Дълбините

Единайсета глава

17 ноември 1916 година

Неапол, Италия, „Британик“

Ани дърпа една по една тежките завеси на големите илюминатори от всички страни на голямото болнично отделение, което на „Титаник“ беше трапезарията на първа класа. Отнема ѝ почти дял час да обиколи помещението, докато всички пациенти се пробуждат и започват да я викат при себе си, като я молят за неща, които не може да им даде. Сигурност за съдбата си. Допълнителна доза морфин. Дори не е позволено да докосва превръзките на раните им, за да не предизвика инфекция; часовете на дежурството стават още по-дълги и по-изтощителни — от това непрестанно усещане за безпомощност, докато изпълнява задълженията си да им носи закуска, да ги храни с овесена каша, да бърше устните им, да излива подлогите им, да сменя чаршафите им, да налива оцет между дъските на пода, за да опитва да почисти следите от кръв, повръщано или урина. И преди всичко да слуша, докато разказите и молитвите им не се слеят в едно, в безспирен монолог на гнева, страха и болката.

Ани се изненадва колко бързо се превръща в рутина това ново съществуване. Сякаш едва ли не се е върнала на „Титаник“, все едно ужасната трагедия и изминалите четири години не са били нищо повече от дълъг кошмар. Двата кораба толкова си приличат, че двете преживявания на тях започват да се сливат в едно. Ето ги същите дълги, широки коридори, със същото разположение, така че открива пътя си почти без никакво усилие. Същото непрестанно люлеене под краката ѝ, докато корабът пори вълните. Същият остър солен въздух, който изпълва дробовете и развява косата ѝ покрай ушите. Откакто е на кораба, тя живее в халюцинация, че никога не е слизала от „Титаник“ и винаги е била в морето. Живее с убеждението, че то е нейният дом.

Разбира се, хората и обстоятелствата са безкрайно различни — и чудно, но тя предпочита да бъде на борда на „Британик“. Да се грижи за пациенти вместо за придирчиви богати пасажери.

Ани стяга завесата и продължава със следващата. Във въздуха се вдига прах и се вихри в светлината на зората над морето, сива като оперението на гълъб. Дъждът силно трополи по стъклата на илюминаторите. Вече са минали почти пет дни на борда на „Британик“, но дните също са започнали да се сливат, а спомените се разтварят един в друг като струйките вода, които се стичат по стъклото, докато гледа навън.

Или поне си мисли, че са спомени. Понякога не успява да различи преживяванията от истинското си детство, от древните предания, които ѝ разказваше баба Ейслинг, и спонтанните творения на въображението си — в непрестанно преображение, мимолетни и необичайни.

В тези спомени едно момиче носи рокля от муселин и дебел вълнен пуловер и тича през дъжда към исполинските канари, надвиснали над Ирландско море, а студеният въздух жили младата кожа. Но спомените се преливат един в друг като кръв и тя вече е млада жена, която танцува по шумните, претъпкани улици на Лондон, и едва не събаря една количка с печени кестени, докато се смее и надига лице към небето, и отваря уста за дъжда, вгорчен от дима на въглищата. А сетне двете се превръщат в нещо трето — в момиче, което е наполовина тюлен и наполовина човек, а тялото ѝ се вие сред вълните на прилива, докато плува нагоре към повърхността, шибана от дъжда като от куршуми. И там се преобразява: гладката животинска кожа се превръща в мекотата на детската плът и два крака, които трескаво ритат във водата, когато изплува на гребена на една вълна и на пресекулки поема първия си човешки дъх.

Един мъж до Ани започва да се дави за въздух. Тя обръща гръб на илюминатора и на дъжда и се втурва към най-близкото легло, на което пациентът сякаш се задушава, все едно нещо го е стиснало за гърлото.

Мъжът е по-възрастен, с бели коси и прошарена четина по лицето си. Очите му са широко отворени и окръглени от страха. Ани се опитва да му помогне да седне в леглото — дали се е задавил с нещо? — и след броени мигове се присъединяват медицинска сестра и дежурен лекар. Бързо и ефикасно, лекарят преглежда очите на мъжа, поглежда в устата му и премерва пулса му на шията, преди да обяви, че е добре.

