Дълбините

Четиресет и седма глава

20 ноември 1916 година

„Британик“

Ръцете на Ани треперят, докато носи дневника на Лилиан Нотинг към парапета. Тъмното море примигва под нея. Прочела е всички страници, до последната, когато записките внезапно прекъсват през януари 1912 година. Едва три месеца, преди „Титаник“ да се отправи на първото си плаване.

Ани нямаше сили да започне дежурството си, след като се скара с Марк, затова каза на сестра Мерик, че не се чувства добре, и помоли за една свободна вечер, а сетне изпълзя от отделението под подозрителния, бдителен взор на старшата медицинска сестра.

Сега Ани си мисли да се покатери през парапета и да скочи в морето.

Излязла е без пелерината си и обгръща тялото си с ръце, за да се стопли. Как може да е толкова глупава, че да се надява на подобно нещо? Марк очевидно никога не е изпитвал нищо към нея. Нима съм сгрешила? Тогава не мислеше, че е грешно. Струваше ѝ се — тогава — че той наистина е бил привлечен от нея. Топлината на онова чувство беше най-истинската, която бе изпитвала през живота си.

И без него се чувства изгубена. След като е прочела дневника, вече не може да открие смисъл в нищо. Светът е обърнат с главата надолу. Тя го отваря и на слабата светлина на един от близките илюминатори започва да го разлиства отново.

Това е прекалено. Ани отново затръшва дневника и го притиска към гърдите си, като се бори да си поеме дъх. Какво се е случило с теб, Лилиан? Детето се е родило през януари. След това в дневника не е записано нищо, но Ани усеща яростта, страха и любовта на тази жена като свои — и чувството е непоносимо. Лилиан може и да е сключила сделка с Керълайн, може и да е обещала бебето си на добра воля, но нещо се е променило. В деня на смъртта си тя е искала да си върне това дете. Ани е убедена. Това е причината да остане тук, по дирите на Марк, през всичките тези години.

Вече се кани да разпръсне страниците над Атлантика, когато усеща нечие присъствие, което я доближава, и бързо прибира дневника обратно в джоба на престилката си.

Обръща се и вижда Чарли Епинг, радиста, който спира до нея с обичайната си лекота и топлота. От деня, в който се качи на борда на този кораб, Епинг се опитва да привлече вниманието ѝ, усмихва ѝ се, старае се да подхваща неангажиращи разговори с нея. Изглежда приятен човек и всички сестри го обичат, отнасят се с него като с по-малък брат. Твърдят, че е особено интелигентен, вероятно дори гений.

— Разходка на чист въздух, сестра Хебли? — подхвърля той.

Сетне пуска цигарата си през парапета и я поглежда внимателно, като се опитва да разчете изражението ѝ.

— Тежък ден в отделението? Макар че сигурно всичките са такива.

Епинг я кани да изпият по нещо в свързочното отделение. Безпомощна, изпразнена от съдържание, Ани го последва.

Може би духът на Лилиан няма да може да я открие там вътре.

Може би просто има нужда от мъж, за да я защитава — дори от нея самата. От мрака и от страха, които се вият навсякъде около нея, когато остане сама с мислите си.

Радистите живеят в свързочното отделение; тя си спомня за това от времето си на „Титаник“. Това е някаква особеност на професията им — хората с тяхната работа са длъжни през цялото време да бъдат близо до оборудването си. На борда на плаващата болница има само един радист, така че Епинг е единственият, с изключение на офицерите, който разполага със собствена каюта.

Двамата бързо и мълчаливо прекосяват кораба до палубата със спасителните лодки и малкото помещение зад първия комин — на един хвърлей от мостика. Епинг вади бутилка от едно шкафче — сякаш цялата каюта е оборудвана с множество тайни малки отделения, в които има всякакво оборудване, тръбички, жички и други подобни — и налива кехлибарена течност в две мънички чашки.

Тя подушва своята и се смръщва от медицинската миризма на алкохола — като на спирта за разтривки, който използва за пациентите и за почистване на работните повърхности и инструментите на лекарите. Епинг вдига своята чашка срещу нея, а сетне я пресушава на един безразсъден дъх. Тя прави същото.

След няколко минути вече се чувства така, сякаш се носи във въздуха. Когато обръща глава, гледката пред очите ѝ не я последва веднага, а изостава. Всичко е спряло, дистанцирано и абстрактно. Тежестта, която обичайно усеща да притиска гърдите ѝ, всеки ден, всяка минута, е изчезнала. Тя започва да се смее, без причина.

Усещането е прекрасно.

Епинг отново пълни чашата ѝ.

Един час по-късно каютата вече се върти. Ани се затруднява да седи на миниатюрната сгъваема седалка до работната маса на Епинг и без предупреждение се изсипва от нея, все едно корабът е започнал да се клати. Затруднява се и да подрежда думите в правилния ред и да ги кара да излизат от устата си, без да избухва в смях. Освен това ѝ е горещо. Наложило се е да си свали престилката и да разкопчае якичката си, махнала е и колосаната си касинка. Косата ѝ пада на вълни по раменете.

Чарли седи от другата страна на масата, където лесно може да го пипне. Лицето му е почервеняло и се поти, но усмивката му е широка, нехайна и лека. Минало е толкова много време, без никой да я погледне. Да я забележи. Да я оцени. Да я пожелае. В продължение на четири години в „Морнингейт“ е била невидима като призрак. Не е била човек, а сянка. Тук, с Чарли Епинг, е светлина.

Останалото е неясно — как ръцете му дърпат копчетата ѝ, а тя не го спира.

Как устните му откриват гърлото ѝ.

Как дори в миговете, когато той стене до нея, тя не чува нищо друго освен гласа на Дез. Какво направихме, Ани? Какво направихме?

Не знае със сигурност колко часа са минали. Когато се събужда, в ухото на Ани още ехти шепотът на Дезмънд Фланъри.

Къде съм? В тясната каюта мирише на мускус и пот. До нея спи млад мъж и тя си спомня. Чарли Епинг. Евтино уиски. Несръчни целувки.

Измъква се от койката и събира дрехите си. Епинг продължава да спи, с дълбокия сън на удовлетвореното желание. Ани се облича бавно, все едно е забравила как се прави. Не се чувства добре. Усеща се трескава и болнава; болят я дори петите.

Изминава една-две несигурни крачки, като се подпира на мебелите, и ръката ѝ докосва хартия. Голямо парче хартия, което покрива една четвърт от масата. На слабата светлина, която идва от коридора, Ани различава карта. Напомня ѝ за онази нощ преди четири години. Карти, координати и информация за точното местонахождение — това беше много важно тогава. Тя беше видяла цифрите, но не беше знаела как да открие координатите на картата, така че след като се бяха изгубили цифрите, с тях беше изгубена и информацията… Още си спомня как онези мънички бели квадратчета изчезнаха в чернотата на Атлантическия океан, и още съжалява за онова, което направи.

Чувства се така, сякаш все още се носи в опасни води, а в картата има нещо успокояващо. Картата осигурява защита — като талисман, като заешко краче или четирилистна детелина, затова Ани я навива на руло, сплесква я с двете си длани и я нагъва, докато не се превръща в квадрат, достатъчно малък да се побере в джоба на престилката ѝ.

А сетне си тръгва.

Още е далеч от каютите на медицинските сестри, когато си дава сметка, че изгаря от треска — или нещо подобно. Светът се върти пред очите ѝ; бои се да не изгуби съзнание, преди да е стигнала до каютата си, така че на сутринта да я намерят просната на пода, недалеч от свързочното отделение. Страхува се не от смъртта, а от скандала. Страхува се от това, че всички ще разберат какво е направила.

Стигнала е до една от каютите с ваните, където потапят пациентите във вода, за да промият раните им и да свалят високата им температура. В каютата има голяма метална вана и бидони с вода.

