Дълбините

Първа глава

Октомври 1916 година

Приют за душевноболни „Морнингейт“, Ливърпул

Тя не е луда.

Ани Хебли забива иглата си в грубия сив лен — цветът му е мек като перата на гълъбите, които попадат в капана на тукашните комини, пърхат и гукат за помощ и понякога се блъскат до смърт в стените в напразен опит да излязат на свобода.

Тя не е луда.

Очите на Ани следят иглата, докато потъва в плата и изплува обратно от него по дължината на подгъва. Надолу и нагоре. Надолу и нагоре. Остра, блестяща и безкрайно прецизна.

Но у нея има нещо, което е гостоприемно към лудостта.

Ани е свикнала с хаотичните привички на душевноболните — изблиците на плач, несвързаното бърборене, яростното размахване на ръце и крака. С изминаването на дните, седмиците и годините е започнала да открива успокояващ ритъм в тях. Но не, тя не е една от пациентите. В това е сигурна.

Сигурна като в Господ и Светата Дева, както би казал някога баща ѝ.

В стаята има дузина пациентки, приведени над иглите си, затова е топло и задушно въпреки оскъдния огън в камината. Смята се, че ръчната работа облекчава смущенията на нервите, затова мнозина от обитателите на приюта са ангажирани с различни задачи — особено онези, които са тук по-скоро поради бедност, отколкото по причина на някакво заболяване на ума или тялото. Макар и повечето сиромаси да са подслонявани в приюти за бедни, където са задължени да работят в замяна на покрива над главата си, Ани вече знае, че немалко от тях попадат и при душевноболните, ако има свободни легла за тях. Какво остава за жените, белязани от греха.

Каквито и да са причините да попаднат в „Морнингейт“, повечето от тях са достатъчно смирени и кротки, за да се подчиняват на нарежданията на сестрите. Но има и няколко, от които Ани искрено се бои.

Тя се затваря в себе си, докато работи, и внимава да не ги докосне случайно, неспособна да преодолее съмнението, че лудостта може да се предаде от човек на човек, подобно на заразна болест. От мисълта, че лудостта се развива така, както в някоя бутилка с мляко, оставена твърде дълго на слънце, пораства фина плесен — отначало незабележима, но сетне все по-развалена и гнила, докато не съсипе цялото мляко в бутилката.

Ани се е свила на твърдото столче без облегалка в шивалнята, събрала ушитото тази заран в скута си, но до мислите ѝ не спира да се докосва писмото, което е прибрала в джоба си — подобно на тлеещ въглен, който я изгаря през ленения плат на роклята ѝ. Ани разпозна почерка още преди да прочете името на плика. Вече е прочела и препречела писмото поне дузина пъти. Под тъмния покров на нощта, когато никой не може да я види, го е целувала като разпятие.

Сякаш привлечена от греховните ѝ мисли, до рамото ѝ изниква една сестра. Ани се пита колко време е стояла там, вперила изучаващ поглед в нея, преди да я забележи. Тази сестра е нова. Все още не познава Ани — или поне не съвсем добре. Сестрите оставят грижите за Ани на дошлите по-късно, които още не са се научили да се боят от нея.

— Ан, скъпа, доктор Дейвънпорт иска да те види. Трябва да те придружа до кабинета му.

Ани се изправя от столчето си. Нито една от останалите жени не вдига поглед от шивашката си работа. В „Морнингейт“ сестрите никога не обръщат гръб на пациентите, така че Ани тръгва първа по коридора, като усеща присъствието на сестрата подобно на нагорещен ръжен зад гърба си. Ако можеше да остане сама поне за миг, щеше да се отърве от писмото. Да го пусне зад завесите, да го пъхне под ръба на килима. Не бива да позволява на доктора да го открие. Дори само мисълта за него я кара отново да потрепери от срам.

Но в „Морнингейт“ никога не остава сама.

В прашните си отражения в стъклата на прозорците по коридора двете приличат на призраци — Ани със светлата си гълъбовосива униформа, а сестрата — с дългата си кремава рокля, престилка и пребрадка. Подминават дълга поредица от затворени врати и заключени стаи, в които си мърморят и вият болните.

За какво крещят така? Какво ги измъчва толкова? За някои причината е джинът. Други са изпратени тук от съпрузите си, бащите си, дори от собствените си братя, на които не им харесва какво мислят жените им и какво говорят. Но Ани страни от истината за онези, които действително са луди. В приюта несъмнено има трагични случаи, а в живота на Ани е имало предостатъчно мъка.

Самата сграда е просторна, с дълги криволичещи коридори, преустроена на няколко етапа от някогашен склад на Британската източноиндийска компания, затворен през четиресетте години на деветнайсети век. В открития вътрешен двор, където жените излизат на разходка сутрин, стените са нашарени с пот и храчки, белязани с мръсни отпечатъци от длани и петна засъхнала кръв. За щастие, газовите фенери светят едва-едва, за икономия, и мръсотията изглежда обагрена в приемливи топли нюанси.

Двете подминават мъжкото отделение; Ани понякога чува гласовете на пациентите от мъжки пол през стената, но днес са замлъкнали. Мъжете са изолирани от жените, защото някои от последните страдат от особено нервно разстройство, което разпалва кръвта им. Въпросните жени не могат да понасят вида на мъж, изпадат в гърчове, опитват се да си разкъсат дрехите и са в състояние да прехапят собствения си език и да се свлекат в конвулсии на земята.

Или поне така се твърди. Ани никога не е била свидетел. В приюта обичат да разказват истории за пациентите, особено за тези от женски пол.

Но тя е на сигурно място тук, далеч от големия свят. Светът на мъжете. А това е най-важното. Малките помещения и тесните коридори не са толкова различни от старата къщичка в Балинтой с четирите мънички стаи и шума от прибоя, който се разбиваше едва на двайсет крачки от входната врата. На това място въздухът във вътрешния двор също носи уханието на океана, но колкото и да е близо, Ани не може да го види — и не го е виждала от четири години.