— Просто паническа атака — обяснява лекарят на Ани, когато се отдалечават от леглото, за да се посъветват помежду си. — Ще му дам доза морфин. Дръж го под око, докато заспи.

Ани се заема да подреди около нара на мъжа, докато чака клепките му да натежат, но минават няколко минути, а все още няма никакви признаци, че е започнало да му се доспива. Дали е възможно морфинът да не му действа? Ани би могла да помоли лекаря за още една доза, но и двамата с медицинската сестра вече са заети с грижите за друг, много по-тежко ранен пациент в другия край на отделението, и тя не иска да ги притеснява.

— Не искам да се държа като бебе — обажда се засрамено мъжът и кимва към илюминаторите. — Просто ме е страх от морето. Не пътувам с кораб, освен ако не се налага, но в армията не питат за такива неща. Така и не се научих да плувам. А точно сега всеки момент може да потънем, нали?

Сивият океан от другата страна на илюминаторите наистина изглежда по-страховито от всякога. Ани може да разбере всекиго, който изпитва ужас от него.

— Не се тревожи. Тук е съвсем безопасно. Това е „Британик“, корабът близнак на „Титаник“…

Мъжът започва да се смее с магарешки рев, като я прекъсва.

— И от това трябва да ми стане по-спокойно? Нали всички знаем какво стана с него?

— Този кораб е друг. Усъвършенстван. Променили са много неща по него, които са научили от катастрофата — обяснява му тя.

Надява се това да не е съвсем неточно казано. В действителност не е сигурна какво са направили или не са направили от транспортната компания „Уайт Стар“; както се развиха нещата, обвиняваха айсберга много повече от неадекватното състояние на кораба, твърде ограничения брой спасителни лодки и незачитането на мерките за безопасност. Заглушените радиосигнали. През последните няколко години бяха разпространени един милион теории, които да обяснят случилото се, и тя беше престанала да ги следи.

Ани присвива очи срещу лицето на мъжа, изгоряло от слънцето, и петната на носа му, които приличат на лунички, избили по новата кожа.

— Ирландец си, нали? Значи трябва да знаеш легендата за дувеса.

Мъжът смръщва вежди.

— Не си ли чувал за дувеса? — пита го тя.

Ирландското произношение на думата ѝ се получава съвсем естествено, точно както винаги го е произнасяла баба ѝ.

— Баба ти не ти ли е разказвала тези предания? Дувеса пази всички моряци и хора в морето.

Това не е всичко, но тя не иска да го плаши още повече, а мъжът сякаш наистина не е чувал за единственото нещо, към което всеки жител на Балинтой е научен да се отнася с уважение и страхопочитание, практически от самото си раждане.

— Не се тревожи — ако си добър човек, тя ще те спаси, ако стане нужда.

Ани му се усмихва толкова насила, че страните я заболяват.

— А ти ми изглеждаш добър човек.

Мъжът отвръща на погледа ѝ със съмнение.

— Не знам дали е така, скъпа моя. Все пак съм се сражавал във война.

Ала изглежда поуспокоен и най-сетне се унася в сън. Смяната на Ани свършва и тя вече може да излезе в почивка, за да закуси. Отива в трапезарията, където по навик си взима купа с овесена каша и сяда до Вайълет на една от дългите, непокрити маси, където се взира в кашата без никакъв апетит. Понякога сутрин почти не може да си спомни какво е да изпитва глад, все едно през нощта е забравила това усещане.

— И не е успял да излезе? — обръща се Вайълет към радиста, Чарли Епинг.

Чарли кимва. Той се е настанил на пейката от другата страна на масата, подпрял единия си лакът до вилицата си, а в другата си ръка размахва чаша кафе.

— Явно е удрял по вратата почти три часа. Кучият му син е извадил голям късмет, че Мортимър случайно е минал оттам и го е чул — ако не е бил той, сигурно е щял да умре от глад в склада. Какъв начин да си отидеш само, а?

— Кой е щял да умре от глад? — пита Ани, докато разбърква съдържанието на купата си.

Чарлс се навежда към нея със заговорническо изражение.

— Един от санитарите. Стенли Уайт. Първо от операционната изчезнала цяла табла със скалпели, а когато отишъл да вземе нови…

— Влязъл в склада и вратата се заключила след него! — завършва Вайълет. — И никой не разбрал, че го няма!