Обичайно за пациентите водата се затопля, но Ани не си прави този труд: ще отнеме твърде дълго време, а освен това вече цялата гори. Последното, което иска в този момент, е гореща вода. Съблича дрехите си, влажни от потта ѝ, и влиза във ваната. Това ѝ напомня как влизаше в океана едно време у дома, как водата хапеше със студените си зъби първо стъпалата ѝ, сетне прасците. Отпуска се — първо бавно, сетне по-бързо.

Отначало е хубаво, защото студът преборва треската в нея. В продължение на една минута се чувства в съвършено равновесие. Но сетне студът се настанява в крайниците ѝ, вледенява пръстите на ръцете и краката ѝ, започва да хапе плътта на задните ѝ части, да я гъделичка под мишниците. Приисква ѝ се да я отнесе. Усещането е чудно познато, все едно е в прегръдките на любим.

Ани затваря очи и започва да се унася. В съзнанието ѝ прииждат откъслечни спомени. Искрящата повърхност на водата ѝ напомня за гадателския съд, който използваше мистър Стед за спиритическия сеанс, с блестящия в сребърно и бяло седеф от вътрешната страна… За мидените черупки в стоманеносиво и морскозелено, изхвърлени на брега пред родния ѝ дом… За онези дни от детството, когато сякаш плуваше в продължение на цели мили заедно с дебелите сиви тюлени край мъничките скални носове, осеяли брега на Балинтой.

А сетне вече е права и водата се стича по нея като дъжд от улука, и капките падат във водата във ваната с толкова силен шум, че ушите я болят от него. Зъбите ѝ яростно тракат, а устните ѝ са изтръпнали. Колко време е спала в студената вода? Можеше да измръзне до смърт.

Сетне вижда отражението си във вратичката на един шкаф за медицински материали — толкова подобна на огледало, че и войници са се стряскали да се видят в нея, когато са се изправяли от ваната. С тази разлика, че това отражение не е нейното. То е на жена със съсечено лице и коса, отрязана като на затворничка или грешница на покаяние. Гневна млада жена, с очи, в които се чете убийство.

Ани несигурно отстъпва крачка назад и излиза от ваната. Полудява. Губи си ума.

— Това си ти — прошепва тя. — Лилиан.

— Не — отвръща един глас, леко подигравателно. — Това си ти.

Гласът се чува зад гърба ѝ.

Ани се обръща и вижда едно привидение да се издига от водата във ваната — женска фигура, която искри ярко като утринни лъчи по росата. Жената се извисява високо, над главата на Ани. Ани се парализира от ужас, но освен това си спомня нещо. В съзнанието ѝ отеква смътен, далечен спомен.

Знам коя си.

Това е жената, която е видяла на брега преди години, когато е била малко момиче. Онази дувеса от приказките на баба ѝ. Усеща как истината я разтърсва издъно.

— Обърни се и погледни отражението. Познаваш това тяло, нали, Лилиан Нотинг? Това е жената, която някога беше ти.

Ани се взира и вдига ръка към косата си, като очаква да е остригана, но вместо това докосва дълъг и мокър кичур в червеникаворусо.

Това не е отражение.

— Дойдох тук, за да ти напомня коя си, както и за нашата Сделка. Дълго чаках да си получа онова, което ми дължиш, Лилиан Нотинг, но няма да чакам повече.

Ужасната болка в главата ѝ се завръща — достатъчно силна, за да я разцепи на две.

Искренето става по-ярко — толкова ярко, че Ани не може да гледа в него.

— Това хубаво тяло — аз ти го дадох, не помниш ли? Твоето беше съсипано… О, ти му причини ужасни неща, нали? Искаше да се върнеш, но ти трябваше нов съсъд.

Ани прокарва ръце по голото си тяло. То е нейното — единственото, което някога е познавала.

— Аз съм Ани Хебли — казва тя по-скоро на себе си, отколкото на привидението.

— Понякога, когато вземеш чуждо тяло, възникват неприятности. Понякога старият дух не иска да си тръгне. Понякога в съзнанието остават следи от стария живот, от старите спомени. Всичко зависи от теб, Лилиан Нотинг. Ти трябва да поемеш контрол.

Болката става по-силна и по-настоятелна, така че за Ани става невъзможно да разсъждава. Тя разтърсва глава, сякаш да я отърси. Това не са спомени; това са само истории, които е чувала от Керълайн или от Марк, а може би дори е прочела в някоя книга или е чула от някоя съседка. Няма значение откъде са дошли: тя знае, че не е Лилиан. Това е невъзможно. Тя е Ани Хебли. Просто не се чувства добре.

Връхлитат я други спомени, които се опитва да не приеме. За нещастни времена в Балинтой. Спомня си как отваря стара тенекиена кутийка от бонбони за гърло, пълна с мънички бели хапчета, които е откраднала от болна съседка. Не знае за какво са тези хапчета, но са смъртоносни, ако се вземат в нужното количество. В този спомен Ани Хебли иска да умре. За една провалена жена няма бъдеще със строг баща в малко ирландско градче.

Не и когато бащата на бебето е свещеник.

Но хапчетата не действат така, както си е мислела. Ани започва да кърви между краката и знае какво означава това, защото се е случвало твърде често на жените от нейното родно градче: това е помятане. А точно там е последното място на света, където би искала да ѝ се случи нещо подобно. Не и в къщата. Майка ѝ и баща ѝ ще видят доказателствата и ще разберат, че дъщеря им не е добро момиче.

Тя няма друг избор, освен да слезе до брега и да навлезе в бурните вълни — да се предаде на милостта на морето.

Ани несигурно се олюлява. Искрящата жена от металната вана е изчезнала. Страховитият образ, отразен в шкафа за медицински материали, също е изчезнал. Ани е сама, стъпила в локва.

Дали е истинска и една от историите, които е видяла току-що? Или са просто случки, съчинени от собственото ѝ съзнание, за да не си припомни нещо по-лошо? Някога доктор Алис Лидър на „Титаник“ ѝ беше казала: Увреденото съзнание никога не може да разпознае, че е такова; това е тъжната истина за лудостта.

Тя е толкова, толкова уморена от лудост.

Доколкото вижда, ѝ остава само една възможност за действие. Само едно нещо, върху което може да упражнява контрол.

Противоположното на водата е огънят. Дувесата може и да властва над водата, но няма власт над огъня.

Ани първо си облича халат, като взима един от купчината армейски болнични халати за ранените. Дрехата виси от нея като чул, но поне е суха — даже толкова суха, че от нея ще излезе добра подпалка. Сетне се заема да прерови шкафовете, докато не намира кутия кибрит. Главата ѝ пулсира от толкова силна болка, че едва успява да чуе мислите си, но няма значение. Тя не иска да мисли. Ако започне да мисли, може би няма да успее да направи онова, което е сигурна, че трябва да стори.

Драс, драс. Ани търка фосфорната главичка на кибритената клечка в лентичката шкурка, залепена отстрани на кутията. Разлетяват се обещаващи искри, но в последния момент кибритената клечка се пречупва в ръката ѝ. Тя опитва с друга. Следващата се запалва, но също толкова бързо угасва. Следват още искри и още счупени клечки. Дали не ги стиска прекалено силно? Може би кибритените клечки са се намокрили и вече не стават за нищо. Може би вече нищо не става за нищо. Тя не забелязва лекия повей от океана, който се прокрадва под ръба на вратата и сякаш загася всяка кибритена клечка точно преди да се възпламени.

Трябваше да загинеш в огъня. Мисълта за това се понася през нея, плътна и задушлива. В огъня. В пожара във фабриката, в който загинаха всички онези жени — всички освен нея.

Всички освен Лилиан.

Тя свежда очи към треперещите си ръце и за миг не вижда кибритена клечка, а мъжки бръснач — остър и блестящ.

Започва да пищи.

Четиресет и осма глава

20 ноември 1916 година

Балинтой, Ирландия

Финият пясък от брега прониква навсякъде в къщата — дори в тази стая, която не е използвана от четири години. Това си мисли мисис Хебли, докато бърше един скрин с четка за прах. Щеше да използва кърпа, но тогава пясъкът щеше да издраска дървото. Мебелите не са кой знае какво, но няма други и знае, че съпругът ѝ няма да купи нови.