Това е както благословия, така и проклятие. Понякога се събужда от кошмари за черна вода, която нахлува в отворената ѝ уста, за да смрази дробовете ѝ. Океанът е дълбок и немилостив. Всички семейства в Балинтой са губили бащи и братя, сестри и дъщери в морето, откакто се помнят. Вижда водите на Атлантика, задръстени със стотици мъртви тела. Повече, отколкото са погребани в цялото гробище на Балинтой.

Но при все това понякога се събужда с мазилка под ноктите, с които е драскала по стените в отчаяното си желание да избяга навън, за да се върне при него. Кръвта ѝ тече във вените с приливите и отливите на морето. Тя го жадува.

Когато стигат до отсрещния край на вътрешния двор, двете влизат в малкия вестибюл, който води към личните кабинети на лекарите. Сестрата прави знак на Ани да застане отстрани, докато почука, а когато отвътре се разнася нареждането да влезе, отключва вратата на кабинета на доктор Дейвънпорт. Той се изправя зад писалището си и посочва един стол пред себе си.

Найджъл Дейвънпорт е млад мъж. Ани го харесва и винаги е смятала, че за него е важно благополучието на пациентите му. Дочувала е как сестрите си говорят помежду си колко е трудно да се задържат докторите на служба в приюта. Работата им е обезкуражаваща, защото малцина от болните се повлияват от лечението. В добавка към това е далеч по-доходоносно да се работи като личен лекар, зает единствено да намества кости и да изражда бебета. Той винаги се държи добре с нея, макар и официално. Ала всеки път, когато я вижда, си спомня за инцидента с гълъба. Всички си спомнят за него. За онзи случай, когато я откриха с една мъртва птица в прегръдките ѝ, на която гукаше като на бебе.

Тя знае, че не е била бебе. Беше просто птица. Беше изпаднала през комина в камината и вдигнала облак от пера. Беше мръсна и покрита с пепел, но посвоему беше красива. Тя искаше само да я подържи. Да подържи нещо свое.

Той отпуска ръце на писалището си. Ани се взира в дългите му пръсти, вплетени един в друг. Пита се дали ръцете му са силни. Не за пръв път си мисли за това.

— Разбрах, че вчера отново си получила писмо.

Сърцето ѝ трепва в гърдите.

— Нашите разпоредби не ни разрешават да се намесваме прекомерно в личното пространство на пациентите си, Ани. Тук не четем пощата им, както в някои други приюти. Не сме такива.

Усмивката му е топла, но веждите му са леко свъсени и Ани е обзета от необичайното желание да притисне върха на пръста си между тях, за да заглади меката му плът. Но разбира се, никога не би сторила нещо подобно. Осъзнатото докосване не е разрешено.

— Тук можеш да ни покажеш писмата си само по собствена воля. Но разбираш, че тези писма представляват източник на тревога за нас, нали?

Гласът му е нежен и окуражителен, едва ли не като милувка в тишината. Гласът му е стръвта в края на въдицата. Но тя запазва мълчание, все едно да му отговори, е равносилно на това да отвърне на докосването му. Може би при нейната безсловесност той ще спре да я притиска. Може би, ако е достатъчно тиха, той ще се стопи във въздуха. Едно време непрекъснато играеше тази игра сред необятните поля и скали около Балинтой — споменът се завръща у нея със стряскаща яснота: играта на изчезваница. В общия случай се получаваше. Понякога успяваше да се унася по цели дни на моравата зад къщата, потънала във въображаемите си истории, без никой да я види или да я заговори. Като жив призрак.

Докторът протяга шия във високата си твърда яка. Има як, солиден врат. Ръцете му също са такива. С лекота би могъл да я надвие. Сигурно в това е смисълът да имаш подобна сила.

— Може би ще поискаш да ми покажеш това писмо, Ани? За свое собствено успокоение? Не е добре да пазиш тайни — те само ти тежат и те влекат надолу.

Тя потреперва. Копнее да го сподели и гори от желание да го скрие.

— Писмото е от една приятелка — казва тя.

— Същата приятелка, с която работехте заедно на пътническия кораб? — Той помълчава, преди да добави: — Вайълет?

Обзема я паника.

— Тя вече работи на друг кораб. Пише ми, че страдат от недостиг на хора, и се пита дали не бих се върнала на служба.

Ето. Каза го.

Тъмните му очи се взират изучаващо в нея. Тя не може да понесе тежестта на очакванията му. Никога не е умеела да отказва; никога не е искала нищо друго, освен да угажда на хората, на баща си, на майка си. Да угажда на всички. Да бъде добро момиче.

Каквото беше някога.

Добрата ми Ани — както казваше баща ѝ. — Господ обича добрите момичета.

Тя посяга към джоба си и му подава писмото. Едва издържа, докато го прочете, сякаш пред очите му не е то, а собственото ѝ разголено тяло.

Сетне той вдига поглед към нея и по устните му бавно се изписва усмивка.

— Не виждаш ли, Ани?

Тя вкопчва ръце една в друга в скута си.

— Какво да виждам? — отвръща тя.

Но вече знае какви ще бъдат следващите му думи.

— Нали знаеш, че всъщност не си наистина болна, както са останалите?

Докторът го казва меко, сякаш се опитва да пощади чувствата ѝ. Все едно тя вече не го знае.

— Не бяхме сигурни доколко е морално оправдано да те задържаме тук, но не бързахме да те изписваме, защото… Ами, честно казано, не знаехме какво да правим с теб.

Когато я приеха в приюта за душевноболни „Морнингейт“, Ани не си спомняше собственото си минало. Събуди се върху тесен нар, с ожулени ръце и крака, и в добавка — ужасна болезнена рана на главата. Един полицай я беше намерил в безсъзнание зад някаква пивница. Не приличаше на проститутка — нито беше облечена подобаващо, нито вонеше на джин.

Но никой не знаеше коя е. Отначало дори Ани не знаеше това. Не беше в състояние даже да им каже как се казва. Докторът нямаше друг избор, освен да подпише съдебното разпореждане за задържането ѝ в приюта.