Санитар, който седи от другата страна на Епинг, се намесва в разговора:

— И това не е станало случайно. Трябва да знаете, че този е обитаван от духове.

Санитарят махва с ръка във въздуха, за да покаже, че има предвид целия кораб.

Вайълет се разсмива. Когато се смее, на Ани ѝ прилича на съвършената ирландска девойка — с гъстата си червеникавокафява коса и ведрите си сиво-сини очи. Мило, весело момиче, винаги готово да се забавлява.

— Тц, не бих стигнала дотам и те съветвам да не говориш такива неща. На капитана със сигурност няма да му хареса, ако разбере.

Но Ани не е пропуснала бързия поглед, който Вайълет хвърля към нея, преди да го каже.

Ани преглъща, неспособна да довърши закуската си. Това не е първият слух за духове на борда на кораба и тя вече си дава сметка, че са нещо обичайно. Нима всеки голям кораб, всяко имение, всеки гъст и тъмен лес не привлича такива легенди? Едва вчера един от пожарникарите се кълнеше, че е видял по коридора към него да се приближава непознат мъж, облечен с фрак, който се стопил във въздуха в мига, преди двамата да се сблъскат. Пожарникарят беше готов да се закълне, че е усетил как въздухът изстива, когато привидението минало през него, преди да изчезне. И твърдеше, че още подушва дим от пура в коридора.

От друга страна, Ани вече знаеше, че по коридорите нощем се събират много хора от екипажа, като си подават някоя пура, за да споделят малко утеха в тези тежки моменти от живота си, което сигурно обясняваше миризмата.

— Е, някои от пациентите вече не са с всичкия си — напомни Вайълет на Ани миналата вечер, когато тя повдигна този въпрос, преди да си легнат. — Нищо чудно, че чуват и виждат разни неща. Стига да се случва само с пациентите, а не с нас, няма страшно.

Последното явно беше замислено като шега. Но Вайълет сигурно си даде сметка за обидата, която можеше да се крие в тези думи — все пак Ани беше живяла в приют за душевноболни едва допреди седмица. Вайълет се плесна по устата и се усмихна зад ръката си.

Тя не е луда.

Но у нея има нещо, което е гостоприемно към лудостта.

А сега, преди Ани да намери какво да отговори, Вайълет се обръща към нея с очевидното желание да смени темата, като леко докосва брошката върху сукмана на Ани.

— О! Много е красива. Виждала ли съм я по-рано?

Ани вдига ръка към брошката. Златно сърчице, пронизано от стрела. Страните ѝ пламват от неудобство, че ѝ обръщат внимание.

Вайълет очевидно решава да разтълкува нейното мълчание като проява на кокетство, защото намигва на Епинг и другия санитар.

— Явно е подарък от някой специален човек.

Ани усеща как страните ѝ поруменяват още повече.

— Ха! Знаех си. Това не е бижу, което една жена ще си купи сама — а аз би трябвало да го знам най-добре, защото не знам дали съм ви разправяла за онзи път, когато…

С тези думи Вайълет се отнася в друга история — за някакъв обожател на едно трансатлантическо плаване, който се влюбил в нея и предложил да ѝ подари любимата гривна на майка си — но Ани губи нишката на разказа, докато държи брошката си със сведени очи.

Защо реши да я сложи днес? Може би просто е имала нужда от нещо, което да ѝ напомня коя е.

Нещо като малка златна котва.

Но вместо това брошката я кара да се чувства разголена и беззащитна — като пламнала алена буква на гърдите ѝ, като нещо от някакъв забранен романс. Когато вдига очи, тя вижда как я гледа Чарли Епинг — с развеселено изражение на момчешкото си лице. Ани отвръща на усмивката му, а топлината пропълзява от лицето надолу към гърдите и корема ѝ. Когато някой мъж я гледа по този начин, тя винаги се чувства така, сякаш се е приближила до запален огън — донякъде топло и уютно, донякъде опасно.

В това усещане и в начина, по който я наблюдава той, има нещо особено. Има нещо особено и във всичките истории за духове. И в целия дух на този кораб. И в спомените, които непрестанно се надигат около нея като мрачен прилив.