В стаята на дъщеря си е. Иска да събере нещата на Ани и да я даде на двама от синовете си. Най-малкият, Матю, вече толкова е пораснал, че е истинско наказание да го принуждава да дели една стая с тримата си братя.

Най-сетне е дошъл денят, в който Тереза Хебли е готова да пусне дъщеря си да си отиде.

От тази мисъл сърцето ѝ се стяга, все едно някой го стиска между пръстите си. Не е забравила последния път, когато я видя. Беше в това легло. Изглеждаше така, все едно е заспала, но една майка винаги знае истината. Това не беше сън. Беше посред бял ден. Беше отметнала завивката, за да я събуди, и тогава бе видяла онези ужасни неща. Тереза Хебли не знаеше какви са хапчетата. Не вярваше в съвременната медицина. Според нея всичко това беше дяволска работа и доказателството беше пред очите ѝ.

По чаршафите имаше и кръв. Откъде се беше взела? По Ани не се виждаше никаква рана, нито едно порязано място, нито дори ожулено. Тереза Хебли се беше заела да разтърсва дъщеря си, да ѝ удря плесници в опит да я събуди. Но тя не се събуждаше.

Дали беше умряла? В онзи ден Тереза не знаеше. Вкъщи нямаше никого. Момчетата бяха навън, заети с различни задачи, а Джонатан още беше на работа. Тереза не знаеше какво да направи. Да изтича да доведе някой съсед? Изпитваше неясен срам — как да обясни защо Ани е в подобно състояние? Дали да скрие хапчетата? И се ядосваше на себе си, че губи време и не знае какво да стори. Следващата ѝ мисъл беше да отиде за лекар, но лекарят беше в Дънсеверик — поне на един час пеша.

Накрая толкова се смути, че направи онова, което винаги правеше в моменти на напрежение и нерешителност: отиде на църква, за да се помоли за напътствие. Джонатан не беше тук, за да я подкрепи, затова щеше да се обърне към Господ. Църквата не беше далеч и тя се затича натам. Направо по улицата — толкова бързо, колкото можеха да я носят краката. Там беше мълчаливият млад свещеник, наскоро пристигнал в градчето им, отец Дезмънд — беше зает да сменя свещите във всички свещници. Попита я дали нещо я тревожи и дали може да ѝ помогне. Тя не намери сили да му каже, защото бе толкова млад — струваше ѝ се невъзможно вече да е свещеник, не и наистина — а освен това не искаше да излага Ани пред непознат.

Защото знаеше причината дъщеря ѝ да изпие онези хапчета.

Толкова много кръв — без видими рани — означаваше женска слабост и срам.

Тя падна на колене на една църковна скамейка пред олтара, затвори очи и започна да си повтаря наум „Отче наш“. Познатите слова ѝ донесоха успокоение. Помогнаха на душата ѝ да се успокои, а на дишането ѝ — да се забави. Сърцето ѝ вече не беше толкова свито. И след като светът се забави около нея, тя беше почти сигурна, че чува как Бог ѝ говори — за да ѝ каже да се върне у дома. Дъщеря ѝ се нуждаеше от нея, сега.

Тя се затича обратно по улицата, като си мислеше как съседите (ако имаше такива, които я бяха видели) несъмнено бяха решили, че се е побъркала, след като толкова бързо отиде до църквата и се върна, все едно е трябвало да остави един хляб.

Когато стигна до портичката, разбра ужасната истина. Спомня си за това и до ден-днешен: белите завеси, развети от вятъра, и открехнатата входна врата. И малките отпечатъци от стъпки по пясъка — малки като тези на Ани — които се отдалечаваха от къщата към брега.

А оттам нататък — само морето.

От четири години насам този спомен не спира да я измъчва. Плаче всеки път, когато си спомни, но днес си нарежда да не го прави. Винаги е казвала на Джонатан и момчетата, че Ани не е мъртва, но вече е започнала да си позволява да вярва в евентуалната възможност това да не отговаря на истината. Знае, че е предала дъщеря си в онзи ден и вече е време да започне да си го признава и да понася наказанието, което следва — никога повече няма да я види.

Приисква ѝ се да знаеше кой е бащата на нероденото бебе на Ани, но никой не си е признал. Никой не е доближавал вратата им, с пребледняло лице и шапка в ръка, за да попита къде е заминала Ани и дали има начин да се свърже с нея. Всъщност никой в градчето изобщо не е питал за Ани, с изключение на отец Дезмънд, а мисис Хебли не се съмнява, че го е направил само от тревога за нея, след като всеки ден я вижда как се моли за душата на дъщеря си в притихналото усамотение на църквата.

Тереза Хебли смята, че бащата чисто и просто е страхливец.

Тя отваря чекмеджето на нощното шкафче. Вътре има момичешки неща, които Матю и брат му Марк няма да искат да виждат, защото само ще им напомнят за изгубената им сестра. Панделки и шноли, илюстрации на някоя красива рокля или прическа, откъснати от страница във вестник или списание. Една бяла ръкавица от онези, които се носят в църквата, изгубила близначката си. Малко бурканче руж за устни — макар че Джонатан не одобряваше дъщеря му да използва козметика.

В дъното на чекмеджето е Библията на Ани — онази, която получи като подарък за първото си причастие преди години. Обикновената кожена подвързия е изсъхнала и напукана, а тънките страници — пожълтели. Тереза Хебли я взима в ръка, като си спомня многобройните пъти, в които е виждала Ани, надвесена над книгата — заета да я чете не защото беше толкова набожна, а защото в къщата нямаше нищо друго за четене. Беше толкова жадна за приказки и истории — особено след като баща ѝ забрани да ходи на гости на баба си, майката на Тереза, заради това, че пълни главата ѝ с глупости, феи, селки, дувеса.

От книгата наднича нащърбеният край на откъсната страница от вестник. Тереза решава, че е друга илюстрация, която се е харесала на Ани, и отваря книгата, за да я види. Но изрезката не е илюстрация, а статия.

Статия, отпечатана не толкова отдавна, преди да изчезне дъщеря ѝ, която съобщава за пожар в някаква фабрика в Лондон. Трагична история, научава Тереза, когато започва да чете. В пожара са загинали стотици момичета, които не са успели да се измъкнат навреме от горящата постройка. Тереза неволно се пита защо дъщеря ѝ е решила да я запази; дали си е мислила да избяга в Лондон, за да работи във фабрика като тази, и да се е отказала, след като е прочела това? Не изглежда много вероятно, но умът на мисис Хебли е поемал в хиляди различни посоки, откакто изчезна Ани. Тя си дава сметка, че умът ѝ просто отказва да приеме истината, движен от майчинското желание дъщеря ѝ да е жива — независимо от всички доказателства за противното.

Когато посяга да прибере вестникарската изрезка обратно в Библията, тя забелязва, че в нея е отбелязано нещо. Избеляла линия мастило подчертава едно име: Лилиан Нотинг, единствената оцеляла от пожара. Дали е възможно дъщеря ѝ да е познавала тази жена, пита се мисис Хебли. Невъзможно; къде би могла да се запознае Ани с лондонско момиче? А в Балинтой никога не е живяло семейство на име Нотинг — откакто Тереза живее в градчето.

Значи Ани просто се е развълнувала от тази история. За друго момиче, което също е оцеляло в нещо страшно — може би толкова ужасно изпитание, колкото нейното собствено. Нещо като героиня.

Тя прибира изрезката обратно в Библията, тежко преглъща и продължава да оправя стаята за синовете си.

Четиресет и девета глава

21 ноември 1916 година

„Британик“

Заключени врати, една след друга. Цялата проклета плаваща болница е заключена нощем и докато тромаво търси още алкохол, Марк е стигнал до дълъг, пуст коридор. Цари тъмнина, ако не се смята една примигваща крушка в далечния край. Уискито „Глен Албин“ отдавна го е оставило да се оправя сам, а Марк не успява да прогони настоятелния шепот на Ани от главата си. Нейните обвинения — ужасни и все пак не толкова различни от собствените му подозрения.