С времето паметта ѝ бе започнала да се възстановява. Но не съвсем; когато се опитва да си спомни някои определени неща, в съзнанието ѝ не изниква нищо друго освен непрогледна мъгла. Нощта, в която потъна големият кораб, разбира се, е запечатана в паметта ѝ с искрящото съвършенство на ледник. Нереално изглежда онова, което я предшестваше. Тя си спомня двамата мъже, всеки поред, макар и понякога да ѝ се струва, че са сплетени в съзнанието ѝ като един-единствен човек или като много хора. А сетне, преди това: разпокъсани спомени за зелени поля и безкрайни проповеди, напевни молитви и воят на северния вятър. Един свят, неразбираем в неизмеримите си мащаби.

И една ужасяваща, зейнала самота — единствената ѝ спътничка от четири години насам.

Нима не е по-добре да остане на сигурно място тук, докато светът със своите тайни, със своите войни и своите измамни обещания остава навън, зад дебелите тухлени стени?

Доктор Дейвънпорт я поглежда с все същата колеблива усмивка.

— Не мислиш ли, Ани? — казва той.

— Какво да мисля?

— Не е хубаво да те държим тук, докато се води война. Така заемаш легло, което може да се използва за друг, наистина болен пациент. Има войници, които страдат от шока, понесен на бойното поле. На „Евертън Али“ гъмжи от страдалци с прекършен дух, които се измъчват от преживяното на фронта.

Очите му са тъмни и не се откъсват от нейните.

— Трябва да пишеш до управата на транспортната компания „Уайт Стар“ и да помолиш да те назначат на старата ти служба, както предлага твоята приятелка. Това е най-доброто, което можеш да сториш при тези обстоятелства.

Тя остава като зашеметена — не от твърденията му, а от бързината, с която се случва всичко. Не успява да следи потока на думите му. В гърдите ѝ пропълзява дълбока тревога.

— Ти си здрава, скъпа моя. Просто те е страх. Това е напълно разбираемо — но веднага ще се оправиш, когато се видиш с приятелката си и отново започнеш работа. Не мислиш ли, че е крайно време да го направиш?

Неволно я изпълва усещането за отхвърляне, едва ли не за прокуждане. От четири години насам успяваше да остане тук. Съумя да запази тайните си. Внимаваше да не наруши нито едно правило, да не сбърка нито веднъж.

Беше толкова добро момиче.

Но сега нейният живот, нейният дом, единствената ѝ сигурност са насила откъснати от нея — и тя отново е принудена да се отправи навън, в неизвестното.

И вече няма път назад. Дава си сметка, че не може да му откаже това, че не може да му откаже нищо. Не и след като бе толкова добър с нея.

Той сгъва писмото и го протяга обратно. Очите ѝ отново се спират на силните му ръце. Пръстите ѝ докосват неговите, когато си го взима. Забранено.

— С радост ще подпиша документите за изписването ти — казва нейният доктор. — Поздравления, мис Хебли — светът те очаква отново.

Втора глава

11 ноември 1916 година

Саутхемптън, Англия

„Британик“

Чарли Епинг е човек, който уважава добре водената война — така, както други уважават добре изработен часовников механизъм.

Хората толкова често не разбират какво представлява войната в действителност, като я смятат за нещо безредно и хаотично. Но тя е невероятно сложен механизъм в непрестанно движение, което обединява кодирани послания и информация, количествени измерения, нареждания, персонал, припаси, математика и логистика. Онези, които съумеят да овладеят този механизъм, са в състояние да спасят безчет човешки животи. А нима на света има нещо по-добро от това?

Той изпълва дробовете си с дим от цигарата. Небето над Саутхемптън е прекрасно синьо — днес е един от тези ясни есенни дни, в които човек се чувства щастлив само от мисълта, че живее, макар с падането на нощта в открито море да се спуска суров, дори безмилостен студ.

Обляга се напред, подпрял единия си крак на парапета, за да види по-добре какво се случва под него. Застанал е на палубата със спасителните лодки, недалеч от своя пост в свързочното отделение. От мястото му, на сто фута над пяната на вълните, които се разбиват в подпорните колони на кея, може да види всичко наоколо, хората на останалите палуби и онези на сушата. Приличат му на колония от мравки — човешките същества изглеждат миниатюрни като черни точки, докато се суетят напред-назад, за да подготвят гигантския кораб за утрешното му отплаване.

Предстоят му един милион задачи, както и на втория радист, Тоби Съливан. Трябва да проведат контролни тестове, за да се уверят в безупречното функциониране на чисто новата безжична телеграфна система „Маркони“. Безжичната връзка е нещо ново. Както повечето други оператори на „Маркони“, Епинг се записа по свое желание за квалификационен курс по тази система в момента, в който постъпи на служба в армията. Допада му идеята да овладее ново умение и предвижда голямо бъдеще за безжичните системи.

В някои дни радистите са много заети, а в други — не толкова. Когато са в открито море, могат да улавят предавания само в близост до други кораби или до някоя от безжичните станции. Технологията е капризна и своенравна. Качеството на предаването се влияе както от метеорологичните условия, така и от часа на денонощието. Необходимо е да се запаметят многобройни кодове — числа, които символизират обичайни команди. А освен това трябва да се научи и самата морзова азбука. Епинг я знае толкова добре, че понякога неволно превежда думите с точки и тирета, дори когато разговаря на живо с друг човек, и може да се закълне, че чува почукването на морзовия ключ в съня си.

Той хвърля фаса си през парапета и погледът му проследява движението ѝ, подобно на летящо тире на фона на белите зайчета на вълните, нанизани като точки. Сетне поглежда джобния си часовник: сутрешната поща вече би трябвало да е доставена. От командването във военната база в Тидуърт по два пъти на ден пристигат нареждания и разузнавателни доклади, които радистите са задължени да преглеждат. Темпото на работата ще се забави, когато отплават в открито море, но дотогава двамата със Съливан едва ще си поемат дъх.

Корабът „Британик“ е реквизиран за нуждите на въоръжените сили, след като е плавал като луксозен океански лайнер — най-разкошният пътнически кораб, построяван някога, ако може да се вярва на онова, което казват за него. За разлика от плавателните съдове, строени за военния флот, на този има истински стълбища вместо вертикални стълби с метални стъпала. Коридорите са широки. Илюминаторите са многобройни. Човек не се чувства притиснат като сардина, както е на крайцерите и канонерките. През последните няколко години от службата си Епинг дотолкова е свикнал с тесните пространства, че на борда на „Британик“ понякога се чуди къде да си дене ръцете, толкова му е широко.

