

— Какво правиш тук, мис Хебли? Това не е твоето отделение, нали?

Жената скръства жилавите си ръце на гърдите. Сигурно е била предупредена за Ани.

— Разбира се, явно съм се объркала — промърморва в отговор тя и бързо се извръща от Марк, за да се отдалечи.

Изпитва внезапна нужда да бъде далеч оттам, по-далеч от Марк и студения му втренчен поглед.

— Съжалявам, че те притесних — прошепва тя.

Чувства се така, все едно неволно е настъпила нечий гроб. Пластовете на греха, обидата и предателството се трупат връз нея като купчини пръст. Значи не е настъпила чужд гроб. Гробът е нейният.

Късно е. Ани се е изправила до таблата с хирургическите инструменти. От другата страна на илюминаторите все още цари нощ, но небето се превръща в сребърното на изрядно подредените метални инструменти, които искрят по таблата.

Трябва да ги провери по опис, преди да започнат операциите, но е толкова разсеяна, че не успява да се съсредоточи. За да попречи на мислите си да се разбягат, докосва всеки инструмент подред — клема, ретрактори, форцепс, скалпели, ланцет, троакар — докато ги проверява по списъка.

Но няма полза; мислите ѝ не спират да препускат напред към онова, което предстои да се случи. Марк ще дойде на себе си. Това е просто фаза, краткотрайна загуба на ориентация. Във всеки случай, той ще разбере, че се нуждае от нея. Ще има нужда от нея, за да го придружи в Америка, където да потърси дъщеря си. Ще има нужда от успокояващото въздействие на Ани, от нейния оптимизъм. А освен това ще има нужда и от някого, който да гарантира за него пред властите — човек, който го е познавал като съпруг на Керълайн Флечър. И ще има нужда от жена, която да му помогне да отгледа дъщеря си.

Твърде късно забелязва, че се е порязала по ръката. Не е внимавала достатъчно, когато е посегнала към един от скалпелите. Острието е толкова добре наточено, че не е усетила кога е срязало плътта ѝ, но когато поглежда, всичко е лъскаво, мокро и алено. Кръвта тече по ръката ѝ, капе по полата ѝ.

Паниката я изпълва като прилив. Сигурно се е порязала лошо, за да има толкова много кръв. Ще има нужда от шевове. Трябва да потърси доктор, но не иска да помръдне. Ще трябва да обяснява какво се е случило и да си признае, че се е отнесла във фантазиите си.

Ани вдига ръка, за да намали кръвотечението, и хуква към шкафа с превръзките. Издърпва една от купчината и събаря няколко други на пода. Превръзките подскачат, търкалят се и се развиват навсякъде като кълба прежда. Тя проклина под носа си, навежда се да ги събере и се сеща, че не, първо трябва да се погрижи за раната си, и се заема с превързването — само за да открие, че порязано няма.

Няма кръв. Ръката ѝ е здрава. Нищо ѝ няма.

Тя присвива очи, за да я разгледа по-отблизо. Възможно ли е да е зараснала? От само себе си?

Но кръв няма: нищо по ръката, нито по ръкава, нито по полата ѝ. Ани не разбира. Какво може да е станало? Нима е било чудо — поредното чудо?

Подът на операционната се втурва нагоре към нея. Има чувството, че пада. Светлините са ярки, прекалено ярки. Какво става с нея?

Ани…

Някой я вика. Глас, който не може да бъде чут.

Страхът изпълва устата на Ани с киселия си вкус.

Нали не мислиш, че ще можеш вечно да се криеш от мен?

Говори морето. То ѝ шепне от онзи ден, когато беше малко момиченце на брега на Балинтой, а сивата разпенена вода протягаше нокти към босите ѝ крака.

Обзема я студ, ужасен студ.

Дойдох за онова, което ми принадлежи. За онова, което ми дължиш. Нали си спомняш?

Никой не може да се бори с океана. Само глупак би се опитал да го стори.

В паниката си тя си спомня за онази нощ, когато Мадлен Астор се опита да я задържи под водата в басейна на големия кораб. Как на следващата сутрин изтича при Уилям Стед — добрия Уилям Стед — в търсене на обяснение за това.

— Мади Астор ми каза, че съм обсебена — рече му тя.

Беше срамна тайна — че някой може да си помисли подобно нещо за нея.

— Случва се — отвърна той тогава, като не ѝ донесе никакво успокоение. — Виждал съм го с очите си: медиуми, които доброволно допускат душите на починалите да обитават тялото им, за да могат да говорят с живите. Но съм чувал и за случаи, когато душата на умрелия населява тялото против волята на човека. Обикновена душа, попаднала в необикновени обстоятелства. Обсебването никога не е лесно. Защото душите се борят за контрол върху тялото, нали разбираш? А нощем духовете са по-силни. По-лесно могат да установят власт върху плътта, когато съзнанието спи. Когато е в покой. Сега трябва да действаме внимателно — рече той тогава. — Този злонамерен дух може би вече е отговорен за една смърт. Може би всички сме в опасност.

Тя си мислеше, че е избягала от всичко това. От всичкия страх и хаос на „Титаник“. Това ѝ беше утеха през четирите години, които прекара в приюта за душевноболни. Убеждението, че каквото и да я беше преследвало, беше потънало заедно със самия кораб. Но сега е тук, сама с шепота, ужаса и с твърдата увереност, че все пак не се е свършило.