С тази разлика, че той не подозира в този грях Керълайн.

Кракът му се подхлъзва на нещо мокро. Стисва бастуна си по-здраво и за един кратък миг решава, че корабът е започнал да се пълни с вода. Да потъва.

Но не — водата се процежда изпод затворена врата. Дали се е скъсала някоя тръба, или се е спукал някой резервоар? Той бутва незаключената врата, за да се отвори, и вижда Ани в несвяст на пода.

Потресът от видяното изтръгва стон от гърлото му. Около нея са пръснати счупени кибритени клечки и захвърлената ѝ униформа на медицинска сестра, подгизнала от водата.

— Ани?

Той оставя бастуна на пода и прикляка на колене до нея. Водата — вече вижда, че се е разляла от ваната — се просмуква в панталоните му. Той се протяга да спре отворения кран, а сетне се опитва да я изправи и леко я пляска по бузите в опит да я свести. Подушва слаба миризма на алкохол, която се разнася от нея — груб и неприятен алкохол.

Тя се свестява изведнъж, като се стряска до дъното на душата си — а сетне се взира в него с учуден поглед. В този миг изглежда толкова крехка и изплашена, че мрачните съмнения, които е хранил преди броени мигове, избягват от мислите му. Единственото му желание е да я защити.

— Какво правиш тук?

Тя оглежда бъркотията наоколо: навсякъде има вода, медицинските материали са съборени от лавиците, един шкаф е обърнат на едната си страна. Явно е имала някакъв пристъп — няма друго възможно обяснение. Започва да трепери. Гърдите му болезнено се свиват за миг, когато си спомня какво ѝ е казал. Тя му призна любовта си, а той я отблъсна. Ала от друга страна, не можеше просто да отхвърли нейните налудничави брътвежи за Керълайн. Налага се да си напомни, че е изгубила връзка с действителността. Носи опасност.

Той внимателно я завива с хавлия.

— Хайде да те върнем в каютата ти.

Тя изскимтява. Очите ѝ са зачервени. Мократа ѝ коса е разрошена. Устните ѝ са разранени, а обичайно светлата ѝ ирландска кожа е пламнала на алени петна. Трудно му е да повярва, че това е същото момиче, с което се е запознал на „Титаник“.

— Моля те да се опиташ да ми повярваш — казва тя, като го хваща за ръцете, все едно се бои да не избяга — все едно очаква да се опита да избяга. — Аз не съм Ани — аз съм Лилиан.

Той застива на мястото си.

— Какво?

Тя продължава с някаква история за призраци, морски духове и други подобни ирландски суеверия, но Марк не успява да я следи, защото е като поразен от гръм. Сигурен е, че никога не е изричал нейното име пред Ани. Откъде го знае? По гръбнака му полазват ледени тръпки и той я пуска, все едно тялото ѝ гори или е полазено от змии.

— Ани, чуй ме. Имаш нужда от помощ…

— Имам нужда от твоята помощ.

Момичето, вероятно окуражено от факта, че той продължава да разговаря с нея, се спуска към него.

— Аз направих нещо ужасно, Марк. За да бъда с теб, платих с бъдещето на Ондин. Сключих сделка с дувесата и не мога да се откажа от нея. Докато съм тук, дъщеря ни е в опасност.

Той не вярва на нито дума от чутото. Всичко това са безсмислици, детински фантазии. Момичето има нужда от лекар. Ще направи така, че да се държи мирно и тихо до сутринта, когато лекарите ще се върнат на дежурство. Ако се разчуе, пациентите ще се разтревожат, че една от медицинските им сестри се е побъркала… Но къде да я заведе? Не може да я отведе в каютите на медицинските сестри. Първо трябва да се успокои, преди да я видят колежките ѝ. Докато търсеше нещо за пиене, мина покрай няколко празни каюти. Никой няма да се сети да я потърси там.

След като я настанява в една от тях, той я убеждава да се опита да поспи, като ѝ обещава, че ще остане да я пази. Изтупва от праха сгъваемо столче и сяда, подпрян на стената, за да я гледа, докато спи. Какво е станало с това момиче? Спомня си писмото, което намери в камината на салона за пушачи на „Титаник“. Беше твърде изгоряло, за да научи много от него, но му трябваше само да прочете думите Виновен съм, че те оставих да се справиш сама с този особен проблем, за да разбере за какво става въпрос. Момичето е забременяло, а след това е било изоставено.

Марк неловко поглежда спящото момиче. Смесила е всичко в главата си, помисля си той — собственото си минало с онова, което се случи с Лилиан. Иска да забрави за собственото си минало, като живее живота на друга.

Но не вярва в това обяснение, колкото и да му се иска.

Живите често са като котва за мъртвите. Думите на стария репортер Стед се връщат в паметта му — за това, че мъртвите искат да оставят всички премеждия зад гърба си и да избягат в отвъдното, но живите, неспособни да ги пуснат да си отидат, ги задържат тук. Любовта и отчаянието ги приковават за тази земя като тежки вериги. Дали той не е бил котвата на Лилиан? Дали той не е виновен? Дали тя не се е върнала, като използва за съсъд това окаяно, слабо момиче?

Не, това са глупости. Духовете не съществуват.

Той се изправя от столчето, нетърпелив да се заеме с нещо. Прострял е мокрите дрехи на Ани, за да се изсушат, и сега ги проверява, като докосва с ръка полата и престилката ѝ. Още са влажни. В джоба на престилката ѝ напипва нещо обемисто и твърдо. Изважда оттам някаква несръчно сгъната хартия. Когато я разгъва, вижда карта на Егейско море — и по-точно, на пролива Кеа, през който трябва да мине корабът на път към Мудрос. Миналата вечер се заговори с един офицер, докато пушеха по цигара на откритата палуба, и офицерът му каза, че проливът Кеа е трудно място за навигация — тесен и пълен със скалисти плитчини. Но тук — тук е отбелязан с тайнствени символи и кодове.

Стомахът му се свива, когато отново поглежда към Ани. Спомня си всички пъти, когато е приготвяла топлото мляко за Ондин. Спомня си как Ондин изглеждаше толкова болнава, толкова… променена. Спомня си за опасенията на Керълайн. Тогава беше решил, че това е поредната проява на женска ревност. Но сега се пита дали не е сгрешил.

Няма никаква представа как да разбира брътвежите на Ани, нито защо ѝ се иска да се смята за Лилиан. Сигурно е нещо, свързано с него. Тя иска да бъде на мястото на Лилиан. Съзнанието е способно на ужасяващи неща. Виждал е мъже да се пречупват в окопите и изведнъж да решават, че отново са на седем годинки и играят на криеница в гората, докато мама ги търси навсякъде.

Накрая решава да се поучи от самата нея и се сеща какво точно трябва да направи. Посяга към колана си.

Петдесета глава

Къде съм?

Спомня си как Марк я води по някакъв коридор, нейната ръка е провесена през рамото му, а краката ѝ едва докосват пода. Сетне внимателно я отпуска на легло. Това е последният ѝ съзнателен спомен.

Ани е като пасажер в собственото си тяло, докато потъва в сън. Неспособна да говори, да контролира мислите си, да накара плътта да се подчинява на волята ѝ.

В съзнанието ѝ се появяват образи — и тя незабавно разбира, че това са спомените на Лилиан Нотинг — все едно някой е пуснал филм само за нея.

Нощното шкафче до леглото, от страната на Марк. На него е оставена книга, под ъгъл, все едно е отваряна наскоро. Между страниците се подава обикновен плик, кремав на цвят, с който си е отбелязал докъде е стигнал. Тя не си спомня Марк да е чел снощи или някоя предишна вечер… В последно време не е идвал в нейната спалня, затова тя се е промъквала в неговата. Но той не е там. Тя разбира какво означава това. Знае къде е.