Разбира се, този кораб има брат близнак с доста плачевна слава. В командването от самото начало бяха напълно откровени по въпроса за катастрофата на „Титаник“, като събраха целия екипаж, за да им разяснят всички подобрения, направени по „Британик“ след трагедията с другия кораб. Дебелината на корпуса е удвоена, а всички преградни стени са запечатани, чак до върха. Увериха ги, че този кораб е много по-сигурен от другия. Няма никаква причина за тревога.

Епинг бездруго не е човек, който е склонен да се тревожи излишно. Няма как иначе, когато служи на кораб с плаваща бална зала, преустроена в болнично отделение за ранени и умиращи войници: мъже, разкъсани на парчета като парцалени кукли, с липсващи ръце и крака, и лица, смлени на кайма от шрапнел, и бели дробове, безвъзвратно съсипани от отровния газ фосген. Докторите казват, че тази война е най-кръвопролитната досега, защото модерните оръжия са много по-смъртоносни.

След като прибира чувалчето с пощата от куката, на която е закачено на кея, Епинг се връща в свързочното отделение, където Тоби Съливан му посочва един куп книжа до телеграфната станция.

— Забравихме да изпратим обновения списък на екипажа в Тидуърт. Ще се погрижиш ли?

Чарли няма нищо против да го направи: работи с морзовия ключ три пъти по-бързо от Тоби, който все още не е запомнил цялата морзова азбука и се запъва на някои букви — при това не само на по-рядко използваните като Q, X или Z, но и на други, по-обичайни, като J и V. Чарли се настанява пред бордовата книга със списъка на екипажа, открива имената на новите членове, постъпили на кораба след последния изпратен доклад, и ги отбелязва с молив. За всеки член на екипажа трябва да се изпратят определени данни: име, последно назначение, възраст, местоживеене, най-близък роднина.

Сетне се заема да изпрати обръщението: От кораба „Британик“ до командването във военна база в Тидуърт… точка точка точка точка, тире тире…

Показалецът му спира на първото име от списъка. Едгар Донингтън, строителни работи Ъксбридж, възраст 34 г., Икенъм, мисис Агнес Донингтън (съпруга).

Сетне продължава със следващото име.

Ан Хебли, кораб „Титаник“…

Той спира за миг. Оцеляла. Отбелязва си наум да научи нещо повече за нея. Това момиче или е много кораво, или има невероятен късмет, за да е оцеляла — а може би и двете. Представя си какви истории може да му разкаже.

Той продължава със следващите данни: … възраст 22 г., Ливърпул. Когато стига до най-близък роднина, бързо почуква с ключа: тире точка пауза тире тире тире…

Няма.

Трета глава

12 ноември 1916 година

Саутхемптън, Англия

„Британик“

Докато стои на пристанището и присвива очи срещу бляскавата светлина на утринното слънце, не е трудно да си представи един свят, в който няма минало, а само бъдеще. Пред Ани се възвишава огромният „Британик“, а зад него — откритото море.

Сега, когато вече е тук, тя усеща нарастваща решителност в себе си — и готовност за действие. Постъпи правилно, като дойде.

През цялото пътуване от „Морнингейт“ дотук се чувстваше изтощена и изложена на показ, удавена в множеството навсякъде около нея. Толкова много хора: кочияши и съдържатели на странноприемници, полицаи, ваксаджии и продавачи на сергии. Доктор Дейвънпорт беше наредил на две медицински сестри на няколко пъти да я заведат до града, преди да предприеме това пътешествие, за да ѝ помогнат да свикне с тълпите и шума. Но оттогава животът е като оглушителен прилив, който не спира да я залива: от влака до Лондон през железопътната гара „Уотърлу Стейшън“ и другия влак до Саутхемптън, чак до огромното пристанище. Отначало всичко това беше почти непоносимо за нея и се наложи да седи във влака със затворени очи, като притискаше малката си дамска чантичка до гърдите, защото се боеше да не я изгуби — да не изгуби и самата себе си. Страхът беше като вързано куче — стряскащо, агресивно и неизменно опасно близо, опънало каишката, оголило зъби.

Докато пристигне в Лондон, където първият етап от пътуването остана зад гърба ѝ, вече беше свикнала с непрестанното движение под нея и натиска на човешки тела от всички страни. Отново бе обградена от непознати гласове, миризми и гледки, макар и да продължаваше да ги усеща като паяжина, полепнала по кожата ѝ.

Навсякъде, накъдето отправяше поглед, очакваше да зърне познато лице в тълпата и си въобразяваше, че е видяла Марк — вълнистата му тъмна коса, красивите черти на лицето му и изразителния му поглед.

И всеки път се оказваше, че не е той, а някой непознат, ала в гърдите ѝ наново се отваряше старата болезнена рана.

Зад стените на „Морнингейт“ също ѝ се случваше често да си помисли, че го е видяла сред останалите пациенти или навън, на разходка по улицата. Но вече знае, че това са били само заблуди, пораждани от собственото ѝ съзнание. Марк загина преди четири години — в ледените черни води на Северния Атлантик.

С пристигането в Саутхемптън отново я заливат усещания. Спомня си това чувство — поне донякъде — от първия път, когато постъпи на служба на кораба „Титаник“. Тогава сякаш беше понесена от вихрушка — дете по природа, ако не и по възраст, едва-що избягало от Балинтой. Тогава се чувстваше така, сякаш я направлява невидима ръка — може би ангел хранител? Знаеше инстинктивно на кой влак трябва да се качи и по коя улица ще стигне до управата на транспортната компания „Уайт Стар“. Непознати мъже бяха предлагали помощта си на изгубеното наглед девойче и отново нейният ангел хранител ѝ беше казвал кой от тях ще постъпи така, както е редно, и кой ще се опита да я отведе в някоя пуста задна уличка.

Не беше нито доверие, нито интуиция, а нещо друго, което в отсъствието на тях двете ѝ се беше притекло на помощ, за да я води.