Нещо ужасяващо — някаква дълбоко заровена, гниеща истина, която пропълзява в самото ѝ сърце подобно на червеите, които гризат труп под земята.

С тази мисъл в главата, тя вече не може да се принуди да си изяде овесената каша, затова се изправя от мястото си и отнася таблата.

Дъждът шиба с всичка сила плаващата болница, когато акостира в Неапол следобед на същия ден. Ани излиза на палубата заедно с някои от другите медицински сестри — всички са нетърпеливи да зърнат сушата след пет дни в открито море. Градът, който се простира от другата страна на пристанището, изглежда мръсен и окаян: дъждът е обагрил всички сгради в калнокафяво и прогизналосиво, а тъмните улички се извиват по склона като вени. На пристанището бродят множество деца, облечени в дрипи, които просят монети и храна от кораб на кораб.

Чарли ѝ обясни, че ще спират за зареждане с въглища и вода, но когато поглежда през борда, Ани различава колоната от мъже и носилки, които доближават трапа. Значи явно ще натоварят и още ранени.

Войната вече се води на целия континент и този пристанищен град със стратегическо значение се дави във войници. Болницата във военната база сигурно прелива от ранени. Местното командване явно няма да пропусне удобния случай да се отърве от най-тежките случаи.

Ани се свива под пелерината си, като играе наум играта на изчезваница — Сега съм тук; сега ме няма — и чака старшата медицинска сестра Мерик да реши къде да изпрати всеки пациент и коя сестра трябва да го придружи до определеното му отделение. Ранените пристъпват пред Мерик един по един, като на някакъв изтормозен парад — дълга опашка от мъже, облечени в калнокафяво и унило масленозелено, в хармония с улиците, от които са изникнали. Мнозина са на патерици, а някои — на носилки. Лицата на всички са белязани от неодушевеното изражение на войници, които страдат от преживяното на фронта, сякаш са наполовина призраци, останали завинаги там.

Ани всеки път остава поразена от миризмата им. Мъжете прекарват в окопите по цели дни — дори седмици — потънали в собствените си изпражнения, гладните плъхове и останките от мъртвите си другари. Раните им често са толкова дълбоки и вече инфектирани от осколките от шрапнели и мръсотията, че не може да им се помогне с нищо друго, освен някой да ги държи здраво, докато крещят от болка, а треската ги поглъща.

— Този е за отделение „Д“ — казва Мерик на Ан.

Старшата сестра посочва един мъж на носилка, все едно Ани е обучено куче, от което не се очаква нищо друго, освен незабавно да изпълнява командите. Мерик се държи така, сякаш е директорката на някакво девическо училище, а всички медицински сестри са нейните послушни ученички.

Ани с радост се подчинява на желязната повеля на старшата сестра. Послушанието е нещо, което винаги ѝ се е удавало. Почти винаги.

Тя кратко кимва на Мерик и тихо се обръща към санитарите, които носят ранения:

— Насам, моля.

Но с тъга се разделя със студения дъжд, който толкова силно ѝ напомня за онова отминало време, когато беше жизнена, млада и съвсем различна. Дъждът винаги ѝ носи това усещане, когато докосва кожата ѝ. Точно както и целувката на морето.

Погледът ѝ за миг се спира на лицето на следващия мъж на опашката и за тази част от секундата я обзема чувството, че го е разпознала. В лицето му има нещо познато.

Но не. Това не е нищо повече от копнеж. Същият копнеж, който я караше да вижда Марк по време на пътуването от Саутхемптън до Ливърпул, по гарите и по ъглите на улиците.

На борда ще се качат само неколцина мъже, но те ще бъдат първите истински пациенти на Ани и тя вече започва да придобива представа какво ще стане, когато пристигнат в Мудрос след няколко дни и ранените ще я обградят от всички страни. Нямаше да бъде много различно от времето, когато беше стюардеса и трябваше да се грижи за повече от дузина пасажери.