С Керълайн. Тя протяга ръка към книгата — несъмнено Керълайн му е дала да я прочете — и когато я вдига, от нея изпада плик.

Тя го вдига от пода. В горния ляв ъгъл е отпечатано „Транспортна компания «Уайт Стар».“

В него има билет. „Титаник“. Пасажер в първа класа. Мистър Марк Флечър.

Върху тези думи е сложен червен печат: ПЛАТЕН.

Тя прокарва палец по червеното мастило. Лилиан познава само един друг човек, който има билет за това плаване.

Болката, която изпитва, идва незабавно: като кама, забита в сърцето ѝ.

Правият бръснач на Марк невинно лежи на една ръка разстояние. Тя не го прави само за да се освободи от мъчителното си напрежение — така че кръвта да я разсее от болката, която изпитва вътре в себе си — а за да се опълчи срещу света. Дотук с женската красота. Без нея сме нищо.

Продължава с косата си — отрязва я на неравни кичури, докато ръцете ѝ треперят от парещата ярост, която изгаря отчаянието ѝ, за да го превърне в решителност, в някакво странно и свръхестествено съсредоточаване.

В този вид, като чудовище, тя излиза от къщата. И поема по уличката, така че всички да я видят.

Всичко се случва като в мъгла. Виковете и стоновете на онези, които я забелязват срещу себе си. Но никой не може да я спре. Тя вече тича, обзета от треска, като продължава да кърви, и хората се отдръпват от пътя ѝ, когато минава покрай тях като кошмар от плът и кръв.

Следва мириса на вода по вятъра. Спира на един мост, където вихърът облизва вече почти голата ѝ глава. Този хлад на мястото, където преди усещаше само огъня на мъчителната си болка, ѝ носи мимолетно облекчение. За кратък миг Лилиан се усмихва. Значи това е усещането да бъдеш свободен.

Сетне пристъпва напред. Хората на улицата под нея ахват, когато…

Тя пропада в ледените води на Темза. Водата я обгръща незабавно и безмилостно. Сграбчва нощницата ѝ и я тегли надолу, надолу…

Тя се нагълтва с вода и поема още в дробовете си…

Съзнанието ѝ се изпълва с паника, бори се да я изтръгне от този унес…

Не, не, не… Какво направих? Но вече е твърде късно…

Не мисли за нищо друго освен за Марк, не вижда нищо друго освен него. Дори в този миг тя му прощава…

Иска да си върне всичко — мъжа си, бебето си, живота си…

Но натискът в гърдите ѝ вече е непоносим. Опитва се да се пребори, за да изплува на повърхността, но вместо това сякаш пропада все по-дълбоко…

И сетне, в мрака, в болката, която разкъсва дробовете ѝ, се чува глас — чист като музикална нота, сладък като ангелски зов. Един глас, който звучи като самата невинност.

Мога да ти дам втори шанс, казва той. Гласът е на водата, на нещо необятно и невидимо. Но с последните си искрици живот тя вижда две зелени блестящи очи и разпиляна коса. Морска богиня или фатална халюцинация, мимолетно видение — не знае със сигурност.

Аз съм навсякъде — сякаш казва видението. — Аз съм великата вълшебна майка на морето, способна да чуя удавниците — независимо къде се намират. Искаш ли да живееш? Ще изпълня желанието ти, но в замяна ще ми дължиш нещо: една невинна душа.

Не можеш да се върнеш в тялото си. То е съсипано и вече няма полза от него. Но аз ще ти дам ново тяло. Тя току-що си отиде. Тялото е съвършено.

Върви сега. Върни си любовта, ако това желаеш. Само не забравяй: трябва да изпълниш своята част от Сделката. Аз ще си получа Невинните и те ще живеят с мен в дълбините. Защитени и обичани навеки. Това е сделка, от която не можеш да се откажеш.

Лилиан отваря очи и вижда, че стои на трапа пред кораба „Титаник“, с очукан куфар в ръка, обута с износените обувки на Риона, лелята на Ани, които е получила от нея. Това са спомените на Ани: как се запознава с Вайълет Джесъп. Как избира за себе си по-тясната от двете койки в миниатюрната каюта, която трябва да делят, за да се докара на Вайълет. Как изпробва униформата на стюардеса от транспортната компания „Уайт Стар“ и скрива златното си разпятие под нея, така че никой да не го види. Как се научава да сгъва салфетки за хранене, да оправя легла и да приготвя чай според правилата на компанията.

Как стои на палубата на 10 април 1912 година и гледа пасажерите от първа класа да се качват по трапа, и се пита кои от тях ще бъдат настанени в каютите, определени за нея — дванайсет каюти в първа класа. Как вижда Марк Флечър, който изглежда като истински проспериращ мъж в хубавия нов костюм, който му е купила Керълайн. А той е разсеян, защото бебето в ръцете му току-що е изцапало палтото му.

Бебето е Ондин.

Ани се събужда, обляна в студена пот. Но дори будна, в мислите ѝ продължават да кръжат образи. Как сама си пише бележка посред нощ, в отчаяното си желание да съобщи истината на будното си съзнание. Как нощем броди из кораба и търси Марк, иска да чуе Марк, чака Марк да се появи. Как се наслаждава на миговете, в които я прегръща.

Дувесата има право.

Ани е Лилиан.

През цялото това време не е била обсебена. Тя е била тази, която е обсебила друга.

Тя се е върнала — ала не за детето, взето от Керълайн. А заради мъжа.

Върнала се е заради Марк.

Но мисълта, която гори най-болезнено в съзнанието ѝ, е мисълта за онова, от което се е съгласила да се отрече в замяна на любовта.

Уликата — ключът към загадката, от самото начало — изплува в мислите ѝ: брошката. Брошката, която през цялото време е била в джоба ѝ, със скритото си малко капаче.

Капаче, за което през цялото време е знаела и разсеяно е докосвала с пръст, докато се е занимавала с работата си, за да получи утеха от него. Защото тази брошка някога е била нейната. Керълайн е подарила тази брошка на Лилиан.

А сетне следва и най-лошото — мрачният, болезнен прилив на истината, когато Ани вижда сама себе си — вижда Лилиан — докато налива и стопля млякото за детето всяка сутрин. И всеки следобед. В едно скришно ъгълче на кухнята на „Титаник“, за да не пречи на готвача.

И незабелязано отваря брошката, за да поръси от праха в топлата бяла течност.

По една щипка на всяко хранене.

Да, тя, тя е била виновната, през цялото време.

Тя е била опасността за детето.

Тя се е опитвала да спази обещанието си.

Защото в крайна сметка е дължала едно дете на дувесата. Една невинна душа. Такова е било условието на Сделката.

Тя си спомни как се обърна към Марк, в отчаян опит да го предупреди. Как му каза, че не обръща внимание на дъщеря си. Ондин не изглежда добре. Според мен е болна.

Мисля, че Ондин е в опасност.

Мисля, че трябва да ме чуеш.

Ти се нуждаеш от мен, Марк, не разбираш ли?

От мен, Марк Погледни ме. Виж ме.

Избери ме.

И сега: тя се опитва да скочи от леглото, за да открие Марк и да го накара да проумее истината. Трябва да ѝ помогне да сложи край на този кошмар.

Но нещо я задържа. Колан, стегнал китките ѝ. Завързана е за леглото.

Или поне Ани Хебли е завързана.

Ала Лилиан Нотинг не е.

Петдесет и първа глава

— Керълайн ти подхожда повече от мен — рече Лилиан, като го докосна по рамото.

Двамата седяха заедно в стаята за закуска в дома на Керълайн и гледаха през прозореца как се разхожда с бебето в градината.

Лилиан не пропускаше нищо. Големите ѝ сини очи сякаш поглъщаха всичко. Марк се прокле; нима го беше забелязала, докато гледаше твърде втренчено как Керълайн минава между поддържаните цветни лехи? Винаги можеше да каже, че се чувства задължен пред Керълайн — което беше вярно. И двамата безспорно ѝ дължаха много. Но Лилиан не беше глупачка.