Мъжът в централата на транспортната компания „Уайт Лайн“ е от добрите — погледът му сякаш не съди, ръцете му сякаш не се задържат по-дълго, отколкото трябва. Той я отвежда до кораба, като настоява да носи пътната ѝ чанта — последното предизвиква известно смущение у нея, толкова е лека. Единственият ѝ багаж са оскъдните ѝ лични вещи — четка за коса, каквато получават всички новопостъпили в „Морнингейт“; няколко шноли и други дреболии, които е събрала от други пациенти в замяна на някоя дребна услуга; и разбира се, брошката — чудесно изделие, далеч по-скъпоценно от останалите, което Ани пази още от дните си на „Титаник“.

Служителят на компанията несъмнено си мисли, че тя е много бедна девойка, за да има толкова малко багаж. Дори не може да му обясни, че не притежава никакво друго облекло освен сивата си ленена униформа от „Морнингейт“, а роклята, шапката и обувките, които носи сега, са взети от куп стари дрехи, получени като дарение от приюта, а парите за железопътните билети и храната по пътя са излезли от джоба на доктор Дейвънпорт. Сега участва в различен вид игра на изчезваница — да носи дрехи на друга жена, с друго телосложение, от друго време. Да се движи сред всички тези хора, сякаш е една от тях, макар и през цялото време дълбоко в себе си да знае, че не е. Да знае, че е някак отделена. Да знае, че си остава сама.

Докато прекосява пристанището, я връхлитат спомените за първия ѝ ден на „Титаник“. За тълпите и хаоса. За хората навсякъде около нея, всеки от които изглеждаше устремен в различна посока. За задръстването от каруци, натоварени с припаси и багаж. За файтоните на по-богатите пасажери, които си пробиваха път сред множеството, а кочияшите се надвикваха с шумотевицата, докато конете им тревожно пръхтяха. Ани повдига полите си, за да не се налага да си гледа в краката, докато върви, и не откъсва поглед от служителя на транспортната компания, който непрестанно се губи сред тълпата.

— Ето го — обявява той, когато излизат на един кей.

Мъжът се обръща към нея, за да ѝ подаде лист хартия.

— Това е за старшия помощник-капитан.

Сетне служителят оставя пътната чанта в краката ѝ, обръща се и си тръгва.

Ани задържа шапката си с ръка, за да вдигне очи, все по-нагоре и по-нагоре, към четирите исполински комина на кораба, подобни на крепостни кули на замък. „Британик“ е досущ като своя брат близнак „Титаник“, ако не се смята боята на корпуса — бяла, с хоризонтална зелена ивица и големи червени кръстове, за да го обозначават като плаваща болница. Залива я познат трепет, от главата до петите, придружен от спомени за този първи кораб. Беше плаващ палат във всеки смисъл на думата: с величественото стълбище, прекрасно обзаведените трапезарии, луксозните каюти. Спомня си най-живо пасажерите, разбира се — пътниците от първа класа в дванайсетте каюти, които обслужваше като стюардеса. Бяха богати; някои от тях — прочути. Спомня си най-вече американците, с тяхното необичайно произношение и необикновено поведение. Бяха толкова откровени, настойчиви, несдържани. Ала сетне си спомня и за това, че мнозина от тях вече са мъртви, и се овладява.

Не. Сега не е време да скърби. Ако се вгледа твърде продължително в миналото, знае какво ще се случи: как черните води отново ще се затворят над главата ѝ, а тя ще остане под тях. Как скръбта, усещането за загуба и ужасът ще станат непоносими.

Затова трябва да се стегне, да открие помощник-капитана и да направи каквото се полага. Мисията ѝ все още не е приключила.

Някъде там, по широкия свят, още живее едно дете. Детето на Марк.

Тя се отправя с маршова стъпка нагоре по трапа. Всички наоколо, без изключение, носят униформи — при това сериозни наглед униформи, а не служебното облекло на транспортната компания „Уайт Стар“, с което е свикнала. Мъжете са в убитозелено, а медицинските сестри — в широки сини поли с пелерини на раменете, за да ги предпазват от студа в морето, и пребрадки на главите си. Всички изглеждат заети, погълнати от определената им задача. Никой не обръща внимание на новодошлата.

На борда е още по-различно. Трудно ѝ е да си представи как този кораб някога е бил същият като „Титаник“ — толкова е променен, подобно на жена непосредствено след раждането: понесъл лишения, останал без цвят, изпразнен от смисъл.

Вътрешността на кораба прилича на всяка друга болница. Ако човек не застане до илюминатор или шлюз, дори няма да разбере, че се намира на кораб. Всичко, което караше „Титаник“ да блести и да внушава величие, е премахнато оттук. Няма нито шезлонги, нито масички за игра на карти; нито кристални полилеи, нито кресла от плетена тръстика. Всичко е дезинфекцирано и униформено. Редици от нарове за пациентите и шкафове за медицински материали. И навсякъде: непрестанно, напрегнато движение. Медицински сестри надзирават пациентите, докато ги товарят на носилките. Санитарите се отправят с тях към чакащите линейки на дока, а сетне се връщат с празни носилки за следващия курс. Някои пациенти се придвижват сами, пеша — с превързани ръце и глави, обикновено придружавани от някоя медицинска сестра или санитар. Има също толкова много хора и движение, колкото в деня на отплаването на „Титаник“. Ани си спомня приливната вълна от човешки същества, която прииждаше по траповете през онзи ден, и инстинктивно си поема дъх. Толкова много хора, сякаш щяха да я удавят. Да я погълнат и да я завлекат в дълбините си.

Но тези тук не са гости на кораба, а оцелели от войната, и всеки от тях носи по една история под превръзките си — истории за рани, за болки, за шрапнел, експлозии и всякакви ужаси, каквито дори не може да си представи. Тези тук са наполовина мъртви.

И енергичните членове на екипажа са на служба, за да се погрижат за тях, да ги изпроводят или обратно в нашия свят, или на другия. На едно съвсем различно пътуване.