Когато се скриват от дъжда и се настаняват в отделенията, някои от мъжете се оживяват. Неколцина дори се шегуват с медицинските сестри, като ги питат кога ще им поднесат следобедния чай. Пациентът на носилката, когото е придружавала Ани, е млад, с бледата кожа на англичанин, изпръскана със златисти лунички. Очите му са отворени, но се взират някъде зад нея. Когато разкопчава каишите на носилката му и дръпва одеялото, тя вижда, че и двата му крака са отрязани под коленете. Навежда се, за да му помогне да се премести на болничния нар, като се мъчи да го подхване с две ръце, без да го разтърсва прекалено силно. Вече е научила по трудния начин, че много често дори онези, които не дават признак за болка, може да закрещят в агония, ако ги преместят твърде невнимателно. Както и това, че обикновеното преместване на човешко тяло от едно място на друго може да изисква огромно усилие. Докато го завие с току-що зачисленото му одеяло до гърдите, Ани вече е останала без дъх. Отбелязва си наум да му запази една от инвалидните колички на борда.

— Вода? — пита го тя.

Мъжът не отговаря и тя просто вдига чашата до устните му, като я наклонява леко, докато той отпива няколко глътки от нея. Значи все пак я чува, не е изпаднал в кататония.

Ани оставя чашата с вода на малкото шкафче до нара му.

— Трябва ли ти подлога? Искаш ли още едно одеяло? — разпитва го търпеливо тя, но не получава отговор.

Завива го и енергично подпъхва краищата на одеялото под ръба на матрака.

— Ето така, да ти е удобно… Дай знак, ако имаш нужда от нещо, моля те. Някой лекар би трябвало да те прегледа съвсем скоро.

Младият мъж продължава да мълчи със сведен поглед.

— Вече си на сигурно място.

Думите сякаш сами се изплъзват от устата ѝ, предизвикани от отчаяното ѝ желание да го утеши. А може би да утеши и сама себе си. Злокобното чувство от тази сутрин продължава да я следва навсякъде като сянка.

— Сега си на борда на плаващата болница „Британик“. Това е най-големият и най-добре устроен болничен кораб в целия флот. Нищо не може да го потопи, да знаеш.

Отговор няма.

Тя се изправя, готова да се отдалечи. И тогава съзира в другия край на помещението мъжа, когото е помислила за Марк Флечър. Двама санитари повдигат войника от носилката му, за да го преместят на болничния нар.

Макар и да си дава сметка, че това е глупаво, копнежът я кара да го доближи. Ани поема натам между ранените, сякаш я притегля невидима сила.

Медицинска сестра, която Ани не познава, е застанала между тях двамата и старателно завива своя пациент с одеялото.

— Как е той? — пита Ани над рамото на жената.

— В безсъзнание — отговаря сестрата, без да се обърне. — Ранен е в главата. Казаха, че от вчера е в кома, горкият човек.

Сестрата най-сетне си отива, като оставя Ани насаме с него. Сега може да изучава лицето му колкото си иска, да задоволи любопитството си и да се увери, че очите са я излъгали, че въображението отново я е надвило, че…

Тя го гледа с широко отворени очи.

Изучава го сякаш цял час, макар и със сигурност да са изминали само няколко секунди, като се пита дали не е била завладяна от ново видение — наполовина спомен и наполовина сън.

Но не.

Това наистина е той.

Този мъж е Марк.

Прилича на него, но по-възрастен, какъвто би бил сега, естествено. Слепоочията му са прошарени, устата му е по-дълбоко очертана, а в ъгълчетата на очите му има няколко фини бръчици — като деликатни пукнатини на старинна ваза, които ѝ придават допълнителна стойност с доказателството за нейната крехкост.

Но няма как да го отрече.

През тялото на Ани пробягва тръпката на осъзнаването, докато стои неподвижна до него, а другите медицински сестри си пробиват път покрай нея, без да ѝ обръщат внимание.

Това е той.

Марк е дошъл при нея.

Това — затова е било всичко. Затова е трябвало да отговори на писмото на Вайълет и да дойде тук, на този кораб, за странното плаване с умиращите.

По някакъв начин тя е предизвикала обстоятелството със силата на волята си. По някакъв начин между тях двамата е проехтял мълчалив зов. Дори след цялото изминало време. Дори след всичко преживяно. И ето сега: той е тук. Наполовина мъртъв, но не съвсем.

И този път не принадлежи на друга. Той е сам.

Само за нея.