— Никоя друга жена не може да се сравнява с твоята красота — отвърна той, като целуна ръката ѝ.

Това също беше вярно: Лилиан можеше да стане модел за илюстрации в списанията за дами. Стига да решеше, нейното лице можеше да продава чай, парфюм, сапун. С тази разлика, че му беше трудно да си я представи как застава неподвижно, за да позира. Можеше и да излезе на всяка сцена в „Уест Енд“ (стига да умееше да играе, но уви, тя не умееше — беше твърде драматична по душа, за да се занимава с актьорската професия).

— Красотата повяхва — рече му тя, а гласът ѝ беше поръбен със сребристото острие на нуждата. — Питам се дали и тогава ще ме обичаш? Когато остарея…

Той се засмя.

— За мен винаги ще бъдеш толкова млада и толкова красива.

Ала виждаше, че ласкателствата му не ѝ стигат. През последните няколко месеца Лилиан се беше променила. Откакто се появи Ондин. Настроението ѝ се сменяше без предупреждение. Разплакваше се при вида на някое улично коте, на петно от дъжд по ръкава си, на всичко. Той винаги беше обичал тъмните, преплетени нишки на нейните мисли, но сега постоянно му се струваше, че трептят на ръба на бездната. Тя никога не заспиваше — дори когато спеше детето.

Работата беше там, че тя имаше право да изпитва безпокойство. Марк си даваше сметка, че и той се беше променил — и я обвиняваше за това.

Марк се противеше да се присъедини към двете жени колкото можеше по-дълго, в този съвършен дом, където външният свят можеше да бъде затворен от другата страна на портите. Но в крайна сметка вече нямаше накъде и остави самотната си квартира, за да се присъедини към тях — и след това едва успяваше да събере сили, за да отиде на работа. Дните му бяха съвършени. Имаше Керълайн на вечеря и за дълги разходки сред дърветата — Керълайн с образования си ум и остроумния си език, която да го развлича и вълнува с пленяващите си разкази за живота в Америка. А нощем имаше Лилиан в леглото си. Имаше Лилиан в кръвта си.

Знаеше, че това е себично от негова страна и не може да продължи вечно — един мъж с две съвършени жени — но по същата причина не можеше сам да му обърне гръб. Колкото по-дълго се отдаваше на този живот, толкова по-трудно щеше да му бъде да се откаже от него — щеше да е потребна някаква външна сила, за да го изтръгне от това любовно гнездо.

И тази сила беше предстоящото заминаване на Керълайн за Америка.

Адвокатите бяха приключили с нейните дела. Тя вече разполагаше с всички необходими документи и най-сетне можеше да се прибере у дома. В чест на това важно събитие Керълайн реши да си купи билет за първото плаване на новия пътнически кораб „Титаник“, за който се говореше, че е най-големият и най-луксозен океански лайнер на своето време. Билетът беше скъп наистина, но Керълайн искаше да отбележи подобаващо този момент, който смяташе за преломен в живота си. Марк не искаше да си го признае, но малко ѝ завиждаше. Какво ли не би дал, за да започне живота си наново в нова страна, и да го направи в лукс, вместо да му се налага да се стиска и да се бори, както бяха правили двамата с Лилиан, преди Керълайн да се появи в живота им.

Тази вечер, към края на разходката им, Керълайн му беше подала един плик.

— Ако съм разтълкувала погрешно намеренията ти през последния месец, те моля да ми простиш — рече му тя, а страните ѝ се обагриха. — Но ако позволя на този шанс да се изплъзне между пръстите ми, никога няма да си го простя сама.

Той отвори плика: в него имаше билет за първа класа на борда на „Титаник“.

— Ела с мен — или не идвай, и аз ще разбера какъв е твоят отговор — добави тя, преди да избяга, като го остави с отворена уста до входа на градината.

Прекара нощта и следващата сутрин като зашеметен. Все едно Керълайн беше прочела мислите му — но вече се съмняваше дали сам знае какво иска. През нощта бе прегръщал Лилиан в леглото им, като се питаше дали ще може да понесе раздялата с нея. Опита се да си представи живота си като съпруг на Керълайн — при това в Америка. Дали от него щеше да се очаква да управлява нейните дела? Каква щеше да бъде ролята му, след като не знаеше нищо за Америка, за тамошните закони или порядки? Можеше да се озове в ролята на питомник на Керълайн, на тема за разговор („съпруг от Англия, колко интересно“) за нейните американски приятели.

А трябваше да помисли и за Ондин. Вече не му допадаше мисълта да се раздели с нея, като я изпрати сама с Керълайн в Америка. Колкото повече мислеше за това, толкова по-безсърдечно му се струваше. Наистина ли беше такъв човек? Лилиан спеше в неведение, докато Марк се въртеше неспокойно. В един особено мрачен момент през тази нощ едва не стана да вземе бръснача и да си пререже гърлото. В какъв човек се беше превърнал? Това беше непоносимо, налудничаво. Невъзможно.

На следващия ден беше приведен над писалището си на работа, когато решението изведнъж го осени: и двамата да заминат в Америка заедно с Керълайн. Вече не го беше грижа какво ще прави там — двамата с Лилиан можеха да станат нейни прислужници, камериерка и иконом, за да останат заедно — но нямаше да изостави дъщеря си. По време на почивката за чай отиде до една заложна къща и се осведоми колко може да получи срещу билета за първа класа, а сетне изтича до представителството на транспортната компания „Уайт Стар“, за да провери цените на билетите във втора и трета класа. Едва след това щеше да каже на Лилиан за своя план. Не искаше да ѝ вдъхва напразни надежди, не и след като в последно време беше толкова унила.

Но когато вечерта се прибра у дома, Лилиан не беше там.

Билетът за първа класа беше на нощното шкафче, изваден от плика.

Тя го беше открила на мястото, където набързо го беше скрил между страниците на една книга. Винаги беше хранила подозрения срещу него, дори преди това. Трябваше да се досети, че ще стане така.

Но най-лошото предстоеше.

Беше ужасяваща картина, която не успяваше да проумее. Отказваше да открие смисъл в нея.

„Какво си направила, Лилиан?“

Беше недоразумение.

Щеше да я открие. Щеше да изрече всяко извинение и всяко обещание, излизали някога от устата на някой мъж.

Той я обичаше. И най-сетне щеше да се ожени за нея.

Щяха да открият начин да се справят — независимо как.

Но нямаше. Защото той никога повече не видя Лилиан жива.

Марк надига бутилката скоч и я обръща над чашата си, за да изцеди от нея последните струящи капки кехлибарена течност. Уискито беше хубаво — беше открил тази бутилка, скрита в чекмедже в един от лекарските кабинети.

Той се навежда над картата, която намери в джоба на Ани. Вече почти е изсъхнала, след като я разстла на една маса и я затисна по краищата с книги. Картата е намачкана, а на места мастилото се е разтекло, но може да я разчете. През изминалия час я разгледа и му се струва, че е разбрал какво изобразява: навигационни маршрути в пролива Кеа, до гръцкото крайбрежие. Проливът се намира в Цикладите, с тяхната слава на ветровито и опасно място, някога смятано за прокълнато от моряците. Той не е моряк, но картата определено му изглежда опасна, нашарена с многобройни острови и маркировката за изменчиви дълбочини на морското дъно между тях.

А най-тревожно изглеждат бележките — направени наскоро, на ръка — които, поне доколкото Марк може да определи, указват местоположението на подводни мини. Чувал е, че германските подводни мини представляват все по-голяма заплаха за корабоплаването в този район. А точно в момента корабът „Британик“ плава на север покрай югоизточното крайбрежие на Гърция, право към Цикладите, и ги доближава с всяка изминала минута. Капитанът веднага трябва да види тази карта.

Докато я навива, той неволно се пита как се е озовала у Ани.