В близост Ани съзира двама мъже да разговарят с трети, сериозен наглед, с безупречна униформа — вероятно офицер. Тя ги доближава, протегнала документа в ръката си.

— Простете, ще ме упътите ли към старши помощник-капитана? Наредиха ми да му се представя.

Тримата замълчават, за да ѝ обърнат внимание. Високият мъж я оглежда от глава до пети с неодобрителното изражение на училищен директор, а сетне грабва документа от ръката ѝ, за да го прочете набързо.

— Тук пише, че сте новоназначена медицинска сестра, нали така? Мис Хебли? Явявате се по служба?

— Да, точно така.

— За вас отговаря старшата медицинска сестра. Епинг?

Мъжът се обръща към единия от другите двама — слаб момък с коса като слама — и му подава документа.

— Ще заведеш ли мис Хебли при старшата медицинска сестра Мерик? Не бива да я оставяме да обикаля по палубите, нали така?

Тя поема след Епинг като зашеметена, когато той взима пътната ѝ чанта и я повежда по коридори, които ѝ се струват едновременно познати и непознати. Младият мъж с лекота се провира през множеството и час по час хвърля поглед през рамо към нея, а лицето му се озарява от блестяща, но крива усмивка, като слънчево зайче по вълните.

— Акостирахме едва преди няколко дни, затова е толкова оживено. Трябва да разтоварим над хиляда пациенти. И след това отново отплаваме.

— Санитар ли сте?

— Тц. Работя на безжичния телеграф, в свързочното отделение.

Мъжът протяга ръка към нея и се представя:

— Чарли Епинг.

Двамата си стискат ръцете. Неговата не е голяма, но не е и малка. Ръкостискането му е топло, но делово. Движенията му са премерени.

— Ани Хебли — отвръща тя, с омекнал от докосването му глас. — Да ви кажа ли една тайна, мистър Епинг? Не разбирам нищо от работата на медицинските сестри.

Не знае със сигурност защо му е доверила това — освен заради искрящата му усмивка, която ѝ вдъхва увереност. Или ако не увереност, то поне нещо значимо.

А и в крайна сметка това не е съвсем вярно. През последните четири години от живота си непрекъснато е имала около себе си медицински сестри и знае всичко, което правят и казват те. Струва ѝ се, че поне може да мине за една от тях. Често се чувства така, все едно през целия си живот е минавала за нещо друго.

Не знае със сигурност и на какъв отговор се е надявала, но мъжът просто свива рамене.

— Ще те обучат. Ще те прикрепят към по-опитна сестра, която да ти покаже кое как се прави. За нула време ще влезеш в час.

Двамата вече са стигнали до голямото стълбище и тя с радост открива, че не е демонтирано, за да бъде заменено с нещо по-практично. Изглежда ѝ странно без красивите релефни тапети зад него, лишено от дебелия килим по стъпалата, с войниците и медицинските сестри, които тичат нагоре-надолу по тях вместо дамите с изящни копринени рокли и мъжете с фракове, но въпреки това е нещо познато за нея.

— Спомням си това място — казва тя, като докосва изваяните перила.

Той я поглежда скептично.

— Била си тук? Не знаех за това.

Страните ѝ поруменяват.

— Не на този кораб, не, а на „Титаник“. Сега сигурно ще решиш, че нямам никакъв късмет.

— Напротив! Сега си спомням, че прочетох за теб в бордовата книга със списъка на екипажа. Значи сигурно познаваш мис Вайълет Джесъп…

— Именно тя ме окуражи да дойда. Едно време двете бяхме близки приятелки.

Епинг широко се усмихва.

— Тя ми е като по-голяма сестра. Нека първо да те запозная със старшата медицинска сестра Мерик, а след това ще отидем да потърсим Вайълет.

Но нещо в неговата щедрост ѝ тежи, нещо в добрината му я натъжава. Той е жизнерадостен — като създание от друго измерение, което не усеща умората от света по начина, по който я усеща Ани. Пръстите му танцуват по крайчето на цигарата, която върти в ръката си, и всичко, което тя си мисли, е: лекота. Никога не е изпитвала нещо подобно. Чувства се по-скоро като самата цигара, предавана от ръката на устата, на земята, употребявана и забравяна.

Или може би е димът от нея, издишан във въздуха, невидим след докосването по устните.

След като откриват старшата медицинска сестра Мерик, бързо става ясно, че няма да има време за никакви срещи и разговори с Вайълет — поне засега. Жената поглежда Ани отвисоко над дългия си нос.

— Благодаря ти, че ми я доведе, Епинг, но повече няма да имам нужда от теб. Не се съмнявам, че си имаш друга работа.

Не остава никакво съмнение, че тя не иска той да се навърта без нужда в нейното царство, така че Епинг докосва ръба на фуражката си за сбогом и забързано се отдалечава, като оставя Ани сама с тази внушителна жена.

Сестра Мерик отново се обръща към Ани с надменно изражение. Старшата медицинска сестра е висока и масивна, с едра увиснала пазва, която опъва сукмана ѝ.

— Започваме поред. Първо трябва да те снабдим с униформа и да те настаним в каюта. След това постъпваш на първото си дежурство.

— Мадам?

Ани вече е готова да припадне от умора. Тази сутрин е станала в шест, за да си събере багажа и да отиде навреме на гарата.

Старшата сестра я поглежда с унищожително негодувание.

— Мис Хебли, постъпваш при нас без никакъв опит. След броени дни ще бъдем на фронта, където ще започнем да приемаме нови пациенти. Имаш много да учиш, а не разполагаме с никакво време.

Мерик извиква една друга медицинска сестра, по-млада и миловидна.

— Първо я настани, после нека да се преоблече в униформа, както подобава, и след това да се върне при мен.

Младата медицинска сестра се казва Хейзъл — лондончанка, която жизнерадостно ѝ доверява, че нейният любим се сражава на континента, а самата тя вече е била на едно плаване с „Британик“. Хейзъл отвежда Ани първо при интенданта, за да си получи униформата, а сетне и до каютите за екипажа на долните палуби.

— Работата е тежка, но благородна — подхвърля Хейзъл през вратата, докато Ани се преоблича. — След като я опознаеш малко, старшата сестра Мерик не е толкова страшна, но все пак внимавай да не я разгневиш.