Излиза в коридора, като се чуди къде може да открие капитан Бартлет в този сутрешен час, и чува приглушена песен отнякъде. Разпознава я: църковният химн „По-близо до Теб, Господи“2. Сетне си спомня: в този час се провежда сутрешната църковна служба, вероятно в столовата, където могат да се съберат най-много хора. Капитан Бартлет със сигурност ще е там, а може би дори ще води службата.

Марк подръпва дрехите си, които не е сменял от предишния ден. Чувства се измачкан и неопрятен, а мислите му плуват в уискито. Опитва се да приглади косата си. Потта и влагата във въздуха са я накарали да се върне към естественото си къдраво състояние, така че прилича на някой побъркан — поредният ранен от бойното поле, който не успява да се съвземе от шока.

Отправя се към мястото на службата с цялата бързина, която му позволяват раните му, но не е лесно да се придвижва през кораба с бастун и няколко пъти едва не пада, когато върхът на бастуна му се закача в парапет или праг. Докато се спуска по стълбищата, се смущава от приликата на този кораб с „Титаник“ — макар и да е лишен от луксозните му детайли, прислугата и музикантите, дамите с копринени рокли и фантастични шапки с пера, алкохолните изпарения и дима от пурите, и парфюмите. Все едно се е върнал във времето — или може би е призрак, който продължава да броди в настоящето.

Пеенето се чува все по-отблизо. Вече различава думите:

Усеща присъствието на много хора от другата страна на вратата и си представя как седят по скамейките — моряци в униформи, медицински сестри със сукмани и пребрадки, войници в болнични халати, закопчали ръкави или крачоли с безопасна игла на мястото на някой липсващ крайник. Ароматът на закуската, която е минала отдавна, продължава да се носи във въздуха. Пържена херинга и боб, кафе и чай. Миризма на хора. Делата им са толкова човешки — дори богослужението, с което отдават почит на своя Бог, е толкова човешко по същността си. Несигурни гласове, които пеят заедно без музикален съпровод.

Силното присъствие — на живота, на вярата — което се излъчва отвъд тази врата, пулсира от топлина и живот, докато той е мъртъв и изстинал още отпреди четири години, когато си отиде Лилиан.

Престани да мислиш за Лилиан. Плаваме право към опасността. Трябва да съобщя на капитана. Марк си нарежда да забрави за всичко друго. За Ани, Лилиан, за дъщеря си. Притиска навитата на руло карта по-плътно до гърдите си и протяга ръка към вратата.

Но тя не помръдва. Не може да я отвори.

Не би трябвало да е заключена, не и за църковна служба. Това е абсурдно. Всички са добре дошли на службата.

Той опитва отново, но бравата се върти напразно в ръката му, когато я докосва. Започва да удря с юмрук по дървото. Отвътре трябва да го чуват — защо някой не става да му отвори вратата? Но нищо не се случва; все едно не могат да го чуят, все едно се намира в някакво друго измерение. Все едно е призрак.

Или сякаш църквата не го допуска да влезе.

Той си спомня от някаква приказка, която е чувал в детството си, как вещиците и демоните не могат да прекрачат прага на свещена обител.

Всичко е в главата ти, старче.

Но не е така и той го знае.

Продължава да удря по вратата и отново разтърсва бравата, но никой не идва да му помогне. Накрая се отдалечава с накуцване по коридора, докато вече не може да чуе пеенето. Гласовете, които му звучаха сладостно човешки едва преди броени мигове, сега му се струват злокобни, застрашителни и оглушително силни. Какофония на невинността.

В объркването и тревогата му в главата му изниква една налудничава идея.

Може би Ани казва истината. След всичко, което е преживял през последните няколко дни, той е принуден да признае, че думите на Ани са единственото смислено обяснение.

И нещо повече — може би тя не е единственият призрак.

Той се оживява от трептенето на нова мисъл. Може би има последен шанс за изкупление. Той е виновен за смъртта на Лилиан — през цялото време го е знаел. Живя с вината си и се опита да я скрие, като се ожени за Керълайн. Той я уби с пренебрежението си. Тази дувеса — морска вълшебница или както там я нарече Ани — може и да има власт над Лилиан, но сега съдбата му беше дала шанс да спаси дъщеря си. Какво беше казала Ани — богинята на морето настоява да си получи невинните души? Ондин е невинна, но проклет да е, ако я остави на морето.

Ако всички са на църковната служба тази сутрин, значи в кабината на шурвала и капитанския мостик не са останали почти никакви хора. Малцина ще се опитат да му попречат. Марк вече знае как да действа. Да направи така, че най-сетне да сложи край на това проклятие. Да сложи край на всичко.

Това е причината тази карта да се озове у него. Било е важно той да знае къде са подводните мини.

Марк Флечър отново се изправя на крака и поема към мостика. И към своята съдба.

Петдесет и втора глава

Сънувам ли?

Ани стяга мускулите на ръцете си, за да ги изпъне — и те рязко спират дотам, докъдето им позволява движението, подобно на куче, завързано с верига за дърво. Китките ѝ са омотани с кожен каиш, а другият му край е завързан за металната рамка на леглото. Тя се дърпа все по-яростно, но рамката е закована за стената и не помръдва.

Не си спомня как се е озовала тук. Не може да си спомни на кой кораб се намира. Времето се е сляло в мислите ѝ, животите ѝ вече са едно.

Спомня си как усещаше, че се носи, така че краката ѝ не докосваха земята. Как се носи по коридорите на кораба — на „Титаник“, а не на „Британик“, ако се съди по прекрасното обзавеждане и обстановката на кораба в целия му блясък — и вижда хората, които познаваше тогава, отдавна преминали в отвъдното. Те обръщат лица към нея, когато преминава покрай тях — Уилям Стед, Бенджамин Гугенхайм, Джон Джейкъб Астор. Когато си спомня за тях сега, тя ги съжалява: мъже с измамно усещане за собствената си значимост, които не спряха да се преструват чак до самия край. Ако бяха знаели, че им остават броени дни живот, какво по-различно щяха да сторят?

А сетне вижда и Керълайн, която обръща към нея милото си лице, грейнало от истинска любов. Нейната любима приятелка. Болка пронизва гърдите на Ани. Сърдечна болка, мъчителна и истинска.

А накрая вижда и самата себе си, поглежда надолу към себе си в този момент, завързана за това легло, с разрошена като гнездо коса, с мръсотия и следи от сълзи по лицето. Как може да се вижда така? Може, защото не е Ани — не и в този момент. Сега е Лилиан.

И сякаш в отражението на тази внезапно осъзната истина тя усеща лекота. Усеща… свобода. Напрежението в китките ѝ отслабва. Отначало почти недоловимо, а сетне все повече, докато не успява да освободи ръцете си.

Едновременно е в това тяло и не е в него.

Тя сяда в леглото, като разтрива китките си, и оглежда каютата около себе си. Вижда дрехите си, които съхнат, и открива липсата на картата. И мигновено разбира, макар и да не знае как го знае, къде е тя. Кой я е взел.

И какво трябва да направи сега.

Краката ѝ сякаш не докосват пода, когато се отправя към мостика. Чудно защо, на този голям кораб цари изненадваща тишина и всичко изглежда пусто — все едно вълшебница е омагьосала това плаващо царство със заклинание за сън.

Тя знае какво ще открие на мостика, и наистина е така: Марк, застанал недалеч от щурвала, се взира в окаяната карта, опъната между двете му ръце. На пода в краката му лежат двамината, оставени на пост — двамата мъже, попаднали под въздействието на заклинанието, приспани дълбоко. Или той им е направил нещо лошо?

Марк вдига поглед към нея, когато влиза, но изненадата и объркването му бързо се стопяват. Тя знае, че той не вижда Ани, а Лилиан — при това не разгневената Лилиан, която жадува за отмъщение, след като я е предал, а предишната Лилиан. Красива и блестяща, неопетнена, с лъскавата ѝ тъмна коса, вдигната на тила, прекрасна като зората.

Той протяга ръка към нейната, а очите му са широко отворени и изпълнени със сълзи.

— Това си ти.