Ани си мисли, че не иска нищо друго, освен да полегне за малко на койката, за да си отдъхне от цялата блъсканица и шумотевица през този ден, но послушно поема след Хейзъл обратно към болничните отделения. През следващите няколко часа тя следва Хейзъл като сянка. Младата сестра показва на Ани къде държат медицинските материали, къде са одеялата за пациентите, на които им е студено, и водата за онези, които са жадни. Ранените очакват да ги разтоварят от кораба, нетърпеливи да го напуснат, но линейките не достигат. Мъжете отново и отново спират двете сестри, като настояват да бъдат освободени по-скоро.

— Трябва да изчакате служителя, който ще дойде със заповедта за освобождаването ви — казва Хейзъл на един мъж, който заплашва сам да слезе от кораба. — В армията всичко трябва да се прави както трябва. Иначе ще ви сметнат за дезертьор и ще ви издирват с полиция.

Ани бързо се ориентира, че най-важната ѝ задача е да ги слуша, когато искат да говорят. Отначало се смущава от вида им — за пръв път вижда толкова тежко ранени хора, а някои са гротескно обезобразени — с напълно липсващи крайници, с наполовина откъснато лице. Мъже, които се борят за всяка глътка въздух, след като дробовете им са били увредени от отровен газ, и такива, на които не им остава много живот и го знаят. Някои си говорят сами, тихо и несвързано — но тя е виждала сходни в „Морнингейт“, така че не я притесняват толкова. А след няколко часа, през които слуша мъжете, докато им сменя превръзките и оправя леглата им, носи им вода за пиене и отнася подлогите им, вече не изпитва толкова силен страх от тях. Открива, че работата ѝ носи изненадващо удовлетворение. Хубаво е да бъде от другата страна — да оказва помощ, вместо да има нужда от такава. Мъжете, с които се запознава, са обезсърчени и изплашени, несигурни за бъдещето си. Всички са ранени, а в повечето случаи завинаги ще останат инвалиди. Съдбата им изведнъж е поставена под въпрос. Дали някога ще бъдат в състояние да работят отново, или до края на живота си ще бъдат в тежест за своите близки? Дали любимите им ще продължават да ги обичат? Някои от мъжете ѝ разказват за семействата си у дома, а неколцина щастливци — за жените, които ги очакват. Иска ѝ се да каже на онези, потънали в тъга: Смяташ, че си изгубил всичко, но всъщност си извадил по-голям късмет, отколкото си мислиш. Нали си тук? На този прекрасен кораб? Пита се какво ли ще си кажат тези мъже, ако разберат, че едва преди няколко дни самата тя е била пациент като тях. Може би ще го сметнат за вдъхновяващо — но Ани се бои, че няма да е така. Бои се, че ще я съдят — и дори ще се страхуват от нея, както персоналът от „Морнингейт“.

Едва не се изповядва пред мъж с големи, тъжни очи. Той лежи на болничния нар и се взира право нагоре в тавана. Не е толкова млад, колкото мнозина от останалите пехотинци — може би е в началото на трийсетте. Не спира да разтрива бедрото си над мястото, където кракът му свършва.

— Какво ще работя, когато се прибера у дома? Не мога да бъда в тежест на моята Мейзи — казва той.

Ани знае, че трябва да замести жена му.

— Това е последното нещо, което си мисли тя в този момент — уверява го, докато му оправя възглавницата. — Тя ще е благодарна, че си жив и си се прибрал у дома при нея. Ще видиш.

Мъжът разтрива крака си.

— Ти не познаваш моята Мейзи.

— Но съм жена, нали? И знам как се чувства една жена, затова ти казвам — твоята не иска нищо друго, освен да се върнеш при нея.

Усеща в гърдите си позната глуха болка. Приисква ѝ се на целия широк свят да има поне един човек, който да изпитва същото към нея.

След четири часа в отделението Ани вече не е сигурна дали нямаше да последва нетърпеливия млад войник обратно по трапа към сушата, ако имаше тази възможност. Намира си един стол в ъгъла и сяда с гръб към множеството, притиснала стъклена чаша вода към челото си. Краката ѝ пулсират от болка; светът се върти около нея.

Ани вече се кани да се надигне обратно — убедена, че ще извика от болка, когато го стори — но Хейзъл я изпреварва, като дотичва при нея.

— Ела бързо, имаме нужда от теб в отделението — казва тя, като дърпа Ани за ръкава.

Ани забелязва нещо нередно още в мига, в който влизат в болничното отделение. По средата на морето от нарове се вдига някаква врява. Един мъж се мята и крещи под тежестта на санитаря, който се опитва да го удържи. Дори от другия край на помещението Ани вижда кръвта навсякъде. Цяло алено море. За миг ѝ прилошава и се олюлява.

Хейзъл леко я побутва напред.

— Иди да помогнеш на Джералд. Аз ще потърся някой доктор.

Едва когато стига до нара, Ани разбира какво е станало: той се е опитал да се самоубие. Разкъсал е превръзката на току-що ампутирания си крак и е отворил шевовете. Освен това сякаш е прерязал и гърлото си, с неравна назъбена линия, макар и да не може да си представи как е успял да го стори. Тя го гледа зашеметена, неспособна да помръдне. Джералд, санитарят, вече подгизнал от кръвта, го е затиснал върху матрака, но не може да стори нищо повече. Санитарят поглежда Ани над рамото на мъжа, с широко отворени очи.

— Какво стоиш там? Опитай се да спреш кръвотечението. Побързай!

От раните вече е изтекла страшно много кръв: всеки момент обезкървеният ще изгуби съзнание под тежестта на Джералд.

Кръвта цъфти през превръзките, като ги обагря в алено, с черно по краищата. Ани не е сигурна какво трябва да направи. За момент само се суети, преди да забележи дългите чорапи на мъжа, захвърлени на пода. Сетне се раздвижва, едва ли не без участието на мисълта: взима единия чорап и го стяга на бедрото му вместо турникет, като го завързва колкото може по-здраво. Увива другия около гърлото на мъжа — но не толкова стегнато, че да му пречи да диша. Разкъсва чаршафа от нара на ивици и ги навива на шията му като на мумия. Не успява да направи нищо повече, преди мъжът да се отпусне в несвяст, така че Джералд вече може да изтича до шкафовете с медицински материали и да донесе истински турникет и превръзки. Ани остава при изпадналия в безсъзнание, като се суети с импровизираните превръзки, докато Джералд се върне.

И едва тогава си дава сметка, че познава този пациент по лице. Говорила е с него само преди няколко часа. Това е мъжът с тъжните очи. Жена му се казва Мейзи. Преди войната е работил като майстор на покриви. Но как ще работи сега, само с един крак? Така няма да може да се катери нагоре-надолу по стълби. И какво друго ще прави? Вече е твърде възрастен, за да си търси друг занаят, поне така каза.

Хейзъл се връща, като води доктор. И двамата хвърлят поглед на окървавената униформа на Ани само за частица от секундата, преди да се спуснат към пациента и докторът да започне да дава нареждания на Хейзъл и санитаря, остро и отсечено като кучешки лай. Все едно е преживяла железопътна катастрофа. Изпълзяла е от развалините; нейният миг е отминал и сега не ѝ остава нищо друго, освен да отстъпи замаяна. Тя е виновна за всичко. Какво ли е пропуснала, когато говори с него по-рано? Каквото и да е било, трябваше да разбере, че този човек се кани да отнеме живота си. Трябваше да го усети — да почувства как волята му да живее го напуска като пролята кръв, като промяна в атмосферното налягане.

По някакво чудо в този момент Вайълет Джесъп я открива на пътеката между наровете, където се олюлява в нещо подобно на делириум.

— Не бива да стоиш тук, обляна в кръв — отбелязва тя.

Говори бодро и делово, точно както преди на „Титаник“ — все едно двете са работили рамо до рамо през цялото време от тогава насам, а не са били разделени от съдбата. Улавя Ани под ръка и тя, омаломощена и замаяна, не се опитва да се съпротивлява. Посредством метода на пробата и грешката — защото Ани не успява да си спомни пътя до каютата си, въпреки че разположението на палубите е същото както на „Титаник“ — накрая двете стигат до нея. Вайълет сяда на койката, докато Ани си изтърка ръцете и лицето и се преоблече със старата си рокля.

— Ужасно съжалявам, че ти се наложи да преживееш това толкова скоро — отбелязва Вайълет, докато пуска гъстата ѝ коса да падне свободно, все едно по този начин може да я отърси от тегобите на този ден.

Сетне взима четка за коса и се заема да реши Ани. Тя седи на столчето като ученичка. Усеща се вцепенена.

— Иска ми се да можех да ти кажа, че невинаги е така, но истината е, че понякога е брутално. Докторите казват, че никога не са виждали по-тежки рани, получени на бойното поле. Направо ти се къса сърцето, като гледаш какво се случва с горките хора.

— Аз говорих с него едва преди час.

— Не бива да се обвиняваш — казва Вайълет, като се заема да прибере отново гъстата коса на Ани. — Ако някой носи вина, това е старшата сестра Мерик. Не биваше да те насилва толкова още първия ти ден. Ще те заведа да хапнеш — изобщо яла ли си нещо днес? — и после право в леглото.

След вечеря Вайълет отива на дежурство, а Ани излиза да се разходи на палубата, за да подиша чист въздух, преди да си легне. Взира се във водата, в непрестанното надигане и спускане на вълните. Обръща лице срещу вятъра и си спомня какво е да бъдеш в открито море. Да се движиш, непрестанно, все напред към нещо невидимо — към отсрещния бряг или към мисълта за него.

— Я виж ти на кого попаднах! Е, кажи ми, как беше първият ти ден?

На парапета до нея изведнъж е изникнал Чарли Епинг, пъхнал между устните си ръчно свита цигара. Вятърът повлича дима от нея към лицето на Ани.

— Ами… прекалено тежко — отвръща тя, като избягва погледа му.

— В началото винаги е трудно. Но ще стане по-добре.

Той отново дръпва от цигарата си.

— Ти си кораво момиче, ще го преживееш. Питаш ме откъде знам? Знам, защото си оцеляла на „Титаник“. Ще ми разкажеш ли как беше там? Вайълет не обича да говори за това.

— Няма ли да ти е страшно?

Над главите им полита струйка дим.

— Ами не. Нали си оцеляла — значи, ако нещо се случи с този кораб, ние също ще оцелеем.

Какво си спомня Ани от времето, прекарано на „Титаник“? Трябва само да затвори очи, за да възкръсне в съзнанието ѝ всичко. Коридорите, бъркотията и шумът. Страховете, шепотът и тайните. Скритото желание. Вълните, които се разбиваха в корпуса на кораба — толкова далеч под палубата, че пяната им приличаше на игра на светлината, а не на смъртоносния мраз, който носеше в действителност. Падането. Писъците. Тъмнината на нощта и безполезното полюшване на малките сигнални ракети, преди да угаснат една по една.

Ани избира безопасен спомен, който няма да го изплаши.

— Спомням си най-вече колко беше студена водата.

Тя неволно разтрива ръцете си над лактите, все едно така може да прогони призрачната сянка на онзи студ от тях.

— Вайълет ми разказа, че си скочила във водата, за да спасиш едно бебе.

Ани усеща глух удар в основата на тила си, като от дървен чук по камбана.

— Да… Точно така. Наистина го направих.

Как е могла да забрави това?

— Значи си истинска героиня, мис Хебли — казва през смях той.

Ала споменът я оставя с усещането за студ и празнота — изобщо не се чувства така, сякаш е извършила геройство. И не си спомня нищо от онова, което се е случило после.

Отново поглежда през парапета, надолу към вълните, които се разбиват в борда на кораба. Тъмна, зелено-сива вода и бели пенести хребети. Вятърът измъква на свобода няколко кичура от косата ѝ, за да ги запрати в очите ѝ… и тя отново се усеща във водата, обгърната от нея, подчинена на властта ѝ, призована от сила, която не познава, но в същото време я чувства безкрайно близка. От глас, който я вика у дома.