Тя вижда, че очите му са червени — и разбира, че е пил. Разбира, че едва се държи. Ала много пъти го е виждала такъв и преди. Той винаги е имал нужда от нея. От нейната прошка.

Пръстите им се преплитат. Неговите са топли и силни, докато нейните са безплътни като вода. Приисква ѝ се да можеше да го хване по-здраво. Двамата са заедно. Най-сетне. Най-сетне и той вижда истината.

— Никога не съм те оставяла — казва му тя, като осъзнава, че това е вярно. — Всичко беше заради теб, Марк. Нищо друго освен теб няма значение за мен. Нали го знаеш?

Не може да разбере дали произнася тези думи, или те просто някак си преминават между тях двамата, от нейното сърце към неговото. Чрез онази необяснима връзка, която винаги са имали помежду си. И макар едва да усеща тялото, в което се намира, нещо все пак я стисва за гърлото. Нещо болезнено, силно и изпълнено с емоции.

— Аз дадох всичко, Марк. Дадох… дадох детето си.

— Но ние се съгласихме да го направим.

— Не на Керълайн, Марк. Не на нея. Дадох Ондин на дувесата, не разбираш ли? Това беше моето… обещание. Сделката.

— Не разбирам.

Говори тихо, почти шепнешком, и се взира в очите ѝ, все едно е прикован на място от нейния поглед.

— За да мога да се върна при теб, не разбираш ли? За да можем отново да бъдем заедно. Най-сетне. Завинаги.

По лицето на Марк преминава сянка на тревога, но само за миг. Ондин. Детето му — но детето, което не е виждал от четири години. А майката стои пред очите му. И го държи за ръката.

Той я притегля в обятията си, като притиска нейното тяло — не, това тяло — към своето. Ръцете му откриват челюстта ѝ, тила ѝ, косата ѝ, както винаги са правили, когато беше жива, и тя се усеща от жив огън. Толкова, толкова дълго е чакала. Мисълта за него — нуждата от него, от втори шанс, от това — болезнено пулсира в нея.

— Обичам те — прошепва отново той, сякаш не може да повярва. — Ти се върна заради мен и аз те обичам. Толкова те обичам.

Когато устните му докосват нейните — солени от сълзи — тя усеща как тази целувка отново я изпълва с лекота, сякаш е лека като вятъра, усеща как изтегля нещо от нея, усеща как душата ѝ намира неговата и двете се завихрят. Всичката болка, всичката ярост и страх, всички компромиси и предателства, цялото чакане. Ужасното мрачно обещание, което даде. Всичко е водило към този момент.

А сетне — сетне тя отстъпва крачка назад. И на мястото на това мимолетно блаженство остава единствено самотата.

— Точно така — продължава Марк, без да забележи промяната у нея.

Очите му се взират в лицето ѝ, сякаш искат да се изпълнят с него, все едно е човек, умиращ от жажда, който най-сетне може да се напие до насита.

— Ти си единствената за мен, Лилиан. Винаги си била единствената.

Той едва не се разсмива, когато го казва.

— Никога не е имало друг освен нас двамата. Ти беше права. Беше права.

Едната му ръка още обгръща кръста на Лилиан, когато Марк посяга към щурвала на кораба, а в очите му искри почти налудничав блясък.

— Хайде да свършваме с това.

— Почакай, Марк. Какво искаш да кажеш, как така…

— Така е по-добре и за Ондин — промърморва той, докато отново разглежда картата. — Тя е на сигурно място, с единственото семейство, което някога е познавала. По-добре е никога да не научава за нас.

И в този миг тя разбира какво възнамерява да направи Марк.

С болезнен стон Ани се връща в собствената си кожа, като се преборва със скръбната болка на Лилиан в себе си.

Веднъж, когато беше малко момиче, отиде да поплува край брега на Балинтой. Улови я въртоп и я завлече под водата, така че усети как дъхът излиза от дробовете ѝ, а слънчевата светлина се стопи, докато морето я теглеше все по-навътре, с главата надолу. Тогава беше твърде малка, за да си помисли, че ще умре. Все още дори не си беше измислила играта на изчезваница. Почувства паника и объркване, докато се бореше под вълните… но под повърхността на всичко това имаше нещо инстинктивно и неизменно — вяра в излизането обратно горе; сигурност в това, че светлината и дъхът ще се върнат. Като дете човек не си представя нищо друго освен живота, освен светлината, освен още един шанс и още един, и още един.

В този миг, в който Марк посяга с блеснал поглед към щурвала, Ани отново се връща към онази сигурност. Дори сега — след всичко, което се случи. Ужасните рамки на живота ѝ под зоркото око на нейния баща. Настойчивото внимание на Дезмънд, докосването му и върховната му измяна. Божията измяна. Бременността. Унижението. Желанието да умре. Мечтата да избяга. След всичко това — дори след като се превърна в неволен съсъд на друга изгубена душа — у Ани е останало нещо от истинската ѝ същност и нещо от тази истина, от тази вяра: от тази светлина. Дълбоко в нея е останала сигурност.

И тя се улавя за нея, докато съзнанието ѝ изплува над заклинанието и тя се оглежда, и вижда истината:

Плават през пролива. Тя различава яростните бели хребети на вълните, докато водата се разбива и вихри между канарите. Ако корабът не се блъсне в скалите, скрити под водата, ще се натъкне на някоя от мините на германците.

Той иска да потопи кораба. Да обрече на гибел хилядата души на борда, които спят в неведение за онова, което ги очаква. Както хората на „Титаник“.

Да — казва един глас в нея. — Ще бъдем заедно навеки. Но това не са мислите на Ани. Това са желанията на Лилиан, но Ани не е в състояние да убие всички на борда на този кораб. Не може да понесе отговорността за толкова много смърт, не и за втори път.

— Не можеш да го направиш, Марк — казва тя, като се изтръгва от ръцете му. — Не можеш да ги убиеш всичките. Те са невинни.

По лицето му се чете най-чисто объркване.

— Какво искаш да кажеш? Аз го правя заради нас. За да те освободя от тази Сделка. Това е единственият начин да бъдем заедно, не виждаш ли? Този живот — той е свършен за мен. Но за нас, за нас — животът едва започва.

Той е твърдо решен. Но тя не може да бъде толкова себична. Тя е добро момиче.

Опитва се, но не успява да отскубне шурвала от хватката му. Това тяло още не е — и никога не е било съвсем — нейното. Може би никога не ѝ е принадлежало наистина, още откакто е родена. Може би телата на жените никога не им принадлежат. Той я отблъсква — вече маниакално, с отчаяното желание да задържи щурвала по курса въпреки силата, с която се разбиват вълните в кораба. „Британик“ се издига и пада, и се разтърсва като корабче от хартия, пуснато по бурна река. В съзнанието ѝ проблясват картини от последната нощ на „Титаник“ — усещането за подхвърляне, за пропадане. Във въздуха пращи електрическият заряд на неизбежната катастрофа.

Ани може да се закълне, че подушва експлозивите във въздуха част от секундата преди да ударят мината.

В последния миг прави единственото, на което е способна: освобождава омагьосаните от заклинанието и ги събужда, така че да се опитат да се спасят сами. Може и да е сгрешила във всичко останало, но все още може да направи както трябва едно последно нещо.

Шнуровете на алармените звънци я зоват от другата страна на контролното табло, отвъд ключовете и лостовете, бутоните и плъзгачите, използвани от капитана и екипажа, за да управляват кораба. Тя се хвърля към тях, като се моли Марк да не я последва, да не се опита да я спре, да не му достигне времето да го стори.

Сграбчва шнуровете и ги дръпва с всичка сила, така че алармените звънци отекват в целия кораб, а пронизителният им зов разкъсва мъглата на заклинанието.

Разкъсва нейното заклинание.

В същия миг първият заряд експлодира през корпуса на кораба.

Тя продължава да звъни за тревога, докато водата не я поглъща, докато звънците — и тя самата — вече са неспособни да надават своя зов. Докато не може да продължава повече. Докато вече не е нито Ани, нито Лилиан. Докато всичко свършва.